Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (19)

15. Работа

Инженерката имаше широка уста без устни, с леко извити нагоре ъгълчета. Приличаше на щастлива усмивка, ала всъщност беше постоянна особеност на грубото й лице.

И все пак бе щастлива.

Радостта й растеше ли растеше. Минаването през Лангстъновото поле й донесе ново изживяване, като проникване в черен мехур забавено време. Дори без уреди това й даде известна информация за силовата обвивка. И сега тя още повече гореше от нетърпение да види генератора.

Корабът в полето изглеждаше излишно груб и беше богат, много богат! В хангара имаше части, които явно не бяха закачени за нищо друго, механизми, толкова ценни, че не би трябвало да се използват! И много неща, които не можеше да разбере от първи поглед.

Някои трябваше да са структурни елементи на полето или на загадъчния двигател, който работеше с него. Други сигурно бяха оригинални нови изобретения, изпълняващи познати функции, нови вериги, поне за обикновен минен инженер. Разпозна оръжия, оръжия на големия кораб, оръжия на лодките в хангара, лични оръжия, носени от извънземните, които се бяха събрали до херметичния шлюз.

Това не я изненада. Знаеше, че тази нова класа дава, а не изпълнява заповеди. Естествено, че носеха оръжие. Можеха дори да са воини.

Двойният люк бе прекалено сложен, прекалено лесен за разбиване, прекалено примитивен — напразно изразходвани метали и други материали. Тук имаше нужда от нея, тя го разбираше. Новата класа трябваше да е дошла, за да я вземе — щом използваха такива неща, на борда не можеше да има инженери. Тя понечи да разглоби механизма, но извънземният я дръпна за ръката и тя се отказа от тази идея. И без това нямаше инструменти, а не знаеше какво е позволено да използва, за да си направи. Имаше време за това…

Около нея се събраха много други, почти като първия. Носеха странни обвивки, повечето еднакви, и имаха оръжия, но не даваха заповеди. Първият извънземен продължаваше да й говори.

Не виждаха ли, че не е посредничка? Тези от примитивната нова класа не бяха много интелигентни. Но те даваха заповедите. Първият изкрещя очевидна команда.

И не знаеха Езика.

Ситуацията не изискваше взимане на никакви решения. Една инженерка трябваше да върви там, където я водят, да ремонтира и преправя каквото може и да чака посредничка. Или господарка. А тук имаше толкова много работа, толкова много работа…

Сержантският кубрик беше превърнат в лаборатория за извънземни посетители. Самите сержанти трябваше да се пренесат в една от столовите на морските пехотинци. Цивилните бяха внесли промени из целия кораб.

Като лаборатория, на кубрика може би му липсваше нещо, но помещението бе обезопасено, имаше достатъчно течаща вода, контакти, котлони и автомати за освежителни напитки.

След продължителни спорове бяха решили да не се опитват да правят мебели за извънземните. Можеха да ги проектират само според тялото на онзи от сондата, а това изглеждаше абсурдно.

Имаше много камери и макар че в лабораторията се допускаше ограничен брой хора, можеха да наблюдават почти всички на борда. Сали Фаулър чакаше с учените и беше решена да спечели доверието на сламкарката. Не я интересуваше кой я гледа, нито какво ще й коства да го постигне.

Оказа се, че сламкарката е доверчива като дете. Още щом излезе от херметичната камера, тя подаде найлоновия чувал с малките паразити на първия войник, който посегна към него, и с това като че ли изгуби всякакъв интерес към тях.

Покорно отиде там, където я отведоха. На входа на лабораторията Сали я хвана за ръка. Съществото любопитно се заоглежда, като въртеше цялото си тяло. Когато момичето я пусна, извънземната просто застана на едно място и зачака инструкции.

Очевидно не разбираше жестовете им. Сали, Хорват и другите се опитаха да й говорят, ала без резултат. Доктор Харди, капеланът лингвист, начерта математически диаграми, но не постигна нищо. Сламкарката не ги разбираше и не се интересуваше от тях.

