Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (29)

25. Сламкарката на капитана

— Оценявам вашата загриженост за сигурността на Империята, адмирале — каза Хорват и тежко кимна на намръщения мъж на екрана. — Наистина. Факт е обаче, че трябва да приемем поканата на сламкарите, иначе спокойно можем да се връщаме обратно. Тук няма какво повече да научим.

— Блейн, съгласен ли сте с това? — Лицето на адмирал Кутузов беше безизразно.

Род сви рамене.

— Мисля, че се налага да послушаме съвета на учените, господин адмирал. Според тях от това разстояние не можем да получим повече информация.

— Значи искате да влезете в орбита около планетата на сламкарите, така ли? Това ли препоръчвате? За протокола?

— Тъй вярно. Или да се върнем на Нова Шотландия, а не смятам, че знаем достатъчно за извънземните.

Кутузов бавно си пое дъх и стисна устни.

— Вие си имате вашата работа, аз си имам моята, адмирале — напомни му Хорват. — Да, добре е да пазим Империята от вероятната заплаха, която представляват сламкарите, но трябва и да се запознаем с тяхната наука и техника. Уверявам ви, това не е лесно. В някои отношения са толкова напреднали, че… хм, нямам думи да го опиша.

— Точно така. — Кутузов удари с юмруци по страничните облегалки на командното си кресло. — Тяхната техника превъзхожда нашата. Те знаят нашия език, а вие твърдите, че никога няма да сме в състояние да научим техния. Те знаят за Олдърсъновия ефект, вече са наясно и със съществуването на Лангстъновите полета. Може би е най-добре да си идем вкъщи, доктор Хорват. Още сега.

— Но… — започна министърът.

— И все пак — продължи главнокомандващият — не ми се ще да водя война с тези сламкари, без да зная почти нищо за тях. Какви са планетарните им защитни средства? Кой ги управлява? Забелязах, че въпреки цялата си работа, не можете да отговорите на тези въпроси. Дори нямате представа кой командва техния кораб.

— Вярно е — решително кимна Хорват. — Положението е изключително странно. Честно казано, понякога си мисля, че нямат командир, но, от друга страна, като че ли се случва да искат инструкции от кораба си… и после пък въпросът с половете.

— Игрички ли си играете с мен, докторе?

— Не, не — раздразнено отвърна Хорват. — Ще ви обясня. Откакто дойдоха, всички кафяво-бели са женски. Освен това кафявата женска забременя и роди кафяво-бяло. И сега е мъжкар.

— Известно ми е за промените на пола им. Може някой от кафяво-белите да е бил мъжкар малко преди да пристигне посланическият кораб.

— Допуснахме тази възможност. Но ни се струва по-вероятно кафяво-белите да не се размножават поради пренаселеността на тяхната планета. Всички остават женски — може дори да са стерилни, тъй като кафявата е майка на кафяво-бяло като тях. Кръстоска между кафяв и нещо друго? Това означава, че на посланическия кораб има други същества.

— На борда на посланическия кораб има адмирал — твърдо отвърна Кутузов. — Също като при нас. Убеден съм. Какво им обяснявате, когато питат за мен?

Род чу зад себе си изсумтяване и предположи, че Кевин Ренър се опитва да сподави смеха си.

— Колкото може по-малко, господин адмирал — каза Блейн. — Само, че се подчиняваме на заповедите на „Ленин“. Според мен не знаят името ви, нито дали ни командва един човек, или съвет.

— Добре — почти се усмихна главнокомандващият. — Също колкото знаете за тяхното командване и вие, нали? Помнете ми думата: на борда на техния кораб има адмирал и той ви иска в орбита около планетата. А моят проблем е дали ще науча нещо повече, ако ви позволя да го направите.

Хорват прати умолителен поглед към небесата, техните чудеса и всичките им светии. Как можеше да се работи с такъв човек, питаха очите му.

— Някакви следи от сламкарчетата? — продължи Кутузов. — Още ли имате „духчета“ на борда на „Макартър“?

