Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (21)

17. Изгонването на Кроуфорд

Юнкер Джонатан Уитбред стигна до хамака си много по-рано, отколкото очакваше. Блажено се отпусна и затвори очи… после отвори едното, усетил впития в него поглед.

— Какво има, Потър?

— Господин Уитбред, ще съм ви безкрайно задължен, ако поговорите с господин Стейли.

Уитбред не очакваше такава молба и отвори и другото си око.

— Защо?

— Нещо го измъчва. Нали го знаете, не се оплаква, предпочита да умре. Но се движи като машина, почти не разговаря с никого. Храни се сам… вие го познавате по-отдавна и си мислех, че може би ще откриете причината.

— Добре, ще опитам. Когато се събудя. — Той затвори очи. — След седем-осем часа. Едва ли е чак толкова спешно.

 

 

В друга част на „Макартър“ главният астрогатор се мяташе в помещение, не много по-голямо от предишната му койка. Това бе каютата на младши лейтенанта, но двама учени бяха заели каютата на Ренър и лейтенантът се беше пренесъл при един офицер от морската пехота.

Ренър внезапно седна в мрака, сепнат от мисъл, която можеше да е сънувал. После включи лампата и проучи непознатото табло на интеркома. Сержантът, който му отговори, прояви забележително самообладание и не извика от ужас.

— Свържете ме с госпожица Фаулър — нареди астрогаторът.

Сержантът се подчини без коментар. „Сигурно е робот“ — помисли си Ренър. Знаеше как изглежда.

Сали не спеше. Двамата с Хорват току-що бяха настанили сламкарката в каютата на главния артилерист. Лицето и гласът й му показаха, че прилича на кръстоска между човек и къртица — невероятно постижение за несловесно общуване.

— Сетих се нещо — каза той. — При вас ли е джобният ви компютър?

— Естествено. — Момичето го извади и му го показа.

— Моля, включете го.

С озадачено изражение Сали надраска няколко букви върху плоската кутия, изтри ги, зададе на устройството елементарен проблем, после по-сложен, който изискваше помощ от корабния компютър. Накрая повика произволен личен файл от корабната памет.

— Работи нормално.

Гласът на Ренър бе дрезгав от съня.

— Аз ли съм се побъркал, или наистина сме видели как сламкарката разглобява и отново сглобява компютъра?

— Естествено. Направи същото и с пистолета ви.

— Но джобен компютър! Разбирате, че това не е възможно, нали?

— Защо?

— Попитайте доктор Хорват. — Той затвори и си легна.

Момичето настигна министъра точно пред каютата му и му разказа за компютъра.

— Но тези неща представляват голяма интегрирана система. Ние дори не се опитваме да ги ремонтираме… — Хорват продължи да мърмори нещо под нос.

Докато Ренър спеше, министърът и Сали събудиха групата на физиците. Тази нощ нито един от тях не мигна.

 

 

„Утрото“ на боен кораб е нещо относително. Сутрешната вахта е от 04.00 до 08.00 ч. — време, в което представителите на човешкия вид обикновено спят, но космосът изобщо не се интересува от това. Екипажът на мостика и в машинното отделение изпълнява рутинните си задължения независимо колко е часът. Като вахтен офицер, Уитбред беше изкарал три дежурства на един път, но графикът на „Макартър“ и без това вече бе достатъчно объркан. Юнкерът беше свободен по време на сутрешната и предобедната вахта, осем великолепни часа сън, но въпреки това в 09.00 се появи в офицерската столова.

— Нищо ми няма — възрази Хорст Стейли. — Не зная откъде ти е хрумнала тази идея.

— Добре — спокойно отвърна Джонатан, взе си сок и каша от ядки и ги сложи върху таблата си.

— Но съм ти признателен за загрижеността — каза Стейли. Гласът му звучеше абсолютно безизразно.

Уитбред кимна и тръгна зад неестествено изправения гръб на колегата си. Както можеше да се очаква, Хорст избра свободна маса. Уитбред седна при него.

