Метаданни
Данни
- Серия
- Сламкарите (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Mote in God’s Eye, 1974 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Dargor (2015-2016 г.)
Издание:
Лари Нивън, Джери Пурнел. Прашинка в Божието око
Американска, I издание
Превод: Крум Бъчваров
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова
Формат 84/108/32
Печатни коли 35
ИК „БАРД“ ООД — 2000 г.
ISBN 954–585–098–1
История
- — Добавяне
2. Пътниците
Хорас Хюсеин Чамун ал Шамлан Бери посочи последните вещи, които щеше да вземе със себе си, и освободи слугите. Знаеше, че ще стоят пред апартамента му, готови да си поделят богатството, което оставяше, но се забавляваше, като ги караше да чакат. После кражбата щеше да им се стори още по-сладка.
Когато остана сам, той си наля голяма чаша вино. Не бе качествено — бяха го докарали след блокадата, но Бери не забеляза. На Левант виното беше официално забранено и търговците пробутваха всякакъв алкохол на клиентите си, дори на заможните като неговото семейство. Хорас Бери не разбираше от скъпи напитки. Купуваше ги, за да изтъкне богатството си и за забавление, но се задоволяваше с малко. Кафето бе съвсем друг въпрос.
Беше дребен мъж, както по-голямата част от народа на Левант, с тъмно лице и голям нос, тъмни пламтящи очи и остри черти, резки жестове и избухлив характер, известен единствено на най-близките му. Останал сам, той си позволи да се намръщи. На бюрото лежеше разпечатка от секретаря на адмирал Плеханов и Бери с лекота си преведе официално любезните изрази, приканващи го да напусне Ново Чикаго. Адмиралът съжалявал, че не бил в състояние да му уреди пътнически кораб. Командването на флота го подозираше и той усети надигащата се в гърдите му ярост. Външно обаче запази спокойствие, докато седеше и отмяташе въпросите на пръсти.
Какви доказателства имаха? Само подозрения на разузнаването, но нищо убедително. Обичайната омраза на флота към имперските търговци. Неколцина от щаба бяха евреи, а всички евреи мразеха левантинците. Ала флотът не можеше да разполага с твърди улики срещу него, иначе нямаше да пътува на борда на „Макартър“ като гост. Щяха да го откарат в окови. Това означаваше, че Джонас Стоун продължава да си държи езика зад зъбите.
Трябваше. Бери му беше платил сто хиляди крони с обещание за още. Но не вярваше на Стоун: преди два дни се бе срещнал с някои хора на улица „Косцюшко“ и им плати петдесет хиляди крони, в резултат на което скоро Стоун завинаги щеше да замълчи. Можеше колкото си ще да шепне тайни в гроба си.
Имаше ли да върши още нещо? Не. Каквото щеше да се случи, щеше да се случи, хвала на Аллах… Бери сбърчи лице. Не трябваше да разсъждава като суеверен глупак. Нека баща му славеше Аллах за успехите си — богатството спохожда хората, които не оставят нищо на случайността, както беше правил той през своите деветдесет стандартни години.
Империята бе стигнала до Левант десет години след раждането му и отначало нямаше почти никакво влияние. По онова време имперската политика беше различна и планетата влезе в Империята приблизително на равна нога с по-развитите светове. Бащата на Хорас Бери скоро осъзна, че империализмът може да му донесе пари. Като стана един от хората, които имперските служители използваха, за да управляват Левант, той натрупа огромно богатство: взимаше пари, за да урежда аудиенции при губернатора, продаваше правосъдие като зеле на пазара, но винаги внимаваше, винаги оставяше други да понесат гнева на имперските чиновници.
Баща му инвестираше предпазливо и използва влиянието си, за да образова Хорас Хюсеин на Спарта. Дори му бе дал име, предложено от имперски офицер — едва по-късно научиха, че името Хорас почти не се среща в Империята и че даже е обект на присмех.
Бери удави спомените за дните си в училищата на столицата с втора чаша вино. Беше се изучил! И сега инвестираше и парите на баща си, и своите. Хорас Бери не бе човек, на когото можеха да се присмиват. Трябваха му трийсет години, но неговите агенти откриха офицера, дал му това име. Стереограмите на мъките му бяха скрити в дома на Бери на Левант. Той се беше смял последен.
