Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (24)

20. Нощна вахта

Колкото и да бе чудно, в юнкерския кубрик цареше тишина. Откакто тримата младши лейтенанти се бяха пренесли при шестимата юнкери, тук обикновено се вдигаше врява до небето. Потър облекчено въздъхна, когато видя, че всички други освен Уитбред спят. Въпреки глупавите си шеги, Джонатан беше един от малкото му приятели на борда на „Макартър“.

— Как е астрономията? — тихо попита Уитбред, който лежеше в хамака си. — Моля те, Гавин, подай ми кутия бира.

Потър взе и за себе си.

— Там долу е истинска лудница, Джонатан. Мислех, че когато открият обитаемия свят, ще стане по-нормално, но не е.

— Хм. Локализирането на планети е нещо обичайно във флота — отвърна Уитбред.

— Във флота може да е обичайно, но това е първото ми пътуване в дълбокия космос. Докато обсъждат нови теории, които са ми абсолютно непонятни, те ме карат да върша повечето работа. Предполагам, ще кажеш, че ми е от полза.

— Разбира се.

— Много ти благодаря. — Потър отпи от бирата си.

— Какво научихте досега?

— Доста неща. Има една луна, нали знаеш, така че нямахме проблем да изчислим масата. Гравитацията на повърхността е около нула цяло осемдесет и седем от стандартната.

— Точно колкото ускорението на сондата на сламкарката. Нищо изненадващо.

— Но те са в атмосферата — разпалено отвърна Потър. — Установихме и градски центрове. Неутринови излъчвания, бурни въздушни стълбове над ядрени реактори, електромагнетизъм — навсякъде, по всички континенти и дори в моретата. Планетата е пренаселена — благоговейно каза младият юнкер. Беше свикнал с безлюдната Нова Шотландия. — Вече имаме карта. Когато си тръгвах, тъкмо довършваха глобуса. Искаш ли да го видиш?

— Естествено. — Уитбред слезе от хамака си и двамата се спуснаха две палуби по-надолу, за да отидат в царството на учените. Повечето цивилни работеха в отсеците със сравнително висока гравитация близо до корпуса на „Макартър“, но спяха във вътрешността на кораба.

Сто и двайсет сантиметровият глобус беше инсталиран в едно малко помещение, използвано от астрономите. При нормални обстоятелства тук се помещаваха ремонтните групи. Сега нямаше никого. Прозвучаха три сирени, оповестяващи последната вахта.

Бе картирана почти цялата планета, освен южния полюс, и глобусът показваше наклона на оста й. Увеличителните телескопи на крайцера бяха дали картина, много напомняща на земната: различни оттенъци на синьо, червени пустини и бели планински върхове. Снимките бяха направени в различно време и на много честоти, така че облачните покривки да не скриват прекалено повърхността. Обозначените със златни точки промишлени центрове осейваха целия свят.

Докато Уитбред внимателно го разглеждаше, Потър наля кафе от колбата на доктор Бъкман. Кой знае защо, астрофизикът винаги имаше най-хубавото кафе на кораба — поне по-хубаво от онова на юнкерите.

— Потър, защо имам чувството, че планетата прилича на Марс?

— Нямам представа. Какво е Марс?

— Четвъртата планета в земната слънчева система. Не си ли бил в Нови Анаполис?

— Аз съм от сектора отвъд Въглищния чувал, не забравяй.

Джонатан кимна.

— Е, кадетите от колониите сигурно прескачат тази част от обучението. Жалко. Може би капитанът ще успее да уреди нещо за теб. Най-интересна е последната тренировъчна задача, когато те карат да кацнеш на Марс с минимален разход на гориво, а после да го направиш със запечатани резервоари. За да намалиш скоростта, трябва да използваш атмосферата, а тя изобщо не е много.

— Звучи забавно.

Джонатан продължаваше да гледа към глобуса.

— Това ме измъчва, Гавин. Наистина. Да идем да питаме някого.

— Командир Каргил още е на Кошерния астероид. — Като старши лейтенант, Каргил официално отговаряше за обучението на юнкерите. Но пък за разлика от много други офицери, се отнасяше с младежите търпеливо.

