Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (44)

40. Сбогуване

С пристигането на екипажа на „Макартър“ и учените от крайцера, миноносец „Ленин“ бе претъпкан до пръсване. Космонавтите се редуваха на хамаците. Морските пехотинци спяха в коридорите, офицерите бяха настанени по трима-четирима в единични каюти. В хангара бяха складирани сламкарски артефакти, докарани от крайцера. Кутузов настояваше да ги държат във вакуум и постоянно да ги охраняват. На борда нямаше място, където да се събира екипажът.

И дори да имаше, никой нямаше да го използва. „Ленин“ щеше да остане в бойна готовност, докато не напуснеше системата на Сламката, дори по време на погребалните церемонии, които трябваше да проведат Дейвид Харди и капеланът на „Ленин“ Джордж Алексис. И двамата бяха свикнали с такива ситуации. Докато си слагаше черен епитрахил и се обръщаше към молитвеника, който държеше един от космонавтите, Дейвид Харди си мислеше, че навярно е отслужил повече заупокойни служби в такива условия, отколкото при нормални.

В миноносеца отекна сигнал.

— Екипаж, свободно — тихо нареди главният боцман.

— Дари им вечен покой, о, Господи — напевно произнесе Харди.

— И нека ги огрява вечна светлина — отговори Алексис. Всеки, останал във флота достатъчно дълго, за да го пратят на „Ленин“, знаеше стиховете наизуст.

— Иисус й рече: Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще живее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки.^[1]

Службата продължи. Космонавтите отговаряха от бойните си постове — тих шепот, който се носеше из целия кораб.

— И чух глас от небето да ми казва: напиши: блажени са мъртвите, които умират в Господа отсега. Да, казва Духът, нека починат от трудовете си: делата им вървят заедно с тях.^[2]

„Покой — помисли си Род. — Да, поне сега момчетата са намерили покой. — Той потръпна. — Виждал съм много изгубени кораби и много хора под мое командване, намерили смъртта си на стотици парсеци от дома. Защо ми се пада тази горчива чаша, Господи?“ Капеланът дълбоко си пое дъх, но сърцето му продължаваше да се свива.

Светлините в „Ленин“ помръкнаха и прозвуча запис на хора на имперския флот. Екипажът се присъедини към химна.

„Вярвам ли във всичко това? — запита се Род. — Харди вярва, виж му лицето. И Кели, готов да хвърли другарите си през торпедните тръби. Защо не мога да вярвам като тях? Но аз вярвам, нали? Винаги съм смятал, че вярвам, че трябва да има някакъв смисъл в тази вселена. Ами Бери! Той дори не е християнин, но също е трогнат. За какво ли си мисли?“

Хорас Бери напрегнато се взираше в торпедните тръби. Четири трупа и една глава! Главата на морски пехотинец, която духчетата бяха използвали като Троянски кон. Търговецът я беше видял да се върти в космоса сред облак от разбито стъкло и гърчещи се, умиращи сламкарчета. Спомняше си квадратната брадичка, широката раззината уста, блесналите мъртви очи. „Аллах да е милостив към тях и нека Неговите легиони се спуснат върху Сламката…“

„Сали го понася по-добре от мен — помисли си Род, — а тя е цивилна. И двамата харесвахме тези момчета… Защо не се тревожа за другите? Петима морски пехотинци загинаха, за да евакуират цивилните. Нямаше да е толкова ужасно, ако юнкерите бяха убити в бой. Когато пратих спасителния отряд със скутера, очаквах да има жертви. Не бях сигурен, че хлапетата изобщо ще проникнат на «Макартър» живи. Но те успяха!“

— На всемогъщия Бог поверяваме душите на нашите загинали братя и предаваме телата им на космическите дълбини, с надежда за възкресение и вечен живот в нашия Господ Иисус Христос, при чието величествено пришествие, за да съди световете, моретата ще дадат своите мъртъвци и глъбините ще се облекчат от товара си…

Кели натисна бутоните. Разнесе се тихо свистене, после още едно — три, четири, пет. Само четири трупа и една глава от двайсет и седем убити и изчезнали.