Обаче я интересуваше техниката. Още с влизането си тя се пресегна към кобура на сержант Кели. По заповед на министъра морският пехотинец неохотно изпразни оръжието си и й позволи да проучи един от патроните преди да й подаде пистолета. Сламкарката го разглоби, след което за огромно удивление на сержанта отново го сглоби правилно. После разгледа ръката на Кели, като свиваше пръстите му в ставите и опипваше мускулите и сложните кости на китката. След което я сравни с ръката на Сали.

А после съществото извади от колана си инструменти и започна да работи върху ръкохватката на пистолета, като използваше пластмаса, която изстискваше от тубичка.

— Малките са женски — съобщи един от биолозите. — Като голямата.

— Женска астероидна миньорка — рече Сали замислено. — Щом използват женски индивиди за опасна работа като тази, културата им би трябвало да е съвсем различна от нашата. — Тя замислено погледна сламкарката. Извънземната й отвърна с вечната си усмивка.

— Трябва да открием с какво се храни — отвърна Хорват. — Очевидно не си е донесла провизии, а капитан Блейн ме информира, че корабът й се е отправил в неизвестна посока. — Той махна с ръка към дребните създания, които шаваха по голямата маса в средата на помещението. — Освен ако тези гадинки не са провизиите й.

— Най-добре засега да не се опитваме да ги готвим — застанал до вратата, отбеляза Ренър. — Може да са деца. Малки сламкарчета.

Сали рязко се обърна и отвори уста. После се насили да възстанови научното си хладнокръвие. Не че щеше да се включи в готвенето преди да разбере какво представляват.

— Господин Ренър — каза Хорват, — защо главният астрогатор на „Макартър“ проявява интерес към проучването на извънземната анатомия?

— Корабът не е в състояние на бойна готовност и дежурството ми свърши — отвърна Ренър. Той нарочно пропусна да спомене заповедта на капитана екипажът да не се пречка на учените. — Гоните ли ме?

Министърът поклати глава.

— Не. Но предложението ви за малките извънземни ми се струва несериозно.

— Ни най-малко. Те може да сменят втората си лява ръка, както ние сменяме млечните си зъби. — Един от биолозите кимна в знак на съгласие. — По какво друго се различават? По големината си ли?

— Онтогенезата повтаря филогенезата — обади се някой.

— О, я млъквай — отговори му друг.

Извънземната върна на Кели оръжието и се огледа. Ренър беше единственият офицер в стаята. Тя се приближи до него и се пресегна за пистолета му. Главният астрогатор го изпразни и й го подаде, после се остави да го подложи на същия педантичен преглед. Този път сламкарката работеше много по-бързо — ръцете й се движеха с почти светкавична скорост.

— На мен ми приличат на маймуни — каза Ренър. — Предшественици на разумните сламкари. Което би могло да означава, че и вие имате право. Обитателите на десетки планети ядат маймунско месо. Но засега не бива да рискуваме.

Сламкарката свърши с оръжието му и го остави на масата. Офицерът го взе и свъси вежди — на плоската ръкохватка бяха залепени заоблени пластмасови издатини, вече напълно втвърдени. Дори спусъкът изглеждаше променен. Ренър подхвърли пистолета в дланта си и той внезапно легна отлично, все едно бе част от ръката му.

Астрогаторът го подаде на Хорват.

Възрастният министър го разгледа.

— Очевидно нашата гостенка има опит с техниката — каза той. — Не разбирам от оръжия, разбира се, но пистолетът изглежда съвършено пригоден за човешка длан.

Ренър си го взе. Нещо в забележката на учения го подразни. Липсваше й ентусиазъм. Може би оръжието не пасваше в ръката на Хорват толкова добре, колкото в неговата?

Сламкарката отново се заоглежда, като въртеше тялото си и плъзгаше очи по присъстващите. Явно чакаше нещо.

Едно от дребните създания седна по турски пред Ренър и също зачака. Нищо в поведението му не издаваше страх. Офицерът се пресегна и го почеса зад ухото — зад дясното ухо. Подобно на голямата сламкарка, то нямаше ляво — раменните мускули на лявата ръка се спускаха от темето му. Но почесването, изглежда, му хареса. Ренър предпазливо избягваше самото ухо, което беше голямо и деликатно.

Сали го наблюдаваше, чудеше се какво да направи и също се питаше какво я безпокои в главния астрогатор. Не нелепото почесване на извънземната маймуна, а нещо друго, нещо в ухото…