Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (18)

14. Инженерката

Извънземният кораб представляваше компактна маса с неправилна форма и мътносива повърхност — приличаше на стиснато в шепи парче глина. Наглед без система стърчаха различни придатъци: пръстен от куки около — според Уитбред — задния край, сребриста нишка, опасваща средата на тялото, прозрачни изпъкналости в двата края, антени, описващи своеобразни криви, и нещо като жило отзад, тънко и право, много по-дълго от оста на кораба.

Юнкерът бавно се приближаваше към него. Управляваше космически скутер: кабина с поляризиран пластмасов купол и къс, осеян с насочващи дюзи корпус. В Академията го бяха обучавали с такъв скутер. Можеше да го кара дори дете, беше евтин, без оръжия и загубата му нямаше да има значение.

И извънземният можеше да го вижда вътре. „Идваме с мир, не крием нищо“ — ако допуснеха, че извънземните очи са в състояние да гледат през прозрачната бронепластмаса.

— Онова жило генерира плазмените полета за двигателя — разнесе се по комуникатора. Нямаше екран, но гласът бе на Каргил. — Наблюдавахме го по време на забавянето. Кранчето отдолу навярно подава водород към полетата.

— Предпочитам да стоя настрана — отвърна Уитбред.

— Така ще е най-добре. Интензитетът на полето сигурно ще повреди уредите ти. А може да въздейства и върху нервната ти система.

Извънземният кораб вече бе съвсем близо. Юнкерът намали скоростта. От дюзите се чу нещо като пукане на пуканки.

— Забелязваш ли някъде херметичен шлюз?

— Не, господин старши лейтенант.

— Отвори люка на скутера. Може би това ще му подскаже идеята.

— Слушам. — Виждаше извънземния през предния купол. Съществото седеше неподвижно, наблюдаваше го и много приличаше на мъртвия си събрат от сондата. Крива глава без шия, гладка кафява козина, тежка лява ръка, стиснала нещо, две тънки десни ръце, движещи се с бясна скорост.

Джонатан Уитбред отвори люка си. И зачака.

Сламкарят поне още не беше започнал да стреля.

 

 

Инженерката бе хипнотизирана. Почти не забелязваше малкия кораб. В него не бяха приложени нови принципи. Но големият!

Около него имаше странно поле, нещо, в чието съществуване иначе никога нямаше да повярва. Присъствието му се регистрираше на пет-шест от уредите й. Други възприемаха силовата обвивка като полупрозрачна. Вече знаеше достатъчно за бойния кораб, за да хвърли Блейн в ужас, ако капитанът разбереше. Но не и достатъчно, за да задоволи инженер като нея.

Всички тези устройства! И металът!

Заоблената врата на малкия съд се отваряше и затваряше. Премигваха светлини. Двата кораба излъчваха електромагнитни сигнали. Те не означаваха нищо за една инженерка.

Вниманието й приковаваха корабните системи. Самото поле, чиито свойства бяха интригуващи и озадачаващи. Можеше само да се досеща за принципите му. Инженерката беше готова да прекара останалите си дни в опити да ги проумее. Би дала живота си, за да й позволят да разгледа генератора. Двигателната сила на големия кораб се различаваше от всички ядрени реактори, за които бе чувала, и изглежда, използваше свойствата на тайнствената силова обвивка.

Как да се качи на борда му? Как да мине през обвивката?

Осени я уникална за инженер интуиция. Малкият съд… дали се опитваше да й каже нещо? Той идваше от големия. В такъв случай…

Малкият кораб означаваше връзка с големия, със силовата обвивка, нейните принципи и загадката на внезапната й поява.

Тя забрави за опасността. Страстният й копнеж да научи повече за непознатото поле я накара да забрави за всичко. Инженерката отвори херметичния шлюз и зачака да види какво ще се случи.

 

 

— Господин Уитбред, вашият извънземен се опитва да сондира „Макартър“ — каза Блейн. — Командир Каргил ми съобщи, че е блокирал импулсите. Жалко, ако това породи съмнения у извънземния, но нямаме друг избор. Опитвал ли се е да ви сондира по някакъв начин?

— Съвсем не, господин капитан.

