Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (55)

51. След бала

— Няма смисъл да седим тук — каза Ренър.

— Да. — Род се запъти към офиса на комисията в Двореца. Сали мълчаливо го последва.

— Кели, струва ми се, че няма да е зле да ни донесеш по едно — каза Блейн, когато се настаниха около заседателната маса. — Нека моето е двойно.

— Слушам, Милорд. — Сержантът го погледна озадачено. Дали лейди Сали вече му създаваше проблеми? А още не бяха женени!

— Двайсет и пет години! — едновременно горчиво и гневно възкликна тя. После го повтори, но този път на капелан Харди. — Двайсет и пет години ли? — Сали го зачака да обясни защо във вселената има толкова много несправедливости.

— Възможно е да плащат такава цена за по-голямата си интелигентност — предположи Ренър. — Наистина е тежко.

— Но си има и добрите страни — замислено каза свещеникът. — Интелигентността им. И обичта им към живота. Те говорят невероятно бързо — навярно и разсъждават така.

Отново настана мълчание. Ке и се върна с поднос в ръце, остави чашите и излезе.

Ренър погледна Род, който беше заел позата на „Мислителя“: опрял лакът върху страничната облегалка на стола, отпуснал брадичка върху свития си юмрук, замислено лице. Кевин вдигна чашата си.

— За пробуждането!

Никой не му отговори. Блейн остави брендито си недокоснато. Човек можеше да изживее живота си за четвърт век, мислеше си той, и пак да го запомнят с добро. Нима в предатомната епоха хората не бяха живели по толкова? Но нямаше да е пълен. „Аз съм на двайсет и пет и още не съм създал семейство, не съм живял с жената, която обичам, дори не съм започнал политическата си кариера…“

Сали се изправи и се заразхожда из стаята. „За какво мисли? Може би иска да реши проблема им? Щом те не са в състояние, как бихме могли да им помогнем ние?“

— Така няма да стигнем доникъде — каза Ренър и отново вдигна чашата си. — Вижте, щом самите посреднички не се разстройват от това, че са стерилни хибриди с кратък живот, защо ние да… — Астрогаторът замълча по средата на изречението. — Хибриди ли? В такъв случай малките посреднички на посланическия кораб трябва да са били деца на двете кафяви и бял, който е останал скрит.

Всички го погледнаха. Сали спря да крачи и седна на стола си.

— Когато се върнахме на планетата, имаше четири малки — спомни си тя. — Нали?

— Точно така — потвърди Харди и разклати брендито в чашата си. — Доста висока раждаемост.

— Но те са имали толкова малко време! — възрази Сали.

— На онзи кораб и едно малко би означавало висока раждаемост — отбеляза Ренър. — Какво мислите за етичната страна на въпроса, отче? Предстои ви да се срещнете с чужда, добре въоръжена раса. В сравнение с техния, собственият ви кораб е като чуплива играчка. А вие правите деца с бясна скорост…

— Разбирам какво искате да кажете — отвърна Дейвид Харди. — Но трябва да помисля. Може би…

Прекъсна го удар на юмрук по масата. Юмрукът на Сали.

— Божичко! — Тя грабна електронната писалка и започна да изписва символи по дисплея на компютъра си. Уредът забръмча. — Ние очаквахме трансферния кораб. Убедена съм, че не са ме разбрали погрешно. Не биха могли.

Харди се озадачи. Ренър въпросително погледна Род. Блейн сви рамене и продължи да наблюдава любимата си.

— Нейната сламкарка й е казала, че са стерилни хибриди — поясни на другите той.

Компютърът отново избръмча. Сали кимна и въведе инструкции. На задната стена се включи екран. Осем месеца по-младата Сали Фаулър разговаряше с кафяво-бяла извънземна. Гласовете им звучаха зловещо еднакво.

Сламкарката: Но се омъжваш, за да имаш деца. Кой отглежда децата, родени без брак?

Сали: Има благотворителни организации.

Сламкарката: Разбирам, че ти никога не би…

Сали: Не, разбира се, че не.

Сегашната Сали почти се изчервяваше, но лицето й оставаше мрачно.

Сламкарката: Как? Не защо, а как?

Сали: Ами… нали знаеш, че мъжете и жените трябва да имат сексуална връзка, за да направят бебе, също като вас — внимателно ви разгледах…

— Навярно не достатъчно внимателно — отбеляза Харди.

— Очевидно — съгласи се тя. — Шшт.

Сламкарката: Хапчета ли? Как действат? С хормони ли?

Сали: Да.

