Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (5)

1. Командването

3017 г.

— Адмиралът ви предава своите почитания и нарежда незабавно да се явите при него — съобщи юнкер Стейли.

Командир Родерик Блейн отчаяно се огледа. Офицерите му с тихи, съсредоточени заповеди ръководеха ремонта на мостика, досущ като хирурзи, участващи в тежка операция. В сивото стоманено помещение цареше оживена, организирана дейност, която обаче оставяше цялостно впечатление за хаос. Екраните над един от рулевите пултове показваха планетата под тях и другите кораби в орбита край „Макартър“, но капаците на всички останали бяха свалени, във вътрешностите им бяха включени тестови уреди и наоколо стояха техници с комплекти електронни резервни части, готови да подменят онова, което им се стори съмнително.

Навсякъде се виждаха следите от битката — грозни изгаряния на онези места, на които защитното Лангстъново поле на кораба за миг се беше пренатоварило. В един от пултовете имаше голяма колкото юмрук дупка с неправилна форма и в момента двама техници сякаш завинаги се бяха свързали със системата с помощта на мрежа от кабели. Род Блейн плъзна поглед по черните петна, осейващи бойната му униформа. В ноздрите си — а може би в мозъка си? — все още усещаше метална пара и миризма на изгоряло месо. Отново си представи огъня и стопения метал, които изригваха от корпуса и обливаха лявата страна на тялото му. Лявата му ръка продължаваше да е превързана на гърдите и той можеше да проследи повечето от дейностите през последната седмица по мръсните петна, които покриваха еластичния бинт.

„На борда съм едва от час! — помисли си Род. — Капитана го няма и всичко е пълна каша. Не мога да го оставя така!“ Той се обърна към юнкера.

— Незабавно ли?

— Тъй вярно. Сигналът е обозначен като приоритетен.

В такъв случай не можеше да направи нищо. Когато се върнеше на борда, капитанът щеше жив да го одере. Инженер Синклер и лейтенант Каргил бяха компетентни офицери, но за кораба и ремонта отговаряше Род, въпреки че бе отсъствал по време на повечето от ударите.

Ординарецът му дискретно се прокашля и посочи мръсната му униформа.

— Имаме ли време да ви намерим нещо по-прилично, господин командир? — попита морският пехотинец.

— Добра идея. — Род погледна статусния пулт. Да, до заминаването на следващата совалка за повърхността оставаше половин час. Даже да тръгнеше по-рано, нямаше да стигне по-бързо при адмирала. С радост щеше да смъкне този гащеризон. Откакто го бяха ранили, не се беше преобличал.

Трябваше да повикат санитар, за да го съблече. Той започна да реже залепналите за лявата му ръка парчета плат и неодобрително измърмори:

— Не мърдайте, господин командир. Ръката ви здравата е изгоряла. Още преди седмица трябваше да сте в лазарета.

— Не беше възможно — отвърна Род. Преди една седмица „Макартър“ водеше сражение с бунтовнически кораб, понесъл повече удари, отколкото би трябвало, преди да се предаде. След победата Блейн бе назначен за капитан на пленения вражеския съд, а там нямаше условия за подходящо лечение. Когато платът се отдели от ръката му, той усети миризма на нещо по-отвратително от едноседмична пот. Вероятно начален стадий на гангрена.

— Тъй вярно. — Още няколко парченца плат. Синтетиката беше здрава като стомана. — Сега ще се наложи да разрежа ръката ви, за да се задействат регенеративните стимулатори. И докато сте в лазарета, можем да оправим носа ви.

— Аз си го харесвам — студено отсече Род, докосна кривия си нос и си спомни битката, в която му го бяха счупили. Смяташе, че така изглежда по-възрастен, нещо полезно за неговите двайсет и четири стандартни години. А и говореше за заслужени, а не наследени успехи. Род се гордееше със семейното си минало, ала имаше моменти, в които му бе малко трудно да поддържа равнище, достойно за репутацията на рода Блейн.

