Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (37)

33. На планетата

Три малки падащи конуса. И във всеки от тях — човек.

Първи беше Хорст Стейли. Можеше да вижда какво става отпред на един правоъгълен екран, но не и назад. Нямаше никаква друга защита от космоса, освен скафандъра си. Той предпазливо се завъртя, за да погледне към другите два конуса. Някъде далеч отвъд хоризонта бяха „Макартър“ и „Ленин“. Радиостанцията му нямаше такъв обхват, ала въпреки това юнкерът я настрои на съответната честота и повика флагманския кораб. Не получи отговор.

Всичко се бе случило ужасно бързо. Конусите бяха изстреляли ретроракети и когато се обади на „Ленин“, вече не можеше да се направи нищо. Навярно свързочниците имаха друга работа или той беше реагирал прекалено бавно — Хорст внезапно се почувства самотен.

Продължаваха да падат. Повече ракети нямаше.

— Хорст! — Гласът на Уитбред. — Хорст, лодките ще навлязат в атмосферата!

— Да. Просто се примири. Какво друго ни остава?

Въпросът бе реторичен. В самотната тишина трите малки конуса падаха към яркозелената планета. После: навлизане в атмосферата.

Не го правеха за първи път. Знаеха цветовете на плазменото поле, което се образува пред носа на кораба, цветове, зависещи от химическия състав на атмосферния щит. Но сега нямаха никаква защита. Щеше ли да има радиация? Топлина?

През смущенията се разнесе гласът на Уитбред.

— Опитвам се да мисля като духче. Не е лесно. Те знаят за нашите скафандри. Би трябвало да са наясно колко радиация могат да издържат. И колко топлина.

— Отказвам се — обади се Потър. — Няма да сляза долу.

Стейли се помъчи да не обръща внимание на смеха им. Отговаряше за три живота и приемаше задачата си сериозно. Опита се да отпусне мускулите си, докато чакаше топлина, турбулентност, недоловима радиация, премятане на конуса, мъки и смърт.

Покрай него се носеха пречупени от плазмата гледки. Кръгли морета и дъговидни реки. Покрити с лед планини и град, издигащ се по склоновете чак до снежните върхове. Океан — дали проклетите конуси можеха да плават? Пак суша. Започнаха да намаляват скоростта и детайлите на пейзажа постепенно се уголемяваха. Вече ги брулеше вятър. Лодки в езеро, безброй едва забележими точици. Ивица зелена гора, обградена с пътища.

Конусът на Стейли се разтвори и отвътре изскочи парашут. Юнкерът се сви на седалката си. Известно време виждаше само синьо небе. После — ненадейно разтърсване. Той изруга наум. Спасителната лодка се наклони и се прекатури.

В ушите му изкънтя гласът на Потър:

— Плъзгащият се лост в средата на пулта контролира дюзите! Потърси го. Разбира се, ако гадинките са направили лодките еднакви.

Жалко, че не го бе разбрал по-рано, помисли си Стейли.

— Спуснете се ниско над земята и останете там. Горивото може да свърши. Откри ли как се освобождава парашутът, Потър?

— Не. Той виси под мен. Пламъкът на дюзата вече трябва да го е изгорил. Къде си?

— Долу. Чакай само да се измъкна… — Стейли разкопча предпазните си колани, претърколи се по гръб, извади оръжието си и проби дупка в конуса, за да разгледа пространството под седалката. Вътре имаше омекотяваща материя. — Когато се приземите, проверете дали на лодките ви няма духчета — нареди юнкерът.

— По дяволите! Едва не се прекатурих — възкликна Уитбред. — Тези неща…

— Виждам те, Джонатан! — извика Потър. — Просто остани там. Ще дойда при теб.

— После потърсете парашута ми — заповяда Стейли.

— Не знам къде си. Може да сме на двайсет километра един от друг. Сигналът ти не е много силен — отвърна Уитбред.

— Всичко по реда си — измърмори Хорст и внимателно разгледа конуса. Нямаше място, където да се скрие сламкарче и да оцелее по време на навлизането в атмосферата, но Стейли отново провери, за да е съвсем сигурен. После превключи честотата и се опита да се свърже с „Ленин“. Не очакваше отговор и не получи. Радиостанциите на скафандрите действаха само при пряка видимост и нарочно не бяха много мощни, иначе целият космос щеше да кънти от разговори. Нищо в реконструираните спасителни лодки не приличаше на радиостанция. Дали духчетата изобщо бяха предвидили начин, по който корабокрушенците да повикат помощ?

Стейли неуверено се изправи. Трябваше му време, за да свикне с гравитацията. Навсякъде около него се простираха ниви, засадени с редуващи се лилави миниатюрни дървета с високи до гърдите корони от тъмни листа и ниски, натежали от зърно храсти.