— Може би горе все още има някой. — Двамата се запътиха към мостика и видяха Ренър с петна засъхнала пяна по брадичката.

Уитбред му обясни проблема си.

— И ми прилича на Марс, господин Ренър. Но не зная защо.

— Нямам представа — отвърна главният астрогатор. — Никога не съм бил в земната слънчева система. — Търговските кораби нямаше защо да стигат по-далеч от орбитата на Нептун, макар че като родина на човечеството, земното слънце бе централен трансферен пункт към други системи. — А и не съм чувал нищо хубаво за Марс. Важно ли е?

— Не зная. Сигурно не.

— Но явно го смяташ за важно.

Джонатан не отговори.

— В тази планета наистина има нещо странно. Прилича на всеки друг свят в Империята, освен… Или може би е просто защото зная, че там живеят извънземни чудовища, а? Хм, след пет минути имам среща с капитана за по чаша вино. Само да си облека куртката. Ще го попитаме.

Ренър изчезна в каютата си преди Уитбред и Потър да успеят да възразят. Гавин обвинително погледна колегата си. Пак щеше да го вкара в беда.

Ренър ги поведе надолу по стълбището към кулата, в която се намираше дежурната каюта на капитана. На бюрото отпред седеше отегчен морски пехотинец. Уитбред го познаваше — вакуумният дестилатор на сержант Малоуни правеше най-доброто ирландско уиски в целия флот. Малоуни се стремеше към качество, не към количество.

— Естествено, поканете юнкерите — каза Блейн. — До завръщането на катера нямам много работа. Заповядайте, господа. Вино, кафе или нещо по-силно?

Уитбред и Потър избраха шери, въпреки че още от единайсетгодишен Гавин предпочиташе скоч. Седнаха на малки сгъваеми столове, които се закачваха за скобите по пода на каютата. Наблюдателните люкове бяха отворени и корабното поле — изключено, така че над тях се издигаше грамадата на „Макартър“. Род забеляза нервните погледи на юнкерите и се усмихна. Отначало всички реагираха така.

— Какъв е проблемът? — попита той. Уитбред му обясни.

— Разбирам. Господин Потър, бихте ли показали глобуса по интеркома? Благодаря. — Блейн разгледа образа на екрана. — Хм. Нормално изглеждащ свят. Цветовете са малко особени. Облаците изглеждат… мръсни. Нищо чудно. В атмосферата има всевъзможни боклуци. Това ви е известно, нали, господин Уитбред?

— Тъй вярно. — Юнкерът сбърчи нос. — Мръсна работа.

— Точно така. Но процентното съдържание на хелий удивлява Бъкман. Чудя се дали вече е решил загадката. Имаше няколко дни… По дяволите, Уитбред, наистина прилича на Марс. Но защо?

Джонатан сви рамене. Вече съжаляваше, че е повдигнал въпроса.

— Очертанията не са много ясни. Винаги е така. — Род разсеяно отнесе кафето и ирландското си уиски до екрана на интеркома. Официално не знаеше откъде идва алкохолът. Но Кели и неговите морски пехотинци знаеха, че капитанът има богати запаси. Цилер обичаше сливовица и това бе изисквало от Малоуни извънредна изобретателност.

Блейн проследи очертанията на едно малко море.

— Сушата не може да се отличи от водата, но облаците приличат на постоянни образувания… — Той отново разгледа картата. — Това море е почти кръгло.

— Да. Това също. — Ренър показа един едва забележим пръстен от острови, много по-голям от морето, което беше посочил капитанът. — И тук — вижда се само част от дъгата на тези ниски хълмове.

— Навсякъде има кръгове — потвърди Род. — Също като на Марс. Това е. Марс в продължение на четири милиарда години е обикалял през астероидния пръстен на земната слънчева система. Но тук няма много астероиди и всички са в троянските пунктове.

— Повечето кръгове не са ли прекалено малки за това, господин капитан? — попита Гавин.

— Така е, Потър. Наистина.

— Но какво означава това? — замислено рече Уитбред.

