Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (52)

48. Цивилен

Прехвърлиха ги на борда на спускателна совалка веднага щом „Хермес“ влезе в орбита около Нова Шотландия. Сали едва успя да се сбогува с екипажа на куриерския кораб.

— Посетителите да напуснат совалката. Пътниците да се приготвят за влизане в атмосферата.

Затвориха херметичните шлюзове.

— Готов ли сте, господин капитан? — попита пилотът.

— Да.

Приземяването изобщо не мина гладко — пилотът имаше заповед да побърза. Спуснаха се ниско над назъбените скали и действащи гейзери на планетата. Когато пристигнаха над града, скоростта им все още бе прекалено висока и се наложи да направят две обиколки, после подходиха по-бавно и кацнаха на покрива на Адмиралтейството.

— Ето го чичо Бен! — извика Сали и се втурна, за да се хвърли в прегръдките му.

Бенджамин Брайт Фаулър беше на осемдесет стандартни години и изглеждаше на толкова. Преди регенеративната терапия хората биха му дали петдесет, най-плодотворната интелектуална възраст. И за последното щяха да са прави.

Метър седемдесет и четири, деветдесет килограма: як, нисък мъж, почти съвсем плешив, с кичури тъмна, вече посивяваща коса около лъскаво теме. Никога не носеше шапка, освен в най-студените зимни дни.

Сенатор Фаулър беше облечен в широки панталони, меки кожени обувки и дълго до коленете, доста износено палто от камилска вълна. Дрехите му бяха много скъпи, но занемарени. Влажните му замечтани очи и небрежния му вид не го правеха внушителна фигура. Политическите му врагове неведнъж бяха допускали грешката да възприемат това като признак за способностите му. Понякога, когато случаят го изискваше, той позволяваше на камердинера си да избира дрехите му и тогава, поне за няколко часа, изглеждаше чудесно — в края на краищата сенаторът бе един от най-влиятелните хора в Империята. Обикновено обаче обличаше първото, което откриеше в гардероба си, и тъй като никога не разрешаваше на слугите си да изхвърлят любимите му вещи, често се случваше да носи стари дрехи.

Той грабна Сали в мечешката си прегръдка, докато тя притискаше устни към челото му. Беше по-висока от чичо си и се изкушаваше да го целуне по темето, но знаеше, че това ще го ядоса. Бенджамин Фаулър не обръщаше внимание на външния си вид и се сърдеше, ако някой му го напомни, но бе малко чувствителен за плешивината си. Ала категорично отказваше на козметичните хирурзи да му помогнат.

— Радвам се да те видя, чичо Бен! — Сали се откъсна от ръцете му преди да й е счупил ребрата. После се престори на разгневена: — Пак се опитваш да ми уреждаш живота! Знаеш ли, че твоята радиограма накара Род да ми направи предложение?

Сенатор Фаулър се озадачи.

— Искаш да кажеш, че още не го е бил направил, така ли? — Той се обърна към Блейн. — Струва ми се съвсем нормален, но май има някакво вътрешно увреждане. Как си, Род? Добре изглеждаш, момчето ми. — Сенаторът силно стисна дланта му и с лявата си ръка извади джобния си компютър. — Съжалявам, че се налага да ви припирам, деца, но нямаме време. Хайде, елате… — Той бързо закрачи към асансьора и двамата безпомощно го последваха.

Спуснаха се дванайсет етажа надолу и Фаулър ги поведе из безкрайните коридори на сградата. Пред една от вратите стояха на пост морски пехотинци.

— Влизай, влизай, Род — рече сенаторът. — Не бива да караш всички онези адмирали и капитани да те чакат. Хайде, Род!

Пехотинците отдадоха чест и Блейн разсеяно им отговори. Прекрачи прага и се озова в голяма стая с ламперия от тъмно дърво. Около огромна мраморна маса в средата седяха петима капитани и двама адмирали. Имаше места за стенограф, секретари и военен юрист. Някой напевно произнесе:

— Заседанието на следствената комисия се открива. Приближете се и положете клетва. Кажете си името.

— А?

— Името ви, капитане — изсумтя адмиралът, който седеше на главното място. Род не го беше виждал — познаваше само половината от офицерите в стаята. — Нали не сте си забравили името?

— Съвсем не… господин адмирал, не ми съобщиха, че веднага ще се изправя пред следствената комисия.

— Вече знаете. Моля, кажете си името.