— Екипаж, мирно!

— Огън!

И какво щяха да разберат от това морските пехотинци, зачуди се Род. Три залпа, изстреляни в космоса — третият щеше да превърне току-що хвърлените трупове в пара. Адмиралът бе настоял на това и никой не му беше възразил.

Високите звуци заглъхнаха и тръбачите на „Ленин“ и „Макартър“ едновременно отпуснаха тръбите си. За миг в кораба се възцари тишина.

— Екипаж, свободни сте!

Офицерите безшумно напуснаха торпедния отсек. В коридорите отново блеснаха светлини и всички побързаха да се върнат на бойните си постове или в претъпканите кубрици. Флотското ежедневие продължаваше. Заупокойните служби също бяха част от устава. Уставът предвиждаше всичко: раждане на борда, погребение с или без тела, дори имаше раздел за капитани, изгубили своите кораби. Уставът постановяваше да бъдат изправени пред военен съд.

— Род, почакай малко, Род. Моля те.

Викът на Сали го накара да спре. Двамата застанаха в коридора — другите офицери и екипажът ги заобикаляха. На Блейн му се искаше да тръгне заедно с тях, да са върне в уединението на каютата си, където никой нямаше да го пита какво се е случило на борда на „Макартър“. И все пак нещо дълбоко в него го тласкаше да разговаря със Сали или просто да е близо до нея…

— Род, доктор Хорват казва, че сламкарите пратили посланици към смотаняшкия пункт, но адмирал Кутузов нямало да ги допусне на борда! Вярно ли е?

По дяволите! Пак сламкари, сламкари…

— Да. — Капитанът се извърна.

— Почакай, Род! Трябва да направим нещо! Къде отиваш, Род? — Тя впери очи в гърба му. Блейн бързо се отдалечаваше. Ами сега?

 

 

Вратата на Блейн беше затворена, но датчикът показваше, че не е заключена. Кевин Ренър се поколеба, после почука. Нищо. Изчака малко и отново почука.

— Влез.

Астрогаторът отвори вратата. Струваше му се странно да влиза направо в каютата му: пред нея не пазеха морски пехотинци, нямаше я онази загадъчна аура, която обгръща капитаните.

— Здрасти, капитане. Нещо против, да поостана при вас?

— Не. Да ви предложа ли нещо? — Блейн не поглеждаше към него и Кевин се зачуди какво ще се случи, ако приеме сериозно учтивото предложение. Можеше да помоли за чаша уиски…

Не. Моментът не бе подходящ. Все още. Ренър се настани и се огледа.

Помещението беше просторно. Можеше да играе ролята на наблюдателна каюта, ако „Ленин“ имаше кула. Само четирима мъже и една жена на борда разполагаха със самостоятелни каюти и Блейн не използваше рационално скъпоценното пространство — изглежда, часове наред бе седял на стола, навярно още от заупокойната служба. Определено не се беше преобличал. Заетата от Михайлов униформа изобщо не му прилягаше.

Двамата седяха мълчаливо. Капитанът се взираше в някакво свое вътрешно пространство-време, в което нямаше място за посетители.

— Прегледах работата на Бъкман — небрежно рече Ренър. Все трябваше да започне отнякъде, при това навярно не от сламкарите.

— О? Как върви? — учтиво попита Блейн.

— Имал доказателства, че във Въглищния чувал се образува протозвезда. След хиляда години щяла да свети със собствена светлина. Е, на мен обаче не успя да ми го докаже, защото не разбирам много от астрофизика.

— Хм.

— Вие как сте? — Ренър явно нямаше намерение да си тръгва. — Почивате ли си от командирските задължения?

Блейн най-после вдигна измъчения си поглед.

— Кевин, защо хлапетата са се опитали да се приземят на планетата?

— Боже мили, капитане, това си е чиста глупост. Не биха направили такова нещо. — „Господи, мислите му са в пълен хаос. Ще се окаже по-трудно, отколкото смятах.“

— Тогава ми обяснете какво се е случило.

Ренър се озадачи, но Блейн очевидно говореше сериозно.