Сега купуваше и продаваше хората, които му се присмиваха, както купуваше гласове в парламента. Малко оставаше да купи цялата планета Ново Чикаго. И в името на Пророка… по дяволите, пак щеше да я притежава. Контролът над нея щеше да осигури на семейството му влияние в сектора отвъд Въглищния чувал, където Империята бе слаба и ежемесечно откриваха нови светове.
Спомените помогнаха. Той повика агентите си — човека, който щеше да защитава интересите му на планетата, и Набил, който щеше да го придружава като прислужник на борда на бойния кораб. Набил, преждевременно състарен дребен човек, много по-дребен дори от Хорас, имаше лице на пор, което можеше да маскира по много начини, и умения да борави с кинжал и отрова, усвоени на десетки планети. Хорас Хюсеин Бери се усмихна. Значи имперските чиновници искаха да го държат в плен на борда на бойния си кораб, така ли? Добре, щом нямаше кораби за Левант. Но когато стигнеха на оживен космодрум, нямаше да им е много лесно.
В продължение на три дни Род работи на „Макартър“. Пробит резервоар, изгорени елементи, всичко трябваше да се замени. Нямаше много резервни части и екипажът на кораба прекара часове в космоса, оглозгвайки до кости корпусите на корабите на Съюза в орбита около Ново Чикаго.
Постепенно приведоха „Макартър“ в прилично състояние. Помагаха му старши лейтенант Джак Каргил, вече помощник-капитан, и главният инженер командир Джок Синклер. Подобно на мнозина инженери, той произхождаше от Нова Шотландия. Силният му акцент беше много разпространен сред шотландците в космоса. По време на Войните за наследството те гордо го бяха запазили като свой символ дори на планети, на които шотландският се смяташе за мъртъв език. Род подозираше, че в свободното си време те изучават родния си език, за да не ги разбира останалата част от човечеството.
Плочките на корпуса бяха споени, на прогорените места бяха поставени огромни кръпки броня, свалена от корабите на Съюза. Синклер умело приспособяваше местната техника и накрая почти успя да приведе „Макартър“ в първоначалния му вид. Офицерите на мостика денонощно обясняваха и описваха промените на главния корабен компютър.
Каргил и Синклер почти стигнаха до бой. Инженерът настояваше, че най-важно било да са готови за космоса, докато старши лейтенантът твърдеше, че никога повече нямало да е в състояние да ръководи ремонтите на „Макартър“, защото дори самият Господ не знаел в какво са превърнали кораба.
— Не искам да слушам такива богохулства — тъкмо казваше Синклер, когато Род се приближи до тях. — Не ти ли стига, че аз знам в какво сме го превърнали?
— Не, освен ако не искаш да се преквалифицираш и в готвач, тенекеджия побъркан! Сутринта готвачът не успя да включи кафемашината! Един от твоите хора взел микровълновия нагревател. За Бога, върни го…
— Да, и ще останем без трети резервоар, докато не ми намериш резервни части за помпата. Я се стегни бе, човек! Корабът пак може да води сражение. Или кафето е по-важно?
Каргил дълбоко си пое дъх, после бавно и отчетливо започна:
— Корабът може да води сражение, докато някой не пробие дупка в корпуса му. Тогава трябва да се ремонтира. Да речем, че се наложи да поправя това. — Старши лейтенантът посочи едно устройство, в което Род почти със сигурност разпозна въздушен абсорбатор-преобразувател. — Проклетото нещо изглежда полустопено. Откъде да зная какво е повредено? И дали изобщо е повредено? Да речем…
— Нямаше да се тормозиш с такива неща, ако не беше…
В този момент Род реши, че е най-добре да се намеси. Той прати главния инженер в машинното отделение, а Каргил — в предната част на кораба. Двамата нямаше да решат спора си, докато не ремонтираха цялостно „Макартър“ на Нова Шотландия.
По заповед на корабния лекар Блейн прекара вечерта в лазарета. Когато излезе оттам, лявата му ръка бе обездвижена в огромна шина, сякаш на гърдите му бяха присадили възглавница. Въпреки изострената си чувствителност обаче през следващите няколко дни не забеляза някой да му се присмива. Поне явно.