— Родерик Харолд, лорд Блейн, капитан от имперския космически флот, бивш капитан на крайцера „Макартър“.

— Благодаря.

Започнаха да го обсипват с въпроси.

— Капитане, кога за първи път разбрахте, че малките извънземни са способни да извършват полезна работа?

— Капитане, моля, опишете процедурите за стерилизация, които сте приложили.

— Капитане, според вас извънземните от планетата знаели ли са за малките на борда на кораба ви?

Той отговаряше, доколкото можеше. От време на време някой офицер го питаше нещо, но друг го прекъсваше с думите:

— Това го имаше в доклада, по дяволите. Не сте ли слушали записите?

Следствието набираше ослепителна скорост. И изведнъж всичко свърши.

— Можете да се оттеглите за момент, капитане — каза председателстващият адмирал.

Сали и сенатор Фаулър го чакаха в коридора. При тях стоеше млада жена с шотландска пола и дипломатическо куфарче.

— Госпожица Макферсън, моята нова секретарка — представи я Сали.

— Много ми е приятно да се запозная с вас, милорд. Милейди, по-добре да…

— Естествено. Благодаря ви. — Макферсън се отдалечи с потракване на токчета по мраморния под. — Род — каза Сали, — Род, знаеш ли на колко приеми се налага да присъстваме?

— Приеми ли? Боже мой, жено, там вътре се решава съдбата ми, а ти…

— Глупости — прекъсна го сенатор Фаулър. — Решихме я още преди седмици. Когато с Мерил, Кранстън и Армстронг изслушахме доклада на Кутузов. Аз пристигам със заповедта на негово величество за назначаването ти, а ти да вземеш да си изгубиш кораба! Добре, че твоят адмирал е честен човек, момче.

Вратата се отвори.

— Капитан Блейн? — повика го един от секретарите.

Той влезе и се изправи пред масата. Адмиралът взе лист хартия и се прокашля.

— Единодушно решение на извънредната комисия за разследване на обстоятелствата около загубата на имперския крайцер „Макартър“. Първо. Комисията установи, че корабът е бил изгубен при случайно разпространяване на извънземни форми на живот на борда и в резултат основателно е бил унищожен, та същите да не се пренесат на другите съдове. Второ. Комисията сваля обвинението в небрежност от капитана на „Макартър“ Родерик Блейн. Трето. Комисията постановява оцелелите офицери от „Макартър“ да подготвят подробен доклад за процедурите, чрез които в бъдеще да се избегнат такива инциденти. Четвърто. Комисията отбелязва, че претърсването и стерилизирането на „Макартър“ са били възпрепятствани от присъствието на голям брой учени и тяхното оборудване и че министър Антъни Хорват е възразил срещу тези процедури, за да не смущават експериментите на цивилните. Пето. Комисията отбелязва, че капитан Блейн е щял да прояви много по-голямо усърдие в претърсването на кораба си, ако не са му попречили трудностите, отбелязани в точка четвърта. Комисията препоръчва да не бъде наказан. Решението е взето единодушно. Заседанието се закрива. Свободен сте, капитане.

— Благодаря ви, господин адмирал.

— Да. Не сте били много внимателен, Блейн. Знаете го, нали?

— Тъй вярно. — „Боже мой, колко пъти съм мислил за това!“

— Но се съмнявам, че някой във флота щеше да се справи по-добре. С всички ония цивилни на борда корабът сигурно е бил истинска лудница. Добре, сенаторе, той е ваш. Чакат ви в шестстотин седемдесет и пета стая.

— Благодаря, адмирале. — Фаулър изведе Род в коридора и се запъти към асансьорите.

— Къде отиваме сега? — попита Блейн. — Шестстотин седемдесет и пета? Това е личен състав… Уволняват ме!

— Разбира се — потвърди сенаторът. — Да не мислиш, че можеш да участваш в комисията, ако останеш във флота? Нали затова трябваше да претупаме следствието. Иначе не можеха да те уволнят.

— Но, сенаторе…

— Бен. Наричай ме Бен.

— Добре. Бен, аз не искам да се уволнявам! Флотът е моят живот…

— Вече не. — Асансьорът спря и Фаулър го побутна навън. — Все някога трябваше да напуснеш. Семейството е по-важно. Не можем да допуснем перовете да се мотаят из флота и да пренебрегват задълженията си в правителството. Знаеш, че така или иначе щеше да се уволниш преждевременно.