— Капитане, корабът бъкаше от сламкарчета — навсякъде, където не сме ги търсили. Още в началото трябва да са се докопали до спасителните лодки. Ако бяхте сламкар, как щяхте да реконструирате спасителна лодка?

— Страхотно. — Блейн наистина се усмихна. — Даже мъртвец не би могъл да се откаже от такава машина.

— Учудвате ме. — Кевин се ухили, после отново стана сериозен. — Не, исках да кажа, че извънземните приспособяват всичко към различните ситуации. Ако е във външния космос, спасителната лодка ще набере инерция и ще излъчи сигнал за помощ. Близо до газов гигант обаче ще влезе в орбита. Автоматично, отбележете, защото пътниците може да са ранени или в безсъзнание. Ако се намира край обитаем свят, лодката ще се приземи.

— А? — Капитанът се намръщи. В очите му проблесна искрица живот. Ренър затаи дъх.

— Да, но какво се е объркало, Кевин? Ако наистина са се добрали до лодките, духчетата са ги реконструирали както трябва. Освен това би трябвало да са имали контролен пулт — не са можели да принудят юнкерите да се приземят.

Астрогаторът сви рамене.

— Можете ли от първи поглед да разберете как действат сламкарските контролни пултове? Аз не мога и се съмнявам, че момчетата са успели. Но духчетата са го предвидили, капитане. А е възможно и лодките да не са били довършени или да са били повредени по време на престрелката.

— Възможно е.

— Има много възможности. Може да са били предназначени за духчета. В такъв случай хлапетата е трябвало да демонтират десетки петнайсетсантиметрови сламкарски ускорителни кресла или нещо подобно. Не са имали време. Спомнете си, че торпедата трябваше да се взривят след три минути.

— Проклетите торпеда! Ако някой беше проверил, сигурно щеше да открие, че са пълни с духчета и цели глутници плъхове!

Ренър кимна.

— Но на кого би му хрумнало да погледне в тях?

— Трябваше да се сетя.

— Защо? — сериозно попита астрогаторът. — Капитане, има…

— Вече не съм капитан.

„Аха!“ — помисли си Ренър.

— Да. И все пак никой във флота не би проверил. Никой. На мен не ми хрумна. Адмиралът остана доволен, когато обезвъздушихте кораба, нали? Всички бяха доволни. Каква полза да се обвинявате за грешка, която допуснахме всички ние?

Блейн погледна астрогатора и се зачуди. Лицето му бе леко зачервено. Защо беше толкова развълнуван?

— Има още нещо — каза Род. — Да речем, че спасителните лодки са били довършени и хлапетата са се приземили на планетата. Да речем, че сламкарите са ни излъгали.

— Мислил съм за това. Вие вярвате ли?

— Не. Но ми се ще да можех да съм сигурен.

— Щяхте да се убедите, ако познавахте сламкарите по-добре. Проучете данните. На кораба има достатъчно информация, а вие разполагате с време. Трябва да научите всичко за тях, вие сте най-добрият специалист по извънземните във флота.

— Аз ли? — засмя се Род. — Кевин, аз не съм специалист по нищо. Когато се върнем, първо ще трябва да убедя военния съд…

— О, оставете военния съд! — нетърпеливо го прекъсна Ренър. — Наистина, капитане, за тази формалност ли мислите? Божичко!

— И за какво предлагате да мисля, лейтенант Ренър?

Кевин се усмихна. Предпочиташе Блейн да е ядосан, отколкото апатичен.

— Хм, например за това защо Сали е толкова мрачна… Струва ми се, че причината сте вие. И също за това какво ще кажете, когато Кутузов и Хорват обсъждат въпроса за сламкарските посланици. За бунтовете и откъсването на колониални светове от Империята, за цената на иридия или инфлацията на кроната…

— За Бога, Ренър, млъкнете!

Кевин се усмихна още по-широко.