Сламкарката: Но почтената жена не използва хапчета, нали?

Сали: Не.

Сламкарката: Кога ще се омъжиш?

Сали: Когато намеря подходящия мъж… Може вече да съм го намерила.

Някой се изкиска и тя вдигна глава. Род сияеше, Харди се усмихваше, а Ренър се смееше. Сали го стрелна с убийствен поглед, но главният астрогатор упорито отказа да изчезне в черен дим.

Сламкарката: Тогава защо не се омъжиш за него?

Сали: Не искам да прибързвам, защото после може да се разкайвам. Винаги мога да го направя. Поне през следващите пет години. Ако дотогава не се омъжа, ще съм стара мома.

Сламкарката: Стара мома ли?

Сали: Хората ще ме смятат за странна. Какво става, ако сламкарите не искат деца?

Сламкарката: Ние нямаме сексуални връзки.

Разнесоха се няколко изтраквания и екранът помътня.

 

 

— Буквалната истина — замислено каза тя. — „Ние нямаме сексуални връзки.“ Така е, но не по тяхно желание.

— Наистина ли? — озадачено попита Дейвид Харди. — В контекста на въпроса тези думи са изключително подвеждащи…

— Тя не искаше повече да разговаря за това — настоя Сали. — И нищо чудно. Просто не съм я разбрала.

— Аз изобщо не разбирах своята сламкарка — рече Ренър. — Понякога тя обаче отлично ме разбираше…

— Вижте, хайде да престанем с това.

— Денят, в който се спуснахме на планетата. Вече сте се познавали от месеци — рече Ренър. — Какво мислите, отче?

— Ако съм ви разбрал правилно, същото като вас.

— Какво намеквате, господин Ренър? Казах да престанем с това. — Лейди Сандра бе разгневена. Род се приготви за неизбежното: лед, избухване или и двете.

— Нищо не намеквам, Сали — с внезапна решителност отвърна астрогаторът. — Направо го заявявам. Твоята сламкарка те е излъгала. Нарочно и добре обмислено.

— Глупости. Тя се смути…

Харди леко поклати глава. Макар и едва забележимо, движението му накара Сали да замълчи.

— Струва ми се — каза капеланът, — че съм виждал смутени сламкари само веднъж. Беше в музея. И всички се държаха еднакво — в никакъв случай като твоята фюнч(щрак), Сали. Боя се, че има голяма вероятност Кевин да е прав.

— И защо го е направила? — продължи да упорства Сали. — Защо моята… почти сестра… защо ме е излъгала?

Никой не отговори. Тя доволно кимна. Не можеше да се държи предизвикателно с капелан Харди — не от прекалено голямо уважение към професията му, а към самия него. Ренър обаче бе друго нещо.

— Непременно ми кажете, ако откриете отговор на този въпрос, господин Ренър.

— Да, естествено. — Изражението му странно напомняше това на Бъкман: Бери незабавно би го познал. Астрогаторът почти не я чу.

 

 

Напуснаха блестящата бална зала при първата възможност. Оркестърът зад тях свиреше валсове, сламкарите бяха представяни на безкрайна върволица от гости. Имаше провинциални барони, парламентарни лидери, търговци, хора с връзки в протоколната служба. Всички искаха да видят извънземните.

Род хвана Сали за ръка и я поведе по пустите коридори на Двореца. Зад тях заглъхваше древен валс.

— Остава им толкова малко време да живеят, а ние им го губим с… това — промълви тя. — Не е честно, Род!

— Мисията им го изисква, миличка. Каква полза да сключат договор с нас, ако не привлечем бароните на своя страна? Въпреки че императорът ни поддържа, най-безопасно е да продължим да играем политическите игри.

— Предполагам, че си прав. — Спряха и тя се облегна на рамото му. Качулатия бе изгрял, мастиленочерен на звездния фон, и ги наблюдаваше през каменните арки. В двора долу плискаше фонтан. Двамата дълго останаха неподвижни в пустия коридор.

— Обичам те — прошепна Сали. — Как изобщо ме търпиш?

— Съвсем лесно е. — Той се наведе и я целуна, но се отдръпна, след като не получи отговор.

— Род, толкова ме е срам… как да се извиня на Кевин?

— На Кевин ли? Шегуваш се. Някога виждала ли си Ренър да се извинява? Просто следващия път, когато го срещнеш, се дръж така, сякаш нищо не се е случило.

— Но той беше прав — знаеш го, нали? Още тогава си го знаел!