— Да. След като братята ми бяха убити, изобщо не съм се съмнявал в това. Само че не чак толкова рано! Виж, не могат ли да ме пуснат в отпуска?

— Не бъди идиот. Сламкарският въпрос ще ни занимава дълго време. Спарта е прекалено далеч, за да го поеме. Стигнахме. — Фаулър го въведе в стаята.

Документите за уволнението му вече бяха готови. По заповед на Негово императорско величество Родерик Харолд, лорд Блейн се произвеждаше в контраадмирал и се прехвърляше в запаса.

— Къде да ви пращаме пенсията, господин адмирал?

— Моля?

— Имате право на пенсия. Къде желаете да ви я пращаме, милорд? — За сержанта Род вече бе цивилен.

— Може ли да я даря на Фонда за подпомагане на космонавтите?

— Да, милорд.

— Тогава го направете.

Сержантът се подчини. Имаше и други въпроси, съвсем тривиални. Документите бяха отпечатани и чиновникът му подаде писалка.

— Подпишете се тук, милорд.

Писалката беше студена. Род не искаше да я докосне.

— Хайде, хайде, чакат ви десетки срещи — настоя сенатор Фаулър. — И теб, и Сали. Хайде, момче, подпиши се!

— Добре. — Нямаше смисъл да отлага. Не можеше да направи нищо. Щом самият император го назначаваше в тази проклета комисия… Той бързо надраска подписа си, после постави отпечатъка от палеца си върху документите.

 

 

Таксито с мъка си проправяше път по тесните улици на Нова Шотландия. За Род това беше необичайно преживяване. При последното му посещение на планетата го бе очаквала совалка. Но вече не.

— Ще трябва да си купя гравитолет и да назнача шофьор — каза той. — Предполагам, че членовете на комисията имат право на въздушен транспорт, нали?

— Естествено. Имаш всякакви права — отвърна сенатор Фаулър. — Всъщност този пост се равнява на баронска титла. Не че тъкмо ти имаш нужда от това, но другите се натискат точно поради тази причина.

— От колко души ще се състои комисията?

— Зависи от мен. Не бива да са прекалено много. — Таксито се разтърси, когато шофьорът едва не блъсна някакъв пешеходец. Фаулър извади джобния си компютър. — Пак закъсняваме. Имаме среща в Двореца. Ще се настаниш там, разбира се. Ще трябва да намерим място и на твоя човек в… Имаш ли прислужник, или да поръчам на секретаря си да ти потърси?

— Кели. В момента е на „Ленин“. Предполагам, че ще остане при мен. — Още една загуба за флота.

— Кели! Как е този дърт мошеник?

— Добре е.

— Радвам се да го чуя. Сега се сещам, че баща ти ме помоли да питам за него. Знаеш ли, че е на моята възраст? Помня го в униформа още от времето, когато маркизът беше лейтенант, а това беше много отдавна.

— Къде е Сали? — Когато Род излезе от стая номер 675, нея я нямаше. Така или иначе, с документите за уволнението в джоба си, той не се чувстваше в настроение за разговори.

— На пазар за дрехи естествено. Но на теб няма да ти се наложи. Един от моите хора взе размерите ти от архива на флота и ти купи няколко костюма. В Двореца са.

— Бен… действаш адски бързо, Бен — предпазливо каза Род.

— Нямам друг избор. Когато „Ленин“ влезе в орбита, трябва вече да разполагаме с отговорите на някои въпроси. Междувременно ти ще проучиш политическата обстановка на планетата. Всичко е свързано. Асоциацията на имперските търговци иска установяване на търговски отношения колкото се може по-скоро. Лигата на човечеството иска културни връзки. Армстронг иска флотът му да се справи с бунтовниците, но го е страх от сламкарите. Проблемите трябва да се уредят преди Мерил да продължи със завоюването на сектора. Стоковите борси оттук до Спарта са нестабилни — какво икономическо въздействие ще окаже сламкарската технология? Кои акционерни дружества ще фалират? Кой ще забогатее? И абсолютно всичко това е в нашите ръце, момче. Ние сме тези, които ще определим политиката.

— Леле! — Едва сега осъзнаваше тежестта на новото назначение. — Ами Сали? И останалите от комисията?

— Не бъди глупав. Комисията сме двамата с теб. Сали ще върши каквото се наложи.

— Искаш да кажеш каквото ти й наредиш. Не съм съвсем сигурен — тя е доста самостоятелна.

