Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (31)

27. Туристическа обиколка

Ренър се събуди преди разсъмване. Докато се къпеше в забележителната вана, сламкарите му бяха донесли дрехи. Той се довери на избора им. Дискретно бяха оставили пистолета му при облеклото и след като помисли малко, главният астрогатор го пъхна под цивилното сако, изтъкано от някакви чудни лъскави нишки. Не му се щеше да носи оръжие, но уставът си оставаше устав…

Всички се събраха на закуска. Изгряващото слънце сияеше през големия панорамен прозорец също като залеза — във всички оттенъци на червеното. Денят на Сламката бе с няколко часа по-дълъг от стандартния. Вечерите щяха да са по-дълги, а когато сутрин се събудеха, все още щеше да е изгрев.

За закуска им поднесоха големи варени яйца. Под черупката бяха като предварително изпържени с нещо като малка черешка в средата.

— Музеят е само на няколко преки. — Сламкарката на доктор Хорват енергично потри десните си ръце. — Какво ще кажете да се поразходим? Струва ми се, че няма да е зле да си облечете по-топли дрехи.

Всички сламкари имаха този проблем: кои ръце да използват, за да имитират човешките жестове. Ренър очакваше фюнч(щрак) на Джаксън да се побърка — старшият космонавт беше левак.

Разходиха се. Иззад ъглите ги брулеше студен вятър. Слънцето бе голямо и мътно — в този ранен час човек можеше да гледа право към него. На два метра под тях пъплеха безброй автомобилчета. Мирисът на сламкарския въздух едва доловимо се просмукваше през филтърните им шлемове, както и тихото бръмчене на колите и пискливите извънземни гласове.

Човешката група се движеше сред тълпи от сламкари във всички цветове — и никой не им обръщаше внимание. После се появиха неколцина бели пешеходци и любопитно спряха да ги разгледат.

Бери се чувстваше неловко и се опитваше да не се отделя от другите. Явно не искаше да го зяпат така. Самият главен астрогатор привлече вниманието на една бяла в напреднала бременност с огромна изпъкналост високо над сложната става на гърба й. Той й се усмихна, олюля се на пети и се завъртя кръгом. Неговата фюнч(щрак) зачурулика с високи тонове и бялата се приближи. Само след секунди пет-шест сламкарки прокарваха ръце по гръбначния му стълб.

— Точно така! Малко по-високо — каза Ренър. — Добре, сега ме почешете там. Ох. — Когато белите се отдалечиха, той ускори крачка, за да настигне другите. Неговата сламкарка трябваше да се затича, за да не изостане.

— Надявам се да не се заразя от вашата непочтителност — рече тя.

— Защо? — сериозно попита Ренър.

— Когато си тръгнете, ще ни възложат друга работа. Не, не се стряскайте. Щом сте били годен за флота, аз лесно ще мога да задоволя онези, които дават заповеди. — Стори му се, че долавя в гласа й тъга, ала не бе сигурен. Дори лицата на сламкарите да разкриваха чувствата им, той не се беше научил да чете израженията им.

Наближиха музея. Подобно на останалите сгради, той бе с правоъгълна форма, но фасадата му беше от стъкло или подобен материал.

— Имаме много места, които отговарят на вашето понятие „музей“ — обясняваше сламкарят на Хорват, — и тук, и в други градове. Този беше най-близо и в него са изложени картини и скулптури.

Над тях се извиси триметрово създание, което носеше на главата си обемист товар. Женска, позна Ренър по продълговатата изпъкналост високо в стомаха й, която показваше, че е бременна. Очите й бяха като на животно, без типичния за разума блясък. Създанието се изравни с тях и ги изпревари, без да забавя ход.

— Изглежда, че бременността не пречи на сламкарите — каза той.

Към него се завъртяха кафяво-бели рамене и глави.

— Не, разбира се — потвърди неговата сламкарка. — Трябва ли?

С тази задача се зае Сали Фаулър. Тя внимателно се опита да обясни колко безполезни са бременните човешки жени.

— Това е една от причините, поради които сме склонни да създаваме доминирани от мъжете общества. И… — Когато стигнаха Музея, момичето продължаваше да чете лекция за проблемите на бременността.

 

 

Горният праг на входната врата достигаше до носа на Ренър. Таваните бяха по-високи — косата му се триеше в тях. Доктор Хорват трябваше да ходи с наведена глава.

