Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (34)

30. Кошмар

На катера пътуваха дванайсет души и двама кафяво-бели. Сламкарите бяха пратили другата група направо на посланическия кораб, но водачите на Уитбред и Сали бяха останали с тях.

— Няма смисъл — каза сламкарката на Джонатан. — Ежедневно се срещахме с господаря.

Навярно имаше смисъл. Катерът беше претъпкан и совалката на „Макартър“ още не бе пристигнала.

— Защо се бавят? — попита Ренър. — Лафърти, свържете се с крайцера.

— Не отговарят, господин Ренър. — Пилотът изглеждаше озадачен.

— Сигурен ли сте, че комуникаторът не е повреден?

— Преди час работеше — отвърна Лафърти. — Хм, получаваме сигнал. От „Ленин“.

На екрана се появи лицето на капитан Михайлов.

— Налага се да помолите извънземните да напуснат кораба — каза той.

Реакцията на сламкарите едновременно изразяваше развеселеност, изненада и малко обида. Те си тръгнаха, като хвърляха въпросителни погледи назад. Уитбред сви рамене. Стейли остана неподвижен. Щом фюнч(щрак)ите влязоха в херметичния шлюз, Хорст затвори люка зад тях.

Михайлов отстъпи мястото си на Кутузов.

— Господин Ренър, пратете всички на борда на „Ленин“. Да облекат скафандрите си. Една от совалките ми ще дойде да ги вземе. Ще спуснем въже за цивилните, които ще се подчиняват на заповедите на пилота й. Трябва да носят достатъчно въздух за един час в космоса. Междувременно няма да се свързвате с „Макартър“. Ясно ли е?

Ренър мъчително преглътна.

— Тъй вярно.

— Няма да качвате на борда извънземни, освен ако аз не ви наредя.

— Но какво да им кажа, господин адмирал? — попита главният астрогатор.

— Кажете им, че адмирал Кутузов е параноичен глупак, господин Ренър. А сега изпълнете заповедите ми.

— Слушам. — Екранът помътня.

— Сега пък той ми чете мислите… — изохка Ренър.

— Какво става, Кевин? — попита Сали. — Вдигат ни посред нощ, водят ни тук… Сега Род не ни отговаря, а адмиралът иска с риск за живота си да обидим сламкарите. — Говореше като истинска племенница на чичо си — имперска дама, която се е опитала да съдейства на военните, но вече й е дошло до гуша.

Доктор Хорват негодуваше още повече.

— Няма да участвам в това, господин Ренър. Нямам намерение да обличам скафандър.

— „Ленин“ се приближава до „Макартър“ — небрежно отбеляза Уитбред, който гледаше през илюминатора. — Главнокомандващият го е заобиколил със совалки… струва ми се, че някой прехвърля въже.

Всички се обърнаха натам. Лафърти фокусира телескопа на катера и го включи към екраните. След малко по въжетата, опънати към совалките на „Ленин“, започнаха да се движат фигури в скафандри.

— Напускат „Макартър“ — удивено каза Стейли. Ъгловатото му лице се сгърчи. — Една от совалките се приближава насам. Трябва да побързате, милейди. Нямате много време.

— Нали ви казах, никъде няма да ходя — настоя доктор Хорват.

Юнкерът докосна пистолета си. Атмосферата в каютата се нажежи.

— Докторе, спомняте ли си какво е заповядал на адмирал Кутузов вицекрал Мерил? — внимателно попита Ренър. — Да унищожи „Макартър“, но да не допусне сламкарите да научат секретна информация. — Говореше спокойно, почти шеговито.

Министърът понечи да каже нещо. Изглежда, не можеше да владее лицевите си мускули. Накрая безмълвно се обърна към шкафа със скафандрите. Сали го последва.

 

 

След дегустацията Хорас Бери се бе прибрал в каютата си. Обичаше да работи до късно вечер и да спи следобед. Макар че в момента нямаше работа, навикът си оставаше навик.

Събуди го корабната сирена. Някой заповядваше на морските пехотинци да облекат бойните си скафандри. Той изчака, но дълго време не се случи нищо. После усети зловонието. Започна да се задушава. Смрад на машини и човешки тела — и ставаше все по-силна.

