Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (59)

55. Скритият коз на Ренър

Сенатор Фаулър тежко седна и огледа присъстващите. Това бе достатъчно, за да сложи край на разговорите и да привлече вниманието на всички.

— Предполагам, че знаем каква е целта — каза той. — Сега идва пазарлъкът за цената. Хайде да определим принципите, а? Първо и най-главно. Съгласни ли сте да не въоръжавате колониите си и да ни позволявате да ги контролираме?

— Да — решително отвърна Джок, изцвъртя на господаря нещо и после каза: — Посланикът е съгласен. Ако Империята защитава колониите ни от вашите врагове, срещу определена цена, разбира се.

— Определено ще го направим. Второ. Съгласни ли сте да търгувате само с компаниите, упълномощени от Империята?

— Да.

— Е, това са основните въпроси — заяви Фаулър. — Готови сме да пристъпим към второстепенните. Кой е първи?

— Може ли да попитам какви колонии ще установят? — обади се Ренър.

— Моля? Естествено.

— Благодаря. Ще вземете ли със себе си представители на всичките си класи?

— Да… — Джок се поколеба. — Всички, които са важни за изпълнението на целите ни, господин Ренър. Например няма да ни трябват фермери на нетераформиран астероид, докато инженерите не построят купол.

— Добре. Хм, чудех се… — Той въведе команда в джобния си компютър и включи екраните на стената. Появи се образ на странно изкривената Нова Каледония, ярък проблясък, после мрак. — Извинете. Сбърках мястото. Това беше моментът, в който сондата стреля по кораба на капитан Блейн.

— О? — рече Джок, после зацвъртя на другите. Те й отговориха. — Питахме се каква е съдбата на тази сонда. Честно казано, смятахме, че сте я унищожили, и затова не искахме да ви зададем този въпрос…

— Почти сте познали — отвърна Ренър. На екрана продължиха да се редуват образи. Светлинното платно се огъваше. — Това е точно преди да стрелят срещу нас.

— Но сондата не би ви нападнала — възрази Джок.

— Само че го направи. Взели са ни за метеор, предполагам — поясни Род. — Така или иначе…

На дисплея се появиха черни форми. Платното се надипли, проблесна и те изчезнаха. Ренър върна записа, докато силуетите не се очертаха на светлия фон, и спря кадъра.

— Трябва да ви предупредя — каза Джок. — Не знаем почти нищо за сондата. Това не е нашата специалност и преди да напуснем Сламката нямахме възможност да проучим архивите.

Сенатор Фаулър свъси вежди.

— Какво точно целите, господин Ренър?

— Хм, чудех се за тези образи. — Астрогаторът посочи на екрана с електронна показалка. — Това са различни сламкарски класи, нали?

Джок се поколеба.

— Така изглежда.

— Така е, разбира се. Това е кафява, нали? И лекар.

— Да. — Показалката се премести. — Куриер — рече Джок. — И господар…

— А това е часовникар. — Род не можеше да скрие отвращението си. — Следващият, изглежда, е фермер. Трудно е да го различиш от кафява, но… — В гласа му ненадейно се прокраднаха тревожни нотки. — Ренър, не познавам другия.

Настъпи тишина. Показалката сочеше уродлива сянка, по-дълга и слаба от кафяв, с нещо като шипове на коленете, петите и лактите.

— Виждали сме ги — каза Ренър. Говореше почти автоматично. Като човек, хванал се на бас, че ще мине през гробище в полунощ. Или като войник, водещ другарите си към вражеска територия. Безизразен, решителен, хладнокръвен. Изобщо не бе в негов стил.

Екранът се раздели на две и се появи нов образ: машината на времето от музея в града на Замъка. Абстрактната скулптура от електронни части беше заобиколена от въоръжени същества.

При първата си среща с Иван Род бе изпитал смущаващо силно желание да погали копринената козина на посланика. Сега го изпълваше също толкова непреодолимо чувство: искаше му се да заеме каратистка поза. Създанията бяха изваяни до най-малки подробности. Изглеждаха твърди като стомана, стояха като свити пружини и след схватка с тях дори инструкторите по ръкопашен бой от морската пехота щяха да са като прегазени от електрическа косачка. А какво беше онова там под голямата лява ръка, нещо като полускрит нож с широко острие?