— Поредната загадка за Бъкман — отвърна Блейн. — Ще му хареса. А сега предлагам да използваме свободното си време за нещо по-полезно. Радвам се, че доведохте младите господа, господин Ренър. Случайно да играете бридж?

Оказа се, че играят, но Уитбред нямаше късмет. Изгуби почти цялата си еднодневна заплата.

 

 

Завръщането на катера сложи край на играта. Каргил незабавно се яви в капитанската каюта и докладва за експедицията. Носеше информация, две непонятни сламкарски машини, които в момента разтоварваха в хангара, и парче златист метал, което държеше в облечените си в дебели ръкавици ръце. Блейн благодари на Ренър и юнкерите за бриджа и те разбраха недвусмисления намек, макар че Уитбред с удоволствие би останал.

— Аз си лягам — каза Потър. — Освен…

— Да? — окуражи го Джонатан.

— Няма ли да е интересно как ще реагира господин Кроуфорд, когато види каютата си? — дяволито попита Гавин.

На пълното лице на Уитбред бавно плъзна усмивка.

— Наистина, Потър. Наистина. Да побързаме!

Струваше си. Юнкерите не бяха сами в заседателната зала край хангара, когато, по молба на Джонатан, сержантът свързочник показа каютата по интеркома.

Кроуфорд не ги разочарова. Ако приятелите му не го бяха спрели, щеше да извърши ксеноцид, първото престъпление от такъв вид в човешката история. Той така се разбесня, че научи дори капитанът, в резултат на което от патрул главният артилерист направо застъпи на вахта.

Бъкман повика Потър и побърза да отиде в астрономическата лаборатория, убеден, че младият юнкер е объркал всичко. Свършената работа приятно изненада астрофизика. Достави му удоволствие и очакващото го кафе. Колбата винаги беше пълна и Бъкман започваше да свиква с това. Знаеше, че го снабдява Хорас Бери.

Половин час след пристигането на катера търговецът знаеше за парчето златист метал. Това вече бе странно — и потенциално ценно. Древните наглед сламкарски машини също можеха да донесат печалба… Само да имаше начин да получи достъп до катерния компютър! Ала уменията на Набил не бяха толкова всестранни.

По-късно щеше да разговаря с Бъкман на чаша кафе, но това можеше да почака, можеше да почака. А на следващия ден щеше да пристигне извънземният кораб. Експедицията несъмнено щеше да се окаже изключително ценна — и флотът си мислеше, че го наказва, като не му позволява да се грижи за бизнеса си! Наистина, без личното присъствие на Бери нямаше да има увеличаване на печалбите, но фирмата нямаше и да пострада, а с онова, което научеше тук, „Имперска компания за автонетика“ можеше да стане най-могъща в Асоциацията на имперските търговци. Ако флотът смяташе, че сега АИТ им създава проблеми, само трябваше да почакат, докато начело застане Хорас Бери! Той лукаво се усмихна. Видял изражението на господаря си, Набил нервно се прегърби и се опита да не му се набива на очи.

Долу в хангара хванаха Уитбред на работа — така правеха с всеки, който минеше оттам. Каргил беше донесъл от Кошерния астероид много неща и трябваше да ги разопаковат. Джонатан находчиво прояви желание да помага на Сали преди помощник-капитанът да му е намерил друга задача.

Разтоварваха скелети и мумии за антропологическата лаборатория. Имаше големи колкото кукли крехки сламкарчета като живите създания в сержантския кубрик. Други скелети — според Стейли най-многобройни в Кошера — бяха като сламкарската миньорка, в момента настанена в каютата на Кроуфорд.

— Ха! — извика Сали, когато започнаха да разопаковат поредната мумия.

— Какво има? — попита Уитбред.

— Погледни я, Джонатан. Прилича на извънземната от сондата. Или не? Наклонът на челото не е такъв… но те са избрали за пратеник в Нова Каледония най-интелигентния си представител, разбира се. Това е бил първият контакт с извънземни и за тях.

Една от мумиите беше малка, с дребна главичка и големи крехки ръце. Пръстите й бяха отчупени. Имаше суха длан, която Каргил бе открил да се носи из Кошера, различна от всички останали: костите бяха здрави, прави и дебели, ставите — големи.