— … или за това как да ме изхвърлите от каютата си. Капитане, погледнете на нещата така. Да речем, че военният съд ви обяви за виновен в небрежност. Това определено е най-лошата възможност. Вие не сте предали кораба си на врага, нищо подобно. Да речем, че наистина искат главата ви и ви отправят такова обвинение. Най-много да ви разжалват. Дори не могат да ви уволнят. Така че ще ви разжалват, вие ще подадете оставка и пак ще сте дванайсетият маркиз на Круцис.

— Да. И какво от това?

— Какво от това ли? — Ренър внезапно се разгневи, свъси вежди и стисна юмрук. — Какво от това ли? Вижте, аз съм обикновен капитан на търговски кораб. Всички в рода ми са били такива. Никога не съм искал да стана нещо повече. Постъпих във флота, защото така са правили и предците ми — може би не сме такива империалисти като вас в столицата, но отчасти причината е в това, че оставяме на вас аристократите да движите нещата. Изпълняваме дълга си и очакваме от вас, привилегированите, да изпълнявате своя!

— Хм… — Блейн се смути от избухването на астрогатора. — И какъв според вас е моят дълг?

— Как мислите? Вие сте единственият аристократ в Империята, който изобщо знае нещо за сламкарите, и ме питате какво да правите? Капитане, очаквам от вас да си размърдате задника. Империята трябва да разработи разумна политика спрямо извънземните, а флотът има голямо влияние… Не можете да позволите Кутузов да му наложи възгледите си! И като начало, бихте могли да помислите за сламкарските посланици, които адмиралът иска да зареже тук.

— Проклет да съм! Това наистина ви вълнува, нали?

Ренър се усмихна.

— Е, може би мъничко. Вижте, имате достатъчно време. Поговорете със Сали за сламкарите. Прегледайте докладите, които пратихме от планетата. Така ще получите по-добра представа за извънземните и когато адмиралът поиска съвета ви, ще сте в състояние да му изложите разумни аргументи. Трябва да вземем посланиците в Империята…

Род сбърчи лице. Сламкари на борда на друг кораб! Мили Боже…

— И престанете да се измъчвате — продължи астрогаторът. — Те няма да започнат да се размножават на „Ленин“. Най-малкото няма да имат време. Използвайте главата си, господин капитан. Адмиралът ще ви послуша. Хорват му е дошъл до гуша, каквото и да предложи докторът, главнокомандващият го отхвърля, но вас ще послуша…

Блейн нетърпеливо поклати глава.

— Говорите така, като че ли моята преценка струва нещо. Фактите сочат обратното.

— Господи, наистина сте се скапали, а? Знаете ли какво мисли за вас екипажът ви? Имате ли някаква представа? По дяволите, капитане, тъкмо заради хора като вас приемам аристокрацията… — Кевин смутено замълча. Бе казал повече, отколкото искаше. — Вижте, Кутузов ще поиска мнението ви. Не е длъжен да послуша съвета ви, нито този на Хорват, но трябва да пита и двама ви. Такива са заповедите за експедицията…

— Откъде знаете, по дяволите?

— Капитане, моето отделение имаше задача да спаси бордовите дневници и другите документи от „Макартър“, спомняте ли си? Те не бяха засекретени.

— Глупости.

— Е, може да е било тъмно и да не съм видял грифа. Освен това трябваше да се убедя, че взимам точно каквото трябва, нали? Така или иначе, доктор Хорват знае всичко за тези заповеди. Преди Кутузов да вземе окончателно решение за посланиците, министърът ще настои да свика военен съвет.

— Разбирам. — Род разтри точката между веждите си. — Кевин, кой ви прати тук? Хорват ли?

— Не, разбира се. Сам реших. — Той се поколеба. — Но наистина ме насърчиха. — Астрогаторът зачака Блейн да отговори, но капитанът само го наблюдаваше. Ренър изсумтя. — От време на време се питам защо аристокрацията не е изчезнала — понякога изглеждате адски тъпи. Защо не се обадите на Сали? Тя си седи в стаята и мрачно зяпа купища бележки и книги, които в момента изобщо не я интересуват… — Кевин рязко се изправи. — Малко ободряване няма да й е излишно.

— Сали ли? Безпокои се за…

— Господи Боже — измърмори Ренър, обърна се и излезе.