Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (11)

7. Смотаняшката сонда

— Но… — каза Ренър и посочи огромното слънце на екраните. Преди да успее да продължи, „Макартър“ се понесе напред с 6 g. Този път нямаше плавен преход.

— Господин капитан? — през кънтящата в ушите му кръв чу гласа на помощника си Блейн. — Какъв риск можем да поемем?

Трябваше да положи мъчително усилие, за да отвори уста.

— Какъвто прецените, стига после да сме в състояние да се върнем у дома — задъхано отвърна той.

— Ясно. — По интеркома прозвучаха заповедите на Каргил. — Господин Потър! Хангарът изпразнен ли е? Прибрани ли са всички совалки?

— Тъй вярно.

— Отворете вратите на хангара — нареди той. — Господин капитан, можем да изгубим люковете на хангара.

— Няма значение.

— Ще вземем сондата бързо, няма време да изравняваме скоростите. Ще понесем щети…

— Управлението е ваше, командир. Изпълнете заповедта. — На мостика се спусна червена мъгла. Род запремигва, но това не му помогна, защото мъглата не беше във въздуха, а в ретините му. Ускорението от 6 g бе прекалено голямо. Ако някой припаднеше… е, щеше да пропусне великото събитие.

— Кели! — извика Род. — Щом обърнем кораба, отведи морските пехотинци отзад и заемете позиция, за да заловите всеки, който излезе от сондата! И побързай. Каргил няма да намали ускорението.

— Слушам.

Извънземната капсула се намираше на три хиляди километра пред тях. Макар и невидима дори за най-зоркия поглед, тя бавно се уголемяваше на екраните.

Четири минути при 6 g. Четири мъчителни минути, после прозвуча сирената. Последва миг на блажено облекчение. „Макартър“ започна да се завърта на сто и осемдесет градуса и из кораба заехтяха стъпките на морските пехотинци на Кели. В хангара нямаше ускорителни легла и войниците щяха да висят на предпазните си ремъци като мухи в паяжина, насочили оръжията си към… към какво?

Отново сирена. „Макартър“ се насочи към сондата. Род с усилие превключи монитора и на екрана се появи студеният, мрачен хангар. Мъглявите очертания на вътрешната повърхност на защитното поле изглеждаха невероятно черни. „Добре“ — помисли си Блейн. Нямаше сериозно пренатоварване. Спокойно щяха да понесат ротационната енергия на капсулата.

Осем минути при 6 g, максимумът, на който можеше да издържи екипажът. После „Макартър“ се завъртя и сондата започна странично да се приближава към него. Убийственото ускорение намаля. Слабо странично разтърсване — Каргил беше стрелял с лазерните оръдия на левия борд, за да забави стремглавото им спускане към капсулата.

Тя имаше цилиндрична форма. Докато се преобръщаше в космоса, Род видя, че единият й край е заоблен. От другия стърчаха издадености — трийсет и две? Но от тях трябваше да висят кабели, а там нямаше нищо.

Сондата се движеше прекадено бързо и бе прекалено голяма, за да се побере в хангара. По дяволите! И нямаше с какво да я спрат освен с лазерните оръдия!

Ето я. Камерата в хангара показа заобления край на обекта, който излъчваше мътен металически блясък. Той стигна до Лангстъновото поле и намали скоростта, въртенето спря. Крайцерът ужасно се наклони настрани. Заобленият край на капсулата растеше ли растеше и… ТРЯС!

Род разтърси глава, за да проясни зрението си от червената мъгла.

— Измъкнете ни оттук. Господин Ренър, поемете управлението!

Предупредителна сирена. Ренър сигурно бе въвел предварително курса. Блейн присви очи и погледна към пулта. Добре, астрогаторът не си правеше експерименти, просто даваше страничен тласък. Дали ускоряваха в планетарната равнина? Трябваше да пресрещнат „Лермонтов“, за да налеят гориво. Ако не успееха, щяха да останат с празни резервоари… Род мъчително превключи дисплеите и видя, че главният компютър показва нововъведения курс. Да. Ренър го бе установил правилно, при това светкавично.

„Ренър е компетентен — помисли си Род, — по-добър астрогатор от мен. Време е да направя проверка на кораба.“ Но скенерите в хангара не работеха — камерите бяха изгорели или разбити. Положението навън беше приблизително същото.

— Продължавайте без монитори, господин Ренър — нареди Блейн. — Камерите и без това щяха да се стопят. Почакайте да се отдалечим от Кал.

— Тук Каргил, господин капитан.

— Докладвай, командир.

— Обектът е в хангара, вратите са затворени. Още нямам пълна информация за щетите, но хангарът никога няма да е същият.

— Нещо сериозно?

— Не, господин капитан. Дребни проблеми, оборудване, повредено при удара, но ако не се наложи да се сражаваме, може да се каже, че сме в добра форма.

— Чудесно. А сега се свържи с морските пехотинци. Комуникационните връзки с Кели са прекъснати.