— А — рече Джок, — демон. Предполагам, че онези фигури трябва да са били кукли, изобразяващи нашия вид. Като статуетките — така посредникът по-лесно е можел да ни опише.

— Толкова много? — удивено каза Род. — Пълен кораб с модели в цял ръст?

— Не знаем дали са били в цял ръст, нали? — отбеляза сламкарката.

— Чудесно. Да речем, че са били модели — съгласи се Ренър, но безмилостно продължи: — И все пак са били модели на реални сламкарски класи. Освен този. Защо в групата има демон?

Не получи отговор.

— Благодаря ти, Кевин — бавно каза Род. Не смееше да погледне Сали. — Джок, има ли такава сламкарска класа?

— Не е само това, капитане — рече астрогаторът. — Много внимателно се вгледайте във фермера. След като вече знаем какво да търсим.

Образът не беше ясен, просто силует с размазани очертания, но заоблеността отпред бе очевидна.

— Бременна е! — възкликна Сали. — Защо веднага не се досетих? Бременна статуетка! Но… Джок, какво означава това?

— Да, какво? — студено попита Род.

Но не можеха да привлекат вниманието на Джок.

— Стига! Не говори повече! — заповяда Иван.

— Какво да им кажа? — простена Джок. — Онези идиоти са взели воин! Свършено е с нас, свършено е, а само допреди малко цялата вселена беше в ръцете ни! — Мощната лява ръка на сламкарката яростно се сви в юмрук.

— Тишина. Овладей се. Веднага. Чарли, разкажи ми каквото знаеш за сондата. Как са я построили?

Чарли изрази с жест презрение, последвано от почит.

— Би трябвало да е очевидно. Строителите на сондата са знаели, че тази звезда е обитавана от чужд вид. Но нищо повече. Затова са решили, че другите същества приличат на нас, ако не по външен вид, поне по характер.

— Циклите — замислено рече белият. — Трябвало е да предвидим, че не всички раси са обречени на Циклите.

— Точно така — потвърди Чарли. — Просто са смятали, че хипотетичният вид е оцелял. Че е бил разумен. Че не е можел да контролира възпроизводството си повече от нас, тъй като инстинктът за самосъхранение е несъвместим с такъв контрол. Предполагали са, че когато сондата пристигне, този звезден народ ще е в колапс.

— Така. — Иван се замисли. — Смотаняците са качили на борда бременни от всички класи. Идиоти!

— Трябва да им отдадем дължимото. Направили са, каквото са могли — отвърна Чарли. — Сондата явно е била построена така, че да изхвърли пътниците си в слънцето в момента, в който срещне космическа цивилизация. По този начин другата раса е нямало да заподозре опит за завладяване на планетата й с помощта на светлинното платно и е щяла да открие само посредничка, пратена на мирна мисия. — Чарли замълча за миг. — Посредничка, която случайно се е оказала мъртва. Сондата я е убила, за да научат за нея колкото може по-малко. Ти си господар: нямаше ли да постъпиш така?

— Да не съм смотаняк, че изобщо да пратя сонда? Тази стратегия е глупава. А сега трябва да кажем нещо на тези човеци.

— Предлагам да им признаем всичко — отвърна Чарли. — Какво друго ни остава? Оплетохме се в собствените си лъжи.

— Почакай — заповяда Иван. Хората любопитно ги гледаха. — Трябва да кажем нещо. Харди знае, че сме възбудени. Нали?

„Да“ — изрази с жест Чарли.

— Какво откритие би могло да ни развълнува толкова силно?

— Довери ми се — бързо отвърна Джок. — Все още можем да се спасим… Демонопоклонници! Казахме ви, че нямаме расови врагове и това е вярно, но има тайна религиозна секта, която почита като богове демоните на времето. Те са зли и много опасни. И са превзели сондата преди да напусне астероидния пояс…

— В такъв случай пътниците и екипажът са били живи, така ли? — попита Род.

Чарли сви рамене.

— Да, предполагам. Сигурно са се самоубили. Кой знае защо? Навярно са решили, че сме открили свръхсветлинен двигател и ги чакаме. Какво направихте, когато се приближихте до тях?

— Пратихме съобщения на повечето човешки езици — отвърна Род. — Сигурни ли сте, че са били живи?

