Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (7)

3. Официална вечеря

„Макартър“ набра инерция със стандартна гравитация. Всички от екипажа бяха заети с промяната от ориентацията спрямо планетата. За разлика от търговските съдове, които често взимаха на части големите разстояния от вътрешните планети до пунктовете за Олдърсънов скок, бойните кораби обикновено ускоряваха без спиране.

Два дни след напускането на Ново Чикаго Блейн даде официална вечеря.

Вечеря с бели покривки и свещници, тежки сребърни чинии и гравирани кристални чаши, дело на опитни занаятчии от пет свята, съкровище, което не принадлежеше на Блейн, а на „Макартър“. Всички мебели бяха върнати по местата им, след като по време на орбитирането бяха монтирани край външните стени, а голямата маса за орбита беше прибрана в цилиндричната стена на каюткомпанията.

Тази резбована маса бе обезпокоила Сали Фаулър. Беше я видяла два дни преди това, когато „Макартър“ все още се намираше в близост до планетата и външната стена представляваше палуба, също покрита с резба. Когато Сали се спусна по стълбищната шахта, Блейн забеляза облекченото й изражение.

Бери изглеждаше абсолютно спокоен и очевидно се забавляваше — сто на сто бе прекарал доста време в космоса. Навярно повече от самия Род.

Това беше първата официална среща на младия капитан с пътниците. Докато чакаше стюардите в безукорни бели униформи да поднесат първото блюдо, Блейн потисна усмивката си. На „Макартър“ имаше всичко друго освен изискана храна.

— Боя се, че вечерята няма да съответства на обстановката — каза той на Сали. — Но ще видим с какво ще ни нагостят. — Кели и стюардите цял следобед се бяха съветвали с главния готвач, но Род не очакваше много.

Имаше достатъчно храна, разбира се. Биопластмаса, пържоли от култивирано месо и царевица от Нови Вашингтон, но на Ново Чикаго Блейн не бе имал възможност да попълни корабните провизии, а собствените му припаси бяха унищожени по време на битката с бунтовниците. Естествено капитан Цилер беше свалил своите на планетата. Освен това бе успял да вземе със себе си най-добрия готвач и ординареца, който готвеше на капитана на кораба.

Поднесоха първото блюдо — огромен поднос с тежък капак, сякаш от ковано злато. По него се гонеха златни дракони, над които се носеха хексаграми И Ксин. Изработени на Ксанаду, съдът и капакът бяха стрували на „Макартър“ един от траловете му. Ординарец Кели стоеше зад Блейн, внушителен в бялата си униформа с ален пояс, съвършен иконом. Изобщо не приличаше на човека, от когото новобранците изпитваха ужас и който беше предвождал морските пехотинци в бой срещу гвардията на Съюза. Кели с опитен жест повдигна капака.

— Великолепно! — възкликна Сали. Лицето на сержанта просия. Върху подноса имаше пай във формата на „Макартър“, сражаващ се с покритата с черен купол бунтовническа крепост, изваян по-изящно от произведение на изкуството в имперския дворец. Другите ястия бяха в същия стил и макар че бяха направени от култивирана мая и други безвкусни боклуци, оставяха впечатление за истински банкет. Род забрави грижите си и се поотпусна.

— Какво ще правите сега, милейди? — попита Синклер. — Били ли сте преди на Нова Шотландия?

— Не, пътуването ми беше чисто професионално, командир Синклер. За родната ви планета нямаше да е голяма чест, ако я бях посетила, нали? — Тя се усмихна, но в очите й се криеше бездънен черен космос.

— И защо да не сме поласкани? Всеки свят в Империята би приел посещението ви за огромна чест.

— Благодаря ви, но аз съм антроположка и се занимавам с примитивни култури. Нова Шотландия едва ли отговаря на това определение — увери го Сали. Акцентът на главния инженер събуди интереса й. На Нова Шотландия наистина ли говореха така? Звучеше й като от роман от доимперската епоха. Но докато мислеше за това, тя внимаваше да не гледа към него. Ясно долавяше отчаяната гордост на Синклер.

— Добре казано — похвали я Бери. — Напоследък като че ли срещам доста антрополози. Това нова специалност ли е?

— Да. Жалко, че по-рано почти не е имало такива учени. Империята е унищожила всичко ценно на ужасно много светове. Надявам се никога повече да не допускаме тази грешка.

— Да, сигурно е доста шокиращо — отвърна Блейн. — Без предупреждение да попаднеш в Империята, независимо дали го искаш. Дори да няма други проблеми. Навярно е трябвало да останете на Ново Чикаго. Капитан Цилер каза, че управлението на планетата изобщо не било лесно.

