Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (54)

50. Дипломатическо изкуство

Малката група мълчаливо го следваше. Хоровиц едва сдържаше враждебността си, докато ги водеше все по-надълбоко под земята. „Аз съм най-компетентният ксенолог в сектора — мислеше си той. — Ще им се наложи да търсят чак на Спарта, за да открият по-добър. А това проклето аристократче и неговата полуграмотна лейди се съмняват в професионалното ми становище.

И трябва да се примиря с това.“

Ректорът лично му го бе обяснил. „За Бога, Зиги, остави ги да правят каквото си знаят! Тази комисия е голяма работа. Целият ни бюджет, да не споменавам за този на твоя факултет, ще зависи от техните доклади. Ами ако кажат, че не им съдействаме, и поискат хора от Спарта?“

Така. Тези млади аристократи поне разбираха, че времето му е ценно. По пътя до лабораториите им го беше напомнил пет-шест пъти.

Намираха се дълбоко под земята в Стария университет и крачеха по излъскания от стъпки скален под, изсечен преди цяла вечност. Преди окончателно да тераформират Нова Шотландия из тези коридори бе минавал самият Мърчисън и според легендата призракът му все още можел да се види да блуждае наоколо: фигура със скрито под качулка лице и огненочервено око.

Лабораторията представляваше обикновено помещение, изсечено в новошотландската скала. Хоровиц властно махна с ръка и две асистентки отвориха хладилен контейнер, от който извадиха дълга маса.

Пилотът на смотаняшката совалка лежеше върху гладката бяла пластмасова повърхност. Органите му бяха подредени по местата, които бяха заемали преди дисекцията. По отделената му от плътта кожа бяха начертани черни линии, свързващи ги с точки по тялото и скелета. Светлочервени, тъмночервени и сивкавозелени невероятни форми: частите на сламкарската посредничка имаха цвета и вида на човек, поразен от граната. Род усети, че стомахът му се свива, и си спомни за наземните сражения.

Той потръпна, когато Сали нетърпеливо се наведе напред, за да разгледа тялото отблизо. Лицето й беше мрачно, но в кабинета на Хоровиц бе имала същото изражение.

— Ето! — триумфално заяви професорът. Костеливият му показалец докосна някакви слузесто зеленикави възли в стомаха. — Тук. И тук. Това трябва да са тестисите. Другите сламкарски подвидове също имат вътрешни тестиси.

— Да… — съгласи се тя.

— Толкова малки ли? — презрително попита ученият.

— Не знаем. — Гласът на Сали продължаваше да е абсолютно сериозен. — В статуетките нямаше полови органи и единствените сламкари, които сме подлагали на аутопсия по време на експедицията, бяха кафява и няколко малки. Кафявата беше женска.

— Виждал съм сламкарчета — самодоволно отвърна ксенобиологът.

— Хм… да — каза тя. — Тестисите на мъжките сламкарчета се виждаха с просто око…

— Пропорционално са много по-големи, отколкото на кафявите. Но това няма значение. Тези органи не може да са произвеждали сперма. Доказах го. Пилотът е бил стерилен! — Хоровиц плесна по разтворената си ръка. — Стерилен!

Сали внимателно разгледа сламкаря. Наистина беше разстроена.

— Отначало сламкарите са мъжки, после стават женски — едва чуто промълви тя. — Не може ли това да е незрял индивид?

— И да е пилот ли?

— Да, разбира се… — въздъхна Сали. — Така или иначе сте прав. Висок е колкото възрастна посредничка. Може ли да е бил някакъв изрод?

— Ха! Вие ми се изсмяхте, когато предположих, че е мутант! Е, не е. Докато бяхте на екскурзия, ние тук поработихме. Открих хромозомите и генетичните кодове на половото развитие. Това създание е стерилен хибрид от две други форми. — Триумф.

— Логично е — рече Род. — Сламкарите са казали на Ренър, че посредничките са хибрид…

— Вижте — прекъсна го Хоровиц, включи един екран и въведе някакъв код. На дисплея се появиха фигури. Сламкарските хромозоми представляваха гъсто разположени дискове, свързани с тънки пръчки. По тях се различаваха ленти. Сали и ксенобиологът заприказваха на език, който Род не разбираше. Той разсеяно ги послуша, после видя, че една от асистентките прави кафе. Момичето съчувствено му предложи чаша, колежката й се присъедини към тях и двете започнаха да го разпитват за извънземните. Отново.

Половин час по-късно напуснаха университета. Каквото и да беше казал професорът, Сали не бе убедена.

— Защо си толкова разстроена, скъпа? — попита Род. — Хоровиц е прав. Логично е посредничките да са стерилни. — Той сбърчи лице. Ученият беше отбелязал, че тъй като не можели да имат потомство, кафяво-белите не били склонни към фаворизиране.

— Но моята фюнч(щрак) щеше да го спомене. Убедена съм. Ние разговаряхме за секс и възпроизводство и тя каза…

— Какво?