На много светове в Империята доминираше европоидната раса. На такива планети снимките на наборните плакати винаги приличаха на Стейли. Имаше квадратна брадичка и леденосини очи. Лицето му бе симетрично, цялото в плоскости и ъгли. Раменете му бяха широки, коремът — плосък, твърд и мускулест. За разлика от него, Уитбред през целия си живот се бореше с наднорменото си тегло.

Нахраниха се в мълчание. Накрая, прекалено небрежно, сякаш по задължение, Стейли попита:

— Как мина акцията?

Уитбред беше готов с отговора.

— Трудно. Прекарах най-тежките си деветдесет минути, когато сламкарката просто стоеше и ме зяпаше. Гледай. — Той се изправи, наклони глава настрани, леко приклекна и прегърби рамене, за да се побере в невидима килия, висока метър и трийсет. — Ето така — час и половина. — Джонатан седна. — Истинско мъчение, казвам ти. Искаше ми се да бяха избрали теб.

Стейли се изчерви.

— Аз помолих да ме пратят.

Право в десетката.

— Беше мой ред. Ти прие капитулацията на „Непокорний“ край Ново Чикаго.

— И оставих оня побъркан да ми открадне бомбата!

Уитбред остави лъжицата си.

— А?

— Не знаеше ли?

— Не, разбира се. Да не мислиш, че Блейн го е раздрънкал из целия кораб? След оная акция се върна малко притеснен. Чудехме се защо.

— Вече знаеш. Някакъв глупак се опита да се отметне. Капитанът на „Непокорний“ не му позволи, ама малко оставаше. Грабна ми бомбата от ръцете. И аз му позволих! Бих дал всичко, за да получа възможност да… — Внезапно Стейли скочи, но Уитбред реагира навреме, хвана го за ръката и каза:

— Сядай. Мога да ти кажа защо не те избраха.

— Прочел си мислите на капитана, а? — По негласно споразумение двамата почти шепнеха. Ала вътрешните стени на „Макартър“ не изолираха звука и гласовете им ясно се чуваха.

— За юнкерите е от полза да анализират слабостите си — отвърна Уитбред.

— Добре тогава, защо? Заради бомбата ли?

— Непряко. Щеше да се изкушиш да докажеш способностите си. Но ти бездруго си падаш героичен тип, Хорст. Съвършена физика, мощни бели дробове, всеотдаен и без чувство за хумор.

— Имам чувство за хумор.

— Нямаш.

— Наистина ли?

— Никакво. В случая не беше нужен герой, Хорст, а човек, който няма нищо против да изглежда смешен, стига да е заради каузата.

— Майтапиш се. По дяволите, никога не мога да разбера кога се майтапиш.

— Моментът не е подходящ. Не те поднасям, Хорст. Виж, не съм длъжен да ти обяснявам всичко това. Ти си видял какво се случи, нали? Сали ми каза, че са ме давали по екраните на интеркома — на живо, цветно и триизмерно.

— Вярно е — усмихна се Стейли. — Трябваше да можем да виждаме лицето ти. Особено когато започна да се потиш. Нямаше никакво предупреждение. Образът леко подскочи, после ти изкрещя на извънземната и проблемът се реши.

— Ти как щеше да постъпиш?

— Не като теб. Не зная. Предполагам, че щях да изпълня заповедта. — Ледените очи се присвиха. — Нямаше да се опитам да пробия силовото поле с оръжие, ако случайно си го мислиш.

— Може би втора лазерна резачка в контролния пулт? За да изключиш полето?

— Не и без заповед.

— Ами езикът на жестовете? Известно време й правех знаци, надявах се да ме разбере, но уви.

— Не можехме да го видим. Та какво за жестовете?

— Казах ти — рече Уитбред. — Беше нужен човек, готов да се направи на глупак в името на каузата. Колко пъти чу да ми се смеят, докато водех сламкарката насам?

— Доста.

— А сега забрави за това и помисли за самата сламкарка. За нейното чувство за хумор. Ще ти хареса ли да ти се смее някаква извънземна, Хорст? Никога нямаше да си сигурен дали ти се подиграва — изобщо не знаеш как го прави…

— Това е смешно.

— Знаеше се само, че някой трябва да провери дали извънземните искат да разговарят с нас. Нямаше нужда от човек, който да пази честта на Империята. За това ще има достатъчно време след като разберем с какво си имаме работа. Ще има работа и за герои, Хорст. Винаги има.