— Не можех. — Тя замислено погледна чинията си, после се насили да се усмихне. — Нашето първо правило е да съчувстваме на народа, който изучаваме. А аз мразя Ново Чикаго — искрено прибави Сали. Силното чувство я зарадва. Даже омразата бе за предпочитане пред… пустотата.

— Да — съгласи се Синклер. — След месеци във военнопленнически лагер всеки би намразил тая планета.

— Нещо повече, господин командир. Дороти изчезна. Момичето, с което пристигнах. Просто… я няма. — Последва продължително мълчание и тя се засрами. — Моля ви, не ми позволявайте да ви разваля настроението.

Блейн се чудеше какво да каже, когато Уитбред му помогна. Младшият юнкер правеше нещо под ръба на масата — но какво? Повдигаше покривката и опипваше материята. А преди това бе разглеждал кристала.

— Да, господин Уитбред — рече Род. — Много е здраво.

Уитбред се сепна и се изчерви, но Блейн нямаше намерение да го засрамва.

— Покривка, сребърни прибори, чинии, подноси, кристални чаши, всичко трябва да е издръжливо — обърна се към всички той. — Обикновените стъклени чаши щяха да се счупят още при първата битка. Нашият кристал е друг въпрос. Изсечен е от въздушен щит на разбита спускателна совалка от времето на Първата империя. Или поне така са ми казвали. Днес не можем да правим такива материали. И покривката не е от истински лен, а от изкуствени влакна, също от онова време. Капаците на подносите са от ковано злато, покрито с кристално желязо.

— Първо забелязах кристала — колебливо отвърна Уитбред.

— Някога и с мен беше така — усмихна се Блейн. Вярно, юнкерите бяха офицери, но все още си бяха момчета и Род си спомняше дните, когато и той беше такъв. Поднесоха им следващите блюда, по време на които водиха професионални разговори, придружени от пояснения за пътниците. Накрая стюардите разчистиха масата и сервираха кафе и вино.

Уитбред — беше по-млад от Стейли само с три седмици — вдигна чашата си.

— Господин капитан, милейди. За негово императорско величество. — Офицерите пиха за своя владетел, както от две хиляди години правеха всички във флота.

— Ще ми позволите ли да ви покажа родната си планета? — неуверено попита Синклер.

— Разбира се. Благодаря ви, но не зная колко ще останем там. — Сали въпросително погледна към Блейн.

— Аз също. Трябва да ремонтираме кораба и само от доковете зависи колко време ще отнеме това.

— Е, ако не е прекалено дълго, ще остана с вас. Кажете ми, господин командир, има ли много кораби от Нова Шотландия за Спарта?

— Повече, отколкото от другите планети от тази страна на Въглищния чувал. Но не бих казал, че са много. Малко кораби разполагат с подходящи удобства за пътници. Навярно господин Бери би могъл да ви обясни повече — неговите лайнери пътуват до Нова Шотландия.

— Само че, както отбелязахте самият вие, не превозват пътници. Нашата работа е да спъваме междузвездната търговия, нали знаете. — Бери забеляза учудените погледи на сътрапезниците си. — „Имперска компания за автонетика“ се занимава с транспортиране на роботизирани заводи. Когато можем да произвеждаме нещо на някоя планета по-евтино от вносните стоки, ние изграждаме там завод. И конкурираме търговците.

Той си наля още вино — от онова, което Блейн бе казал, че било от последните бутилки. (Трябваше да е добро, иначе капитанът нямаше да се безпокои, че ще свърши.)

— Тъкмо затова бях на Ново Чикаго, когато избухна бунтът.

Синклер и Сали Фаулър кимнаха, Блейн остана неподвижен и с безизразно лице, Уитбред сръга Стейли („Само чакай да ти разкажа“). Тези реакции подсказаха на търговеца повечето от онова, което го интересуваше. Подозрения, но нищо доказано, нищо официално.

— Имате вълнуваща професия — обърна се към Сали той преди мълчанието да е станало неловко. — Разкажете ни още, моля ви. Били ли сте на примитивни светове?

— Не — мрачно отвърна Сали. — Познавам ги само от книгите. Канехме се да заминем за Арлекин, но бунтът… — Тя замълча.

— Аз съм бил на Макасар — рече Блейн.

Момичето мигновено просия.

— За Макасар имаше цяла глава. Много примитивна, нали?

— И все още е такава. Местната колония поначало не била голяма. По време на Войните за наследството бил унищожен целият промишлен комплекс и от четиристотин години никой не бил посещавал планетата. Когато отидохме там, културата им беше на равнището на желязната епоха. Мечове, ризници от метални халки или плочки, дървени платноходи.

— Но какви бяха хората? — възбудено попита Сали. — Как живееха?