И осветлението бе прекалено жълто.

И картините бяха закачени прекалено ниско.

Условията за разглеждане не бяха идеални. А и цветовете на самите платна бяха странни. Министърът и неговата фюнч(щрак) оживено разговаряха. Той й беше обяснил, че за човек синьо и жълто прави зелено. Сламкарското око имаше структурата на човешкото: сферична форма, приспособяеми лещи, рецепторни нерви по задната страна. Но извънземните рецептори бяха различни.

И все пак картините бяха въздействащи. В централната зала — с триметров таван, слава Богу — групата спря пред улична сцена. Кафяво-бял сламкар се бе покатерил върху покрива на автомобил и очевидно държеше реч пред тълпа от кафяви и кафяво-бели, докато на небето зад него пламтеше кървавочервен залез. На всички лица бе изписана една и съща безизразна усмивка, но Ренър долови някакво агресивно излъчване и внимателно се вгледа. Мнозина носеха инструменти, винаги в левите си ръце, някои бяха счупени. Самият град гореше.

— Казва се „Върнете се към задачите си“. Ще ви направи впечатление, че постоянно се повтаря темата за Смотаняка — каза сламкарката на Сали. И продължи нататък преди момичето да успее да я помоли за по-подробно обяснение.

Следващото платно показваше полусламкар, висок и слаб, с малка глава и дълги крака. Той излизаше от гора и тичаше по посока на зрителя. Дъхът му се виеше като мъгла.

— „Куриера“ — съобщи сламкарката на Харди.

После идваше нова сцена на открито: десетки кафяви и бели, които ядяха край буен лагерен огън. Наоколо проблясваха червени животински очи. Целият пейзаж бе в тъмночервено и в небето на фона на Въглищния чувал сияеше Окото на Мърчисън.

— Не можете да познаете какво си мислят и чувстват, нали? Тъкмо от това се бояхме — рече сламкарят на Хорват. — Несловесно общуване. Вашите знаци се различават от нашите.

— Предполагам — отвърна Бери. — Всички тези картини могат да се продават, но хората ще ги възприемат само като нещо любопитно… макар че като такива ще са доста ценни заради огромния потенциален пазар и ограничения източник. Само че никой няма да ги разбира. От кого са?

— Тази е много стара. Виждате, че е нарисувана на самата стена и…

— Но от какъв вид са художниците? Кафяво-бели ли?

Сламкарите нетактично се разсмяха.

— Всички тези произведения на изкуството са създадени от кафяво-бели — поясни сламкарят на търговеца. — Нашата специалност е общуването. Изкуството е общуване.

— Един бял никога ли няма какво да каже?

— Разбира се. Той има посредник, който говори вместо него. Ние превеждаме. Много от тези платна са графично изразени аргументи.

Вайс се влачеше след тях и мълчеше. Ренър забеляза това и тихо го попита:

— Някакъв коментар?

Космонавтът се почеса по брадичката.

— Хм, не съм бил в музей от началното училище… но понякога картините се рисуват просто за да са красиви, нали?

Във всички зали имаше само два портрета. И двата на кафяво-бели, представени от кръста нагоре. Чувствата, изглежда, се предаваха с езика на тялото, не с изражение на лицето. Фигурите бяха странно осветени и ръцете им изглеждаха неестествено разкривени. На Ренър му се сториха злобни.

— Злобни ли? Не! — каза неговата сламкарка. — Този тук е изобретил смотаняшката сонда. А другият много отдавна е измислил универсален език.

— Използва ли се още?

— В известен смисъл. Но се е променил, разбира се. Езиците винаги се променят. Синклер, Потър и Вери не говорят на същия език като теб. Понякога звуците са подобни, но несловесните знаци са съвсем различни.

На влизане в скулптурната зала главният астрогатор настигна Вайс и каза:

— Ти си прав. В Империята има картини, които просто доставят естетическа наслада. Но не и тук. Забеляза ли разликата? Няма пейзажи без сламкари, които да правят нещо на фона им. Почти няма портрети, освен онези двата, които са изкривени снимки. Всъщност всичко е изкривено. — Той се обърна към своята фюнч(щрак). — Нали така? Картините, които ни показа, са били нарисувани преди вашата цивилизация да изобрети фотоапарата. Не са обикновени изображения.