— Артрит? — зачуди се Сали. Внимателно я прибраха и продължиха със следващата кутия, в която намериха останки от стъпало с малък остър шип на петата и твърда като конско копито предна част. — Мутации? — замислено рече тя и се обърна към юнкер Стейли, който работеше с тях. — Нали каза, че нямало никаква радиация?

— Да, точно така… хм, Сали — потвърди Хорст. — Но някога радиацията трябва да е била ужасна.

Сали потръпна.

— Колко ли отдавна е било това? Преди хиляди години? Зависи какви бомби са използвали, за да преместят астероида.

— Няма начин да определим — каза Стейли. — Но всичко определено изглежда адски древно, Сали. Като Хеопсовата пирамида на Земята. Даже по-древно.

— Това не е доказателство, Хорст.

— Не е. Но наистина е старо. Чувствам го.

 

 

Анализът на находките трябваше да почака. Само разтоварването и подреждането им отне първата вахта и всички бяха уморени. В един и половина Сали се прибра в каютата си, а Стейли отиде в юнкерския кубрик. Джонатан Уитбред остана сам.

Бе изпил прекалено много кафе в капитанската каюта и се чувстваше бодър. Можеше да поспи по-късно. Всъщност налагаше се да се наспи, защото извънземният кораб щеше да се приближи до „Макартър“ по време на предобедната вахта. Ала дотогава оставаха девет часа, а Уитбред беше млад.

В коридорите блестяха половината от светлините на корабния ден. Нямаше почти никого и вратите на всички каюти бяха затворени. Цареше тишина.

Но дневното напрежение оставаше. В тази чужда система „Макартър“ никога нямаше да е напълно спокоен. А някъде в космоса беше невидимата цилиндрична грамада на „Ленин“. Уитбред си спомни за огромните лазерни оръдия на имперския миноносец, които в момента бяха насочени срещу тях.

Джонатан обичаше нощните вахти, защото най-после можеше да остане сам. Ако искаше, можеше да поговори с други дежурни, с работещи до късно учени — само че този път като че ли всички спяха. Е, добре, щеше да погледа сламкарчетата по интеркома, да изпие една последна чаша кафе, да почете малко и да си легне. Хубавото на първата вахта бе, че имаше свободни лаборатории, в които да поседи.

Включи интеркома на Канал 2, но екранът остана мътен. Той се намръщи за миг, после се усмихна и се запъти към сержантския кубрик.

Честно казано, Уитбред очакваше да завари две съвкупяващи се сламкарчета. Юнкерите сами трябваше да си намират развлечения.

Джонатан отвори вратата — и нещо жълто-кафяво се стрелна между краката му. В семейството му бяха отглеждали кучета и рефлексите му бяха добре развити. Той отскочи, затръшна вратата, за да не избяга още нещо, после погледна към коридора.

Видя го съвсем ясно в мига преди то да се шмугне в камбуза. Едно от малките извънземни, понесло нещо на раменете си, навярно новороденото.

Другата възрастна трябваше все още да е в сержантския кубрик. Уитбред се поколеба за момент. Беше хващал много кучета, но това същество се криеше в камбуза и не го познаваше, не познаваше гласа му и по дяволите, не беше куче. Юнкерът свъси вежди. Изобщо нямаше да е забавно. Той се насочи към най-близкия интерком и повика вахтения офицер.

 

 

— Боже Господи! — възкликна Кроуфорд. — Казвате, че една от ония гадинки все още е в кубрика, така ли? Сигурен ли сте?

— Съвсем не, господин Кроуфорд. Всъщност не съм проверявал вътре, но забелязах само едно от извънземните.

— Не влизайте в кубрика — нареди главният артилерист. — Застанете до вратата и не пускайте никого вътре. Трябва да се обадя на капитана. — Той се намръщи. Блейн можеше да му откъсне главата за това, че го измъква от леглото заради някакво избягало зверче, но нали имаше изрична заповед незабавно да докладва за всичко, свързано със сламкарите.