На третия ден проведе пълна проверка на кораба. Цялата работа спря и задействаха началното въртене.
Род се изкушаваше да се възползва от опита си като помощник-капитан на „Макартър“. Знаеше всички места, на които можеше да се скрие някой мързелив офицер. Но това беше първата му проверка, корабът едва излизаше от ремонт след сражение и Каргил бе прекалено добър офицер, за да допусне съществен пропуск. Блейн се задоволи да провери основните системи, но иначе остави старши лейтенанта да води проверката. Накрая реши да не позволи това да се превърне в прецедент. Когато му останеше повече време, щеше да обиколи кораба и да разгледа всичко.
Цяла рота морски пехотинци охраняваше космодрума на Ново Чикаго. След изключването на градския Лангстънов генератор не бяха срещнали повече съпротива. Всъщност по-голямата част от населението, изглежда, посрещаше имперските сили с облекчение, по-убедително от всякакви паради и овации. Но макар бунтът на Ново Чикаго да бе смаял Империята, подновяването на враждебните действия нямаше да изненада никого.
Затова войниците охраняваха имперските совалки и Сали Фаулър усещаше погледите им, докато крачеше по огрения от слънцето космодрум, придружена от прислужниците си. Погледите не я смущаваха. Като племенница на сенатор Фаулър, беше свикнала да я гледат.
„Красавица — мислеше си един от морските пехотинци. Но лицето й е безизразно. Би трябвало да е щастлива, че са я спасили от оня смрадлив лагер, обаче тя изобщо не изглежда така. — Тялото му се обливаше в пот. — И не се поти. Най-великият скулптор във вселената я е изваял от лед.“
Совалката бе голяма и полупразна. Сали видя двама дребни тъмнокожи мъже — Бери и неговия прислужник — и четирима по-млади, на лицата на които се бе изписал страх, очакване и благоговение. Носеха знака на затънтената новочикагска провинция. Новобранци, предположи тя.
Сали се настани на една от последните седалки в дъното. Нямаше настроение за разговори. Адам и Ани загрижено я погледнаха, после седнаха оттатък пътеката. Разбираха.
— Добре, че заминаваме — каза Ани.
Сали не отговори. Не изпитваше абсолютно нищо.
Намираше се в такова състояние, откакто морските пехотинци бяха превзели военнопленническия лагер. Последва обилна храна, гореща баня, чисти дрехи и почтително отношение… но всичко това не й направи впечатление. Не чувстваше нищо. Месеците в лагера бяха убили нещо в нея. Може би завинаги. Това мъгляво я обезпокои.
Когато получи магистърска степен по антропология в Имперския университет на Спарта, Сали Фаулър убеди чичо си да й позволи да обиколи Империята, за да разгледа новозавоюваните провинции и да изучава примитивните култури. Дори евентуално да напише книга.
— В края на краищата — настояваше тя, — какво ще науча тук? Материалът, който ми трябва, е отвъд Въглищния чувал.
Представяше си триумфалното си завръщане и публикациите, с които щеше да си извоюва място в науката, вместо пасивно да чака да я омъжат за някой млад аристократ. Сали имаше намерение да се омъжи, но не преди да постигне нещо повече от наследството си. Искаше да е личност, да служи на Империята не само като й роди синове, които да загинат на бойните кораби.
За нейна изненада, чичо й се съгласи. Ако познаваше хората по-добре, отколкото й позволяваше университетският курс по психология, Сали щеше да разбере и причината. Бенджамин Брайт Фаулър, по-малкият брат на баща й, не бе наследил нищо и беше извоювал мястото си в Сената с кураж и собствените си способности. Тъй като нямаше деца, той смяташе единственото останало живо дете на брат си за своя дъщеря, а и бе видял достатъчно момичета, чиято високопоставеност се дължеше на роднините и парите им. Така че тя, Адам, Ани, Сали и Дороти, нейна колежка от университета, заминаха за провинциите, за да изучават примитивните човешки култури, които флотът постоянно откриваше. Някои планети не бяха посещавани от космически кораби от триста години и войните бяха намалили населението им до такава степен, че хората се бяха превърнали в диваци.