Род се намръщи и разтри точката между веждите си.

— Убеден ли сте?

— Постоянно наблюдавам уредите, господин капитан.

— Странно. Вашият скутер е по-малък, но затова пък е по-близо. По-логично е…

— Херметичният шлюз! — възкликна Уитбред. — Господин капитан, сламкарят отвори херметичния си шлюз.

— Виждам. В корпуса се появи отвор. Това ли имате предвид?

— Тъй вярно. Оттам не излиза нищо. През него се вижда цялата кабина. Сламкарят е на контролния си пулт… разрешавате ли ми да вляза, господин капитан?

— Хм. Добре. Пазете се. Поддържайте връзка. И успех, Уитбред.

Джонатан за миг остана неподвижен. Опита се да си вдъхне кураж. Почти се бе надявал капитанът да му забрани. Но разбира се, загубата на един юнкер не означаваше нищо…

Той застана на изхода. Извънземният кораб беше съвсем близо. Пред погледите на всички на борда на „Макартър“ Уитбред скочи в космоса.

Част от извънземния съд се бе опънала като кожа и образуваше нещо като тунел. Странен херметичен шлюз, помисли си юнкерът, намали скоростта си с дюзите на реактивната раница и влетя в отвора — право към сламкаря, който го очакваше.

Извънземният не носеше нищо върху меката си кафява козина с четири гъсти кичура черни косми, по един под всяка мишница и при слабините.

— Нямам представа какво задържа въздуха вътре, но въздух трябва да има — излъчи Уитбред. Миг по-късно разбра. Беше попаднал в невидим мед.

Люкът се затвори зад гърба му.

Едва не изпадна в паника. Бе залепнал като муха в кехлибар, без възможност за отстъпление. Намираше се в помещение, високо метър и трийсет — ръстът на извънземния. Съществото стоеше пред него от отсрещната страна на невидимата стена и безизразно го наблюдаваше.

Сламкарят бе по-нисък от онзи от сондата. Различаваше се по цвят: в кафявата му козина нямаше бели петна. Забелязваше се и по-тънка, по-недоловима особеност… може би онова, което отличава живия от мъртвия, а може би нещо друго.

Не беше страшен. Гладката му козина напомняше на Уитбред за доберманите, които отглеждаше майка му, но в извънземния нямаше нищо злобно или заплашително. Щеше да му е приятно да го погали.

Лицето приличаше на нахвърляно от припрян художник — без изражение, освен слабо извитата нагоре уста без устни, нещо като сардонична полуусмивка. Дребен, с плоски стъпала, гладка козина, почти без особености — приличаше на герой от анимационен филм. Как можеше да се бои от герой от анимационен филм?

Но Джонатан Уитбред бе затворен в прекалено тясно пространство и създанието не правеше нищо, за да промени това положение.

Пилотската кабина беше претъпкана с панели и тъмни цепнатини, от чиито сенки надзъртаха мънички лица. Паразити! Сламкарят очевидно не се обезпокои, когато един от тях изскочи навън, после втори и трети. Те запрескачаха от пукнатина на пукнатина, като постепенно се приближаваха към новодошлия.

Бяха големи. Много по-големи от плъхове, много по-малки от човек. Надничаха от ъглите, любопитни, но плахи. Един от тях притича наблизо и Уитбред успя да го разгледа. Това го накара да ахне. Мъничък сламкар!

 

 

Труден момент за инженерката. Пристигането на съществото трябваше да й даде отговори на много въпроси, но всъщност само поставяше нови.

Какво представляваше това същество? Едро, с голяма глава, симетрично като животно, но със собствен кораб като инженер или господар. Просто не съществуваше такава класа. Дали се подчиняваше, или командваше? Дали ръцете му бяха също толкова несръчни, колкото изглеждаха? Мутант, чудовище, шега на природата? Какво бе предназначението му?

В момента устата му се движеше. Сигурно говореше в комуникационно устройство. Това не обясняваше нищо. Дори посредничките имаха език.

Инженерите не бяха пригодени да взимат такива решения, но винаги можеше да се почака нова информация.

Инженерите притежаваха безкрайно търпение.

