Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (51)

47. Завръщане

Кутузов и Михайлов хвърлиха много усилия, за да организират прощална вечеря в чест на Род и Сали. Готвачите на „Ленин“ работиха цял ден, за да приготвят традиционен екатерински банкет: десетки блюда, супи, баници, печено, лозови сърми с листа от хидропонна ферма, шишчета, безкраен поток от храна. А между отделните ястия — големи колкото напръстници чашки водка. Присъстващите просто не можеха да разговарят, защото щом се справеха с едно блюдо, стюардите на „Макартър“ незабавно поднасяха следващото, или за почивка морските пехотинци на „Ленин“ изпълняваха танци, пренесени от руските степи на хълмовете на Света Екатерина и съхранени в продължение на деветстотин години от фанатици като Кутузов.

Накрая музикантите си тръгнаха, стюардите разчистиха масата и оставиха гостите на чай и още водка. Младшият юнкер на миноносеца вдигна наздравица за императора, а капитан Михайлов обяви тост за царевич Александър. Адмиралът сияеше.

— Когато не се прави на идиот, може да е адски забавен — прошепна Ренър на Каргил. — Никога не бих го повярвал… Ето сега. Самият адмирал ще вдигне наздравица. Кой остана?

Кутузов стана на крака и взе чашата си.

— След малко ще обявя тоста си — дрезгаво започна той. Навярно безбройните чаши водка му бяха подействали, но никой не можеше да е сигурен. — Капитан Блейн, при следващата ни среща ролите ни ще бъдат разменени. Тогава вие ще ми казвате как да се държа със сламкарите. Не ви завиждам.

— Защо се мръщи Хорват? — прошепна Каргил. — Все едно току-що е открил жаба в койката си.

— Да. Дали не иска да участва в комисията? — попита Синклер.

— Сто на сто — намеси се Ренър. — Самият аз не бих имал нищо против да ме включат…

— Както и всички останали — рече Каргил. — А сега млъкнете и слушайте.

— Има още нещо, за което трябва да поздравим лорд Блейн — казваше Кутузов, — и тъкмо за това отложих тоста си. Капелан Харди има официално съобщение.

Дейвид Харди се изправи. Усмихваше се широко и весело.

— Лейди Сандра ми възложи приятното задължение да обявя годежа й за лорд Блейн. Вече изразих личните си поздравления.

Всички едновременно заговориха, но адмиралът ги прекъсна.

— А сега тостът ми — каза Кутузов. — За бъдещата маркиза на Круцис.

Сали се изчерви и остана седнала, докато другите станаха на крака и вдигнаха чашите си. „Е, вече е официално — помисли си тя. — Няма начин да се откажа, даже да исках — не че искам, но сега е толкова неизбежно…“

— Която също е член на комисията — прибави главнокомандващият. Всички отново отпиха от чашите си. — Както и годеникът й. Желая им дълъг живот и много деца. Когато водите преговорите с извънземните, защитавайте интересите на нашата Империя.

— Благодарим ви — отвърна Род. — Ще дадем всичко от себе си и разбира се, аз съм най-щастливият мъж на света.

— Навярно и милейди би желала да се обърне към нас — окуражи я Кутузов.

Тя се изправи, но не можеше да се сети какво да каже.

— Благодаря на всички ви — рече Сали и седна.

— Пак ли онемя? — дяволито попита Род. — И при всички тези хора наоколо… пропускам рядка възможност!

След това официалността на вечерята се стопи. Всички се тълпяха около тях.

— Желая ви много щастие — каза Каргил и енергично разтърси ръката на Блейн. — Наистина, господин капитан. И императорът не би могъл да избере за комисията по-подходящ човек от вас.

— Нали няма да се венчаете преди да пристигнем? — попита Синклер. — Няма да е честно да се ожените в моя град и мен да ме няма.