Накрая санитарят намаза ръката му с обезболяващ мехлем. Стюардите му помогнаха да облече сиво-синя униформа с червен колан, златни акселбанти и еполети — смачкана и не особено чиста, но все пак за предпочитане пред монофибровия гащеризон. Ръката го болеше въпреки анестетика, докато не откри, че може да опре предлакътницата си върху ръкохватката на пистолета.

След като се облече, отиде в хангара на „Макартър“ и се качи на совалката. Рулевият я остави да се спусне през големия люк, без да иска да прекратят движението на кораба. Маневрата беше опасна, но спестяваше време. Задните дюзи се включиха и малкият крилат съд навлезе в атмосферата.

 

 

НОВО ЧИКАГО: Обитаем свят в сектора отвъд Въглищния чувал, приблизително на двайсет парсека от столицата. Слънцето му е жълта звезда клас F9, обикновено наричана Бета Хортензис.

Атмосферата е почти като земната и може да се диша без филтри. Гравитацията е 1.08 от стандартната. Радиусът на планетата е 1.05, масата й е 1.21 от земната, което говори за по-висока плътност. Ново Чикаго е наклонена под 41 градуса с полуос от 1.06 АЕ^[1], умерено ексцентрична. В резултат варирането на сезонните температури ограничава обитаемите райони до сравнително тесен пояс в южната умерена зона.

Има една луна на нормално разстояние, обикновено наричана Еванстън. Произходът на името е неясен.

70% от повърхността на Ново Чикаго са заети от морета. Сушата е предимно планинска, с постоянна вулканична активност. Високо развитата металургия на Първата империя почти изцяло била унищожена по време на Войните за наследството. След приемането на планетата във Втората империя през 2940 г. започва реконструкция на индустриална основа.

Повечето обитатели живеят в град, който носи същото име като планетата. Другите градски центрове са пръснати на голямо разстояние едни от други и населението им не надхвърля 45 хил. души. Цялото население на планетата възлиза на 6.7 млн. души (преброяване 2990 г.). В планините има рударски и селскостопански селища. Производството на храни е достатъчно, за да покрие нуждите на планетата.

Ново Чикаго притежава развиващ се търговски флот и заема стратегическо място, поради което играе ролята на междузвезден търговски център в сектора отвъд Въглищния чувал. Управлява се от генерал-губернатор и съвет, назначаван от вицекраля на сектора. Има изборно събрание, което праща двама депутати в имперския парламент.

 

 

Род Блейн намръщено следеше думите, които течаха по екрана на джобния му компютър. Физическите данни бяха актуални, но всички други бяха остарели. Бунтовниците дори бяха променили името на планетата си — от Ново Чикаго на Госпожа Свобода. Трябваше наново да се организира система на управление. Светът определено беше изгубил депутатите си — можеше да е изгубил даже правото си на изборно събрание.

Той прибра компютъра и погледна надолу. Летяха над планински район. Не се забелязваха никакви следи от война. Повърхността не бе бомбардирана, слава Богу.

Понякога се случваше градска крепост да издържи с помощта на сателитно базирани планетарни отбранителни сили. Флотът нямаше време за продължителни обсади. Имперската политика предвиждаше да потушават бунтовете с възможно най-малко човешки жертви — но все пак да ги потушават. Особено упоритите планети можеха да бъдат превърнати в сияещи потоци лава и да оцелеят само няколко града, защитени под черните куполи на Лангстъновите полета. Тогава? Не разполагаха с достатъчно кораби, за да пренасят храна на междузвездни разстояния. Неминуемо следваха епидемии и глад.

Въпреки това просто нямаше друг начин. При производството му в офицерски чин той беше положил клетва за вярност. С убеждение или сила, човечеството отново трябваше да се обедини под обща власт, за да не се повторят никога вековете на Войните за наследството. Всеки имперски офицер познаваше ужасите на тези войни — тъкмо затова академиите се намираха на Земята, а не на столицата.

Когато наближиха града, видя първите следи от битката. Пръстен от опожарени земи, разрушени външни крепости, натрошени бетонни релси на транспортната система. А после почти непокътнатия град, защитен в съвършения кръг на Лангстъновото си поле. Да, градът не беше пострадал, но изключването на полето означаваше край на всякаква съпротива. Само фанатици се сражаваха срещу имперската морска пехота.

