Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (12)

8. Извънземният

Блейн стоеше мирно пред масивното бюро от палисандър. Адмирал на флота Хауланд Кранстън, главнокомандващ силите на Негово величество отвъд Въглищния чувал, яростно го гледаше. Адмиралът стискаше в ръка дебел сноп документи.

— Знаете ли какво е това, капитане?

— Съвсем не, господин адмирал.

— Искания да бъдете уволнен. От половината факултети в Имперския университет. От двама свещеници и един епископ. От секретаря на Лигата на човечеството. Всяко жалостиво сърце от тази страна на Въглищния чувал иска скалпа ви.

— Тъй вярно. — Като че ли нямаше какво друго да каже. Род стоеше сковано и чакаше адмиралът да свърши. Какво щеше да си помисли баща му? Дали някой щеше да го разбере?

Кранстън изсумтя. Очите му не изразяваха нищо. Ежедневната му униформа беше безформена. Десетината ордена на гърдите му разказваха биографията на командир, който е бил безмилостен и към себе си, и към подчинените си.

— Човекът, стрелял при първата среща на човешката раса с извънземен — ледено продължи адмиралът. — И разбил сондата му. Известно ви е, че открихме само един пътник и той е мъртъв. Навярно повреда на животоподдържащата система. — Кранстън прелисти жалбите и гневно ги захвърли настрани. — Проклетите цивилни винаги налагат волята си на флота. Не ми оставят друг избор.

— Добре — продължи адмиралът. — Капитан Блейн, като адмирал на флота на този сектор, потвърждавам произвеждането ви в капитан и ви поверявам командването на крайцера на Негово величество „Макартър“. А сега седнете. — Докато Род замаяно търсеше стол, главнокомандващият изсумтя: — Ще им дам да разберат. Ще ме учат как да командвам, а? Блейн, вие сте офицерът с най-невероятен късмет във флота. Комисията пак щеше да потвърди повишението ви, но без този случай никога нямаше да ви оставят капитан на „Макартър“.

— Тъй вярно. — Това бе самата истина, но Род не можеше да не изпитва малко гордост. И „Макартър“ беше негов… — Господин адмирал? Открили ли са нещо за сондата? Откакто я оставихме в орбита, бях много зает с ремонта на „Макартър“.

— Отворихме я, капитане. Не съм съвсем сигурен, че повярвах на очите си, но ето какво намерихме вътре. — Той му подаде силно увеличена снимка.

Създанието лежеше върху лабораторна маса. Мащабът отдолу показваше, че е дребно, 1.24 метра от главата до онова, което Блейн отначало взе за обувки, но после реши, че са стъпала. Нямаше пръсти на краката, а предният им край бе покрит с някаква рогова материя.

Останалото приличаше на кошмар. Отдясно имаше две тънки ръце, завършващи с деликатни длани, всяка с по четири пръста и по два разположени един срещу друг палеца. Лявата ръка беше само една, но затова пък дебела като тояга. Трипръстата длан приличаше на менгеме.

Мутант? Долната половина на съществото изглеждаше симетрична, ала горната…

Трупът беше възлест. Мускулатурата му трябваше да е по-сложна от човешката. Род не успя да различи скелетната структура под плътта.

Ръцете… е, в тях имаше някаква логика, макар и странна. Десните лакти приличаха на пластмасови чаши. Всичко това бе продукт на еволюция, а не на мутация.

Най-ужасна беше главата.

Нямаше шия. Здравите мускули на лявото рамо плавно се издигаха към темето на извънземния. Лявата страна на черепа се сливаше с рамото и бе много по-голяма от дясната. Липсваше ляво ухо — просто нямаше място за него. Отдясно стърчеше огромно ципесто, таласъмско ухо. Отдолу следваше тясно рамо, което почти можеше да е човешко, ако под и малко зад него нямаше още едно.

Лицето беше невъобразимо. На такава глава човек изобщо не би могъл да си представи лице. Ала имаше две симетрични, широко отворени коси очи, съвсем човешки и смътно ориенталски. Устните на безизразната уста бяха леко разтворени и отдолу се виждаха остри зъби.

— Е, харесва ли ви?

— Съжалявам, че е мъртъв — отвърна Блейн. — Ще ми се да можех да му задам безброй въпроси… Сам ли е бил?

— Да. Само той. А сега вижте това.

Кранстън докосна единия от ъглите на бюрото си и отдолу се показа скрит контролен панел. Завесите на стената от лявата страна на Род се разтвориха и светлината в кабинета угасна. От екрана струеше еднообразно бяло сияние.