— Знаете ли колко много работа изисква рисуването, Ренър?

— Никога не съм опитвал. Но се досещам.

— Тогава можете ли да си представите, че някой ще си направи труда да рисува, без да има какво да каже?

— Не е ли достатъчно просто да покажеш, че планините са красиви? — рече Вайс.

Извънземната сви рамене.

 

 

Статуите не бяха толкова странни, колкото картините. Разликите в багрите и светлината не пречеха на възприятието. Повечето изобразяваха сламкари, но не бяха обикновени портрети. Скулптурна група на извънземни, подредени по височина: носач, трима бели, девет кафяви и двайсет и седем сламкарчета? Не, всички бяха от бял мрамор и имаха формата на господари. Бери безизразно ги разгледа.

— Идва ми наум, че ще имам нужда от обяснения на всяка от статуите, за да мога да ги продавам. Или дори да ги подарявам.

— Неизбежно е — отвърна неговият фюнч(щрак). — Ето тази например разкрива една от религиите от миналия век. Душата на родителите се разделя, за да се въплъти в децата, после отново във внуците им и така до безкрай.

Друга показваше сламкари, изваяни от червен пясъчник. Имаха дълги тънки пръсти, повече от нормалното на лявата длан, а лявата ръка бе сравнително малка. Лекари? Лъч от зелено стъкло ги разсичаше като коса: лазерно оръжие, насочвано от някой невидим. Фюнч(щрак)ите не проявиха желание да говорят за това.

— Неприятен момент от нашата история — каза сламкарят на Бери и с тези думи сложи край на въпроса.

Една от композициите изобразяваше битка между неколцина мраморни бели и десетки непознати фигури от червен пясъчник. Червените бяха слаби и заплашителни, и въоръжени не само със зъби и нокти. В средата имаше някаква странна машина.

— Тази скулптура е много интересна — рече сламкарката на Ренър. — Традицията позволява на посредничките като нас да искаме от господарките нужните ни транспортни средства. Някога една посредничка се възползвала от това право и поръчала да й построят машина на времето. Ако желаете, мога да ви я покажа, тя е в другия край на континента.

— Работеща машина на времето ли?

— Не, Джонатан. Изобщо не я завършили. Накрая нейната господарка полудяла.

— О, жалко — разочаровано каза Уитбред.

— Никой не я е изпробвал — продължи сламкарката. — Възможно е теоретичните принципи да са грешни.

Машината приличаше на малък циклотрон с кабинка… и много приличаше на Лангстънов генератор.

— Това ме впечатлява — каза Ренър на своята фюнч(щрак). — Значи по всяко време можете да поискате каквото и да е транспортно средство, така ли?

— Точно така. Ние имаме дарба за общуване, но основната ни задача е да разрешаваме противоречия. Сали ни е разказвала за вашите, хм, да ги наречем расови проблеми, свързани с употреба на оръжия и с инстинкта да се предавате на по-силния. Тъкмо това е довело до нашата еволюция. Способни сме да обясняваме различните възгледи. Понякога липсата на общуване може да придобие опасни размери — обикновено точно преди война по някое от онези статистически съвпадения, които те карат да вярваш в случайността. Ако нашият вид винаги има достъп до транспорт — дори само до телефон или радиостанция — няма почти никаква вероятност да се стигне до война.

На лицата на хората се изписа благоговейно изражение.

— Мн-о-ого хубаво — рече Ренър. После внезапно прибави: — Чудя се дали бихте могли да поискате със същата цел и „Макартър“.

— Според законите и традицията, да. Иначе — не бъдете глупак.

— Добре. Тези неща, които се бият около машината на времето…

— Легендарни дракони — поясни сламкарят на Бери. — Защитават я от действителността.

Главният астрогатор си спомни за древни испански картини, датиращи от времето на черната чума в Европа, образи на живи мъже и жени, нападнати от възкръснали мъртъвци. На фона на белите сламкари червените фигури имаха същия мършав, костелив вид и излъчваха почти осезаема злоба.

— А защо машина на времето?