Прелетяха над развалините на висока сграда, съборена от свалена спускателна совалка. Някой трябваше да е стрелял по пехотинците и пилотът не бе пожелал да умре за нищо…

Описаха кръг над града и намалиха скоростта, за да подходят към доковете, без да счупят всички прозорци. Зданията бяха стари, в по-голямата си част строени с въглеводородни методи. Отделни ивици бяха заменени с по-модерни структури. От някогашния град, издигал се на това място по време на Първата империя, не беше оцеляло нищо.

Когато се спуснаха над покрива на губернаторството, Блейн видя, че маневрата е била излишна. Повечето прозорци вече бяха счупени. Улиците гъмжаха от тълпи и единствените движещи се машини бяха военни конвои. Някои хора просто зяпаха, други влизаха и излизаха от магазините. Имперски морски пехотинци в сиви униформи стояха на пост зад електрическите бариери около сградата. Совалката се приземи.

Придружиха го до асансьора, с който се спусна на етажа на генерал-губернатора. Тук нямаше жени, иначе нещо обикновено за офисите на имперските правителства. Момичетата му липсваха — бе прекарал прекалено много време в космоса. Род съобщи името си на изпънатия като бастун пехотинец на регистратурата и зачака.

Не очакваше с нетърпение предстоящия разговор. Огледа се. Картините бяха свалени, триизмерните звездни карти с имперски знамена над провинциите също, нямаше го цялото стандартно оборудване на генералгубернаторска резиденция на планета клас едно и стените бяха осеяни с грозни петна.

Часовият му даде знак да влезе в кабинета. Адмирал сър Владимир Ричард Джордж Плеханов, вицеадмирал, рицар на ордените на Св. Михаил и Св. Георги, седеше зад бюрото си. Не се виждаше Негово превъзходителство господин Харуна и на Род за миг му се стори, че адмиралът е сам. После забеляза до прозореца капитан Цилер, негов непосредствен началник като капитан на „Макартър“. Прозорците бяха избити, по ламперията имаше дълбоки драскотини. Екраните и мебелите бяха изчезнали. От стената над дурапластмасовото бюро беше свален дори Големият печат — корона и космически кораб, орел, сърп и чук. Род изобщо не си спомняше да е виждал дурапластмасово бюро в генералгубернаторски кабинет.

— Командир Блейн се явява по ваша заповед, господин адмирал.

Плеханов разсеяно отвърна на поздрава му. Цилер не отмести очи от прозореца. Род стоеше мирно, докато адмиралът го гледаше с безизразно лице. Накрая каза:

— Добро утро, командир.

— Добро утро, господин адмирал.

— Всъщност не е добро. Струва ми се, че не съм ви виждал от предишното си посещение в двора на Круцис. Как е маркизът?

— Когато за последен път си бях вкъщи, беше добре, господин адмирал.

Адмиралът кимна и продължи критично да го наблюдава. Не се бе променил. Изключително способен човек, който се бореше със склонността си да пълнее, като правеше упражнения при висока гравитация. Командването на флота винаги пращаше Плеханов на места, на които се очакваха тежки битки. Той никога не извиняваше офицерска некомпетентност и между младшите офицери се носеше слух, че когато престолонаследникът — сега император — служел като юнкер на „Платея“, адмиралът наредил да проснат Негово височество върху масата в столовата и да го набият с бухалка.

— Получих доклада ви, Блейн. Наложило се е да водите сражение, за да стигнете до полевия генератор на бунтовниците. Изгубили сте рота имперски морски пехотинци.

— Тъй вярно. — Фанатичните бунтовнически гвардейци яростно бяха защитавали генераторната станция.

— Защо сте участвали в акция на повърхността, по дяволите? — попита Плеханов. — Цилер ви е дал онзи пленен крайцер, за да ескортирате нашия боен носач. Имахте ли заповед да се спуснете долу със совалките?

— Съвсем не, господин адмирал.