— Откъде да знаем? — попита Джок. — Не мислете за тях. — Гласът й излъчваше презрение. — Те не са били истински представители на нашата раса. Демонопоклонниците извършват ритуални жертвоприношения на сламкари от разумни класи.

— Колко са тези демонопоклонници? — попита Харди. — Не са ми споменавали за тях.

— Не се гордеем с тяхното съществуване — отвърна Джок. — Вие признахте ли ни за отцепниците? Или за системата Завър? Приятно ли ви е да знаем, че хората са способни на такива неща?

Разнесе се смутен шепот.

— По дяволите! — изруга Род. — Те са били живи след това огромно… след това огромно разстояние. — Ужасна мисъл.

— Разстроени сте — каза Джок. — Радваме се, че не сте говорили за тях преди да се срещнете с нас. Експедицията ви щеше да има съвсем друг характер, ако бяхте…

Тя замълча. Доктор Зигмунд Хоровиц се бе изправил от мястото си и се навеждаше към екрана, за да разгледа снимката на машината на времето. Професорът въведе команда в компютъра си и увеличи една от фигурите на демоните. Силуетът от сондата изчезна. Едната половина от екрана помътня, после се появи нов образ и започна да се уголемява… създание с остри зъби и лице като на плъх, приклекнало върху купчина останки.

— Аха! — триумфално извика ксенобиологът. — Чудех се от какво са произлезли плъховете! Дегенеративни форми от това… — Той се обърна към сламкарите. Поведението му не изразяваше нищо друго освен любопитство, сякаш не беше обърнал внимание на целия разговор. — За какво използвате тази каста? — попита Хоровиц. — Те са войници, нали? Трябва да са. Иначе каква полза от тях?

— Не. Те са просто митични същества.

— Глупости! Демони с оръжие? Отец Харди, можете ли да си представите дяволи с пушки? — Ученият отново повика силуета на сондата. — Кълна се в брадата на Авраам! Това не е модел. Вижте сега, това е сламкарски подвид. Защо го криете? Очарователно… никога не съм виждал същество, толкова добре адаптирано към… — Той замълча.

— Воинска каста — бавно каза Бен Фаулър. — Не се изненадвам, че сте я крили от нас. Доктор Хоровиц, допускате ли, че тези… създания са също толкова многобройни, колкото и другите сламкари?

— Защо не?

— Но нали ви казвам, че демоните са легенда — настоя Джок. — Епосът. Доктор Харди, спомняте ли си епоса? Това са създанията, които събарят небето…

— Да — отвърна капеланът. — Но не съм сигурен, че са изчезнали. Вие сте запазили потомците им в зоопаркове. Антъни, задавам ти хипотетичен въпрос. Да приемем, че сламкарите имат многобройна воинска каста. Техните господари се гордеят с независимостта си като земните лъвове. Преживели са няколко катастрофални войни и са безнадеждно затворени в една-единствена планетна система. Какво е най-логичното развитие на историята им?

Хорват потръпна. Другите също.

— Като… „Макартър“ — тъжно промълви министърът. — Когато броят на населението нарасне до непоносимост, единството на техните господари ще се наруши… ако тази каста наистина все още съществува, Дейвид.

— Пак ви повтарям, това са легендарни демони — възрази Джок.

— Боя се, че не вярваме на всичко, което ни казвате рече Харди. В гласа му се долавяше дълбока печал. Не че някога безрезервно съм приемал всичко, разбира се. Свещениците чуват много лъжи. Но винаги съм се чудил какво криете. Щеше да е по-добре, ако ни бяхте показали някакви военни или полицейски сили. Но ние не сте можели, нали? Имали сте… — Той посочи екрана. — Тези създания.

— Изглеждаш много мрачен, Род — отбеляза сенатор Фаулър.

— Да. Мислех си какво ли ще е да воюваме с раса, която от десет хиляди години е отглеждала воини. Трябва да са се адаптирали и към космически условия. Ако сламкарите получат полето… Бен, мисля, че няма да можем да ги победим! Все едно да се опитваме да се бием с милиони завърски киборги! По дяволите, и две хиляди са били достатъчни, за да подклаждат войната години наред!

Сали безпомощно ги слушаше.