— Още не знаем кога ще е сватбата — отвърна Сали. — Но определено няма да е преди пристигането на „Ленин“. Всички сте поканени, разбира се. — „Както и сламкарите“ — мислено прибави тя. Чудеше се какво ли ще разберат от церемонията те.

Постепенно се оформиха малки групички, в центъра на които бяха Род и Сали. Прибраха масата в палубата, за да отворят още място. Стюардите поднесоха кафе и чай.

— Разбира се, ще позволите и на мен да ви поднеса поздравленията си — спокойно им каза Бери. — И се надявам да не решите, че се опитвам да ви подкупя, когато ви пратя сватбен подарък.

— Защо да си мислим такова нещо? — невинно попита Сали. — Благодаря ви, господин Бери. — Дори забележката й да бе двусмислена, топлата й усмивка я прикриваше. Не я интересуваше репутацията на търговеца — тя го познаваше като очарователен спътник, освен онзи негов безумен страх от сламкарите!

Накрая Род успя да се откопчи от разговорите и откри доктор Хорват в ъгъла на каюткомпанията.

— Цяла вечер ме избягвате, докторе — приветливо му каза той. — Бих искал да науча причината.

Министърът се опита да се усмихне, но осъзна, че не е успял. Той свъси вежди за миг, после очевидно взе някакво решение и се отпусна.

— Няма смисъл да ви лъжа. Блейн, не исках да участвате в тази експедиция. Знаете защо. Добре, вашият човек Ренър ме убеди, че не сте били в състояние да спасите сондата. Двамата сме имали някои противоречия, но като цяло трябва да одобря начина, по който командвахте операцията. С вашия чин и опит беше неизбежно да ви включат в комисията.

— Не го очаквах — отвърна Род. — От гледна точка на Спарта, предполагам, че сте прав. Затова ли се мръщехте така?

— Не — призна Хорват. — Както казах, беше неизбежно, а аз не се разстройвам от природните закони. Но очаквах да получа място в тази комисия, Блейн. Аз ръководих научната част на експедицията. Трябваше да водя борба за всяко късче информация. За Бога, ако отпускат две места за участници в експедицията, аз съм заслужил едното.

— А Сали не е — студено рече Род.

— Тя беше много полезна. Госпожица Фаулър е очарователна и умна, разбира се, че не бих възразил против нея — но ми кажете честно, Блейн, наистина ли смятате, че е компетентна колкото мен?

Род широко се усмихна и едва не се засмя. Професионалната завист на Хорват не бе нито комична, нито жалка, а просто неизбежна — също толкова неизбежна, колкото убеждението му, че нейното назначаване подлага на съмнение компетентността му като учен.

— Успокойте се, докторе. Сали не е в комисията заради научните си способности. Императорът не се интересува от компетентността, а от интереса. — За малко да каже „лоялността“. — В известен смисъл, фактът, че вашето име не е изрично посочено, е комплимент.

Хорват вдигна вежди.

— Моля?

— Вие сте учен, докторе. Цялата ви житейска философия се гради върху обективността, нали така?

— Повече или по-малко — съгласи се министърът. — Макар че откакто напуснах лабораторията…

— Е трябвало да се борите за бюджети. И даже тогава сте се занимавали с политика единствено, за да помагате на колегите си да вършат нещата, които щяхте да правите вие, ако нямахте административни задължения.

— Ами… да. Благодаря ви. Малцина го разбират.

— Следователно същото ще е с отношенията ви със сламкарите. Вашите мотиви ще са обективни, а не политически. Но е възможно това да не е най-изгодно за Империята. Не че няма да сте лоялен, докторе, но негово величество знае, че ние със Сали поставяме на първо място Империята. Втълпявали са ни го още от раждането ни. Когато са засегнати имперските интереси, ние дори не можем да се преструваме, че сме обективни. — И ако това не му оправеше настроението, можеше да върви по дяволите.

Тактиката обаче успя. Хорват очевидно нямаше да се откаже от опитите да си осигури място в комисията, но се усмихна и пожела щастие на Род и Сали. Блейн се извини и се върна при нея.