— Мислите си, че флотската дисциплина не се отнася за аристокрацията, така ли?

— Разбира се, че не си мисля така, господин адмирал.

Плеханов не обърна внимание на думите му.

— И после оная сделка, която сте сключили с водача на бунтовниците. Как се казваше? — Адмиралът погледна към доклада. — Стоун. Джонас Стоун. Обещали сте му имунитет. Връщане на собствеността. По дяволите, да не смятате, че всеки офицер има право да сключва сделки с бунтовници? Или сте натоварен с някаква дипломатическа мисия, за която не ми е известно, командир?

— Съвсем не, господин адмирал. — Род стисна устни. Искаше му се да изкрещи, но не го направи. „По дяволите флотската традиция — помисли си той. — Аз спечелих войната.“

— Но все пак имате обяснение, нали? — попита Плеханов.

— Тъй вярно.

— Е?

В гърлото му беше заседнала буца.

— Господин адмирал, докато командвах пленения „Непокорний“, получих сигнал от бунтовническия град. По това време Лангстъновото поле на града беше непокътнато, капитан Цилер на борда на „Макартър“ беше зает със сателитните планетарни отбранителни сили, а основната част от флота се сражаваше с бунтовническите части. Съобщението носеше подписа на бунтовнически водач. Господин Стоун обещаваше да пусне имперските сили в града при условие, че получи имунитет и му върнем цялата собственост. Даваше ни едночасов срок и настояваше за гаранции от аристократ. Ако в предложението му имаше нещо вярно, войната щеше да свърши веднага щом морската пехота овладееше генераторната станция. Тъй като нямах възможност да се посъветвам с по-висш офицер, лично се спуснах с бойната част на повърхността и дадох честната си дума на господин Стоун.

Плеханов свъси вежди.

— Вашата дума. Като лорд Блейн. А не като флотски офицер.

— Той беше категоричен, господин адмирал.

— Разбирам. — Плеханов се замисли. Ако отхвърлеше обещанието, с Род щеше да е свършено — във флота, в правителството, навсякъде. От друга страна, на адмирал Плеханов щеше да му се наложи да дава обяснения пред Камарата на лордовете. — Какво ви накара да смятате, че предложението не е някакъв капан?

— Господин адмирал, съобщението беше с имперски шифър и носеше подпис на офицер от флотското разузнаване.

— Значи сте рискували кораба си…

— За да сложим край на войната, без да унищожаваме планетата. Да, господин адмирал. Бих могъл да отбележа, че в съобщението на господин Стоун се описваше военнопленническият лагер на града, в който имаше имперски офицери и граждани.

— Разбирам. — Внезапно Плеханов гневно замахна с ръка. — Добре. Нямам нужда от предатели, даже да са ни помогнали. Но ще спазя вашата сделка и това означава, че трябва официално да одобря спускането ви на повърхността. Но това не ми харесва, Блейн. Било е адски глупаво от ваша страна.

„Но имаше резултат“ — помисли си Род. Продължаваше да стои мирно, ала усещаше, че топката в стомаха му започва да се отпуска.

— Баща ви поема глупави рискове — изсумтя адмиралът. — Заради него едва не загинахме на Танит. Цяло чудо е, че родът ви е оцелял в продължение на единайсет поколения маркизи. Още по-странно ще е, ако вие останете жив, за да сте дванайсетият. Добре, седнете.

— Благодаря, господин адмирал — с ледена учтивост каза Род.

Лицето на Плеханов поомекна.

— Някога споменавал ли съм ви, че вашият баща беше мой командир на Танит? — попита той.

— Съвсем не, господин адмирал. Но той ми е разказвал — все още хладно отвърна Блейн.

— Освен това ми беше най-добрият приятел във флота, командир. Дължа сегашното си положение на неговото влияние. Той помоли да ви взема под мое командване.

— Тъй вярно. — „Известно ми е. Но вече се чудя защо.“

— Иска ви се да ме попитате какво очаквам от вас, нали, командир?

Род се сепна.

— Тъй вярно.