Род я поведе към стаите им. Стъпките им отекнаха в коридора. Въпреки слабата светлина скалните стени сияеха във всички цветове на дъгата. После друга стена скри огнения поглед на Качулатия и те стигнаха до стълбището.

— Подозирах го още от докладите и от кратката връзка с моята сламкарка. След като си тръгна следобед, направих проверка. Излъгали са те.

— Но защо, Род? Не разбирам… — Известно време двамата се изкачваха в мълчание.

— Отговорът няма да ти хареса — каза той, когато наближиха вратата. — Тя е била посредничка. Посредничките представляват господари. Заповядали са й да те излъже.

— Но защо? Каква е причината да крият, че са стерилни хибриди?

— Ще ми се да знаех. — „Или никога да не науча“ — помисли си Блейн. Ала нямаше смисъл да й казва, докато напълно не се увери. — Не го приемай толкова сериозно, миличка. Ние също сме ги лъгали.

Стигнаха до вратата, той притисна длан към идентификационната плочка и влязоха. На фотьойла в дневната седеше Кели. Куртката му бе разкопчана. Морският пехотинец скочи.

— Мили Боже, Кели. Казах ти да не ме чакаш. Върви да спиш.

— Важно съобщение, милорд. Сенатор Фаулър ще дойде по-късно. Моли да го изчакате. Искаше да е сигурен, че ще получите съобщението, милорд.

— Добре — кисело отвърна Род. — Получих съобщението. Благодаря.

— Ще остана да ви обслужвам.

— Не, няма смисъл всички да бодърстват цяла нощ. Махай се. — Сержантът изчезна в коридора. Когато вратата след него се затвори, Сали високо се изкикоти. — Не виждам нищо смешно — изсумтя Блейн.

— Той искаше да спаси репутацията ми — засмя се тя. — Ами ако чичо Бен без предупреждение цъфнеше тук и ние…

— Да. Искаш ли нещо за пиене?

— Чичо Бен ще се появи след няколко минути. Само ще хвърлим на вятъра хубавия ликьор. Лягам си. Сали мило му се усмихна. — Не оставай до много късно.

— Мръсница. — Род я хвана за раменете и я целуна. После пак. — Мога да заключа вратата, за да не ни…

— Лека нощ, Род.

Когато Сали се скри в стаята си оттатък коридора, той отиде при бара. През цялата дълга и скучна вечер го бе крепила единствено мисълта да си тръгне от бала.

— По дяволите! — гласно изруга Блейн и обърна на един дъх цяла чаша новоабърдийнски ликьор.

 

 

Тъкмо си наливаше втора чаша, когато в стаята влязоха сенатор Фаулър и Кевин Ренър.

— Извинявай за късния час, Род — небрежно рече сенаторът. — Кевин ми каза, че днес се случило нещо интересно…

— Значи ти е казал, а? И той е предложил да дойдете тук, нали така? — Бенджамин Фаулър кимна и Род се обърна към бившия си главен астрогатор. — Ще ти го върна тъпкано…

— Нямаме време за игри — прекъсна го старецът. — Имаш ли още от този ликьор?

— Да. — Блейн им наля, допи чашата си и отново я напълни. — Сядай, Бен. И вие, господин Ренър. Няма да ви се извинявам, че съм освободил прислугата…

— О, няма нищо — отвърна Ренър, отново потъна в мислите, които го измъчваха, отпусна се на един от столовете, после изненадано се усмихна. Никога не бе сядал на кресло за масаж и очевидно му харесваше.

— Добре — рече Фаулър. — Разкажи ми своята версия за следобеда.

— Направо ще ти покажа разговора. — Род включи джобния си компютър. Образът не беше чист — бе заснет с миниатюрна камера, вградена в украшението, което носеше на сакото си. Звукът обаче беше ясен.

След като мълчаливо изгледа записа, Фаулър поиска да го види още веднъж. Междувременно Блейн отиде до бара, но този път за чаша кафе.

— Защо смяташ, че е толкова важно? — попита сенаторът.

Кевин Ренър сви рамене.

— Това е първото доказателство, че ни лъжат. Още какво не са ни казали?

— По дяволите, те изобщо не са ни казали много. И това наистина ли е било лъжа?

— Да — тихо отвърна Род. — Не е било недоразумение. Проверих. Имаме много записи на разговори, в които извънземните виждат по реакциите ни, че неволно са ни заблудили, и се поправят. Не. Онази сламкарка нарочно е подвела Сали.

— По дяволите, каква полза да знаем, че посредничките са стерилни? — попита Фаулър.