— Но защо поне да не се сбогуваме със сламкарите? — умоляваше го тя. — Род, не можеш ли да го убедиш?

Той безпомощно погледна към адмирала.

— Милейди — тежко рече Кутузов, — не ми се ще да ви разочаровам. Когато пристигнат на Нова Шотландия, извънземните ще са ваш проблем, не мой, и тогава вие ще ми казвате какво да правя. Дотогава обаче аз нося отговорност за сламкарите и не възнамерявам да допускам промени в плана, който приехме преди да се качат на борда. Доктор Харди може да им предаде поздравите ви.

„Какво ще направи, ако с Род му заповядаме да ни пусне при тях? — помисли си Сали. — Като членове на комисията. Но това ще предизвика скандал, а Род, изглежда, смята адмирала за много полезен човек. Никога няма да могат да работят заедно. Освен това Род може да не се съгласи, даже да го помоля. По-добре да не го припирам.“

— Тези сламкари дори не са ви приятели — напомни й Харди. — Те толкова малко контактуват с хора, че самият аз почти не ги познавам. Сигурен съм, че на Нова Шотландия това ще се промени. — Капеланът се усмихна и заговори за друго. — Надявам се, че ще изпълните обещанието си и няма да се ожените преди пристигането на „Ленин“.

— О, не, настоявам вие да ни венчаете — отвърна Сали. — Ще ни се наложи да ви изчакаме!

— Благодаря ви. — Харди понечи да каже още нещо, но Кели решително пресече каюткомпанията и отдаде чест.

— Господин капитан, пратих багажа ви на „Хермес“, този на лейди Сали също. В заповедта пише „колкото може по-скоро“.

— Моята жива съвест — засмя се Род. — Но Кели има право, Сали, трябва да се приготвим. — Той изпъшка. — След такава вечеря трите гравитации ще ми дойдат множко…

— И аз тръгвам — каза Кутузов. — Трябва да пратя доклад по „Хермес“. — Адмиралът неловко се усмихна. — Сбогом, милейди. Сбогом, капитане. Попътен вятър. Вие сте добър офицер.

— Хм… благодаря ви, господин адмирал. — Род се огледа и забеляза Бери. — Кели, адмиралът поема отговорността за негово превъзходителство…

— С ваше разрешение ще оставя сержант Кели да командва морските пехотинци — рече Кутузов.

— Разбира се. Кели, адски внимавай, когато се спуснем на Нова Шотландия. Не зная дали ще се опита да избяга. Нямам представа какво му предстои там, но заповедта е съвсем ясна. Може дори да подкупи някой от хората ти…

Сержантът изсумтя.

— По-добре да не го прави.

— Да. Е, доскоро, Кели. Не позволявай на Набил да ти забие кинжал между ребрата. На Нова Шотландия ще ми трябваш.

— Тъй вярно. И вие се пазете, господин капитан. Ако нещо ви се случи, маркизът ще ме убие. Каза ми го преди да напуснем двора на Круцис.

Кутузов шумно се прокашля.

— Нашите гости трябва да тръгват — съобщи той. — Нека още веднъж ги поздравим.

Род и Сали напуснаха каюткомпанията сред хор от викове, някои прекалено високи. Празненството очевидно щеше да продължи още дълго.

 

 

Куриерският кораб „Хермес“ бе съвсем малък. Високото ускорение правеше всякаква работа невъзможна. Лекарят преглеждаше пътниците си на всеки осем часа, за да се увери, че понасят гравитацията. Той одобри искането на Род да ускорят до 3.5 g, за да пристигнат по-бързо. При тази тежест беше най-добре да спят колкото могат повече и да се ограничават само с леки разговори.

Когато стигнаха до Олдърсъновия пункт, зад тях се извиси огромният диск на Окото на Мърчисън. Миг по-късно той се превърна в яркочервена звезда на фона на Въглищния чувал. В Окото жълтееше мъничка прашинка.