Род смутено сви рамене.

— Останах само няколко дни и нямах достатъчно време да получа цялостна представа за Макасар. Тогава бях на възрастта на Стейли. Спомням си, че единственото ми желание беше да намеря прилична кръчма. — Искаше му се да прибави: „В крайна сметка аз не съм антрополог“.

Разговорът продължи. Блейн се чувстваше уморен и търсеше възможност да сложи край на вечерята. Другите сякаш бяха приковани на местата си.

— Ние изучаваме културната еволюция — сериозно казваше Синклер — и в това навярно има логика. Но не може ли да има и физическа еволюция? Първата империя е била много голяма и рядко населена. Имало е достатъчно място за почти всичко. Не е ли възможно да открием някъде, в някое забравено кътче на старата Империя, планета, обитавана от свръххора?

Двамата юнкери внезапно застанаха нащрек.

— Какво би донесла физическата еволюция, милейди? — попита Бери.

— Учили са ни, че разумните същества не могат да еволюират — отвърна Сали. — Обществата пазят своите по-слаби членове. Веднага щом техническото равнище го позволи, цивилизациите създават инвалидни колички, очила и слухови апаратчета. Когато дадено общество воюва, мъжете се подлагат на изпит за годност преди да им позволят да рискуват живота си. Предполагам, че това допринася за победата — усмихна се тя. — Но почти не оставя място за оцеляването на най-силните.

— Да речем обаче — обади се Уитбред, — че някоя култура е била върната още по-назад от Макасар. До пълно дивачество — до тояги и огън. Тогава е възможна еволюция, нали?

Три чаши вино бяха удавили мрачното настроение на Сали и тя с готовност разговаряше на професионални теми. Чичо й често й бе казвал, че е прекалено бъбрива за дама, и момичето се опитваше да се владее, ала виното винаги й въздействаше така — виното и любознателната публика. След безкрайните седмици пустота това й доставяше искрено удоволствие.

— Определено — потвърди Сали. — Докато обществото еволюира. Естественият подбор продължава дотогава, докато се съберат достатъчно хора, за да се защитават от околната среда. Но това не им дава достатъчно време за физическа еволюция. Господин Уитбред, има планета, на която се практикува ритуално детеубийство. Старейшините убиват онези бебета, които не отговарят на техните стандарти за съвършенство. Това не е точно еволюция, но би могло да доведе до някои резултати. Само че просто няма достатъчно време.

— Хората отглеждат коне. И кучета — отбеляза Род.

— Да. Но не се получават нови видове. Никога. И обществата не са в състояние достатъчно дълго да спазват твърди правила, за да стигнат до действителни промени в човешката раса. Разбира се, правени са целенасочени опити за създаване на свръххора. Например системата Завър.

— Онези зверове! — презрително изсумтя Синклер. — Те започнаха Войните за наследството, които едва не унищожиха цялото човечество. — Юнкер Уитбред се прокашля и главният инженер замълча.

Сали използва паузата.

— Това е поредната система, на която не мога да съчувствам. Макар че сега са верни на Империята… — Тя се огледа. Израженията на всички бяха странни и Синклер се мъчеше да скрие очите си зад чашата си с вино. Ъгловатото лице на юнкер Хорст Стейли спокойно можеше да е издялано от камък. — Какво има? — попита Сали.

Последва продължително мълчание.

— Господин Стейли е от системата Завър, милейди — поясни Уитбред.

— Ппростете ми — заекна тя. — Сложих пръст в раната, нали? Наистина, господин Стейли, аз…

— Ако младшите ми офицери са чак толкова чувствителни, нямам нужда от тях на борда — прекъсна я Род. — И не само вие сложихте пръст в раната. — Той многозначително погледна Синклер. — Ние не съдим хората по онова, което преди векове са извършили родните им светове. — По дяволите. Звучеше адски високопарно. — Та какво казвахте за еволюцията?

— При… при разумните същества кръгът се затваря — продължи Сали. — Видовете еволюират в съответствие с околната среда. Разумните същества променят средата според собствените си изисквания. Щом стане разумен, видът престава да еволюира.

— Жалко, че нямаме възможност за сравнение — спокойно отвърна Бери. — Само фантасмагории. — След което търговецът разказа дълъг виц за невероятно интелигентен октопоид, срещнал кентавър, и всички се засмяха. — Е, капитане, вечерята беше чудесна — завърши той.

— Да. — Род се изправи и подаде ръка на Сали. Другите ги последваха. Докато Блейн я изпращаше до каютата й, тя мълчеше. На сбогуване само измърмори някаква любезност. Род се върна на мостика. В мозъка на кораба трябваше да се запаметят още извършени при ремонта промени.