Прозвуча нова аларма.

— Пригответе се за обезвъздушаване на кораба. Всички да облекат скафандри. Пригответе се за обезвъздушаване на кораба.

Набил уплашено хлипаше.

— Глупак! Обличай си скафандъра! — извика Бери и се втурна да вземе своя. Едва след като вдиша нормалния корабен въздух, отново се заслуша в предупрежденията.

Гласовете звучаха странно. Не идваха по интеркома — някой крещеше в коридорите.

— Цивилните да напуснат кораба. Всички цивилни да се приготвят за напускане на кораба.

„А стига бе!“ Търговецът се усмихна. За първи път се случваше такова нещо. Дали провеждаха учение? Навън отново се надигна врява. Покрай каютата му мина взвод морски пехотинци в бойни скафандри и с насочени напред оръжия. Усмивката на Бери изчезна и той се огледа, за да види какво би могъл да спаси.

В коридора се появи офицер и с излишно висок глас започна да издава заповеди. Цивилните трябвало да напуснат „Макартър“ по въже. Можели да носят по една чанта, но едната им ръка трябвало да остане свободна.

„Кълна се в брадата на Пророка!“ Каква можеше да е причината за този хаос? Дали бяха взели златистия метал от астероида? Определено нямаше да се сетят за безценната самопочистваща се кафемашина. Какво трябваше да вземе той?

Гравитацията забележимо отслабна. Бери бързо събра вещите, необходими на всеки пътник, без да мисли за цената им. Пак можеше да си купи предмети на лукса, но…

Сламкарчетата. Трябваше да вземе кислородната бутилка от херметичния шлюз. Ами ако го пратеха в друг?

Той припряно опакова багажа си. Два куфара — Набил щеше да носи единия. След като вече имаше инструкции, прислужникът бързо възвърна самообладанието си. От коридора продължаваха да се носят викове, покрай вратата на каютата минаваха космонавти и морски пехотинци.

Скафандърът му започна да се надува. Въздухът в кораба намаляваше. Очевидно не ставаше дума за учение. Част от научното оборудване не можеше да издържи на вакуум — и никой не идваше в каютата да провери скафандъра му. При нормални обстоятелства флотът нямаше да рискува живота на цивилни.

— До всички цивилни. Отидете до най-близкия херметичен шлюз на левия борд — нареди безизразен глас. В кризисна ситуация военните винаги говореха така. Това окончателно го убеди. — Евакуирането на цивилните ще се извърши само през шлюзовете на левия борд. Ако не сте сигурни за посоката, попитайте всеки офицер или космонавт. Моля, движете се бавно. Има достатъчно време за евакуирането на целия персонал.

Левият борд? Чудесно. Набил предвидливо беше скрил кислородната бутилка в най-близкия херметичен шлюз. Хвала на Аллах, че той се намираше на левия борд. Бери даде знак на прислужника и започна да се придвижва покрай стената, като се държеше за скобите. Набил грациозно го последва — бе натрупал много опит, откакто бяха пленници на „Макартър“.

В коридора уплашено се тълпяха хора. Зад себе си търговецът видя взвод морски пехотинци, които изведнъж започнаха да стрелят в посоката, от която бяха дошли. Последва ответен огън и из стоманения кораб заплуваха яркочервени капки кръв. Лампите на тавана премигваха.

— Продължавайте, продължавайте — измърмори някакъв сержант. — Бог да благослови пехотата.

— По какво стрелят? — попита Бери.

— По сламкарчета — изръмжа сержантът. — Ако превземат този коридор, бягайте бързо, господин Бери. Копеленцата имат оръжие.

— Духчета ли? — Не можеше да повярва на ушите си. — Духчета!

— Да, господине, корабът гъмжи от тия гадинки. Реконструирали са въздушната инсталация според своите нужди… Побързайте, моля ви. Пехотинците няма да издържат дълго.

Бери се придърпа за една от скобите и заплува към края на коридора, където един старши космонавт сръчно го подхвана и го насочи към завоя. Духчета? Но нали бяха прочистили кораба…

Около херметичния шлюз се беше струпала навалица. Постоянно прииждаха още цивилни. Хорас си проби път към шкафа с кислородните бутилки. Все още бе там. Той извади празния резервоар и го подаде на Набил, който го закачи на гърба му.