— Да не мислиш, че не го знам? Живял съм с нея достатъчно дълго. По дяволите, ти също си независим. Не очаквам безпрекословно да изпълняваш заповедите ми.

„Поне досега отлично се справяш“ — помисли си Блейн.

— Положението с комисията ти е ясно, нали? — попита Бен. — Парламентът се безпокои за императорските прерогативи. Които се отнасят най-вече до защитата от извънземните. Но ако са миролюбиви и така нататък, парламентът иска да има думата в търговските спогодби. Императорът няма намерение да предаде сламкарския въпрос на правителството, докато не се уверим с какво си имаме работа. Само че Спарта е далеч. Той не може лично да дойде тук — това би предизвикало проблеми в столицата. Парламентът не е в състояние да му попречи да повери управлението на престолонаследника Лизандър, но момчето още е малко. Задънена улица. Негово величество е едно, но неговите пълномощници са съвсем друго. По дяволите, на негово място не бих дал императорски пълномощия на друг, освен на представител на династията. Един човек, едно семейство не е в състояние да упражнява достатъчно влияние, каквато и власт да имат на теория, но пълномощниците са нещо различно.

— Ами Мерил? Това е неговият сектор.

— Какво Мерил? За него се отнасят същите възражения. Даже повече. Правата на вицекраля са точно определени. Сред тях не са отношенията с извънземни. Мерил няма да се опита да надхвърли правомощията си и да си основе тук малка империя, но историята ясно показва, че такива неща са се случвали доста често. Ето защо трябва да има комисия. Парламентът няма да даде толкова голяма власт само на един човек, даже на мен. Избраха ме за председател с гласуване. Назначиха племенницата ми — трябваше ни жена, а Сали е участвала в експедицията. Чудесно. Но аз не мога да остана много дълго тук, Род. Някой трябва да го направи. И този някой си ти.

— Очаквах го. Защо аз?

— Ти си логичният избор. Въпреки това се наложи да искам подкрепа от твоя старец, за да одобрят комисията. В момента маркизът е много популярен. Отлично се справи с консолидирането на своя сектор. Има блестящо военно минало. Освен това ти почти принадлежиш към династията. Чакаш на опашка за трона…

— Двайсет и осми поред съм. Племенникът ми има по-големи шансове.

— Да, но по този начин властта не излиза извън семейството. Перовете ти вярват. Бароните обичат баща ти, камарата на общините също, и никой няма да си помисли, че искаш да царуваш тук, защото така ще изгубиш Круцис. Така че сега проблемът е да намерим двама местни, които да се задоволят с баронската си титла и да ти се подчиняват след моето заминаване. Преди да се прибереш у дома ще трябва да си избереш заместник, но ще успееш. Като мен. — Фаулър весело се усмихна.

Дворецът се извиси пред тях. На портала стояха гвардейци в церемониални шотландски униформи, но офицерът, който сравни документите им със списъка си за аудиенции преди да ги пусне вътре, бе от морската пехота.

— Трябва да побързаме — докато продължаваха по кръглата отбивка към червено-жълтото каменно стълбище, каза сенатор Фаулър. — Род, ако тези сламкари наистина представляват заплаха за Империята, ще пратиш ли там боен флот под командването на Кутузов?

— Моля?

— Чу ме. Защо се усмихваш?

— Вече разговарях за това с един от моите офицери в сламкарската система. Само че тогава бях на твоето място. Да, ще го направя. Не ми се иска, но няма да се поколебая. И ти отговарям толкова бързо, защото взех решение по пътя за насам. Иначе щях да ти кажа да поставиш въпроса на обсъждане в комисията. — Той замълча за миг. — Сали обаче не би го направила.

— Не съм се и надявал. Но няма и да ти пречи. Ако стигнем до заключение, което принуди теб или мен да дадем такава заповед, тя ще отстъпи. Виж, занимавах се до побъркване с докладите ви и не откривам нищо нередно — е, има някои неща. Например случаят с твоите юнкери. Трудно ми е да го преглътна.

— И на мен…

Автомобилът спря пред стълбището на Двореца и шофьорът им отвори вратите. Род извади от джоба си пари, за да плати, и даде прекалено щедър бакшиш, защото не бе свикнал да се вози с такси.

 

 

— Това ли е всичко, милорд? — попита сервитьорът.

Блейн погледна джобния си компютър.