Внезапно от краищата му плъзнаха сенки, сляха се в средата и изчезнаха — всичко само за броени секунди.

— Това е запис от камерите откъм слънчевата ви страна, онези, които не са се стопили, разбира се. А сега ще го пусна на бавни обороти.

Сенките се задвижиха навътре на белия фон. Бяха шест, когато адмиралът стопира записа.

— Е?

— Приличат на… на съществото на снимката — промълви Род.

— Радвам се, че смятате така. А сега гледайте. — Странните форми се смалиха, сляха се и изчезнаха, сякаш се бяха изпарили.

— Но това означава, че от сондата са скочили пътници. И светлинното платно ги е изгорило. Струва ми се абсурдно.

— Наистина. Учените в университета дават най-различни обяснения. Записът не е много ясен. Забелязахте ли, че образът е изкривен? Различна големина, различни силуети. Няма начин да разберем дали са били живи. Един от антрополозите предполага, че това били статуи на божества, изхвърлени, за да не бъдат осквернени. Изглежда, мнозина приемат теорията му, но има и такива, които твърдят, че филмът бил повреден или че образите били миражи от Лангстъновото поле. Или че е фалшификат.

— Да, господин адмирал. — Нямаше какво да отговори. Блейн отново разгледа снимката. Безброй въпроси… ако пилотът не беше мъртъв…

— Да — след продължително мълчание изсумтя адмиралът. — Ще ви дам доклада за онова, което открихме в сондата. Внимателно го прочетете. Утре следобед имате среща с вицекраля и той ще очаква да знаете нещо. Вашата антроположка ни помогна да го напишем, така че ако желаете, можете да го обсъдите с нея. По-късно ще имате възможност да видите и самата сонда — днес ще я свалим на повърхността. — Изненаданият вид на Блейн накара Кранстън да се подсмихне. — Любопитен сте защо е всичко това, нали? Ще научите. Негово височество има някои планове и вие участвате в тях. Ще ви съобщим.

Род отдаде чест и озадачено си тръгна, стиснал под мишница папката с надпис „СТРОГО СЕКРЕТНО“.

 

 

Докладът се състоеше главно от въпроси.

Повечето от уредите в сондата били стопени пластмасови буци, останки от електрически вериги, хаотично преплетени странни проводникови и полупроводникови материали. Нямало следа от кабелите на платното, нито от устройство за тяхното размотаване. В трийсет и двете издатини нямало отвори. Отсъствието на кабелите можело да се обясни единствено с факта, че дебелината им е била от една молекула и че са се разпаднали химически в резултат на лазерния изстрел. Но тогава как бяха контролирали платното? Може би кабелите по някакъв начин са се свивали и отпускали като мускул?

Странна идея, но някои от непокътнатите механизми били също толкова странни. Частите на сондата не били стандартизирани. Две устройства, предназначени да извършват почти еднаква работа, можели да са малко или невероятно различни. Скобите и стъпалата сякаш били издялани на ръка. Капсулата приличала колкото на машина, толкова и на скулптура.

Блейн прочете доклада, поклати глава и се обади на Сали, която дойде в каютата му.

— Да, аз го написах — потвърди тя. — Изглежда, е вярно. Всеки болт и гайка в сондата се различават. Не е толкова изненадващо, ако приемем, че капсулата е имала религиозно предназначение. Но това не е всичко. Известен ли ти е принципът на двойното подсигуряване?

— При машините ли? Два механизма с една и съща функция. В случай, че единият се повреди.

— Е, изглежда, че сламкарите са прилагали нещо подобно.

— Сламкарите ли?

Тя сви рамене.

— Ами, все някак трябва да ги наричаме. Сламкарските инженери са разработвали две устройства за една и съща работа, да, но второто върши две дейности, а някои от поддържащите системи едновременно са биметални термостати и термоелектрически генератори. Род, почти не разбирам значението на тези термини. Модули. Нашите инженери използват модули, нали?

— За по-сложни дейности, да.

— При сламкарите не е така. Всичко е едно, всичко работи по нещо друго. Род, има голяма вероятност сламкарите да са по-интелигентни от нас.

Той подсвирна с уста.

— Това е… страшничко. Хм, чакай малко. Би трябвало да имат Олдърсънов двигател, нали?