— Много ме успокояваш — отвърна Стейли недоволно, изправи се и бързо излезе.

„Уф, добре — помисли си Уитбред. — Опитах. И може би…“

 

 

Луксът на боен кораб е нещо относително.

Каютата на главния артилерист Кроуфорд бе голяма колкото леглото му. Когато го сгънеше, имаше място да се преоблича и малка мивка, за да си мие зъбите. За да спусне леглото, първо трябваше да излезе в коридора и тъй като беше висок за космонавт, Кроуфорд се беше научил да спи свит на кълбо.

Легло и врата с ключалка, вместо хамак или една сред безкрайна редица койки: лукс. Бе готов да се бори за него, но знаеше, че няма начин да спечели. Сега спеше в един от катерите на „Макартър“ — в неговата каюта бяха настанили извънземното чудовище.

— Тя е висока малко повече от метър, разбира се, че ще и е достатъчно — каза Сали Фаулър. — И все пак стаята е съвсем мъничка. Мислиш ли, че ще й е удобно? Иначе ще трябва да я оставим в лабораторията.

— Видях пилотската кабина на нейния кораб — отвърна Уитбред. Беше късно да се опитва да заспи в кубрика и трябваше да разкаже на учените всичко, каквото знае: поне щеше да мине с този номер, ако Каргил го попиташе защо се върти около Сали. — Предполагам, че някой ще я наблюдава по интеркома, нали?

Тя кимна. Юнкерът я последва в лабораторията. Част от помещението бе оградена с мрежа за двете малки извънземни. Едното гризеше зелка, като я притискаше към гърдите си с четири ръце. Другото, с издут от бременността корем, си играеше с джобно фенерче.

„Също като маймунка“ — помисли си Уитбред. За първи път имаше възможност да разгледа внимателно създанията. Козината им беше по-гъста, на кафяви и жълти петна, докато тази на голямата сламкарка бе изцяло кафява. Четирите им ръце бяха приблизително еднакви, тънки, с по пет пръста на левите и шест на десните. Ала мускулите на горното ляво рамо бяха свързани с темето. Защо, ако не за по-добра опора?

Зарадва се, когато Сали го отведе на една малка ъглова маса, надалеч от биолозите, които се чешеха по главите и шумно спореха. Той наля кафе за двамата и я попита за странната мускулатура на малките. Всъщност не искаше да разговарят за това, но все с нещо трябваше да започне…

— Според нас е рудиментарна — отвърна момичето. — Очевидно не се нуждаят от нея. Левите ръце не са достатъчно големи за тежка работа.

— Значи не са маймуни, а разклонение на големите!

— Или и двата вида произхождат от трети. Джонатан, вече имаме повече от две класификации. Виж. — Тя се обърна към интеркома и на екрана се появи каютата на сламкарката.

— Изглежда доволна — отбеляза Уитбред. Онова, което правеше извънземната, го накара да се усмихне. — Господин Кроуфорд няма да хареса новата си койка.

— Доктор Хорват не искаше да я спираме. Може да си играе с каквото й хрумне, освен с интеркома.

Леглото на главния артилерист бе скъсено и с променена форма. Повърхността му изглеждаше изключително странно огъната, и то не заради сложните стави на гърба на сламкарката, защото тя очевидно спеше настрани. Матракът беше разрязан и отново зашит, стоманената рамка — извита и усукана. Сега имаше вдлъбнатини за двете десни ръце и изпъкналия хълбок и висока издатина за възглавница…

— Защо спи само на дясната си страна? — попита Уитбред.

— Може би предпочита да се защитава с лявата си, много по-силна ръка, ако случайно я нападнат.

— Възможно е. Бедният Кроуфорд. Сигурно сламкарката се страхува, че някоя нощ ще се опита да й пререже гърлото. — Той се загледа в извънземната, която работеше по нощната лампа. — Има еднопосочно мислене, нали? Бихме могли да се възползваме от това. Все ще усъвършенства нещо.

— Сигурно. Джонатан, разгледа ли скиците от аутопсията на първия извънземен?