 

 

— Има въздух — докладва Уитбред: наблюдаваше датчиците в огледало точно над равнището на очите си. — Споменах ли го вече? Не ми се ще да го опитам. Нормално налягане, кислород около осемнайсет процента, кислороден двуокис около два процента, достатъчно хелий, за да го регистрират уредите, и…

— Хелий ли? Странно. Колко?

Юнкерът превключи на по-чувствителна скала и изчака анализатора.

— Около един процент. Съвсем малко по-малко.

— Нещо друго?

— Отвори. Серен двуокис, моноксид, азотни оксиди, кетони, алкохоли и нещо, което не мога да засека с този скафандър. Светлинният индикатор е жълт.

— В такъв случай няма да умреш незабавно. Ще можеш да дишаш известно време, докато ти помогнем.

— И аз така си помислих — неспокойно отвърна Уитбред и започна да разкопчава предната част на скафандъра си.

— Какво искаш да кажеш, Уитбред?

— Нищо, господин старши лейтенант. — Джонатан прекадено дълго бе стоял превит надве. Боляха го всички стави и мускули. Вече нямаше какво да описва в кораба на извънземния. А трижди проклетият сламкар просто си стоеше с подигравателната си усмивка, наблюдаваше го…

— Уитбред?

Юнкерът дълбоко си пое дъх и го задържа в дробовете си. Повдигна прозрачния визьор на шлема и изкрещя с всичка сила:

— Изключи това проклето силово поле, за Бога! — После незабавно затвори визьора.

Извънземният се върна на контролния си пулт и направи нещо. Преградата пред Уитбред изчезна.

Той направи две крачки напред. Предпазливо се поизправи й ставите му пропукаха. В продължение на час и половина беше стоял в тази неудобна поза, разглеждан от шест криви миниатюрни създания и един сардоничен, търпелив извънземен. Болеше го!

В шлема му бе останал въздух от кораба. Гърлото му пареше, затова той престана да диша, после предпазливо го подуши, в случай че някой се поинтересува какъв е.

Миришеше на животни и машини, озон, бензин, горещо масло, лош човешки дъх, запалени мръсни чорапи, лепило и нещо непознато. Невероятно богат мирис — и скафандърът му го пречистваше, слава Богу.

— Чухте ли ме да викам? — попита той.

— Да, както и всички на „Макартър“ — разнесе се гласът на Каргил. — Едва ли на борда има някой, който да не следи какво правиш, освен Бъкман. Някакъв резултат?

— Той изключи силовото поле. Веднага. Сякаш просто чакаше да му напомня. И сега съм в пилотската кабина. Казах ли ви за преправките? Всичко е преправяно на ръка, даже контролните панели. Майсторска работа, нищо не ти се пречка. За сламкар де. Аз съм прекалено едър. Не смея да се движа. Всички малки изчезнаха. Не, един наднича от ъгъла. Големият чака да види какво ще направя. Ще ми се да не ме зяпа така.

— Виж дали ще те последва на кораба…

— Ще опитам, господин старши лейтенант.

Извънземният веднъж го беше разбрал или поне така изглеждаше, но сега не стана така. Уитбред съсредоточено се замисли. Да му покаже със знаци? Погледът му попадна върху нещо, което трябваше да е сламкарски скафандър.

Той го взе и го разгледа: съвсем лек, без оръжие, без броня. Подаде го на съществото, после посочи през купола към „Макартър“.

Сламкарят незабавно започна да го облича. Буквално след секунди бе готов. Скафандърът приличаше на десет топки за боулинг, залепени една за друга. Само ръкавиците бяха нещо повече от обли сфери.

Създанието свали от стената прозрачен чувал и рязко се пресегна, за да хване едно от трийсетсантиметровите мъничета. Напъха го вътре, обърна се към Уитбред и светкавично се втурна към него. Протегна двете си десни ръце зад юнкера и вече се отдръпваше, когато Джонатан неволно нададе силен вик.

— Уитбред? Какво става?

После се разнесе друг глас:

— Морски пехотинци, готови за действие.