— Не си спомням точно. — Сали извади джобния си компютър и поиска информацията. Уредът забръмча, после тонът се промени, за да покаже, че използва радиосистемата на колата, за да се свърже с база данните на Двореца. — Не си спомням и точно кога го каза… — Тя написа нещо на дисплея. — Трябваше да използвам по-добра система от препратки.

— Ще я откриеш. Ето го Двореца — след обяд имаме дискусия със сламкарите. Защо не ги попиташ?

Тя се усмихна.

— Изчервяваш се.

Сали се изкиска.

— Спомняш ли си онзи случай, когато сламкарчетата се сношаваха? Това беше първото свидетелство, че възрастните сламкари променят пола си. Тогава тичах чак до кубрика… Доктор Хорват все още ме смята за сексманиачка!

— Искаш ли аз да ги попитам?

— Да, ако не го направя аз. Но, Род, моята фюнч(щрак) не би ме излъгала. Просто не би могла.

 

 

Обядваха в столовата и Род отново поръча кафе с бренди. После замислено каза:

— Свързах се с…

— О? Разговарял си с господин Бери, така ли?

— Само за да му благодаря. Той продължава да гостува на флота. Не, исках да отбележа факта, че е можел да праща подаръци още преди „Ленин“ да влезе в орбита.

Тя смаяно го погледна.

— Прав си… защо не се…

— Бяхме прекалено заети. Когато ми хрумна, не ми се стори достатъчно важно, за да докладвам. Въпросът е с кой друг се е свързал и защо е искал да зная, че може да го прави.

Сали поклати глава.

— Предпочитам да се опитвам да анализирам мотивите на извънземни. Господин Бери е изключително странен човек.

— Така е. Но не е глупав. — Род се изправи и подаде ръка на Сали. — Време е за дискусията.

Срещата щеше да се проведе в апартамента на сламкарите. Сенатор Фаулър имаше друга работа, така че Род и Сали спокойно можеха да задават въпроси на извънземните.

— Радвам се, че привлече Ренър като консултант — каза тя, докато излизаха от асансьора. — Той има… хм, различни възгледи за сламкарите.

— Различни. Това е точната дума. — Род бе назначил в екипа си и други участници в експедицията: капелан Харди, Синклер и неколцина учени. Докато сенатор Фаулър не променеше мнението си за приемане на доктор Хорват в комисията, не можеха да го използват. Научният министър можеше да откаже да стане техен подчинен.

Когато двамата се приближиха, морските пехотинци пред апартамента на извънземните застанаха мирно.

— Разбирам. Прекалено много се тревожиш. — Блейн отговори на поздрава. — Сламкарите не са се оплакали от охраната.

— Да се оплачат ли? Джок ми каза, че на посланика му харесвало да има охрана. Предполагам, че малко се страхува от нас.

Род сви рамене.

— Гледат много телевизия. Бог знае какво си мислят за човешката раса. — Влязоха вътре и завариха оживен разговор.

— Разбира се, че не очаквах категорични доказателства — настояваше капелан Харди. — Но въпреки това щях приятно да се изненадам, ако бях открил нещо конкретно: свещено писание или религия, подобна на нашата, нещо такова. Но не съм го очаквал, не.

— Все пак се чудя какво мислиш, че би могъл да откриеш — каза Чарли. — Ако аз трябваше да докажа, че хората имат души, нямаше да зная откъде да започна.

Харди сви рамене.

— Аз също. Но да започнем с вярванията ви — вие смятате, че притежавате нещо като безсмъртна душа.

— Някои смятат, други не — отвърна Чарли. — Повечето господари вярват в това. Също като хората, сламкарите не обичат да мислят, че животът им няма смисъл. Или че ще изчезнат безследно. Здравей, Сали. Здрасти, Род. Заповядайте, седнете.

— Благодаря. — Род кимна на Джок и Иван. Посланикът приличаше на сюрреалистична интерпретация на ангорска котка. Той махна с долната си дясна ръка, жест, който означаваше нещо като „здрасти“. Очевидно имаха и други поздрави, ала ги пазеха само за равни на тях господари, а не за създания, с които посредниците разговаряха по работа.

Блейн включи джобния си компютър и повика дневния ред на срещата. Информацията бе кодирана, за да му напомни и за официалните теми, и за въпросите, на които сенатор Фаулър искаше да получи отговори, без извънземните да разберат, че са им били зададени, например защо не се интересуват от съдбата на смотаняшката сонда. Род беше не по-малко озадачен от сенатора, но нямаше желание да обяснява какво е направил с кораба.

— Външното министерство ви кани довечера на прием — каза той. — Ще присъстват бароните и някои депутати от парламента.

Посредничките зацвъртяха. Иван им отвърна.

— За нас ще е голяма чест — официално заяви Джок.

— Добре. Е, да се върнем на същите проблеми, както винаги. Дали представлявате заплаха за Империята и какво въздействие ще окаже върху нашата икономика техниката ви.