— Слушам.

Въпреки ускорението някой трябваше да отиде в хангара, за да изпълни тази заповед, помисли си Блейн. Надяваше се да го направят с ускорителен скутер. Можеха да стигнат дотам и с пълзене, но просто не си струваше. Ами ако водеха бой?

— Тук ефрейтор Петров, господин капитан. — Силният акцент на морския пехотинец показваше, че е от Света Екатерина. — Обектът не проявява никаква активност.

— Тук Каргил — обади се друг глас.

— Да?

— Трябва ли ви Кели? Господин Потър успя да се свърже с Петров, без да напуска скутера си.

— Това е достатъчно, командир. Добра работа свършихте, Потър. Ефрейтор, виждате ли господин Кели? Как е той?

— В момента сержантът ми маха с ръка, господин капитан. Охранява втория херметичен шлюз.

— Добре. Незабавно докладвайте, ако обектът прояви активност, ефрейтор. — Отново прозвуча предупредителна сирена и Блейн прекъсна връзката. Ускорението намаля и от гърдите му се вдигнаха петдесет килограма. „Сложна работа“ — помисли си Род. Трябваше да внимават да не се приближат прекалено до Кал и в същото време да не надвишават допустимата гравитация.

Един от рулевите на мостика се облегна назад и партньорът му се наведе към него.

— Брат ми искаше да му помагам в морската му ферма на Афродита — каза старши рулеви Отронес, — а аз реших, че е адски опасно, и затова постъпих във флота.

— Командир Синклер, имаме ли достатъчно енергия, за да докладваме в щаба?

— Тъй вярно, двигателите се държат страхотно. Обектът не е чак толкова огромен, колкото си мислехме, така че ни остана повече водород.

— Добре. — Блейн повика свързочното отделение, за да прати доклада си. „Обектът на борда. Цилиндричен, съотношение на осите четири към едно. Еднообразна металическа повърхност, но подробно наблюдение невъзможно при високата гравитация. Предлагам «Лермонтов» да се опита да прибере платното, чиято скорост бързо ще намалее. Предполагаемо време на пристигане на Нова Шотландия… ако «Макартър» влезе в орбита около необитаемата луна на планетата. На борда на извънземната сонда няма данни за живот, но…“

Много голямо „но“. Какво представляваше това нещо? Дали нарочно беше стреляло по тях? Командваше ли го някой? Що за робот би могъл да го управлява на такова разстояние в нормалния космос? Как ли се чувстваше затворен в хангара на военен крайцер, откъснат от платното си… Ужасно недостоен край на трийсет и пет светлинни години пътуване.

И нямаше начин да получи отговор на въпросите си. Абсолютно никакъв. „Макартър“ не се намираше в толкова опасно положение, Ренър го държеше под контрол, но нито капитанът, нито помощникът му можеха да напуснат местата си, а Блейн нямаше намерение да праща младши офицери да проучат обекта.

— Свърши ли? — умолително попита Сали. — Всичко наред ли е?

— Да. — Род неволно потръпна при мисълта за това какво би могло да се случи. — Да, сондата е на борда, но все още не ни е известно нищо за нея освен размера й. Не отговори на сигналите ни. — Защо му доставяше удоволствие фактът, че и тя просто трябва да чака, също като всички останали?

„Макартър“ се носеше напред — толкова близо покрай Кал, че слънчевата корона осезаемо ги привличаше. Ала Ренър се справяше отлично и полето издържаше.

Щом ускорението спадна до 2 g, Род вече можеше да напусне мостика. Той с усилие се изправи, качи се на един скутер и се насочи към кърмата. Спусна се „надолу“ с асансьора, като спираше на всяка палуба. Екипажът продължаваше да е по местата си, въпреки прекалено проточилата се бойна готовност. „Макартър“ беше най-добрият кораб в целия флот… и щеше да остане такъв!

Когато стигна при Кели, заел позиция край херметичния шлюз, все още нямаше нищо ново.

— Обектът има люкове или нещо подобно, господин капитан — каза сержантът и насочи фенерчето си към сондата. Докато лъчът се плъзгаше по извънземния кораб, Род видя пръснатите по стоманената палуба останки от совалките си.

— И не проявява никаква активност, така ли?

— Никаква, господин капитан. Ударът беше силен, запрати ме в стената. После — нищо.

— Добре — измърмори Род, извади собственото си фенерче и освети огромния цилиндър. Горната му половина изчезваше в еднообразната чернота на полето.

Лъчът попадна върху редица конични израстъци с диаметър един и дължина три метра. Блейн внимателно ги разгледа, но не откри нищо — нямаше останки от кабелите, които трябваше да висят от тях.

— Продължавай да го наблюдаваш, Кели. — Капитан Род Блейн се върна на мостика, без да е научил нищо повече. Седна на пулта си и впери очи в екраните.

Какво беше това нещо, за Бога?