— Нищо, господин старши лейтенант. Всичко е наред. Не ме нападна, искам да кажа. Струва ми се, че извънземният е готов да дойде с мен… не, не е. Хванал е два от паразитите в найлонов чувал и сега го надува с въздушен кран. Едно от зверчетата беше скочило на гърба ми. Изобщо не го бях усетил… Сега сламкарят прави нещо. Не разбирам какво. Той знае, че го викаме на „Макартър“ — облече си скафандър.

— Какво прави?

— Свалил е капака на контролния пулт и свързва някакви кабели. Преди малко изстиска сребриста паста за зъби върху платката. Описвам ви само как изглеждат нещата, разбира се. Ох!

— Уитбред!

Юнкерът се озова сред ураган. Размахал ръце и крака, той отчаяно се опита да се хване за нещо, каквото и да е то. Ръкавиците му се плъзнаха по херметичния шлюз и под тях внезапно се появи празно пространство. После покрай него се завъртяха звездите и нощта.

— Сламкарят отвори люка — съобщи той. — Без предупреждение. Навън съм, в космоса. — Джонатан включи дюзите на реактивната си раница, за да престане да се премята. — Струва ми се, че изпусна целия въздух навън. Около мен има мъгла от ледени кристалчета и… О, Господи, това е сламкарят! Не, не е, не е в скафандър. Ето още един.

— Трябва да са малките — предположи Каргил.

— Точно така. Той уби всички паразити. Сигурно често се налага да го прави, за да ги прочиства. Не е знаел колко време ще остане на борда на „Макартър“ и не е искал да се разбеснеят. Затова е изпразнил кораба си.

— Трябваше да те предупреди.

— По дяволите, естествено, че трябваше! Извинете, господин старши лейтенант.

— Добре ли си, Уитбред? — Друг глас. Капитанът.

— Тъй вярно. Връщам се към извънземния кораб. А, ето го и сламкаря. Скача към скутера. — Юнкерът се обърна, за да го проследи с поглед. Съществото се носеше в космоса като купчина топки за боулинг, но извънредно грациозно. В закрепения за тялото му прозрачен чувал отчаяно се гърчеха две дребни фигури. Извънземният не им обръщаше внимание.

— Съвършен скок — измърмори Джонатан. — Освен ако… Господи! — Сламкарят влетя през люка на скутера, без дори да докосне стените. — Трябва да е абсолютно сигурен в равновесието си.

— Извънземният в скутера ли е вече, Уитбред? Без теб?

Острият глас на капитана го накара да потръпне.

— Тъй вярно. Влизам след него.

— Гледай да успееш.

Създанието беше в пилотската кабина и внимателно разглеждаше пулта. Внезапно се пресегна и завъртя един от бутоните. Уитбред изкрещя и се втурна да го сграбчи за рамото. Сламкарят не му обърна внимание.

Джонатан притисна шлема си до неговия и извика:

— Не пипай там, по дяволите! — После посочи пътническата седалка. Извънземният бавно се изправи, завъртя се и седна. Седалката не бе пригодена за тялото му. Уитбред облекчено се настани зад пулта и се насочи към „Макартър“.

Спря точно пред прохода, който Синклер отвори в Лангстъновото поле на крайцера. Извънземният кораб беше скрит зад корпуса. Люкът на хангара се намираше под тях и на юнкера му се искаше да приземи скутера сам, за да демонстрира способностите си на сламкаря, но знаеше, че не бива да го прави, така че зачака.

От хангара изплуваха фигури в скафандри. Зад тях се извиваха кабели. Космонавтите му махнаха. Уитбред им отговори и секунди по-късно Синклер включи макарите, които изтеглиха малкия съд в „Макартър“. Докато влизаха, към скутера светкавично бяха закачени още кабели, които се опънаха и го задържаха. Вратите започнаха да се затварят.

Сламкарят съсредоточено наблюдаваше. Цялото му тяло се въртеше насам-натам и напомняше на Джонатан за бухала, който някога беше видял в зоологическата градина на Спарта. Удивително: малките създания в чувала също гледаха. Очевидно подражаваха на по-едрия извънземен. Накрая скутерът окончателно спря и Уитбред посочи люка. През дебелото стъкло виждаше сержант Кели и дванайсет въоръжени морски пехотинци.