— Не ми е известно. Но имат неща, които ние нямаме. — Сали примижа, сякаш се мъчеше да си спомни израза. — Например биотемпературни свръхпроводници. И после това. — Тя се пресегна покрай него и прелисти страниците. — Ето, погледни тази снимка. Всички тези метеоритни дупчици.

— Микрометеорити. Логично е.

— През метеоритния щит не е преминавало нищо с големина над четири хиляди микрона. Само че никой не успя да открие такъв щит. Сламкарите нямат Лангстъново поле.

— Но…

— Трябва да са използвали платното. Разбираш ли какво означава това? Автопилотът ни е атакувал, защото е взел „Макартър“ за метеор.

— Ами пилотът? Защо не е…

— Не. Доколкото успяхме да разберем, извънземният е бил в криогенен сън. Животоподдържащите системи са се повредили горе-долу по времето, когато взехме капсулата на борда. Ние сме го убили.

— Това сигурно ли е?

Сали кимна.

— По дяволите. Изминал е толкова дълъг път. Лигата на човечеството иска главата ми на тепсия с лимонче в устата и не мога да ги обвинявам. Уфф…

— Престани — тихо каза тя.

— Извинявай. С какво ще продължим?

— С аутопсията. Половината от доклада се отнася за нея. — Сали запрелиства страниците и Род потръпна. Госпожица Фаулър имаше по-стабилна психика от повечето дами в двора.

Плътта на сламкаря беше светла, кръвта — розова, като смес от дървесен сок и човешка кръв. Патоанатомите бяха разкрили костите на гърба, от тила до мястото, където се намираше човешката опашна кост.

— Не разбирам. Къде е гръбначният стълб?

— Няма — отвърна Сали. — Изглежда, еволюцията на Сламката не е измислила гръбначни прешлени.

Имаше три кости, здрави като на човешки крак. Най-горната представляваше продължение на черепа, нещо като двайсетсантиметрова дръжка. Ставата в долния й край се намираше на равнището на рамото — съществото можеше да кимне с глава, но не и да я завърти настрани.

Основната гръбначна кост бе по-дълга и по-дебела. Тя свършваше с масивна, сложна връзка, отчасти напомняща на става, приблизително на мястото на кръста. Долната кост се разширяваше към хълбоците и имаше стави за бедрата.

Гръбначният мозък минаваше от вътрешната страна на костите, а не през тях.

— Не е можел да обръща глава — отбеляза Род. — Трябвало е да се завърта в кръста. Ето защо е толкова сложна голямата става. Нали?

— Точно така. Гледах как проучват ставата. Тя завърта целия торс. Внушително.

Блейн кимна и прелисти страницата. На тази снимка лекарите бяха разтворили черепа.

Нищо чудно, че главата на извънземния изглеждаше толкова крива. Не само че лявата половина на мозъка бе по-голяма, за да контролира чувствителните десни ръце, но и масивните сухожилия на лявото рамо за по-голяма издръжливост се свързваха с издатини от лявата страна на черепа.

— Цялата му анатомия се върти около ръцете — каза Сали. — Ако разглеждаш сламкаря като създател на оръдия на труда, всичко ще ти се изясни. Десните ръце са за фини дейности като поправяне на часовник. Лявата повдига и държи. Сигурно е можел да повдигне с нея гравитокар и с десните да ремонтира двигателя. А онзи идиот Хоровиц го смята за мутант! — Тя прелисти следващите страници. — Виж.

— Да, вече го забелязах. Ръцете са разположени съвършено. — Снимките показваха десните ръце в различни положения и ставаше ясно, че не могат да си пречат една на друга. Изпънати, двете бяха приблизително еднакви, но долната имаше дълга предлакътница и къса раменна кост, докато предлакътницата и раменната кост на горната бяха еднакви. Когато бяха отпуснати отстрани, пръстите на горната стигаха точно под китката на долната.

Той продължи да чете. Биохимията на извънземния се различаваше от човешката, но не много, както би следвало да се очаква от анатомията му. Всички известни форми на живот бяха дотолкова сходни, че според някои учени произходът на живота се дължеше на разпространение на спори в междузвездния космос. Тази теория далеч не се приемаше от всички, но имаше своите аргументи и извънземният нямаше да сложи край на спора.

Когато Род най-после прочете доклада, Сали отдавна си бе отишла. Заключението беше ясно:

Сламкарят бе разумно същество.

Беше пропътувал трийсет и пет светлинни години, за да открие човешка цивилизация.

И Род Блейн го бе убил.