Пътуваха към една от първобитните колонии и трябваше да се отбият на Ново Чикаго, за да се прехвърлят на друг кораб, когато избухна бунтът. В този ден Дороти не бе в града и изобщо не я откриха. Гвардейците от Комитета за обществена сигурност измъкнаха Сали от хотелската й стая, взеха всичките й ценности и я хвърлиха в затвора.
На първо време в лагера цареше ред. Имперските благородници, държавните чиновници и бившите имперски войници правеха мястото по-безопасно, отколкото улиците на Ново Чикаго. Но аристократите и служителите ден след ден бяха отвеждани, за да не ги видят никога повече, и на тяхно място водеха обикновени престъпници. Адам и Ани някак успяха да я намерят, другите обитатели на палатката й също бяха граждани на Империята. Така тя оцеля дни, седмици и накрая месеци под вечната нощ на Лангстъновото поле.
Отначало го възприемаше като приключение — страшно, неприятно, но нищо повече. После намалиха дажбите им и пленниците започнаха да гладуват. Към края бяха изчезнали и последните следи от ред. Не се спазваха никакви хигиенни правила. Посинели трупове дни наред лежаха на купчини край портала в очакване някой да ги откара.
И приключението се превърна в безкраен кошмар. Закачиха името й на портала — Комитетът за обществена сигурност я издирваше. Другите пленници се заклеха, че Сали Фаулър е мъртва, и тъй като пазачите рядко влизаха в лагера, не я сполетя участта на други представители на управляващите фамилии.
С влошаването на условията Сали постоянно намираше нови вътрешни сили. Опитваше се да дава пример на другарите си от палатката, които с готовност я приеха за свой водач. Адам играеше ролята на премиер-министър. Когато тя плачеше, всички се страхуваха. И така, на двайсет и две стандартни години, със сплъстена тъмна коса, с мръсни изпокъсани дрехи и загрубели ръце, Сали дори не можеше да се свре в някой ъгъл и да си поплаче. Просто трябваше да продължава да търпи кошмара.
После плъзнаха слухове, че в небето над черния купол се появили имперски бойни кораби — и че пленниците щели да бъдат избити преди корабите да пробият защитното поле. Тя се усмихваше и се преструваше, че не вярва. Преструваше ли се? Кошмарите бяха родени от въображението.
Накрая пристигнаха морските пехотинци, предвождани от едър окървавен мъж с маниери на човек от двора и превързана ръка. Кошмарът свърши и Сали зачака да се събуди. Изкъпаха я, нахраниха я, облякоха я — защо не се събуждаше? Чувстваше душата си като обвита в памук.
Ускорението притискаше гърдите й. Сенките в совалката бяха остри като бръсначи. Новочикагските новобранци се блъскаха край прозорците и оживено бъбреха. Но Адам и Ани тревожно я наблюдаваха. Когато пристигнаха на планетата, двамата бяха дебели. Сега кожата на лицата им висеше на гънки. Сали знаеше, че са й отделяли от собствената си храна. И все пак, изглежда, бяха понесли лишенията по-добре от нея.
„Иска ми се да можех да плача — помисли си тя. — Трябва да плача. За Дороти. През цялото време очаквах да ми кажат, че са я открили. Нищо. Тя просто изчезна от съня.“
Записан глас съобщи нещо, което Сали не се опита да чуе.
После тежестта й изчезна и тя се издигна.
Наистина ли щяха да я оставят да отлети?
Сали рязко се обърна към прозореца. Ново Чикаго сияеше като всеки подобен на Земята свят. Светли морета и суша — всички нюанси на синьото се сливаха с белия скреж на облаците. Докато планетата се смаляваше, тя я наблюдаваше и криеше лицето си. Никой не трябваше да зърне жестокото й изражение. В този момент можеше да заповяда да взривят цялата Ново Чикаго и да я изпепелят.
След проверката Род проведе в хангара Божествената служба. Едва свършиха последния химн, когато юнкерът на вахта съобщи, че пътниците се качват на борда. Екипажът бързо започна да се разотива. Нямаше да има свободни недели, докато не приведяха кораба в пълна бойна готовност, каквото и да повеляваха религиозните традиции за неделите в орбита. Блейн слушаше разговорите на мъжете, които минаваха покрай него, и търсеше признаци на негодувание. Вместо това чуваше обичайното мърморене.