— Посредникът смятал, че едно историческо събитие се е случило заради липсата на общуване. И решил да го поправи. — Сламкарката на Ренър сви рамене. — Смотаняк. Същото е и със смотаняшката сонда. Един небесен наблюдател открил доказателства, че на планета от недалечна звездна система има живот. Някакъв смотаняшки посредник веднага пожелал да установи контакт с извънземните. Събрал огромни финансови и промишлени средства, достатъчно, за да окажат въздействие върху цивилизацията ни. Сондата била построена, монтирали й светлинно платно и я изстреляли с лазерни оръдия към…

— Звучи ми познато.

— Да. Много по-късно към Нова Каледония била пратена друга смотаняшка сонда. Решихме, че именно тя ви е позволила да ни откриете.

— Точно така. За съжаление, пилотът беше мъртъв, но сондата наистина стигна до нас. Тогава защо продължавате да я наричате „смотаняшка сонда“? Е, няма значение — каза Ренър. Неговата сламкарка се кикотеше.

 

 

Пред музея ги очакваха две лимузини. Около тях хвърчаха автомобилчета — без да намаляват скоростта и без да се блъскат в тях.

— Господин Ренър! — възкликна Стейли. — Вижте!

До съседната сграда бе спряла кола. Кафявият шофьор и неговият бял пътник бяха слезли и белият енергично крачеше към ъгъла. Кафявият натисна два лоста в предната част на машината и я натисна отстрани. Тя се сгъна като акордеон и стана широка около половин метър. Шофьорът побърза да настигне господаря си.

— Те се сгъват! — удиви се юнкерът.

— Естествено — потвърди сламкарката на Ренър. — Можете ли да си представите какво задръстване щеше да е иначе? Хайде, влизайте в лимузините.

— За нищо на света не бих се возил на някоя от тия малки смъртоносни играчки — отбеляза главният астрогатор, когато се настаниха.

— О, съвсем безопасни са — отвърна неговата фюнч(щрак). — Не че е безопасна самата кола, разбира се. Всичко е заради шофьорите. Кафявите нямат инстинкт за лична територия. Освен това постоянно усъвършенстват автомобилите си, така че просто не е възможно нещо да се повреди.

Лимузините потеглиха. Сградите наоколо бяха еднакви, улиците винаги се пресичаха под прав ъгъл. За Хорват това определено бе съзнателно построен град, а не естествено развило се селище. Някой го беше проектирал и бе наредил да го издигнат. Дали всички градове бяха такива? Тук нямаше и следа от постоянните нововъведения на кафявите.

Не, забеляза той, имаше. Не в принципния план, а например в уличното осветление. На някои постройки имаше широки електролуминесцентни ивици. На други бяха закачени летящи балони, които въпреки вятъра бяха неподвижни. Понякога от двете страни или в средата на улиците минаваха осветителни тръби.

А и квадратните автомобили — всеки се отличаваше по нещо от останалите: по фаровете, по следите от ремонти или по начина на сгъване.

Лимузините спряха.

— Пристигнахме — съобщи сламкарят на Хорват. — Зоопаркът. По-точно, резерват на формите на живот. При изграждането му по-скоро е търсено удобството на обитателите му, отколкото на посетителите.

Министърът и спътниците му озадачено се огледаха. Отвсякъде ги заобикаляха високи правоъгълни постройки. Никъде нямаше открито пространство.

— Наляво. Сградата, господа, сградата! Да не би някой закон да забранява зоопаркът да се намира в сграда?

Оказа се, че зоопаркът е шестетажно здание с необичайно високи за сламкарите тавани, които приличаха на небе. Таванът на първия етаж представляваше синя шир, осеяна с бели облаци. Ако се съдеше по слънцето, тъкмо минаваше пладне.

Навлязоха във влажна джунгла, чийто характер постоянно се променяше. Въпреки че нямаше клетки, животните не можеха да ги достигнат, макар очевидно да не разбираха, че са затворени.

Едно от дърветата напомняше на огромен бич с дълбоко забита в земята дръжка. От увития около стъблото „ремък“ растяха снопове кръгли листа. Под него стоеше животно, приличащо на гигантски сламкар, и втренчено наблюдаваше Уитбред. Ноктите на двете му десни ръце бяха остри и извити, от устата му стърчаха бивни.

— Това е разновидност на носачите — поясни сламкарят на Хорват, — но не се поддава на одомашняване. Можете да видите защо.