 

 

Пред пулта на Блейн бяха инсталирани двайсет екрана и в резултат всички учени на борда на „Макартър“ искаха да седят до него. Тъй като нямаше друг начин да уреди въпроса без препирни, Род обяви състояние на бойна готовност и на мостика не остана нито един цивилен. В момента наблюдаваше пристигането на Уитбред.

Монтираната в шлема на юнкера камера показваше извънземния, седнал на пилотското място. Тялото му сякаш се уголеми, когато юнкерът се втурна към него. Блейн се обърна към Ренър.

— Видяхте ли какво направи?

— Тъй вярно. Извънземният се… Кълна се, че се канеше да разглоби пулта.

— И аз така смятам. — Двамата раздразнено зачакаха, докато Уитбред приближаваше скутера към „Макартър“. Блейн не можеше да обвинява момчето, че не поглежда към пътника си, докато пилотира, но… не биваше да му се бърка. Накрая кабелите изтеглиха машината на борда.

— Господин капитан! — Беше Стейли, вахтеният юнкер, но Род и сам можеше да види. Към скутера бяха насочени няколко екрана и два от малките лазери, но тежките оръдия държаха на мушка извънземния кораб — той бе оживял.

На кърмата му сияеше ивица синкава светлина. Цветът на радиацията на Черенков. Внезапно до нея избухна бял проблясък.

— Корабът се движи, господин капитан — доложи Синклер.

— Дяволите да го вземат! — Собствените му екрани показваха същата картина.

— Искам разрешение да открия огън — обадиха се от артилерийската бойна част.

— Не! — Но какво правеше той? Имаха достатъчно време, докато Уитбред се качи на борда. Извънземният съд не можеше да избяга. Нито пък сламкарят.

— Кели!

— Да, господин капитан!

— Взвод морски пехотинци при херметичния шлюз. Придружи Уитбред и онова създание до лабораторията. Учтиво, сержант. Учтиво, но внимавай да не изчезне някъде.

— Слушам.

— Каргил!

— Тук, господин капитан — отговори помощникът му.

— Нали следи камерата в шлема на Уитбред през цялото време, докато беше на онзи кораб?

— Тъй вярно.

— Има ли вероятност на борда да се е намирал друг извънземен?

— Не, господин капитан. Просто нямаше място. Нали, Санди?

— Тъй вярно — потвърди Синклер. Блейн беше включил в комуникационна верига мостика и машинното отделение. — Не и ако това създание е трябвало да носи гориво. А и не видяхме вътрешни врати.

— Но нямаше и херметичен люк, докато не се отвори — напомни му Род. — Имаше ли баня?

— Ами, нещо от лявата страна до херметичния шлюз ми заприлича на тоалетна.

— Да. В такъв случай корабът е на автопилот, съгласни ли сте? Но не забелязахме извънземният да го програмира.

— Видяхме го да преправя контролния пулт, господин капитан — отвърна Каргил. — Боже мой! Смятате ли, че така управляват…

— Изглежда много нерационално, но това е единственият начин, по който съществото би могло да е програмирало автопилот — замислено рече Синклер. — И се движеше адски бързо, господин капитан. Мислите ли, че наистина е направило автопилот?

На един от екраните пред Род избухна проблясък.

— Видяхте ли? Синя светлина в херметичния шлюз. Това пък за какво беше?

— Може би, за да убие паразитите — предположи главният инженер.

— Едва ли. Вакуумът вече се е справил с тях — възрази Каргил.

Уитбред се появи на мостика и застана мирно пред командното кресло на Блейн.

— Юнкер Уитбред, господин капитан.

— Добра работа, Уитбред — каза Род. — Хм… имате ли представа защо извънземният взе със себе си онези две гадинки?

— Съвсем не, господин капитан… Може би от любезност. За да ги подложим на дисекция.

— Възможно е. Ако знаехме какво представляват. А сега погледнете това. — Блейн посочи екрана.

Извънземният кораб се завърташе. Бялата светлина на двигателя му описваше дъга по небето. Изглежда, се насочваше обратно към троянските пунктове.

И Джонатан Уитбред бе единственият човек, влизал в него. Докато капитанът даваше отбой, червенокосият юнкер си мислеше, че изпитанието е свършило.