Род потръпна от убийствения сарказъм.

— Съвсем не. Евакуирахме хангара и отворихме люковете. После преместихме там всички пътници и екипажа и обезвъздушихме „Макартър“. Обгазихме машинното отделение с цифоген, изляхме въглероден моноксид във всички отвори, отново обезвъздушихме и след като се върнахме в жилищните отсеци, повторихме операцията на хангара. Малките са мъртви, господин адмирал. Открихме труповете им. Бяха двайсет и четири. Последния намерихме едва вчера. Беше доста разложен след три седмици…

— И вече няма следа от духчета, така ли? Или от мишки?

— Съвсем не. Плъхове, мишки, сламкарчета — всички са мъртви. Другото сламкарче, онова, което не беше избягало, и то умря, господин адмирал. Ветеринарят смята, че е от старост.

Кутузов кимна.

— Значи този проблем е решен. Ами голямата извънземна?

— Болна е — отвърна Блейн. — Проявява същите симптоми като на малкото.

— Това ми напомня за още нещо — намеси се Хорват. — Искам да попитам сламкарите какво да направим за болната миньорка, но Блейн не ми дава без ваше разрешение.

Адмиралът се пресегна, взе чаша чай и шумно започна да духа горещата течност.

— Другите знаят ли, че миньорката е при вас?

— Да — отвърна министърът и когато Кутузов, го стрелна с гневен поглед, припряно прибави: — Изглежда, го знаеха още от самото начало. Никой от нас не им го е казвал, сигурен съм.

— Значи знаят. Питали ли са ви за нея? Искали ли са да я видят?

— Не. — Хорват отново свъси вежди. — Не, не са питали. Всъщност не проявяват абсолютно никаква загриженост за нея, не повече, отколкото за сламкарчетата — самите те евакуират кораба си, адмирале, сигурно сте виждали снимките. И те са избили гадинките. Тези създания сигурно се плодят като плъхове. — Министърът замълча и се намръщи още повече. После внезапно продължи: — Така или иначе, искам да попитаме другите какво да правим с болната миньорка. Не можем просто да я оставим да умре.

— Това навярно би било най-лесно за всички — замислено отвърна Кутузов. — Е, добре, докторе. Попитайте ги. Това едва ли може да им разкрие нещо важно за Империята. Но ако настоят да я видят, Блейн, трябва да им откажете. Ако се наложи, миньорката ще умре — измислете някакъв трагичен нещастен случай. Ясно ли е? Тя не бива да разговаря с други сламкари, нито сега, нито в бъдеще.

— Слушам — безизразно каза Род. Чудеше се дали е съгласен с решението на адмирала. Трябваше да е шокиран, но…

— Все още ли искате да ги питате при тези обстоятелства, докторе? — рече Кутузов.

— Да. Така или иначе, не очаквах друго от вас. — Хорват стисна устни. — А сега да се върнем на основния въпрос: сламкарите ни поканиха да влезем в орбита около тяхната планета. Можем само да предполагаме какви са основанията им. Според мен искрено желаят да установят търговски и дипломатически връзки с нас и това е единственият логичен начин да го направим. Няма данни за други причини. Вие, разбира се, си имате собствени теории…

Кутузов весело се засмя.

— Всъщност, докторе, аз спокойно бих могъл да съм на същото мнение. Но какво значение има това? Моята задача е да гарантирам сигурността на Империята. Не е важно какво мисля. — Адмиралът студено погледна от екрана. — Добре, капитане, давам ви разрешение да действате. Но първо подгответе торпедните системи на кораба си. Не можем да оставим „Макартър“ в ръцете на сламкарите. Разбирате ли?

— Тъй вярно.