— Изкуствената околна среда е поразителна! — възкликна министърът. — Никога не съм виждал толкова добра имитация. Но защо не сте построили част от зоопарка на открито? Защо да имитираш околната среда, когато тя вече съществува?

— Не съм сигурен. Но резултатът е налице.

Вторият етаж представляваше пясъчна пустиня. Въздухът беше приятно сух, небето бе светлосиньо, само хоризонтът тъмнееше в жълто-кафяво. Растенията бяха месести, но без бодли. Някои имаха формата на дебели листа на лилия. По повечето личаха отпечатъци от зъби. Откриха животното, оставило тези следи, създание, напомнящо на гол бял бобър с щръкнали квадратни зъби. То не се уплаши от тях.

На третия етаж валеше силен дъжд. В илюзорната далечина проблясваха мълнии. Хората отказаха да влязат, защото не бяха облечени подходящо за такова време. Сламкарите изглеждаха полуядосани, полуразкаяни. Изобщо не им беше хрумнало, че дъждът ще смути гостите им, защото самите те го обичаха.

— И това няма да е за последен път — предупреди ги сламкарката на Уитбред. — Ние ви изучаваме, но не ви познаваме. Както и да е, пропускате някои от най-интересните растения. Може би някой друг ден, когато изключат дъжда…

На далечните изкуствени хълмове на четвъртия етаж се виждаха кръгли колиби. Под дисковидния листак на ниски чадъровидни дървета растяха червени и светлолилави плодове. До едно от тях стояха двама дребни топчести протосламкари. Десните им ръце сякаш бяха съвсем къси. Те тъжно погледнаха към групата, после единият се пресегна и откъсна светлолилав плод. Лявата му ръка бе достатъчно дълга.

— Още един непрактичен представител на нашия вид — каза сламкарят на Хорват. — Вече са измрели, освен в резервата. — На извънземния сякаш му се искаше по-бързо да продължат нататък. Откриха други двама сред леха с пъпеши — същите като онези, които бяха опитали на вечеря, отбеляза Харди.

Сред широко тревисто поле мирно пасеше семейство животни с копита и рунтава козина. Само едно от тях, което очевидно стоеше на пост, се обърна да погледне към посетителите.

— Разочарован сте. Защо? — разнесе се глас зад Уитбред.

Юнкерът изненадано се обърна.

— Разочарован ли? Не! Интересно е.

— Сгрешила съм — отвърна неговата фюнч(щрак). — Ще ми се да разменя няколко думи с господин Ренър. Ще дойдете ли?

Групата се бе разделила. Тук нямаше възможност да се загубят и всички се наслаждаваха на усещането на тревата под краката си: високи спираловидни зелени стъбла, по-меки от обикновена морава, почти като килим в салона на богато имение.

— Да? — усетил, че го наблюдават, любезно попита главният астрогатор.

— Господин Ренър, струва ми се, че сте малко разочарован от нашия зоопарк.

Уитбред потръпна. Ренър се намръщи.

— Да, и аз се опитвах да открия причината. Не би трябвало да се чувствам така. Това е цял извънземен свят, събран в една сграда заради нас. Уитбред, и при вас ли е така?

Джонатан неохотно кимна.

— Точно така. Това е извънземен свят, събран в една сграда заради нас, нали? Колко зоопарка си виждал в Империята?

Младежът се замисли.

— Шест, включително на Земята.

— И всички са като този, само че тук илюзията е по-пълна. Очаквали сме нещо много по-великолепно. А не е. Това просто е друг извънземен свят, освен разумните сламкари.

— Логично е — съгласи се сламкарката на Уитбред. Навярно гласът й звучеше малко натъжено и хората си спомниха, че техните домакини никога не са виждали извънземен свят. — Но е жалко — рече тя.

Ала следващият етаж наистина ги порази.

Доктор Хорват първи слезе от асансьора и се закова на място. Намираше се на градска улица.

— Май че сме сбъркали… вратата… — Той замълча. За миг му се стори, че полудява.

Градът бе абсолютно пуст. Имаше съвсем малко автомобили, но те бяха разбити и по някои се забелязваха следи от огън. Част от сградите се бяха срутили и покриваха улицата с планини от останки. Към него с писукане се понесе плътна черна маса, отдалечи се и потъна в черните дупки на купищата развалини.

Полазиха го тръпки.

— Какво има, докторе? Не може да нямате животни, еволюирали в градски условия.