— Не е необходимо — каза му някакъв офицер. Бери ясно го чу — тук имаше въздух. Но нали не бяха минали през херметични врати? Духчетата! Бяха направили невидима херметична преграда, като онази на миньорския кораб! Трябваше да я притежава!

— Човек никога не знае — измърмори той на офицера. Военният сви рамене и даде знак на следващите двама да влязат в шлюза. После дойде редът на Хорас.

Камерата се затвори. Бери докосна прислужника по рамото и посочи. Набил се хвана за въжето и изчезна в абсолютната чернота навън. Какво ги очакваше там? Търговецът затаи дъх. Един е Аллах и… Не! На раменете му висеше фалшивата кислородна бутилка с две сламкарчета в криогенен сън. Неизмеримо богатство! Техника, надхвърляща всички постижения на Първата империя! Безкраен поток от изобретения и усъвършенствания. Само че… що за джин беше пуснал от бутилката?

Излязоха през малък отвор в полето на „Макартър“. Отвсякъде ги заобикаляше космически мрак и пред тях се извисяваше още по-тъмна грамада. От други отвори в полето също водеха въжета, по които пълзяха миниатюрни паяци. Зад Бери плуваше човек в скафандър, следван от още един. Набил и останалите пред него, и… Очите му бързо се приспособяваха. Започна да различава тъмночервеното сияние на Въглищния чувал, а петното отпред навярно бе полето на „Ленин“. Дали трябваше да мине и през него? Не, навън имаше по-малки кораби и космическите паяци изчезваха в тях.

Совалката се приближаваше. Бери се обърна и хвърли последен поглед към „Макартър“. През дългия си живот се беше сбогувал с безброй временни домове и крайцерът не се нареждаше сред най-приятните. Замисли се за техниката, която щяха да унищожат. За усъвършенстваните от духчетата машини, за вълшебната кафеварка. Жегна го мимолетно разкаяние. Екипажът на „Макартър“ изпитваше искрена благодарност за помощта му с кафето. Дегустацията бе минала добре. Навярно на „Ленин“…

Херметичният шлюз едва се различаваше. По въжето го следваше върволица от бежанци. Не виждаше катера, където се намираше неговият сламкар. Дали някога отново щяха да се срещнат?

Той погледна фигурата зад себе си. Човекът не носеше багаж и го настигаше, защото и двете му ръце бяха свободни. Светлината на „Ленин“ се отразяваше в скафандъра. После главата му леко се наклони и лъчите попаднаха точно във визьора.

Бери зърна вътре поне три чифта очи.

По-късно му се струваше, че никога през живота си не е действал толкова бързо. В продължение на секунда продължи смаяно да зяпа към скафандъра, докато мислите му отчаяно препускаха, после… Но хората, които бяха чули вика му, казваха, че звучал като писък на безумец, на човек, когото дерат жив.

Хорас запрати куфара си назад.

— Те са в скафандъра! Те са вътре! — Той изви ръце и свали кислородната бутилка от гърба си, вдигна я над главата си и я хвърли.

Скафандърът тромаво избегна куфара. Две от гадинките бяха в ръкавите и се опитваха да насочват пръстите… те изпуснаха въжето и се помъчиха да се изтеглят назад. Металният цилиндър улучи визьора и го разби.

После космосът се изпълни с гърчещи се телца, които бавно се отдалечаваха. С тях изчезна още нещо, нещо с форма на топка, нещо, което Бери позна. Ето как бяха заблудили офицера на вратата на херметичния шлюз. Отсечена човешка глава.

Търговецът плуваше на три метра от въжето. Той дълбоко си пое дъх. Добре: беше хвърлил празната кислородна бутилка. Аллах бе милостив.

От совалката на „Ленин“ скочи космонавт в скафандър, включи реактивната си раница и го изтегли на борда. Докосването накара Бери да потръпне. Навярно човекът се чудеше защо толкова напрегнато се взира във визьора му. А може би не.