— Отлично. Можете да потеглите, капитане. „Ленин“ ще ви следва. На всеки кръгъл час пращайте записи на всяка нова информация, която получите. Сигурно разбирате, че ако корабът ви бъде изложен на опасност и има дори най-малък риск за „Ленин“, аз няма да се опитам да ви помогна. Основното ми задължение е да отнеса информацията в Империята, включително — ако се случи — за това как сте загинали. — Адмиралът се обърна към Хорват. — Е, докторе, още ли искате да отидете на сламкарската планета?

— Разбира се.

Кутузов се засмя.

— Действайте, капитан Блейн. Действайте.

 

 

Влекачите на „Макартър“ бяха докарали цилиндър, голям наполовина колкото посланическия кораб: контейнер от порест материал, пълен с течен водород. Сега резервоарът беше закачен за тороидните жилищни пространства. Тънкото жило, което насочваше плазмения поток към ядрения двигател, също бе променено. Сламкарите го бяха извили настрани в съответствие с новия център на масата. Корабът беше силно наклонен назад към двигателя си и приличаше на дребна жена в напреднала бременност, която се опитва да върви бързо.

Ръководени от един от кафявите, кафяво-белите демонтираха моста и използваха материала, за да построят пръстеновидни платформи, поддържащи крехките тороиди. Други работеха в кораба, а три малки кафяво-бели фигури си играеха сред тях. Вътрешността отново се променяше като насън. Мебелите за слаба гравитация придобиха нов вид. Подовете станаха вертикални спрямо новата инерциална посока.

На борда на катера вече нямаше сламкари: всички бяха заети, но продължаваха да поддържат контакт. Юнкерите се редуваха да помагат на извънземния кораб.

Уитбред и Потър местеха койките в ускорителната зала, за да направят място за три по-малки легла. Работата не изискваше умения, а мускули. От челата им под филтърните шлемове се стичаше пот, подмишниците им бяха подгизнали.

— Чудя се как ви миришем — рече Гавин. — Не ми отговаряй, ако въпросът не ти е приятен.

— Малко е трудно да се каже — съвършено имитира новошотландския му акцент неговата сламкарка. — Аз съм длъжна да разбирам всичко за своя фюнч(щрак), господин Потър. Възможно е прекалено да съм се вживяла в тази роля. Миризмата на чиста пот нямаше да ми е неприятна, даже да не работехте за нас. Какво ви е толкова смешно, господин Уитбред?

— Извинявай. Заради акцента е.

— Какъв акцент? — удиви се Гавин.

Уитбред и неговата сламкарка избухнаха в смях.

— Ами, наистина е смешно — отвърна тя. — Нещо ви е трудно да ни различавате.

— Тъкмо обратното — възрази Джонатан Уитбред. — Постоянно трябва да броя ръцете, за да разбера дали разговарям с Ренър, или с фюнч(щрак)а на главния астрогатор. Моля те, ела да ми помогнеш, Гавин… И сламкарката на капитан Блейн. Едва успявам да се сдържа да не застана мирно, после тя казва нещо и аз пак се изпъвам като струна. Дава заповеди, като че ли е капитан на катера, и ние се подчиняваме. Адски е объркващо.

— И все пак — рече сламкарката на Уитбред, — понякога се чудя. Фактът, че мога да те имитирам, не означава, че те разбирам…

— Това е обичайният ни метод, стар, колкото хълмовете, дори колкото някои планини. И действа. Какво друго бихме могли да направим, фюнч(щрак) на Джонатан Уитбред?

— Просто се чудех, нищо повече. Вие хората сте толкова сложни, Уитбред. Командвате и се подчинявате с еднаква лекота. Как го постигате? Сръчни сте…

— Вие също — отвърна Джонатан, макар да съзнаваше, че това е меко казано.

— Но бързо се уморяваме. А вие просто продължавате да работите, нали? Ние не.

— Хм.

— И не можем да воюваме… Е, стига за това. Ние ви подражаваме, за да ви разбираме, но вие сякаш изпълнявате хиляди роли. А това изключително затруднява честното, работливо изцъклено чудовище.

— Кой ви каза за изцъклените чудовища? — възкликна Уитбред.