— Нямаме — отвърна министърът.

— Имаме — каза Сали Фаулър. — Плъхове и една разновидност въшки, които живеят само по хората. Но мисля, че това е всичко.

— А ние имаме много — рече сламкарят на Хорват. — Навярно ще можем да ви покажем някои… макар че са плашливи.

От разстояние малките черни създания по всичко приличаха на плъхове. Харди засне глутницата, която припряно търсеше къде да се скрие. Надяваше се по-късно да направи увеличение. После видяха някакво доста едро животно, почти незабележимо, докато не се приближиха до него. Козината му абсолютно повтаряше цвета и шарките на тухлите, към които се притискаше.

— Като хамелеон — отбеляза Сали. Наложи се да обясни какво е това.

— Ето още едно. — Нейната сламкарка посочи към същество с бетонна окраска, свито до една сива стена. — Пазете се, има зъби.

— Къде намират храна?

— В градините на покривите. Макар че ядат и месо. Един от видовете е насекомояден… — Извънземната ги отведе на „покрив“, издигнат на два метра над улицата. Сред буйните овошки и зърнените растения видяха мъничко безръко двуного, което изстрелваше еднометровия си език. Устата му сякаш бе пълна с орехи.

На шестия етаж ги посрещна парещ студ. Небето беше оловносиво. Над безкрайна ледена тундра навяваше сняг на парцали. Харди настоя да останат, защото в този леден ад гъмжеше от живот — храсти и ниски дървета, някакво едро кротко животно, което не им обърна внимание, космат скоклив заек с големи кръгли уши и без предни лапи. Трябваше почти насила да измъкнат капелана навън, иначе просто щеше да замръзне в снега.

 

 

В Замъка ги очакваше вечеря: корабни запаси и резени плосък зелен сламкарски кактус, широк седемдесет и пет и дебел три сантиметра. Вкусът на червената му пихтиеста сърцевина много напомняше на месо. Ренър го хареса, но не и другите. Затова пък се нахвърлиха на останалото, като не преставаха оживено да разговарят. Навярно бяха толкова изгладнели заради по-дългия ден.

— Имаме известна представа какво би желал да види турист в непознат град — каза сламкарката на Ренър, — поне според вашите туристически филми. Музеи. Седалището на правителството. Паметници. Уникална архитектура. Може би магазини и нощни клубове. И най-вече, начина на живот на местните. — Тя неодобрително махна с ръце. — Налага се да пропуснем някои от тези неща. Нямаме нощни клубове. Малкото количество алкохол не ни оказва никакво влияние. Големите обаче ни убиват. Ще имате възможност да чуете нашата музика, но честно казано, няма да ви хареса. Правителството се изразява просто в срещи на посреднички, които могат да се провеждат навсякъде. Господарките живеят където си искат и като цяло изпълняват договорите със своите посреднички. Ще видите някои от нашите паметници. Що се отнася до начина на живот, вие вече го изучавате.

— Ами начинът на живот на белите? — попита Харди. После продължително се прозя.

— Той е прав — намеси се сламкарката на капелана. — Би трябвало да можем да видим господарска семейна резиденция. Сигурно ще получим разрешение… — Извънземната премина на пискливия си роден език.

Сламкарите се замислиха.

— Би трябвало да е възможно — каза тази на Сали. — Ще видим. А сега да си починем.

Часовата разлика взимаше своето. Хорват и Харди се прозяха, запремигваха, изненадано се огледаха, извиниха се и се оттеглиха. Бери все още се държеше. Ренър се зачуди колко продължава денят на родната планета на търговеца. Самият той имаше достатъчно космически опит, за да се приспособява към всякакви условия.

Но компанията се разпръскваше. Сали им пожела лека нощ и с видимо олюляване се качи в спалнята си. Главният астрогатор предложи на останалите да попеят, не получи подкрепа и се отказа.

Към кулата водеше вито стълбище. Той любопитно продължи по коридора, стигна до един херметичен шлюз и си помисли, че сигурно води към кръглия балкон навън. Нямаше желание да диша местния въздух. Чудеше се дали балконът изобщо е предвиден за използване… после си помисли за пръстен, опасващ тънка кула… дали сламкарите не си играеха с фройдисткия символизъм?

Навярно. Той отвори вратата на стаята си.