— Това ни показва, че две кафяви и един бял са имали четири деца — бавно поясни Ренър. — На съвсем малък кораб. В космоса. В опасни условия. Да не споменавам за многото други на борда.

— Да. — Сенаторът се изправи и си съблече туниката. Ризата му бе стара, много изтъняла и грижливо закърпена на три места. — Род, какво мислят за децата си сламкарите? Може да не им отдават значение, докато не проговорят.

— Грешите — възрази Ренър.

— По-тактичният начин да изразиш несъгласие със сенатора е да кажеш „Оказва се, че не е така“ — рече Блейн.

Лицето на астрогатора грейна.

— Хей, това ми харесва. Във всеки случай сенаторът греши. Според единствената религия, за която са ми разказвали, душите им се разделяли, за да се въплътят в техните деца. Направо ги боготворят.

— Хм. — Фаулър протегна чашата си и Род я напълни. Старецът нетърпеливо се намръщи. — Възможно ли е толкова много да ги обичат, че при всяка възможност да правят деца?

— Да — отвърна Род. — И заплахата от това е очевидна. Но…

— В такъв случай — прекъсна го Фаулър — планетата трябва да е пренаселена. Каквато наистина е била. Това означава, че сламкарите са изправени пред проблеми с пренаселеността, каквито ние никога не сме имали…

— И би трябвало да могат да ги контролират — предпазливо каза Блейн. — Защото, ако не могат… Това положение е от много отдавна.

— С какви резултати? — попита сенаторът. — Какво знаем за сламкарската история?

— Съвсем малко — отвърна Ренър. — Цивилизацията им е много стара. Наистина. Преместили са астероидите най-малко преди десет хиляди години. Почти ме е страх да си помисля колко древна история имат. — Кевин се заизвива на стола, за да се наслади изцяло на масажа. — Така че са имали предостатъчно време да решат проблемите си с пренаселеността. Само от момента, в който са изстреляли онази смотаняшка сонда, биха могли да покрият всеки сантиметър земя. Това не се е случило, следователно могат да контролират раждаемостта…

— Но не искат — каза Бен. — И какво означава това? Ако получат достъп до Империята, след колко време ще станат повече от нас? — Сенаторът замислено поглади изтърканата си риза. — Може би тъкмо това се опитват да скрият. Високата раждаемост и липсата на желание да направят нещо по въпроса. — Той внезапно се изправи. — Род, накарай хората си да съберат всичко, което ни е известно за сламкарската история.

— Добре — мрачно отвърна Блейн. Как щеше да приеме резултата Сали? Защото…

— Говорите като прокурор в процес за убийство — обади се Ренър. — Мили Боже, сенаторе, те имат адски древна история. Разбира се, че са решили проблема с раждаемостта.

— Чудесно. Как? — изсумтя Фаулър.

— Нямам представа. Попитайте ги — отвърна астрогаторът.

— Възнамерявам да го направя. Но тъй като сме сигурни, че могат и че ни лъжат… Не разбирам защо тъкмо това изненадва политик като мен. Както и да е. След като вече го знаем, искам да разполагам с всички факти преди да се изправя лице в лице с тях.

 

 

— Възможностите за търговия са невероятни — каза Джок. Ръцете й изразяваха възбуда. — Тези хора използват суровините си по ужасяващо нерационален начин. Нямат инстинкт за специализация.

— Изобщо ли? — попита Иван.

— Поне не сме го забелязали. — Джак посочи триизмерния екран. — Трябва да обучават малките си на всякакви умения. Много от програмите по телевизията са точно с такава цел.

— Имат време да се учат — замислено отбеляза Чарли. — Живеят много дълго. По-дълго от всеки господар.

— Да, но това си е чисто прахосване. Те нямат кафяви, нито часовникари…

— Сигурна ли си, че нямат часовникари? — прекъсна я Иван.

— Да. На корабите им не забелязахме признаци от такива, нито по телевизията. Не се наблюдават и очакваните резултати от тях. Няма лични вещи, съобразени с индивидуалните им особености…

— Аз съм виждал. Войниците, които ни охраняваха на „Ленин“, бяха с модифицирани оръжия, а мнозина носеха и подобни ботуши.

— Направени от собствените ни часовникари…

— Точно така — потвърди белият. — Сега вече знаем защо са унищожили „Макартър“. И защо се страхуват от нас.

Посредничките възбудено зачуруликаха, после Иван отново ги прекъсна.

— Съгласни ли сте? — Гласът му изразяваше заповед да потвърдят информацията.