Говореше като учителка. Бе достатъчно възрастна за това, но прекалено красива, помисли си Уитбред.

— Да — отвърна той.

— Забелязваш ли някакви разлики?

— Цветът на козината. Но това не е важно. Първият беше прекарал стотици години в криогенен сън.

— Нещо друго?

— И беше по-висок, струва ми се. Но не съм убеден.

— Погледни й главата.

Уитбред свъси вежди.

— Не виждам нищо.

Сали включи джобния си компютър. Той тихо сигнализира, за да покаже, че е във връзка с главната корабна памет. Някъде в „Макартър“ лазерен лъч се плъзна по холографските линии. В корабната библиотека се пазеха всички данни за сламкарите. Машината откри поисканата от Сали информация и я качи. На дисплея се появи скица.

Уитбред я разгледа, после вдигна очи към сламкарката на екрана.

— Челото й. Полегато е!

— Точно това установихме и ние с доктор Хорват.

— Не е лесно да се забележи. Главата на сламкарката и без това е достатъчно крива.

— Зная. Но е така. Според нас има разлика и в ръцете, но е малка. — Сали се намръщи и между веждите й се появиха три къси бръчки. В космоса подстригваше косата си късо и в съчетание с прическата, свъсването й придаваше много рационален вид. На Уитбред не му харесваше. — Получаваме три различни вида сламкари — продължи момичето. — И само от четири индивида. Това е прекалено висок процент на мутиране, не смяташ ли?

— Хм… не се изненадвам. — Той си спомни лекциите по история на капелан Харди. — Те са затворени в тази система. Ами ако са преживели атомна война? — Уитбред си помисли за Земята и потръпна.

— Нямаме данни за атомни войни.

— Освен процента на мутиране.

Сали се засмя.

— Въртиш се в кръг. Така или иначе, аргументите ти не са защитими. Нито един от индивидите не е сакат, Джонатан. Всички са отлично адаптирани, съвсем здрави — освен мъртвия пилот, разбира се, а той не се брои. Не биха избрали сакат пилот.

— Права си. Тогава какъв е отговорът?

— Ти първи си ги видял, Джонатан. Да наречем първия пилот тип A. Каква е връзката между типове B и C?

— Нямам представа.

— Но ти си ги видял заедно.

— Няма никаква логика. Отначало малките стояха надалеч от голямата и тя не ги закачаше. После аз й показах, че искам да дойде с мен на „Макартър“. Тя веднага грабна първите две, които й попаднаха подръка, и уби останалите без предупреждение!

Уитбред замълча, замислен за вихъра, който го бе изхвърлил през херметичния шлюз на извънземния кораб.

— Какво биха могли да представляват малките? Домашни любимци? Деца? Но тя ги уби! Паразити? Тогава защо спаси два от тях? Животни, с чието месо се храни? Проверявали ли сте тази възможност?

Сали сви устни — странно изражение на красивото й лице.

— Как да я проверим? Да сготвим някое от малките зверчета и да й го поднесем ли?

Извънземната в каютата на Кроуфорд изсипа нещо в шепата си и го изяде.

— Пуканки — поясни момичето. — Първо опитахме да дадем на малките. Може пък да служат тъкмо за това — да опитват храната.

— Възможно е.

— Яде и зеле. Е, няма да гладува, но може да умре от липса на витамини. Ние можем само да наблюдаваме и да чакаме… Предполагам, че съвсем скоро ще идем на родната им планета. Междувременно, Джонатан, ти си единственият, който е бил на борда на онзи кораб. Пилотската седалка беше ли пригодена за тялото на сламкарката? Зърнах я съвсем за кратко през камерата в шлема ти.

— Да. Всъщност й беше като излята. Забелязах още нещо. Контролният пулт се намираше от дясната страна на седалката. Само за десни ръце…

Оказа се, че си спомня много неща за миньорския кораб. Така можа да остане в приятната компания на лейди Сали, докато не стана време да застъпи на вахта. Но информацията му не бе особено полезна.

 

 

Уитбред едва бе заел поста си на мостика, когато доктор Бъкман потърси капитана.

— Кораб, Блейн — съобщи астрофизикът. — От обитаемия свят. Не го открихме, защото беше скрит зад оня идиотски лазерен сигнал.