Род бе от онези щастливи хора, които могат светкавично да се събуждат. Той внимателно изслуша Кроуфорд и нареди:

— Добре, пратете двама души да сменят Уитбред и кажете на юнкера да е на разположение. По-късно ще разговарям с него. Вземете взвод морски пехотинци и събудете готвачите. Накарайте ги да претърсят камбуза. — Капитанът затвори очи и се замисли. — Никой да не влиза в кубрика, докато не дойде доктор Хорват. — Блейн изключи интеркома. Трябваше да се обади на министъра.

И да докладва на адмирала. Не. Щеше да го отложи, докато не научи какво точно се е случило. Но не можеше да отлага дълго. Той си облече куртката и събуди Хорват.

— Избягали ли са? Как? — попита министърът. Той не бе от щастливите хора. Очите му бяха зачервени, рядката му коса стърчеше във всички посоки, устните му примляскваха — очевидно не усещаше особено приятен вкус.

— Не знаем — търпеливо поясни Род. — Камерата е била изключена. Един от офицерите ми отиде да провери. — Това щеше да е достатъчно за учените. „Проклет да съм, ако позволя на някакви цивилни да измъчват хлапето. Ако някой трябва да му набие обръчите, това ще съм аз.“ — Докторе, ако дойдете в кубрика незабавно, ще си спестим много време.

В коридора гъмжеше от хора. Хорват, в измачкан червен копринен халат, четирима морски пехотинци, Лейтън, младшият вахтен офицер, Уитбред, Сали Фаулър, облечена в дълъг пеньоар, но вече с измито лице и завързана с шал коса. Трима готвачи мърмореха и дрънчаха с тенджери в камбуза, докато търсеха сламкарчето. Няколко пехотинци безпомощно се оглеждаха наоколо.

— Затръшнах вратата и погледнах към коридора — обясняваше Уитбред. — Другото може да е побягнало в обратната посока…

— Но смятате, че все още е тук.

— Тъй вярно.

— Добре, ще се опитаме да влезем, без да го изпуснем.

— Хм… хапят ли, господин капитан? — попита един ефрейтор от морската пехота. — Може би ще е по-добре да раздадем на хората ръкавици.

— Не е необходимо — увери ги Хорват. — Досега никого не са хапали.

— Слушам — отвърна ефрейторът.

— И за кошерните плъхове казаха същото — измърмори един от войниците, но никой не му обърна внимание. Шестима мъже и една жена се подредиха в полукръг около Хорват, който се канеше да отвори вратата. Напрегнати и мрачни, въоръжените морски пехотинци бяха готови на всичко. Род за първи път изпита диво желание да се засмее, ала успя да го потисне. Но онова бедно зверче…

Хорват бързо влезе в кубрика. Нищо не избяга навън.

Зачакаха.

— Добре — извика министърът. — Виждам го. Влизайте един по един. Под масата е.

Мъничето ги наблюдаваше внимателно. Когато го обкръжиха, то се предаде и Сали го гушна.

— Клетото създание — промълви тя. Сламкарчето се оглеждаше, очевидно уплашено.

Уитбред проучи останките от камерата. Някак беше станало късо съединение. Металът и пластмасата се бяха стопили. Въздушнопречиствателните системи на „Макартър“ все още не бяха премахнали неприятната миризма. В мрежата на клетката зад камерата зееше голяма дупка. Блейн се приближи, за да я разгледа.

— Сали — попита той, — възможно ли е да са достатъчно интелигентни, за да го направят нарочно?

— Не! — едновременно отвърнаха момичето и Хорват.

— Мозъкът им е прекалено малък — прибави министърът.

— Аха — каза Уитбред. Но мислено отбеляза, че камерата е била в клетката.

Повикаха двама техници от свързочното отделение, за да закърпят дупката. Те запоиха отгоре нова мрежа и Сали върна съществото вътре. Техниците монтираха нова видеокамера, този път извън решетката. Никой не каза нищо.

По време на вахтата търсенето продължи. От женската и новороденото нямаше и следа. Опитаха се да получат помощ от голямата сламкарка, но тя очевидно не ги разбираше — или не я интересуваше. Накрая Блейн се върна в каютата си да поспи няколко часа. Когато се събуди, извънземните все още не бяха открити.