— Да! — едновременно отговориха те. Чарли бързо продължи:

— Кафявата миньорка, която са взели на борда, трябва да е донесла със себе си двойка часовникари за разплод. Хората не са знаели нищо за тях и са допуснали да избягат. И като се имат предвид огромните пространства на кораба, както и достатъчното време, за да се приспособят…

— И все пак те са ни казвали, че имат часовникари — възрази господарят.

Джок зае поза, изразяваща ровене в паметта и след секунда отвърна:

— Не. Сали ни подведе. Когато нейната фюнч(щрак) предположи, че човешките часовникари са едри, тя се съгласи.

— И юнкерите като че ли се сепнаха, когато стана дума, че са построили спасителните им лодки — спокойно прибави Чарли. — Да. Определено си права.

Последва мълчание. Иван мислеше.

— Те знаят, че имаме много подвидове — накрая каза той. — Разсъждавайте по този въпрос.

— Страхуват се, че нарочно сме предизвикали гибелта на „Макартър“ — започна Чарли. — Проклятие! Защо просто не са ни попитали? Можехме да ги предупредим за опасностите и нямаше да има от какво да се боят. Проклятие! Защо вселената първо ги е срещнала с кафява?

— Според тях на „Макартър“ имало епидемия — рече Джок. — И почти е било така, макар че не им повярвахме. Напаст от часовникари. И все пак. Ако наистина са смятали, че нарочно сме унищожили кораба или сме допуснали да бъде унищожен, защо не ни го казаха? Защо не ни попитаха?

— Крият слабите си страни — отвърна Чарли. — И никога не признават пораженията си. Дори в последните си минути юнкерите отказаха да се предадат.

Последва мълчание.

— Хората не са искали да знаем, че на борда има часовникари, докато не ги избият — каза Иван. — Били са убедени, че ще успеят да го направят. После не са искали да разберем, че часовникарите са в състояние да унищожават техните кораби.

— Глупаци! — извика Чарли. — Ако имат време да се приспособят, часовникарите могат да унищожат всеки кораб. Те носят огромна вина за колапсите. Ако не бяха толкова полезни, щяхме да ги изтребим.

— Вече са опитвали — напомни й Джок и направи жест, изразяващ суха ирония. — С обичайните резултати. Една от господарките запазила своите…

— Тишина — заповяда Иван. — Те се страхуват от нас. Говорете за това.

— Чували ли сте за легендите, които хората наричат „художествена измислица“? И слушателите, и разказвачите им знаят, че не са истина.

Иван и Джок показаха, че концепцията им е известна.

— Снощи по телевизията имаше подобно предаване. Много от програмите им са такива. Казваше се „Смъртта на Ищван“. Когато свърши, коментаторът говореше така, като че ли основните моменти от историята са действителни събития.

— Не успях да го гледам — каза Джок. — Вицекрал Мерил искаше преди приема за бароните да се срещна с някакви търговци. Проклятие! Тези безкрайни официалности поглъщат цялото ни време и не научаваме нищо от тях.

— Не ви доразказах за предаването — рече Чарли. — Главният герой очевидно трябваше да изобразява адмирал Кутузов.

Джок изрази удивление и съжаление за пропуснати възможности.

— Какво точно искаш да кажеш? — попита Иван.

— Главният герой се измъчваше от противоречия. Отвращаваше го онова, което направи. Водеше се война между човеците: Империята срещу ония отцепници, от които толкова много се страхуват.

— Не може ли да се разберем с отцепниците? — предложи Джок.

— Как? — попита белият. — Империята контролира достъпа до нас. Ако заподозрат, че имаме такива намерения, ще направят всичко, за да го предотвратят. Дори не си и помисляй такива неща. Разкажи ми за предаването.

— На някаква планета избухна бунт. Скоро щяха да го подкрепят и други светове. Малката война щеше да се разрасне. Адмиралът откри начин да не допусне това и реши, че е негов дълг да постъпи така. С пет кораба като „Ленин“ той унищожи всички форми на живот на планета, населявана от десет милиона души.

Последва продължително мълчание.

— Значи са способни да го правят, така ли? — попита Иван.

— Да, струва ми се — потвърди Чарли. — Не съм кафява, за да съм сигурна, но…

— Помислете за това. Помнете, че ги е страх от нас. Помнете, че вече знаят за многобройните ни подвидове. Помнете също, че информацията, придобита от проучването на сондата, ги е накарала да поставят онзи човек начело на експедицията до нашата система. Бойте се за своите господари и сестри. — Иван се оттегли в своята стая. Мина много време преди посредничките да заговорят бързо, но съвсем тихо.