— Добре, знам какво е сламка — казваше на партньора си механикът Джаксън. — Разбирам какво е да ти влезе сламка в окото. Но как може да ми влезе цяла греда, за Бога? Я ми кажи, как човек може да има греда в окото и да не я усети? Не е нормално.
— Абсолютно прав си. Какво е греда?
— Какво е греда ли? Охо, ти си от Плоскост, нали? Е, греда е отрязано дърво — дърво. А дървото е голямо расте…
Гласовете заглъхнаха. Блейн енергично се върна на мостика. Ако Сали Фаулър бе единственият му пътник, с радост щеше да я посрещне в хангара, но искаше онзи Бери веднага да разбере какви ще са отношенията им. Капитанът на един от бойните кораби на Негово величество нямаше да прекъсне работата си, за да посрещне някакъв си търговец.
Род проследи на екраните клиновидната совалка, която влезе в орбита и беше изтеглена на борда, през огромните правоъгълни врати на хангара. Държеше ръката си близо до бутона на интеркома. Тези маневри бяха сложни.
Пътниците посрещна юнкер Уитбред. Първи се появи Бери, следван от дребен тъмнокож мъж, когото търговецът не си направи труда да представи. И двамата бяха облечени в подходящи за космоса дрехи: широки, стегнати на глезените панталони и туники, чиито джобове бяха с ципове. Бери изглеждаше ядосан. Ругаеше прислужника си и Уитбред предвидливо записа забележките му с намерението по-късно да ги прослуша. Юнкерът прати един сержант да придружи търговеца и изчака госпожица Фаулър. Беше я виждал на снимки.
Настаниха Бери в каютата на капелана, а Сали — в тази на старши лейтенанта, защото щеше да я споделя с прислужницата си. Адам и Набил щяха да спят при екипажа, но не можеха да пратят при мъжете жена, макар и възрастна колкото Ани. Космонавтите, прекарали много време далеч от планети, придобиваха нова представа за красота. Нямаше да досаждат на сенаторска племенница, но икономка — това бе съвсем друг въпрос. И въпреки че каютата на старши лейтенанта се намираше до тази на капитан Блейн, докато каютата на капелана бе на долната палуба, никой нямаше да възрази.
— Пътниците са на борда, господин капитан — докладва юнкер Уитбред.
— Добре. Всички удобно ли са настанени?
— Ами, аз настаних госпожица Фаулър, господин капитан. Сержант Алот придружи търговеца до каютата му…
— Ясно. — Блейн седна пред командния си пулт. Когато за кратко я видя в лагера, лейди Сандра — не, тя предпочиташе да я наричат Сали, спомни си той — не изглеждаше много добре. Според думите на Уитбред, сега малко се беше възстановила. Когато я забеляза да излиза от палатката си, на Род му се бе приискало да се скрие. Целият беше окървавен и мръсен — и тогава тя се приближи към него. Движеше се като придворна дама, но умираше от глад и под очите й имаше големи тъмни кръгове. Очите й. Абсолютно празни. Е, за две седмици трябваше да се е посъживила.
— Нали ще покажете на госпожица Фаулър ускорителните седалки? — попита Блейн.
— Тъй вярно — отвърна Уитбред. „Освен това ще й проведа упражнение за нулева гравитация“ — помисли си той.
Род развеселено погледна юнкера. Е, можеше да се надява, но рангът си имаше своите привилегии. А и той я познаваше още от десетгодишна.
— Сигнал от губернаторството — съобщи вахтеният.
Разнесе се бодрият, безгрижен глас на Цилер.
— Ало, Блейн! Готов ли сте за отпътуване? — Капитанът на флота седеше отпуснат зад бюрото си и пушеше огромна лула.
— Тъй вярно. — Род понечи да прибави още нещо, но се сдържа.
— Настанихте ли пътниците? — Блейн можеше да се закълне, че бившият му командир му се подиграва.
— Тъй вярно.
— А екипажът ви? Мърмори ли?