— Господин Ренър, кой друг? Приех го като комплимент — към чувството ни за хумор, разбира се.

— Доктор Хорват ще му откъсне главата. Би трябвало да сме извънредно предпазливи в отношенията си с извънземните. Да не нарушаваме табутата им и така нататък.

— Доктор Хорват — рече Потър. — Това ми напомня, че доктор Хорват искаше да ви попитаме нещо. Нали знаете, че на борда на „Макартър“ имаме кафява?

— Естествено. Миньорка. Корабът й посети „Макартър“, после се върна празен. Беше очевидно, че е останала при вас.

— Тя е болна — каза Гавин. — Положението й се влошава. Доктор Блевинс смята, че проявява признаци на хранително заболяване, но не е в състояние да й помогне. Имате ли представа какво може да й липсва?

Уитбред предполагаше, че знае защо Хорват не е попитал за кафявата своята сламкарка: ако извънземните поискаха да видят миньорката, щеше да се наложи да им откажат по личната заповед на адмирала. Министърът смяташе това за глупаво, ала не можеше да не се подчини. Заповедите си бяха заповеди.

Сламкарите не отговориха незабавно и Уитбред продължи:

— Биолозите са опитали много неща. Нови храни, анализ на храносмилателните течности на кафявата, рентгенови снимки за тумор. Дори сменили атмосферата в каютата й, за да е като на вашата планета. И нищо. Била тъжна, виела, почти не се движела. Слабеела. Козината й започнала да капе.

— Значи не знаете какво може да й е, така ли? — с необичайно безизразен глас попита сламкарката на Уитбред.

— Не знаем — призна той.

Извънземните втренчено ги наблюдаваха и юнкерите се почувстваха неловко. Сега изглеждаха абсолютно еднакви — плуваха в едно и също полусвито положение, с едни и същи усмивки. Индивидуалните им разлики не се забелязваха. Навярно всичко бе само заради позата…

— Ще ви донесем храна — внезапно каза сламкарката на Потър. — Възможно е да сте познали и причината за болестта наистина да е такава. — Двете извънземни се отдалечиха. Малко по-късно тази на Уитбред донесе херметично затворен чувал, пълен със зърно, големи колкото сливи плодове и парче сурово месо. — Сварете месото, накиснете зърното и й дайте плодовете сурови — рече тя. — И проверете йонизацията във въздуха на каютата й.

Момчетата потеглиха към катера с открит скутер.

— Държаха се много странно — отбеляза Потър. — Струва ми се, че преди малко се случи нещо много важно.

— И аз мисля така.

— Но какво?

— Може да са решили, че сме се отнасяли зле с кафявата. Или се чудят защо не сме я довели тук. Или пък обратното: удивени са, че полагаме толкова грижи за обикновена кафява.

— Възможно е също просто да са били уморени и само така да ни се е сторило. — Потър включи предните дюзи, за да намали скоростта.

— Погледни назад, Гавин.

— Не ме разсейвай. — Той внимателно приземи скутера, после се озърна.

Извън кораба бяха работили повече от десет сламкари. Пръстеновидните подпори на тороидите не бяха довършени… ала всички извънземни припряно се прибираха вътре през херметичния шлюз.

 

 

Посредничките се втурнаха в тороида, като отскачаха от стените, за да не си пречат. Повечето по един или друг начин показваха, че са фюнч(щрак)и на извънземните. Почти не използваха долните си десни ръце. Опитваха се да застанат с глави, ориентирани в една и съща посока.

Господарката беше бяла. Кичурите под мишниците и около слабините й бяха дълги и нежни като козина на ангорска котка. Когато всички се събраха, тя се обърна към сламкарката на Уитбред и заповяда:

— Разказвай.

Кафяво-бялата обясни за случая с юнкерите.

— Сигурна съм, че говореха сериозно — заключи тя.

— Съгласна ли си? — попита господарката водачката на Потър.

— Да, напълно.

Надигна се панически шепот — и на сламкарски езици, и на англически. После господарката отново заговори и се възцари тишина.