— Какво щеше да се случи, ако онова предложение беше номер? Ако беше капан?

— Бунтовниците можеха да унищожат бойната ми част.

— Да — спокойно потвърди Плеханов. — Но сте решили, че си струва да рискувате, защото сте имали възможност да сложите край на войната с минимален брой жертви и от двете страни. Нали така?

— Тъй вярно.

— А какво щеше да прави флотът ми, ако бунтовниците бяха избили морската пехота? — Адмиралът удари с юмруци по бюрото. — Нямаше да имам абсолютно никакъв избор! — изрева той. — Всяка седмица, през която флотът ми виси тук, дава нов шанс на отцепниците да нападнат наша планета! Нямаше да имам време да искам друг боен носач и още пехотинци. Ако бяхте изгубили войниците си, щях да върна този свят в каменната ера, Блейн. Аристократ или не, никога повече не поставяйте никого в такова положение! Разбирате ли ме?

— Тъй вярно… — Имаше право. Ала… каква полза от морската пехота, ако градското поле останеше непокътнато? Род увеси нос. Все щеше да направи нещо. Но какво?

— Всичко свърши добре — студено каза Плеханов. — Може би сте постъпили правилно. А може би не. Ако извършите още една такава глупост, ще ви взема сабята. Ясно ли е? — Той взе от бюрото разпечатка на служебното досие на Блейн. — „Макартър“ готов ли е за космоса?

— Господин адмирал? — Въпросът бе зададен със същия тон като заплахата и на Род му трябваха няколко секунди, за да възвърне самообладанието си. — За космоса да, господин адмирал. Но не за сражение. И се нуждаем от провизии. — През онзи безумен час, който бе прекарал на борда, той внимателно бе проверил състоянието на кораба — още една причина, поради която се нуждаеше от бръснене. Сега неспокойно седеше на стола и се чудеше. Капитанът на „Макартър“ стоеше до прозореца, очевидно слушаше разговора, но не беше казал нито дума. Защо адмиралът не попиташе него?

Междувременно Плеханов взе решение.

— Е, Бруно, ти си капитан на флота. Какво препоръчваш?

Бруно Цилер се извърна от прозореца. Род се изненада: вече не носеше малкото сребърно изображение на „Макартър“, което показваше, че е негов капитан. На гърдите му блестяха кометата и слънцето, отличие на щабен офицер. На ръкавите му се виждаха широките нашивки на почетен адмирал.

— Как сте, командир? — официално попита Цилер. После се усмихна. Всички на борда на „Макартър“ познаваха тази негова крива усмивка. — Добре изглеждате. Поне отдясно. Е, вие сте прекарали на кораба около час. Какви повреди установихте?

Смутен, Блейн докладва за състоянието на „Макартър“ и за ремонтите, които бе наредил да извършат. Цилер кимна и му зададе няколко въпроса. Накрая каза:

— И смятате, че е готов за космоса, но не за война. Нали така?

— Тъй вярно. Поне не за сражение срещу голям кораб.

— И това е вярно. Ето препоръките ми, господин адмирал. Командир Блейн е готов за повишение и можем да му поверим „Макартър“, за да го ремонтира на Нова Шотландия, след което да го откара на столицата. Може да вземе със себе си племенницата на сенатор Фаулър.

Да му поверят „Макартър“? Боеше се да повярва, но сега му се откриваше възможност да докаже способностите си — и на Плеханов, и на всички.

— Млад е. Никога не биха му поверили да командва за първи път такъв кораб — отвърна адмиралът. — Но пък това навярно е най-правилното решение. Едва ли може да изпадне в голяма беда по пътя до Спарта през Нова Каледония. „Макартър“ е ваш, командир. — След като Род не отговори, Плеханов излая: — На вас говоря, Блейн. Повишавам ви в капитан и ви поверявам командването на „Макартър“. Секретарят ми ще ви предаде писмената заповед след половин час.

Цилер се усмихна с едното ъгълче на устата си и подметна:

— Кажете нещо де.

— Благодаря ви, господин адмирал. Мислех… мислех, че не ме одобрявате.