 

 

Отначало си помисли, че е сбъркал вратите. Цветовете бяха поразителни: оранжеви и черни, съвсем различни от бледокафявите тонове, които беше видял сутринта. Но скафандърът на стената носеше неговите отличия. Той се огледа и се опита да реши дали промяната му харесва.

Всичко останало изглеждаше същото… не, в стаята бе по-топло. Предната вечер го беше измъчвал кучешки студ. Ренър надникна в нишата на сламкарите. Да, отвътре го лъхна леден въздух.

Неговата сламкарка стоеше облегната на вратата и го наблюдаваше с обичайното си изражение. Той смутено й се усмихна, после продължи обиколката из апартамента.

Банята бе точно като на скицата му. Не — вътре нямаше вода.

По дяволите, можеше да провери само по един начин.

Когато погледна, чинията лъщеше от чистота. Ренър изсипа вътре чаша вода, която изчезна, без да остави нито капчица. Повърхността не оказваше триене.

Трябваше да го спомене на Бери. Империята поддържаше бази на безвъздушни луни. На други светове пък не достигаше вода или нямаше енергия за нейното рециклиране. Утре. Сега му се спеше.

 

 

Левант се въртеше около оста си за 28 часа и 40.2 минути. Бери бързо се беше приспособил към стандартния ден на „Макартър“, макар според него човек по-лесно да свикваше с по-дългия ден, отколкото с по-късия.

Той изчака, докато неговият фюнч(щрак) прати кафявия за кафе. Набил му липсваше… но дали кафявият не притежаваше повече умения от прислужника му? Вече сериозно бе подценил силата на кафяво-белите. Очевидно неговият сламкар можеше да управлява всяко превозно средство на планетата и все пак работеше за някой, когото търговецът не познаваше. Сложно положение.

Кафявият се върна с кафето и с още една кана, пълна с бледокафява течност, която не вдигаше пара.

— Дали е отровна? Много вероятно — рече неговият фюнч(щрак). — Може да ви навредят замърсителите или бактериите. Това е вода.

Бери нямаше навик прекалено бързо да пристъпва към работа. Нетърпеливият бизнесмен, смяташе той, лесно се заблуждава. Дори не подозираше, че мнението му се гради на хилядолетна традиция. Ето защо двамата с извънземния разговаряха за много неща…

— „За обувки, кораби, восък за печати, зеле и царе“ — цитира търговецът и забелязал очевидния интерес на сламкаря, му обясни какво значи всичко това. Събеседникът му изглеждаше особено заинтригуван от различните форми на управление.

— Струва ми се, че преди да прочета този Луис Карол — отвърна неговият фюнч(щрак), — трябва да науча много повече за човешката култура.

Накрая Бери отново повдигна въпроса за предметите на лукса.

— Предмети на лукса. Да, по принцип съм съгласен — отвърна сламкарят. — Ако се продават добре, те могат да се изплатят дори само с намалените разходи за гориво. Това трябва да е вярно даже с вашия смотаняшки двигател. Но има ограничения.

Бери вече се бе сетил за някои.

— Разкажете ми за тях.

— Кафе. Чай. Вино. Предполагам, че търгувате с вино, нали?

— Моята религия го забранява. — Бери непряко снабдяваше отделни светове с вино, но не можеше да повярва, че сламкарите ще проявят интерес.

— Това няма значение. Ние не понасяме алкохол и не обичаме кафе. Същото навярно се отнася и за другите ви деликатеси, макар че може би си струва да опитаме.

— Самите вие не търгувате ли със стоки на лукса?

— Не. С власт над другите, безопасност, трайност на обичаи и династии… както обикновено, говоря от името на господарките. Търгуваме с тези стоки от тяхна страна, но и с дипломация. Продаваме трайни и необходими неща, умения… Какво мислите за нашите произведения на изкуството?

— Докато все още са редки, ще се продават на добра цена. Но ми се струва, че повече ще търгуваме с идеи.

— Моля?

— Например тоалетната и принципите й на действие. Също с различни свръхпроводници. Открихме нещо подобно на един от астероидите ви. Можете ли да го произвеждате?

— Убеден съм, че кафявите ще измислят начин. — Сламкарят махна с ръка. — Няма да има проблеми. Вие сигурно също имате какво да ни предложите. Земя например. Ще искаме да купим земя за нашите посолства.

