Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (47)

43. Мъката на търговеца

Хорас Бери не беше щастлив.

Ако животът му на „Макартър“ бе тежък, положението на „Ленин“ му се струваше безкрайно по-ужасно. Екипажът се състоеше от екатеринци, имперски фанатици, а тези тук бяха избрани сред най-лошите и ги командваха адмирал и капитан от родния им свят. Беше по-лесно да въздействаш даже на спартанските братства.

Бери предварително знаеше всичко това, ала винаги бе изпитвал проклетия стремеж да контролира средата си при всякакви обстоятелства. А тук не разполагаше с почти никакви средства.

Положението му на борда беше по-неясно, отколкото преди. Капитан Михайлов и адмиралът разбираха, че трябва да остане под личното наблюдение на Блейн, като не го обвиняват в никакво престъпление, но не му позволяват и пълна свобода. Михайлов реши проблема, като му даде за прислужници морски пехотинци и назначи за техен командир Кели. По този начин можеха да го следят винаги, когато напуска каютата си.

Опита се да разговаря с хора от екипажа. Малцина го изслушваха. Навярно бяха чували слухове за онова, което можеше да им предложи, и се страхуваха, че морските пехотинци от „Макартър“ ще доложат за тях. Или го подозираха в измяна и го мразеха.

Търговците бяха търпеливи хора. Въпреки това му бе трудно да се контролира, след като не можеше да контролира нищо друго — когато нямаше какво да прави, освен да седи и да чака, той избухваше в яростни крясъци и трошеше мебели, ала никога публично. Извън каютата си Бери винаги запазваше спокойствие, дори в присъствието — най-вече — на адмирал Кутузов.

Това му осигуряваше достъп до офицерите на „Ленин“, но те се държаха съвсем официално и щом се опитваше да ги заговори, неочаквано си намираха някаква работа. Скоро откри, че има само три безопасни теми: игри на карти, сламкари и чай. Ако „Макартър“ се зареждаше с кафе, двигателят на миноносеца работеше с чай — а пиещите чай разбират повече от тази напитка, отколкото пиещите кафе. Корабите на Бери търгуваха с чай, както търгуваха с всичко друго, ала той не обичаше чай и не носеше със себе си.

Прекарваше безкрайни часове на масата за бридж. Офицерите и от двата кораба с удоволствие идваха по трима в каютата му, в която винаги имаше повече място, отколкото в каюткомпанията. С тези от „Ленин“ спокойно можеше да разговаря за сламкарите — бяха любопитни, но внимаваха никога да не остават насаме с него. След десет месеца в тази система повечето не бяха виждали сламкари. Всички искаха да им разказва за извънземните и той нямаше нищо против.

Интервалите между роберите се удължаваха, докато Бери въодушевено говореше за сламкарския свят, за посредничките, които четели мисли, макар да твърдели, че не можели, за зоопарка, Замъка, укрепените феодални имения — търговецът също ги бе забелязал. И от дума на дума се насочваше към опасностите. Сламкарите не продавали оръжия, дори не им ги показвали, защото се готвели за изненадващо нападение. Подхвърлили духчета на „Макартър“ и коварно полезните и симпатични зверчета завладели кораба, като едва не избягали с всички военни тайни на Империята. Единствено бдителността на адмирал Кутузов предотвратила пълната катастрофа.

И сламкарите се смятали за по-интелигентни от човечеството. Приемали хората като животни, които трябвало да опитомят, ако е възможно, с добро, но да ги опитомят на всяка цена, да ги превърнат в поредната каста, за да служат на техните почти невидими господари.

Говореше за сламкарите и ги мразеше. В главата му се нижеха образи, понякога при самата мисъл за сламкар, и винаги нощем, когато се опитваше да спи. Сънуваше все един и същ кошмар: боен скафандър на морски пехотинец. Приближаваше го изотзад и през визьора проблясваха три чифта очички. Понякога сънят свършваше с облак от извънземни гадинки, които размахваха крайниците си и умираха, като се премятаха във вакуума около човешка глава. Тогава най-после заспиваше спокойно. Но имаше и друг край; Бери беззвучно крещеше на стражите на „Ленин“, докато фигурата в скафандъра влизаше в миноносеца и търговецът се събуждаше, облян в ледена пот. Трябваше да предупреди екатеринците.

Те го слушаха, но не му вярваха. Усещаше го. Бяха го чули да крещи преди да се качи на борда, чуваха виковете му нощем — и го мислеха за луд.

Неведнъж благославяше Аллах за Бъкман. Астрофизикът беше странна личност, ала Бери можеше да разговаря с него. Отначало „почетната стража“ от морски пехотинци, които стояха пред вратата на каютата му, озадачаваше учения, но скоро той престана да им обръща внимание, също както не обръщаше внимание на повечето необясними действия на колегите си.

Бъкман проучваше сламкарските наблюдения върху Окото на Мърчисън и Въглищния чувал.

— Великолепна работа! Има неща, които искам да проверя лично, не съм сигурен в предположенията им… само че този проклет Кутузов не ми дава да използвам телескопите на „Ленин“.

— Бъкман, възможно ли е сламкарите да са по-интелигентни от нас?

— Хм, онези, с които съм се срещал, бяха по-умни от повечето ми познати. Да вземем например моя зет… Но вие имате предвид човечеството като цяло, нали? — Той замислено се почеса по брадичката. — Може би са по-умни от мен. Свършили са великолепна работа. Но са по-ограничени, отколкото си мислят. През невероятно дългата си история са имали възможност да проучат отблизо само две звезди.

Дефиницията на Бъкман за интелигентност също бе ограничена.

Бери още в началото се отказа да прави опити да го предупреди за сламкарската опасност. И астрофизикът го смяташе за луд — но пък той смяташе всички за луди.

Хвала на Аллаха за Бъкман.

Другите цивилни учени се държаха дружелюбно, ала освен Бъкман, всички искаха от Бери само едно: анализ на възможностите за търговия със сламкарите. Бери обобщаваше мнението си в осем думи: „Унищожете ги преди те да са ни унищожили!“ Дори Кутузов смяташе тази преценка за прибързана.

Адмиралът учтиво го изслуша и търговецът предполагаше, че е успял да го убеди да не взима сламкарските посланици — само идиоти като Хорват биха допуснали враг на борда на единствения кораб, способен да предупреди Империята за извънземните.

Всичко това даваше на Хорас Бери чудесна възможност да изпита търпението си. Ако понякога не издържаше; научаваше го единствено Набил, а прислужникът му вече не се изненадваше от нищо.