— Какво им отговорихте?

— Че болестта спокойно може да е свързана с неправилно хранене…

Посредничките избухнаха в поразително човешки смях, но не и онези, които още нямаха придадени фюнч(щрак)и.

— … и им дадохме храна за инженерката. Това няма да помогне, разбира се.

— Успяхте ли да ги заблудите?

— Трудно е да се каже. Не сме способни да ги лъжем в очите. Нашата специалност е друга — отвърна сламкарката на Потър.

В тороида се разнесе шушукане. Господарката ги остави известно време, после продължи:

— Какво би могло да означава това? Обяснете.

— Няма начин да са чак толкова различни от нас — отговори една от фюнч(щрак)ите. — Те водят войни. Споменаваха за цели обезлюдени планети.

— Смятаме, че знаем какво кара човеците да воюват — намеси се друга. В движенията й имаше нещо грациозно, по човешки женствено. Господарката го намери за гротескно. — Повечето животни и на нашия, и на техния свят инстинктивно се предават на по-силния, което не позволява на видовете да се самоизтребват. Човеците използват оръжия и това отслабва този инстинкт.

— Но някога и при нас е било същото — обади се трета. — Преди еволюирането на стерилни посреднички. Не споменахте ли, че човеците нямат посредници?

— Те нямат същества, чиято задача е да водят преговори между потенциални врагове — поясни сламкарката на Сали Фаулър. — Човеците са аматьори във всяко отношение, едновременно умеят много неща, но нито едно съвършено. И преговорите им се водят от аматьори. Когато не постигнат резултат, избухва война.

— Те са аматьори и като господари — прибави друга сламкарка и нервно разтри центъра на лицето си. — Редуват се да играят ролята на господар. По средата на бойните си кораби разполагат „морски пехотинци“, в случай че задните отсеци поискат да станат господари. И все пак, когато говори „Ленин“, капитан Блейн се подчинява на заповедите като кафяв. Трудно е да си фюнч(щрак) на полугосподар.

— Съгласна съм — каза сламкарката на Уитбред. — Моят не е господар, но някой ден ще стане.

— Нашата инженерка откри много възможности за усъвършенстване на уредите им — започна друга. — Не можем да отнесем доктор Харди към никоя класа…

— Престанете — нареди господарката и глъчката стихна. — Имаме конкретен проблем. Какво научихте за възпроизводството им?

— Те не говорят за това с нас. Трудно е да разберем нещо. Изглежда, че на борда има само една женска.

— Само ЕДНА женска ли?

— Доколкото можем да преценим.

— Останалите безполови ли са?

— Явно не. И все пак женската не е бременна и откакто сме тук, не е забременявала.

— Трябва да разберем — заяви господарката. — Но дискретно. С небрежни въпроси, като внимавате да разкривате колкото се може по-малко информация за нас. Ако подозрението ни се окаже вярно… възможно ли е наистина да е така?

— Това противоречи на всички еволюционни принципи — отвърна една от сламкарките. — Индивидите, които оцеляват до зряла възраст, трябва да предадат гените си на следващото поколение. Тогава как…

— Те са извънземни. Не забравяйте, че са извънземни — напомни сламкарката на Уитбред.

— Трябва да научим. Изберете една от вас, формулирайте въпроса си, после определете човека, на когото ще го зададете. Останалите избягвайте тази тема, освен ако те не започнат първи.

— Смятам, че не трябва да крием нищо. — Създанието докосна центъра на лицето си, за да си даде увереност. — Те са извънземни. Възможно е да са единствената ни надежда. С тяхна помощ навярно ще успеем да сложим край на древната последователност на Циклите.

Господарката се изненада.

— Няма да разкривате принципната разлика между нас и човеците. Те не бива да я научат.

— Аз твърдя обратното! — извика другата. — Изслушайте ме! Те имат свои методи — постоянно решават проблеми… — Останалите се нахвърлиха отгоре й. — Не, изслушайте ме! Трябва да ме изслушате!