Род кимна. Собствените му екрани бяха показали сламкарския кораб още преди девет минути. Хората на старшия свързочник нямаха намерение да позволят на цивилните да се похвалят с по-голяма бдителност от флота.

— Ще стигне до нас след около осемдесет и един часа — продължи Бъкман. — Ускорява с нула цяло осемдесет и седем, което по някакво странно съвпадение е повърхностната гравитация на първата планета на Сламката. И има адски силно неутриново излъчване. В общи линии е държи като първия кораб, само че е огромен. Ще ви съобщя, ако научим нещо ново.

— Чудесно. Продължавайте да го наблюдавате, докторе. — Блейн кимна и Уитбред прекъсна връзката. Капитанът се обърна към помощника си. — Хайде да сравним нашата информация с тази на Бъкман, Джак.

— Слушам. — Няколко минути Каргил трака на компютърната клавиатура. — Господин капитан?

— Да?

— Вижте началното време. Извънземният кораб е потеглил малко повече от час след прехвърлянето ни в системата.

Блейн подсвирна.

— Сигурен ли си? Това означава десет минути, за да ни засекат, още десет, за да се свържем с тях, и четирийсет минути, за да се приготвят и да потеглят. Що за кораб може да потегли за четирийсет минути, Джак?

Каргил свъси вежди.

— Поне аз не съм чувал за такъв. Флотът може да го направи, ако поддържа пълна готовност…

— Точно така. Мисля, че към нас се приближава боен кораб. Най-добре съобщи на адмирала, после на Хорват. Уитбред, свържете ме с Бъкман.

— Да? — сърдито отговори астрофизикът.

— Докторе, нужно ми е всичко, което хората ви могат да научат за сламкарския кораб. Бързо. Бихте ли помислили и по въпроса за доста странното им ускорение?

Ученият прегледа цифрите, които му прати Блейн.

— Всичко ми изглежда съвсем нормално. Потеглили са от първата планета на Сламката или от орбитираща в близост луна четирийсет минути след нашето пристигане. Какъв е проблемът?

— Щом са тръгнали толкова бързо, почти сме убедени, че корабът е боен. Иска ни се да вярваме, че не е така.

— Вярвайте в каквото си щете, но цифрите не лъжат, капитане. Или са потеглили след четирийсет минути, или… е, можете да преместите кораба с малко повече от два милиона километра от тази страна на планетата, това ще им даде повече време… но не ми се струва вероятно.

— На мен също. Искам да ми отговорите на този въпрос, доктор Бъкман. Какво би могло да им даде повече време?

— Чакайте да помисля… Не съм свикнал да разсъждавам от гледна точка на космическата техника, нали знаете. Моята област по-скоро са гравитационните ускорения. Хм. — Очите на астрофизика странно заблуждаха и той за миг заприлича на идиот. — Трябва да допуснем период за набиране на инерция и много по-високо ускорение в метода на потегляне. Много по-високо.

— Колко време за набиране на инерция?

— По няколко часа за всеки час забавяне преди потеглянето. Капитане, не разбирам проблема ви. Защо да не пратят научноизследователски кораб за четирийсет минути? Защо смятате, че е боен? В края на краищата, „Макартър“ е едновременно и двете, а на вас ви трябваше ужасно много време, за да потеглите. Аз бях готов много по-рано.

Блейн го изключи. „Ще му извия мършавия врат. После ще ме дадат на военен съд, но ще се оправдая с неизбежна самоотбрана. Ще призова за свидетели всички, които са го познавали. Няма начин да не ме признаят за невинен.“

— Какво откри, Джак?

— Корабът е потеглил за четирийсет минути.

— Значи все пак е боен.

— Така смята адмиралът, господин капитан. Доктор Хорват не беше убеден.

— Аз също, но трябва да сме готови. Освен това ни е необходима повече информация за сламкарите от онова, което хората на Хорват научават от нашата гостенка. Джак, искам да вземеш катера и да идеш на астероида, от който пристигна извънземната. На него няма признаци на живот, така че не би трябвало да е опасно. Виж какво е правила там сламкарката. Това може би ще ни даде някаква идея.