— Да, благодаря ви. Закъсняваме, Сали. — Той не понечи да се изправи. — Ще пием кафе, Ангъс. С бренди.

— Да, милорд.

— Род, наистина ще закъснеем. — Тя също остана на мястото си. Двамата се спогледаха и се засмяха. — Кога за последен път сме обядвали заедно? — попита Сали.

— Преди седмица? Две? Не си спомням. Сали, никога през живота си не съм бил толкова зает. — Род сбърчи лице. — Довечера пак има прием. При лейди Райърдън. Трябва ли да присъстваме?

— Според чичо Бен барон Райърдън бил много влиятелен на Нова Ирландия и имало вероятност да се нуждаем от подкрепата му.

— В такъв случай предполагам, че се налага. — Ангъс им поднесе кафето. Род го опита и доволно въздъхна. — Ангъс, никога не съм пил толкова хубаво кафе с бренди. През последната седмица се справяш блестящо.

— Да, милорд. Запазено е специално за вас.

— За мен ли? Сали, ти ли…

— Не. — Тя също се озадачи. — Откъде го взе, Ангъс?

— Някакъв търговски капитан лично го донесе в Двореца, милейди. Каза, че било за лорд Блейн. Готвачът го опита и го одобри.

— Наистина е великолепно — ентусиазирано се съгласи Род. — Как се казва капитанът?

— Ще проверя, милорд.

— Някой натегач — замислено рече Блейн, след като сервитьорът се отдалечи. — Макар че щеше да си остави името… — Той отново погледна компютъра си. — Нямаме много време. Не можем да караме вицекраля да ни чака цял следобед.

— Защо не? Двамата с чичо Бен няма да приемете моето предложение и…

— Да оставим този въпрос за обсъждането, мила. — Мерил искаше комисията незабавно да реши какво да правят със сламкарите. И далеч не само той. Армстронг искаше да му отговорят колко голям боен флот е нужен, за да обезоръжат извънземните. Адмирал Кранстън трябвало за всеки случай да планира операцията, беше казал военният министър.

Асоциацията на имперските търговци искаше всичките й членове да получат достъп до информацията на Бери за търговските възможности. Великият дякон на Неговата църква искаше доказателство, че сламкарите са ангели. Друга неговистка фракция вярваше, че са дяволи и че Империята го крие. Кардинал Рандолф от Имперската църква искаше да покажат по триизмерната телевизия записи на сламкарския живот, за да се разправи с неговистите веднъж завинаги.

И всички в радиус от двеста парсека искаха място в комисията.

— Поне ще сме на един и същи прием — рече Сали.

— Да. — Апартаментите им в Двореца се намираха в един коридор, но двамата се виждаха само на официални събирания. През последните седмици Род и Сали рядко бяха участвали заедно в заседания.

Ангъс се върна и се поклони.

— Капитан Андерсън от „Рагнарок“^[1], милорд.

— Разбирам. Благодаря ти, Ангъс. Това е кораб на „Имперска компания за автонетика“.

 

 

— Значи кафето и брендито са от господин Бери! Много любезно от негова страна…

— Да — въздъхна Род. — Наистина трябва да тръгваме. — Двамата се качиха в работния кабинет на вицекрал Мерил. Сенатор Фаулър, военният министър Армстронг и адмирал на флота Кранстън нетърпеливо ги очакваха.

— Първият ни обяд заедно от две седмици — поясни Род. — Моите извинения.

— Когато пристигне „Ленин“, няма да е толкова напрегнато — отвърна сенаторът. — С повечето обществени прояви ще се заемат учените на Хорват. Дори ще им бъде приятно.

— Ако допуснем, че им позволиш — провлачено каза Мерил. — Досега не оставяш своите протежета да говорят много.

— Моля да ме извините, ваше височество — обади се адмирал Кранстън. — Бързам. Какво да направя за пристигането на „Ленин“? Корабът ще влезе в орбита след шейсет часа и трябва да пратя инструкции на Кутузов.

— Вече щяхме да сме решили този проблем, ако беше приел моето предложение, чичо Бен — рече Сали. — Настанете ги в Двореца, дайте им прислужници и охрана и нека сламкарите решават с кого да се срещат.

— Тя има право, Бенджи — отбеляза Мерил. — В края на краищата, те са представители на суверенна сила. Не можеш да ги държиш затворени, нали? Ще се вдигне страшна врява, и за какво?