Навярно щяха да им я дадат безплатно, помисли си Бери. Но за тази раса земята трябваше да е буквално безценна — без хората те никога нямаше да получат повече от това, което имаха в момента. Щеше да им трябва и земя за селища. Техният свят просто се пръскаше по шевовете. Търговецът беше видял градските светлини от орбита — плътно сияние, заобикалящо тъмни океани.

— Земя — съгласи се той — и зърно. Има различни култури, които растат под слънца като вашето. Убедени сме, че можете да ядете някои от тях. Възможно е дори да виреят тук по-добре от вашите. Самата храна никога не носи печалба, но семената са друг въпрос.

— Навярно и вие ще имате да ни продадете идеи.

— Не съм сигурен. Вие притежавате невероятна изобретателност.

Сламкарят махна с ръка.

— Благодаря. Но все още не сме създали всичко, което може да се създаде. И ние имаме смотаняшки двигател, но генераторът на силово поле…

— Ако ме застрелят, ще изгубите единствения търговец в тази система.

— Аллах е… Исках да кажа, властите ви наистина ли са решени да запазят своите тайни?

— Възможно е да променят мнението си, когато ви поопознаят. Освен това аз не съм физик — отвърна търговецът.

— Хм. Не изчерпахме въпроса за произведенията на изкуството, Бери. Нашите творци имат свободен достъп до материали и почти никакви ограничения. По принцип търговията с такива стоки между Сламката и Империята ще улесни общуването. Никога не сме се опитвали да насочим изкуството си към извънземен разум.

— В книгите и записите на доктор Харди ще откриете много такива произведения.

— Трябва да ги проучим. — Сламкарят замислено отпи от мръсната си вода. — Стана дума за кафе и вино. Колегите ми забелязали сред вашите учени и офицери… как да се изразя?… дълбок културен интерес към вината.

— Да. Произход, възраст, марки, издръжливост при слаба гравитация, видове вина, които вървят със съответните храни. — Бери сбърчи лице. — Нищо не разбирам от вина. Струва ми се досадно и прекалено скъпо някой от корабите ми да се движи с постоянно ускорение, само за да не се утаи виното. Защо просто не го центрофугират?

— Ами кафето? Всички пият кафе. Кафето зависи от произхода, почвата, климата, начина на печене. Видях запасите ви.

— На борда на „Макартър“ имам много повече. Да… любителите на кафе също са различни. Културни особености. На свят с американски произход като Плоскост не обичат мазното кафе, предпочитано на Нови Париж, а левантинското им се струва прекалено сладко и силно.

— Ясно.

— Чували ли сте за „Синята планина“ от Ямайка? Този вид расте на самата Земя. Ямайка е голям остров, който не е бил бомбардиран, и мутациите са били изкоренявани през вековете след разпадането на Кодоминиума. Не се продава. Военни кораби го превозват до имперския дворец на Спарта.

— Какво е на вкус?

— Както ви казах, то е запазено за двореца… — Бери се поколеба. — Добре. Достатъчно ме познавате. Никога повече няма да платя толкова много, но не съжалявам.

— Флотът ви подценява, защото не разбирате от вина. — Сламкарят очевидно не се шегуваше. Безизразното му лице бе типично търговско. Също като на Бери. — Много глупаво от тяхна страна, разбира се. Ако знаеха колко много неща могат да се научат за кафето…

— Какво предлагате?

— Обяснете им за кафето. Използвайте собствените си запаси.

— Но офицерите на крайцера ще ги стопят за по-малко от седмица!

— По този начин ще им докажете близостта между вашата и тяхната култура. Или тази идея не ви допада? Не, Бери, не ви чета мислите. Вие не обичате флота и сте склонен да подчертавате разликите помежду ви. Навярно и те разсъждават по същия начин.

— „Не ви чета мислите!“ — Търговецът овладя надигналата се в гърдите му ярост — и изведнъж го осени. Знаеше защо извънземният постоянно повтаря тези думи. За да го изкарва от равновесие. По време на търгуване.

Той широко се усмихна.

— Една седмица си струва добрата воля. Е, когато се върнем в орбита, ще последвам съвета ви. Аллах знае, че имат много да учат за кафето. Може би дори ще успея да им покажа как да използват кафеварките си.