— Ами ако Джок казва истината? Не може ли да е права? Действително може да е имало воинска каста, която сега е изчезнала и сега някаква престъпна секта… иска да ги върне.

— Лесно ще разберем — измърмори Фаулър. — И най-добре да побързаме преди сламкарските кафяви да са построили флот, който да ни попречи.

— Ако вече не са готови — промълви Род. — Работят адски бързо. Реконструираха посланическия кораб, докато се приближаваше към „Макартър“. Изцяло — при това само с две кафяви и няколко часовникари. Струва ми се, че командир Каргил наистина е проявил сдържаност при анализа на опасността, сенаторе.

— И даже да не я е подценил — отвърна Ренър, — всеки техен кораб ще се равнява по мощ на „Ленин“, командван от адмирал Кутузов.

— Ясно. Добре, Джок. Разбираш в какво положение сме — каза Фаулър.

— Всъщност не. — Сламкарката седеше наведена напред и изглеждаше напълно извънземна.

— Тогава ще ти обясня. Ние нямаме средства да воюваме с милиони гадини, еволюирали специално за такава, цел. Може би ще победим, може би не. Щом сте запазили тази каста, очевидно сте имали нужда от нея — системата ви е прекалено пренаселена, за да държите излишни гърла. Щом сте имали нужда от нея, значи сте водили войни.

— Разбирам — колебливо отвърна Джок.

— Не, не разбираш — изръмжа сенаторът. — Вие знаете нещо за системата Завър, но не достатъчно. Джок, ако вие отглеждате воини, нашият народ ще ви оприличи с обитателите на Завър и ми се струва, че нямате представа каква омраза е изпитвала към тях и техните свръхчовешки идеи Империята.

— Как ще постъпите? — попита Джок.

— Ще посетим системата ви.

— И ако откриете воини?

— Няма нужда да ги търсим, нали? — изсумтя Фаулър. — Убедени сме, че ще открием. — Той тежко въздъхна. Мълчанието му продължи съвсем кратко — само секунда. После той се изправи и бавно се приближи до екрана…

— Какво ще правим? Не можем ли да им попречим? — простена Джок.

Иван запази спокойствие.

— Няма да има полза. Освен това ти не си в състояние да го направиш. Този морски пехотинец не е воин, но има оръжие и ръката му не се откъсва от него. Страхува се от нас.

— Но…

— Слушай.

— Свържете ме с принц Мерил и военния министър Армстронг — каза Фаулър на телефонистката. — Лично. Не ми пука къде са в момента. Трябват ми веднага.

— Да, сенаторе. — Младото момиче се уплаши от резкия тон на стареца, наведе се над уредите си и в залата се възцари тишина.

Армстронг се намираше в кабинета си. Куртката му висеше на облегалката на стола, яката на ризата му бе разкопчана. По бюрото му се валяха документи. Той сърдито вдигна глава, видя кой го търси и измърмори:

— Да?

— Един момент — каза Фаулър. — Искам да установя връзка и с вицекраля.

Наложи се да почакат.

Появи се само лицето на Негово височество. Мерил изглеждаше задъхан.

— Да, сенаторе?

— Ваше височество, виждали ли сте заповедта ми от императора?

— Да.

— Приемате ли пълномощията ми по всички въпроси, свързани с извънземните?

— Разбира се.

— Като представител на негово императорско величество, ви заповядвам колкото може по-скоро да съберете секторния боен флот и да назначите адмирал Кутузов за негов главнокомандващ.

Вицекралят и военният министър мълчаха. В залата се разнесе шепот. Бен властно махна с ръка за тишина.

— Една малка формалност, сенаторе — неуверено каза Мерил. — Трябва да поискам потвърждение на заповедта от друг член на комисията.

— Да. Род.

Род не смееше да погледне Сали. „Раса от воини? Независими господари? Не можем да ги допуснем в Империята. Човечеството няма да оцелее и век…

Сламкарите са като вцепенени. Знаят какво ще открием. Неконтролирано размножаване и демони. Кошмарът на всички деца… но аз харесвам сламкарите. Не. Харесвам посредниците. Не зная нищо за другите. А посредниците не управляват сламкарската цивилизация.“ Той колебливо отправи очи към Сали. Тя седеше неподвижно като извънземните. Род дълбоко си пое дъх.

— Одобрявам заповедта, ваше височество.