— Все още не съм те открил, Хорст — обади се Уитбред. — Така няма да стигнем доникъде. Виждаш ли голяма ниска сграда, която отразява светлината като огледало? Това е единствената постройка наоколо.

Стейли я забеляза — нещо блестящо като метал на самия хоризонт.

— Ще се насочим към нея.

— Добре. Чакайте ме.

— Натам, Гавин — каза Джонатан.

— Ясно — разнесе се отговорът на Потър. Двамата продължиха да разговарят и Хорст Стейли се почувства много самотен.

 

 

— Хей! Горивото ми свърши! — извика Потър.

Уитбред видя, че другият конус пада. Върхът му се удари в земята и лодката се претърколи в храстите.

— Добре ли си, Гавин? — попита Джонатан.

Чу шумолене. И после:

— Уф, когато времето се разваля, ме наболява десният лакът… стара футболна травма. Продължавай докъдето стигнеш, Джонатан. Ще се срещнем при сградата.

— Добре. — Уитбред наклони конуса напред. Постройката постепенно се уголемяваше.

Наистина бе огромна. Отначало нямаше никаква идея за перспектива, но вече летеше към нея десетина минути.

Представляваше нисък купол с прави стени. Нямаше прозорци и никакви други особености, освен правоъгълен отвор, който можеше да е врата, смешно малка в сравнение с гигантската сграда. Покривът не отразяваше слънчевите лъчи като метал, а по-скоро като огледало.

Уитбред летеше ниско и съвсем бавно. Имаше нещо внушително в зданието, издигащо се сред безкрайните ниви. Това възпираше първоначалното му желание да побърза натам — повече от страха, че горивото му ще свърши.

Не свърши. Сламкарчетата сигурно бяха променили химическия му състав — гадинките никога не правеха две еднакви неща. Уитбред се приземи точно пред правоъгълния вход. Отблизо той се извисяваше над него.

— Пристигнах — почти прошепна младежът, после се засмя на предпазливостта си. — Има врата. Голяма. Затворена е. Странно, насам не водят пътища и нивите стигат до самия купол.

Гласът на Стейли:

— Възможно е на покрива да кацат самолети.

— Едва ли, Хорст. Покривът е заоблен. Струва ми се, че тук не идват много посетители. Трябва да е някакъв склад. Или пък вътре има автоматична машина.

— По-добре не пипай нищо. Добре ли си, Гавин?

— Да, Хорст. Ще стигна при сградата след половин час. Виждам те.

 

 

Стейли се приготви за дълъг преход. В спасителната лодка не забеляза никакви провизии. След кратък размисъл съблече бойния си скафандър и обикновения под него. В тях нямаше военни тайни. После настрои шлема като въздушен филтър и си го сложи. Взе радиостанцията от скафандъра и я закачи на колана си, след като направи последен неуспешен опит да се свърже с „Ленин“. Какво още? Радиостанция, найлонова опаковка вода, пистолет. Трябваше да му е достатъчно.

Стейли внимателно се вгледа в хоризонта. Не забеляза друга сграда — нямаше вероятност да сбърка. Той закрачи напред. Слабата гравитация улесняваше движенията му.

Половин час по-късно срещна първия сламкар. Никога не бе виждал такъв. Висок точно колкото растенията, той работеше сред редиците, заглаждаше почвата с ръце, изкореняваше плевели и ги оставяше между грижливо оформените бразди. Съществото го погледна, но въпреки че Хорст се приближи, се върна към работата си.

Не приличаше съвсем на кафяв. Кичурите под мишниците и около слабините му бяха по-гъсти, както и козината на трите ръце и краката му. Лявата му длан беше почти като на инженер, ала десните бяха с по пет къси пръста плюс странен израстък. Краката му бяха дебели, стъпалата — големи и плоски. Челото бе силно наклонено назад.

По-късно видя още много като него. Те го наблюдаваха достатъчно дълго, за да се убедят, че не унищожава растения, после изгубваха интерес. Хорст продължаваше да върви под яркото слънце към огледалната сграда. Тя се оказа много по-надалеч, отколкото си мислеше.

 

 

Юнкер Джонатан Уитбред чакаше. От постъпването му във флота това често му се случваше, но той беше едва на седемнайсет стандартни години, а на тази възраст чакането никога не е лесно.

Седеше край върха на конуса и главата му стърчеше над растенията. В града небостъргачите не му бяха позволявали да разгледа тази планета. Тук виждаше чак до хоризонта. Цялото небе бе кафяво, само над главата му изсветляваха сини оттенъци. На изток се събираха тежки мръснобели облаци.

Слънцето също се издигаше точно над него. Младежът реши, че трябва да е близо до екватора, и си спомни, че градът, в който ги бяха завели, се намира далеч на север.

Освен усещането, че е на извънземен свят, наоколо нямаше нищо интересно. Очите му постоянно се връщаха към огледалната сграда. Накрая той се изправи и отиде да разгледа вратата.