— Можем да пуснем след тях поровете — предложи Каргил в каюткомпанията по време на закуска. Един от артилеристите гледаше чифт големи колкото котки гризачи, с които почистваше бака от мишки и плъхове.

— Те ще удушат сламкарчетата — възрази Сали. — Извънземните не са опасни. Поне не са по-опасни от плъхове. Не можем да ги убием!

— Ако не ги намерим скоро, адмиралът ще удуши мен — изсумтя Род. После се качи на мостика и нареди на Стейли:

— Свържете ме с адмирала.

— Слушам. — Юнкерът заговори в комуникатора.

След секунди на екрана се появи набръчканото брадато лице на адмирал Кутузов. Главнокомандващият се намираше на собствения си мостик и пиеше чай. Род внезапно си помисли, че всъщност Кутузов никога не е разговарял с него от друго място. Кога спеше този човек? Капитанът докладва за изчезналите извънземни.

— И все още нямате представа какво представляват, така ли? — попита адмиралът.

— Съвсем не, господин адмирал. Има няколко хипотези. Най-вероятната е да са родствени на сламкарите по същия начин, по който маймуните са родствени на човека.

— Много интересно, капитане. Предполагам, че тези хипотези обясняват какво правят маймуни на астероиден миньорски кораб. Не съм забелязал на борда ни да има маймуни, капитан Блейн.

— Съвсем не, господин адмирал.

— Сламкарската сонда пристига след три часа — изръмжа Кутузов. — А малките са избягали снощи. Странно съвпадение, капитане. Според мен те са шпиони.

— Шпиони ли, господин адмирал?

— Да, шпиони. Учените са ви казали, че не били разумни същества. Възможно е, но дали са способни да запаметяват? Едва ли. Вие ми обяснихте за техническите умения на голямата. Тя е заповядала на малките да върнат часовника на оня търговец. Капитане, при никакви обстоятелства не й позволявайте да влезе в контакт с избягалите. Нито пък на който и да било друг голям извънземен. Ясно ли е?

— Тъй вярно…

— Чудите се защо, нали? Ако има някаква вероятност тези гадинки да научат тайните на двигателя и полето…

— Да, господин адмирал. Ще се погрижа да бъде изпълнено.

— Гледайте да го направите, капитане.

Блейн остана известно време втренчен в мътния екран, после се обърна към Каргил.

— Джак, ти си служил при адмирала, нали? Какво представлява в действителност под легендарния си образ?

Помощник-капитанът седна до командното кресло на Род.

— Още бях юнкер, когато той беше капитан. Всички го уважавахме. Той е най-суровият офицер във флота и не проявява снизхождение към никого, най-малко към себе си. Но когато се сражаваш под негово командване, има по-голяма вероятност да се върнеш жив.

— И аз така съм чувал. Спечелил е повече битки от всеки друг във флота, но, Господи, какво сурово копеле е!

— Да, господин капитан. — Каргил внимателно се вгледа в лицето му. — Никога не сте били на Света Екатерина, нали?

— Не.

— Неколцина от екипажа са оттам. На „Ленин“ са повече, разбира се. Във флота има адски много катеринци, господин капитан. И знаете ли защо?

— Досещам се.

— Планетата е била заселена от руснаците във флота на стария Кодоминиум — каза Каргил. — Когато избягали от земната слънчева система, те пратили жените и децата си на Екатерина. По време на Войните на формирането понесли тежки удари. После Завър без предупреждение нападнал Света Екатерина и започнали Войните за наследството. Планетата останала вярна, но…

— Като Нова Шотландия — отбеляза Род.

Помощник-капитанът кимна.

— Точно така. Верни на Империята фанатици. Съвсем естествено, като се има предвид историята им. Живели са в мир само когато Империята е била силна.

Блейн замислено кимна, после отново се обърна към екраните. Имаше начин да зарадва адмирала.

— Стейли — изръмжа той, — предай на сержант Кели да нареди на всички морски пехотинци да търсят избягалите сламкарчета. Заповядвам да стрелят на месо. Ако е възможно, да се опитват да не ги убият, но да стрелят. И пуснете ония порове в камбуза.