— Самият аз не съм съвсем сигурен — отвърна Плеханов. — Ако имах друг избор, щях да ви назнача за помощник-капитан. Сигурно ще станете добър маркиз, но нямате темперамент на флотски офицер. Едва ли има значение обаче — и без това няма да правите военна кариера.

— Вече не, господин адмирал — предпазливо каза Род.

Все още го болеше. Големият Джордж, който на дванайсет години пълнеше стаята с щанги и още преди да навърши шестнайсет имаше огромни рамене и тесен ханш — брат му Джордж бе загинал в сражение в средата на Империята. Род трябваше да планира своето бъдеще или с мъчителна носталгия да мисли за дома си. Мъртъв. Джордж?

Брат му трябваше да наследи именията и титлите. Род не искаше нищо друго освен военна кариера и шанс някой ден да стане велик адмирал. А сега след десет години трябваше да заеме мястото си в парламента.

— Ще имате двама пътници — каза Цилер. — Познавате лейди Сандра Брайт Фаулър, нали? Племенницата на сенатор Фаулър.

— Да, господин адмирал. Не я бях виждал от години, но чичо й често ни посещава в двора на Круцис… после я открих във военнопленническия лагер. Как е тя?

— Не много добре — отвърна Цилер. Усмивката му изчезна. — Пращаме я у дома и е излишно да ви предупреждавам да внимавате. Ще пътува с вас до Нова Шотландия, а ако иска, и до столицата. Зависи от нея. Вторият ви пътник обаче е съвсем друг въпрос.

Род въпросително го погледна. Цилер се обърна към Плеханов, който му кимна, и продължи:

— Негово превъзходителство търговец Хорас Хюсеин Бери, магнат, председател на директорския борд на „Имперска компания за автонетика“ и важна клечка в Асоциацията на имперските търговци. Ще остане на борда чак до Спарта. Подчертавам — ще остане на борда на кораба ви. Разбирате ли ме?

— Ами, не съвсем, господин адмирал — призна Род.

Плеханов изсумтя.

— Цилер беше съвсем ясен. Според нас Бери е стоял в основата на този бунт, но нямаме достатъчно доказателства, за да го арестуваме. Иска да се обърне към императора. Е, ще го пратим на Спарта, за да го направи. Като гост на флота. Но с кого да го пратя, Блейн? Той струва милиони. Даже повече. Мнозина биха предали цяла планета за пари. А Бери може да даде много.

— Хм… Тъй вярно — отвърна Род.

— И не се шокирайте толкова — излая Плеханов. — Не съм обвинил в корупция нито един от офицерите си. Но всъщност вие сте по-богат от Бери. Дори не е в състояние да ви изкуши. Това е основната причина да ви поверя командването на „Макартър“, за да не се налага да се безпокоя за нашия заможен приятел.

— Разбирам. Въпреки това ви благодаря, господин адмирал. — „И ще ви докажа, че не грешите.“

Сякаш прочел мислите му, Плеханов кимна.

— От вас би могло да стане добър офицер. Е, сега имате шанс. Цилер ми е нужен тук, за да ми помага в управлението на планетата. Бунтовниците са убили генерал-губернатора.

— Убили са господин Харуна, така ли? — смая се Род. Спомняше си набръчкания старец: отдавна бе минал стоте, когато бе посетил дома на Блейн… — Той е стар приятел на баща ми.

— Не са убили само него. Набучили са главите на копия пред губернаторството. Някой решил, че така хората ще се съпротивляват по-упорито. Че ще ги е страх да се предадат. Е, сега има защо да се страхуват. Вие, от своя страна, поставихте ли някакви условия на Стоун?

— Тъй вярно. Сделката отпада, ако откаже да съдейства на разузнаването. Трябва да съобщи имената на всички заговорници.

Плеханов многозначително погледна Цилер.

— Нареди на хората си да се заемат с въпроса, Бруно. Това е все някакво начало. Добре, Блейн, ремонтирайте кораба си и заминавайте. — Адмиралът се изправи. Разговорът беше свършил. — Имате много работа, капитане. Действайте.