— Адмирал Кутузов твърди, че сламкарите представляват опасност — отвърна военният министър. — Казва, че били много убедителни. Дайте им възможност да говорят с когото пожелаят и кой знае какво ще направят. Могат да ни донесат политически неприятности, ваше височество.

— Но трябва да се съгласите, че трима сламкари не биха могли да представляват военна опасност — настоя Сали.

Бенджамин Фаулър тежко въздъхна.

— Вече приказвахме за това. Не ме безпокои военната опасност! Ако ги оставим да правят каквото си искат, сламкарите ще сключат сделки. Докладът на Бери е категоричен. Извънземните могат да организират заинтересованите групи в своя подкрепа. И в резултат ще подпишат търговски спогодби.

— Комисията има право на вето върху всички договори, чичо Бен.

— По-трудно е да развалиш сделката, отколкото да се погрижиш да не бъде сключена. Виж, ако сламкарите са точно такива, за каквито ги смята Хорват, миролюбиви, готови да ни продават или подаряват нови технологии, без амбиции за жизнено пространство — а откъде би могъл да знае това, по дяволите? — ако не представляват военна опасност и никога не се съюзят с отцепниците…

Адмирал Кранстън гърлено изръмжа.

— Даже да са точно такива, пак ще има проблеми. Техниката им ще плъзне из цялата Империя. Не можем просто да го допуснем, без да разработим планове за преустройство на икономиката.

— Преди по-малко от час — сухо рече Мерил — тук беше председателят на Имперската федерация на труда. Иска да задържим сламкарите, докато хората му проучат проблемите с безработицата. Не били против новите технологии, но настоява да сме предпазливи. Не мога да го виня.

— И Асоциацията на имперските търговци вече не е единна — прибави Род. — Снощи у лейди Малкълм двама търговци ми казаха, че изпитвали съмнения относно сламкарите. — Той докосна реверите на яркото си сако. Цивилните дрехи му стояха по-добре и трябваше да са му по-удобни от униформата, ала, кой знае защо, не се чувстваше спокойно в тях. — По дяволите, не зная какво да кажа! Бях толкова зает с безсмислени речи, дискусии и тези проклети приеми, че нямах възможност да помисля по въпроса.

— Разбира се, разбира се — успокои го Мерил. — И въпреки това, милорд, заповедта на негово величество е ясна. Трябва да получа съвет от вашата комисия. И все още очаквам този съвет. Лейди Сандра…

— Сали, моля ви. — Тя не харесваше кръщелното си име, макар че никой не знаеше причината.

— Лейди Сали поне ни предложи нещо. Сенаторе, вие с Блейн само се оплаквате, че не разполагате с достатъчно информация!

— А и въпросът с моя флот — вметна Армстронг. — Трябва да зная дали корабите на Кранстън могат да продължат да преследват отцепниците, или трябва да чакат в готовност в края на сектора. Ако знамето ни не се развее в далечните провинции, ще избухнат още бунтове!

— Със същите искания ли? — попита Род.

— Да. Искат собствени кораби. И повече влияние върху имперската политика, но главно кораби. Това е достатъчно, за да ме побърка! Те сами уреждат вътрешните си въпроси. Не плащат повече данъци от нас. Когато се появят отцепници, викат флота и ние пристигаме. Но това не са ваши проблеми, милорд. Ако наистина се нуждаем от кораби, за да защитим човечеството от извънземни чудовища, аз ще ви ги осигуря, даже да се наложи сам да работя в доковете на Макферсън.

— Може би за нас ще е от полза, ако сламкарите са враждебно настроени — замислено рече Мерил. — Действителната заплаха за Империята ще сплоти провинциите… Чудя се дали не бихме могли да подхвърлим тази версия на бароните.

— Ваше височество! — възрази Сали.

— Просто ми хрумна, милейди, просто ми хрумна.

— Да ги смаем с показност — изсумтя Фаулър. Всички се обърнаха към него. — Очевидно е. Нека журналистите се развихрят. Когато пристигне „Ленин“, ще организираме невиждано представление. Пищно посрещане на сламкарите. С всички почести. Церемонии, паради, обиколки. Дискусии с хората от външното министерство. Никой не може да възрази, ако обществените прояви на извънземните са официални и външното министерство монополизира останалото им време. А ние ще продължаваме да работим. Ваше височество, ще ви дадем съвет веднага щом можем, но Леони… негово величество не ме е пратил тук, за да правя прибързани заключения. Докато не науча повече, просто ще трябва да чакаме.