Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (46)

42. Чувал със счупено стъкло

Сали не беше бясна. Вече бе изчерпала речника си. Докато Харди, Хорват и другите проучваха извънземните подаръци, тя трябваше да се задоволи с холограми и аудиодоклади.

Сега не можеше да се съсредоточи. Установи, че за пети път чете едно и също изречение, и запрати листовете в отсрещния край на каютата си. „Проклет да си, Род Блейн.“ Той нямаше право да се отнася към нея с такова презрение. Нямаше право и да привлича мислите й като магнит.

На вратата се почука и тя незабавно отвори.

— Да… А, здравейте, господин Ренър.

— Някой друг ли очаквахте? — лукаво попита астрогаторът. — Ужасно се разочаровахте, когато видяхте, че съм аз. Това не е много ласкателно.

— Извинете ме. Не, не очаквах друг.

— Как върви работата ви? — попита Ренър и огледа каютата. Обикновено подредено, сега бюрото й представляваше хаос от хартия, диаграми и компютърни разпечатки. Един от докладите на Хорват лежеше на стоманения под до стената. Астрогаторът сви устни в нещо като полуусмивка.

Сали проследи погледа му и се изчерви.

— Не много добре — призна тя. Кевин й каза, че е бил при Род, и тя зачака да прибави още нещо. Накрая се отказа. — Добре. Не съм свършила почти нищо. А той?

— Той е чувал със счупено стъкло.

— О! — изненада се Сали.

— Капитанът изгуби кораба си. Разбира се, че не е във форма. Вижте, не вярвайте на онзи, който ви каже, че да изгубиш кораба си е като да изгубиш жена си. Не е. По-скоро е като да видиш как унищожават родната ти планета.

— Той… Смятате ли, че мога да помогна с нещо?

Ренър я погледна.

— Разбира се, че можете. Можете да идете и да го подържите за ръка, за Бога. Или просто да поседите с него. Ако очите му продължат да блуждаят, докато вие сте в каютата, значи, че е ранен по време на битката.

— Ранен ли? Не видях кръв…

— Не, естествено. Исках да кажа, че значи, че е бил… О, оставете това. Вижте, просто почукайте на вратата му, става ли? — Кевин я изведе в коридора и без да знае как, тя се озова в края му. Когато на лицето й се изписа озадачено изражение, Ренър посочи вратата. — Отивам да пийна нещо.

„Е — помисли си Сали, — сега капитаните на търговски кораби казват на аристократите как да проявяват учтивост помежду си…“ Нямаше смисъл да виси в коридора. И почука.

— Влез.

Тя отвори вратата и каза:

— Здрасти. — О, божичко! Той изглеждаше ужасно. И тази провиснала униформа — трябваше да направи нещо по този въпрос. — Зает ли си?

— Не. Просто си мислех за нещо, което ми каза Ренър. Знаеш ли, че дълбоко в себе си Кевин Ренър наистина вярва в Империята?

Тя се огледа за стол. Бе излишно да чака покана.

— Той е офицер от флота, нали?

— О, да, разбира се, той подкрепя Империята, иначе нямаше да го вземат на служба. Искам да кажа друго: той наистина вярва, че знаем какво правим. Удивително.

— А ние не вярваме ли? — неуверено попита Сали. — Защото ако не вярваме, цялата човешка раса е в ужасна опасност.

— И аз мислех така — отвърна Род. Разговорът му се струваше малко смешен. Би трябвало да има безброй други теми за обсъждане с единственото момиче в радиус от десет парсека преди да стигнат до политическата теория. — Изглеждаш чудесно. Как си? Сигурно си изгубила всичко.

— Не, успях да спася несесера си. Взех дрехи от сламкарката, спомняш ли си? — Тя не можеше да се сдържа повече и се разсмя. — Род, имаш ли представа колко глупаво изглеждаш в униформата на капитан Михайлов? Двамата сте различни във всички отношения. Хей! Стига! Да не вземеш пак да увесиш нос, Род Блейн! — Тя сбърчи лице.

Отне й известно време, но спечели. Разбра го, когато Род погледна надолу към огромните гънки на куртката си. После бавно се усмихна.

— „Таймс“ едва ли ще ме номинира за най-добре облечен мъж в Двора, нали?

— Определено няма. — Двамата поседяха в мълчание. Сали се мъчеше да измисли какво да каже. „По дяволите, защо ми е толкова трудно да разговарям с него? Чичо Бен твърди, че съм приказвала много, а ето че сега мълча като риба.“ — Какво ти е казал Ренър?

— Напомни ми за дълга ми. Бях забравил за него. Но Ренър е прав: животът продължава, дори за капитан, който е изгубил кораба си… — Отново последва мълчание и атмосферата пак се нажежи от напрежение.

„Ами сега?“

— Ти… бил си на „Макартър“ дълго време, нали?

— Три години. Две като помощник и една като капитан. А сега го няма — по-добре да не започвам пак за това. А ти какво правиш?

— Вече ме пита, забрави ли? Проучвам информацията от планетата и докладите за подарения кораб — и се чудя как да убедя адмирала, че трябва да отведем сламкарските посланици в Империята. Наистина трябва да го убедим, Род, налага се. Ще ми се да можехме да разговаряме за нещо друго… и след като напуснем системата на Сламката ще имаме много време за това. — „И сега, когато «Макартър» вече го няма, ще прекарваме голяма част от това време заедно. Честно казано, мъничко се радвам, че «съперничката» ми е мъртва. Божичко, никога не бива да му позволявам да заподозре какво си мисля.“ — В момента обаче, Род, не ни остава никакво време и не ми идват абсолютно никакви идеи…

Блейн докосна мястото между веждите си. „Май че е време да престанеш да се правиш на страдалец и да се държиш като бъдещ дванайсети маркиз, а?“

— Добре, Сали. Да видим какво ще успеем да измислим. Ако се съгласиш Кели да ни сервира вечерята тук.

Тя широко се усмихна.

— Боже мой, съгласна съм, разбира се.