— Смотанячка — удивено рече господарката. — Изолирайте я. Информацията й ще ни е нужна. Не придавайте никого към нейния фюнч(щрак). Напрежението я е побъркало.

 

 

Блейн остави катера да поведе „Макартър“ към планетата с 0.780 g. Съзнаваше, че крайцерът е извънземен боен кораб, способен да унищожи половината им свят, и не му се щеше да мисли за оръжията, които можеха да са насочили към него несигурните сламкари. Искаше посланическият кораб да пристигне първи — не че това щеше да му помогне.

На катера нямаше почти никого. Учените живееха и работеха на борда на „Макартър“, въвеждаха данни в компютърните банки, проверяваха, кодираха и докладваха откритията си на капитана, който, от своя страна, ги препращаше на „Ленин“. Можеха да ги съобщават направо на флагмана, разбира се, ала рангът си имаше своите привилегии. Официалните вечери и игрите на бридж започваха да се превръщат в дискусионни клубове.

Всички бяха загрижени за кафявата миньорка. Състоянието й постоянно се влошаваше и тя ядеше също толкова малко от сламкарската храна, колкото и от провизиите на „Макартър“. Доктор Блевинс й правеше безкрайни изследвания, ала не постигаше никакъв резултат. На свобода сламкарчетата се бяха закръглили и разплодили, което караше ветеринаря да се пита дали не са яли нещо особено, например взривни смеси или кабелна изолация. Но каквото и да предлагаше на пациентката си, очите й ставаха все по-мътни и козината й капеше на кичури. Един ден тя съвсем престана да се храни. На следващия умря.

Хорват не бе на себе си от ярост.

Блейн реши, че е редно да се обади на посланическия кораб. Усмихнатият кафяво-бял, който му отговори, можеше да е само сламкарят на Хорват, макар че капитанът едва ли би признал по какво е разбрал.

— Мога ли да говоря с моята фюнч(щрак)? — попита Род. Сламкарят на министъра го караше да се чувства неловко.

— Боя се, че не, капитане.

— Добре. Обаждам се, за да ви съобщя, че кафявата, която беше на борда на „Макартър“, е мъртва. Не зная какво означава това за вас, но ние направихме всичко възможно. Целият научен екип на кораба се опита да я излекува.

— Убеден съм, капитане. Това няма значение. Може ли да получим тялото й?

Род се замисли за миг.

— За съжаление, не. — Нямаше представа какво биха могли да научат от трупа на извънземната, но навярно започваше да усвоява уроците на Кутузов. Дали под козината й нямаше някаква микротатуировка… И защо сламкарите не се вълнуваха за кафявата? Определено не можеше да ги попита. Трябваше да се благодари, че смъртта й не ги е разстроила. — Предайте поздравите ми на моята фюнч(щрак).

— И аз имам лоша новина — каза сламкарят на Хорват. — Капитане, вие вече нямате фюнч(щрак). Тя полудя.

— Какво? — Това съобщение го смая повече, отколкото смяташе, че е възможно. — Полудяла ли? Защо? Как?

— Капитане, мисля, че не сте в състояние да проумеете напрежението, на което беше подложена. Някои сламкари дават заповеди, други правят и поправят уреди. Ние не се отнасяме към нито една от тези категории. Ние посредничим. Можем да изпълняваме ролята на някой, който дава заповеди, това не представлява трудност за нас, но извънземен, който дава заповеди… Това вече е прекалено. Тя… Как да се изразя? Бунт. Вашата дума е „бунт“. Ние нямаме подходящ термин. В момента е под наблюдение, но е най-добре повече да не разговаря с извънземни.

— Благодаря ти — каза Род. След като усмихнатото лице изчезна, капитанът остана неподвижен в продължение на цели пет минути. Накрая въздъхна и започна да диктува доклада си до „Ленин“. Чувстваше се така, сякаш е изгубил част от себе си и я чака да се завърне.