Беше висока поне десет метра. Внушителна за Уитбред и направо гигантска за сламкарите. Но дали те изобщо се впечатляваха от размери? Съмняваше се. Вратата трябваше да е функционална — защо бе толкова голяма? Тежки механизми? Когато долепи слушалката си към гладката метална повърхност, не чу нито звук.

От едната й страна беше монтирано табло. Под капака имаше нещо като заключващ механизъм с цифрова комбинация. И наистина бе такъв — само че нали сламкарите решаваха такива загадки от първи поглед? Обикновената ключалка щеше да има силата на надпис „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. А това беше нещо друго.

Потър пристигна задъхан. Шлемът му бе почти мокър от пот. На колана му висеше опаковка вода. Той активира малкия си високоговорител и изключи радиостанцията.

— Трябваше лично да опитам местния въздух. Вече зная какъв е. Е, какво откри?

Уитбред му показа. Той също настрои микрофона си. Нямаше нужда да излъчват разговорите си.

— Хм, ще ми се тук да беше доктор Бъкман. Това са сламкарски цифри — да, и тяхната слънчева система. Ключът е на мястото на Сламката. Дай да видя…

Джонатан го наблюдаваше с любопитство. Новошотландецът прехапа устни.

— Да. Разстоянието между газовия гигант и Сламката е три цяло седемдесет и два пъти по-голямо от това между планетата и местното слънце. — Той бръкна в джоба на ризата си и извади вездесъщата компютърна кутия. — Хм… три цяло осемдесет и осем на основа дванайсет. Накъде се върти шайбата?

— Защо комбинацията просто да не е нечий рожден ден? — попита Уитбред. Радваше се на пристигането на Гавин Потър. Радваше се на всеки човек на тази извънземна планета. Но бърникането на заключващия механизъм го безпокоеше. Наляво, надясно, наляво, надясно…

— Не забравяй заповедта на Хорст — неспокойно каза Джонатан.

— Да не пипаме нищо. Голяма работа. Нали сме дошли да изучаваме сламкарите?

— Ами… — Интересна загадка. — Опитай пак наляво — предложи той. — Почакай. — Уитбред натисна символа, представляващ планетата. Той изщрака и хлътна. — Продължавай наляво.

— Добре. Сламкарските астрономически карти показват движението на планетите по посока обратна на часовниковата стрелка.

На третата цифра вратата започна да се плъзга нагоре.

— Успяхме! — извика Джонатан.

Вратата се издигна на метър и половина височина. Потър се обърна към приятеля си.

— А сега?

— Майтапиш се.

— Имаме заповед — бавно рече Гавин. Двамата седнаха между растенията и се спогледаха. После отново насочиха очи към купола. Вътре светеше. Виждаха се сгради…

 

 

Стейли бе вървял три часа, когато зърна самолета. Движеше се бързо и високо. Юнкерът му махна с ръка, макар че не очакваше да го забележат. Така и стана и той продължи напред.

После пак го видя. Беше зад него, този път много по-ниско. Машината се спусна надолу и изчезна зад хълмовете. Хорст сви рамене. Щяха да открият парашута и спасителната лодка. И следите му. Посоката бе очевидна. Нямаше къде другаде да отиде.

След няколко минути самолетът отново се появи. Носеше се право към него, вече по-бавно — очевидно го търсеше. Стейли започна да маха с ръце, въпреки че за миг му се прииска да се скрие. Глупава реакция. Трябваше да го намерят, въпреки че нямаше представа какво да им каже.

Самолетът замръзна във въздуха, после опасно бързо кацна сред растенията. Вътре седяха трима сламкари. Един от тях — кафяво-бял — незабавно скочи на земята.

— Хорст! — извика той с гласа на Джонатан. — Къде са другите?

Стейли посочи към купола. Дотам все още оставаше около един час път.

Сламкарката на Уитбред като че ли се обезпокои.

— Това проваля всичко. Хорст, наистина ли са вече там?

— Естествено. Чакат ме. От около три часа.

— О, Господи. Може да не са успели да влязат. Може Уитбред да не е влязъл. Хайде, Хорст. — Тя му даде знак да се качи в самолета. — Ще трябва някак да се напъхаш.

Вътре имаше още една кафяво-бяла. Пилотираше кафява. Сламкарката на Уитбред запя нещо, обхващащо пет октави, като използваше поне девет тона. Другата посредничка бясно размаха ръце. Направиха място на Стейли между седалките. Кафявата издигна самолета и го насочи към сградата.

— Може да не са влезли — повтори сламкарката на Джонатан. — Може би.

Хорст се озадачи. Нещо не му харесваше.

— Какво има? — попита той.

Посредничката го изгледа странно.

— Може би нищо. — Другите двама сламкари не отговориха.