— Отлично ви е известно… Ще се справим, господин адмирал. — Той сподави яда си. Не можеше да се сърди на Цилер, в крайна сметка той му беше дал кораба си, мътните го взели! — Не че имаме достатъчно хора.
— Виж, Блейн, не съм ви оставил без хора, за да се забавлявам. Просто тук не ни достигат войници. Освен това ще получите подкрепление много преди нас. Пратих ви двайсет новобранци, местни момчета, които смятат, че космосът ще им хареса. По дяволите, наистина може да стане така. С мен се случи същото.
Новаци, които не знаеха нищо и трябваше да се учат, но за това щяха да се погрижат сержантите. Двайсет души не бяха малко. Род се почувства по-добре.
Цилер запрелиства някакви документи.
— Ще ви върна и два взвода от твоите морски пехотинци, макар да се съмнявам, че на Нова Шотландия ще ви се наложи да се сражавате с врагове.
— Хм, да, господин адмирал. Благодаря, че ми оставихте Уитбред и Стейли. — Цилер и Плеханов бяха свалили на повърхността всички останали юнкери и мнозина от по-опитните сержанти. Но му бяха оставили най-добрите войници. Бяха достатъчно, за да обучат новите. И все пак някои каюти изглеждаха така, сякаш „Макартър“ е бил победен в бой.
— Моля. Давам ви добър кораб, Блейн. Има голяма вероятност Адмиралтейството да не потвърди назначаването ви за негов капитан, но може пък да извадите късмет. А аз трябва да управлявам цяла планета с голи ръце. Дори нямаме пари! Само републикански бонове! Бунтовниците са иззели всички имперски крони и са отпечатали книжни банкноти. Как ще въведем в обращение истински пари?
— Тъй вярно. — Като капитан, Род теоретично се изравняваше по ранг с Цилер. Званието „почетен адмирал“ просто му позволяваше да дава заповеди на по-старши офицери. Но Комисията по повишенията трябваше да утвърди капитанския чин на Блейн, а той бе прекалено млад. Навярно след месец — месец и половина пак щеше да е обикновен командир.
— Още нещо — продължи Цилер. — Току-що казах, че на планетата няма пари, но това не е съвсем вярно. Тук има неколцина извънредно богати хора. Един от тях е Джонас Стоун, човекът, който пусна вашата морска пехота в града. Той твърди, че успял да скрие парите си от бунтовниците. Е, защо не? Нали е бил един от тях? Обаче открихме обикновен миньор, червив от имперски крони. Не иска да каже откъде са, но ние смятаме, че ги е получил от Бери.
— Разбирам.
— Така че наблюдавайте негово превъзходителство. Добре, пехотинците и новобранците ще са на борда след по-малко от час. — Цилер погледна компютъра си. — По-точно след четирийсет и три минути. Можете да потеглите веднага щом пристигнат. — Той прибра компютъра и започна да пълни лулата си. — Предайте моите поздрави на Макферсън от доковете и имайте предвид следното: ако ремонтът се проточи, недейте да пращате съобщения на адмирала. Това само ще вбеси Макферсън. А от него зависи много. Просто повикайте Джими на борда и пийнете по някоя и друга чаша скоч. Не носите колкото него, но все е по-добре, отколкото да намесвате адмирала.
— Слушам — колебливо отвърна Род. Внезапно осъзна, че наистина не е готов да поеме командването на „Макартър“. Навярно познаваше техническата страна на въпроса по-добре от Цилер, но десетките трикове, които се научават само от опит…
Цилер прочете мислите му. Всичките му офицери подозираха, че притежава такава способност.
— Спокойно, капитане. Няма да ви сменят преди да стигнете на Спарта, а дотогава ще сте били достатъчно дълго на борда на „Мак“. И не си губете времето да зубрите за изпитите пред Комисията. Няма да има никаква полза. — Цилер дръпна от огромната лула и изпусна гъст облак дим. — Няма да ви задържам повече, имате си работа. Но когато стигнете на Нова Шотландия, непременно разгледайте Въглищния чувал. В галактиката едва ли има толкова красиво място. Някои го наричат Божието лице. — Образът му избледня, ала кривата му усмивка сякаш остана на екрана като тази на чеширския котарак[1].