— Странно — рече Джок, — същите въпроси интересуват и нас. Само че от наша гледна точка.

— Но ние не сме уредили нищо — възрази Сали.

— И как бихме могли? — посочи Харди. — Ако оставим настрана въпроса за заплахата, докато не научим какво ще ни продават нашите приятели, икономистите не са в състояние да предвидят как ще ни се отрази то — и сламкарите са в същото положение.

— Те не са толкова загрижени, колкото нас — нетърпеливо каза Ренър. — Аз съм със Сали. Много говорим, но почти нищо не вършим.

— Ако не започнем, няма и да свършим. — Род погледна дисплея на компютъра си. — Първата точка са свръхпроводниците. Физиците са на седмото небе, но икономистите искат точни данни за цените. Трябва да попитам… — Той запрехвърля въпросите на мъничкия екран.

— Вие стерилни ли сте? — не успя да се сдържи Сали.

Мълчание. Харди леко присви очи, но иначе не реагира. Ренър повдигна лявата си вежда. Двамата погледнаха момичето, после сламкарите.

— Говориш за посредничките — предпазливо отвърна Джок. — Да. Разбира се.

Отново тишина.

— Всички ли? — попита Ренър.

— Естествено. Ние сме хибриди. Този отговор като че ли не ви харесва. Защо те безпокои това, Сали? Посредничките са еволюирали късно и еволюцията също толкова често засяга групи и племена, колкото и индивиди — това се отнася и за хората, нали?

Харди кимна.

— И не само за нас. За повечето извънземни форми на живот, които сме открили.

— Благодаря. Според нас племената с посреднички имат по-големи шансове за оцеляване от другите. Ако имат деца, посредничките ще действат в техен интерес, а не за благото на племето. — Сламкарката сви рамене. — Всичко това са само предположения, разбира се. Писаната ни история не е чак толкова древна. Що се отнася до мен, би ми се искало да имам деца, но винаги съм знаела, че няма… — Тя направи същия жест. — И все пак е жалко. Половият акт е върховно удоволствие. Известно ни е. Достатъчно добре се отъждествяваме с господарите.

Отново последва мълчание. Капеланът се прокашля, но не каза нищо.

— Докато говорим за сламкарски проблеми, Сали, трябва да научите още нещо за нас.

„Мрачната атмосфера толкова се сгъсти, че човек може да я реже с нож — помисли си Род. — Защо е толкова потискащо…“

— В сравнение с вашия вид, нашият има по-малка продължителност на живот. Ние тримата сме избрани заради опита и интелигентността, а не заради младостта ни. Остават ни доста по-малко от десет години.

— Но… Не! — Сали бе видимо потресена. — Всички ли?

— Да. Не бих повдигала толкова мъчителен въпрос, но смятаме, че е разумно да го знаете. Вашите паради, тези официални приеми, всичко това ни е извънредно приятно. С огромно удоволствие очакваме да разкрием загадката защо вършите тези неща. Но трябва и да установим търговски и дипломатически отношения с вас и имаме точно определен срок…

— Да — съгласи се Сали. — Да, разбира се. По-малко от десет години!

Джок сви рамене.

— Посредничките живеят до двайсет и пет. Плюс-минус няколко. Предполагам, че вие си имате своите проблеми. — В извънземния глас прозвуча мрачна ирония. — Като например войните, които водите заради липсата на посреднички!

Всички мълчаха, очите им не изразяваха нищо.

— Смутих ви. Съжалявам, но трябваше да ви го кажа… Хайде да продължим утре, за да имате време да помислите. — Тя издаде висок, приятен звук. Чарли и Иван я последваха и извънземните се оттеглиха в съседната стая. Вратата тихо се затвори зад тях.

 

 

Докато влизаха в стаята на Иван, Чарли цвъртеше на господаря. Затвориха вратата и макар да бяха сигурни, че няма наблюдателни и подслушващи устройства, заговориха на литературен език, пълен с поетически алюзии. Хората никога нямаше да могат да го дешифрират.

Позата на господаря означаваше искане на обяснение.

— Нямаше време да се посъветвам — извика Джок. — Трябваше да побързам преди да са отдали прекалено голямо значение на въпроса.

— Ти им каза „да“ — отвърна Иван. — Можеше да им кажеш „не“. Или „може би“. Или „някои да, някои не“…

— Можеше да им кажеш, че не обсъждаме такива неща — рече Чарли. — Знаеш, че хората не обичат открито да говорят по сексуални проблеми.

— Понякога го правят — възрази Джок. — И после щяха да поискат техните ксенолози да ни подложат на преглед. Вече ни преглеждаха техни медици, как бихме могли да откажем сега?

Иван:

— Техните ксенолози нямаше да открият нищо. При мъжкар щяха да установят липса на сперма, но вие сте женски.

Чарли изобрази с ръце ритуална печал: „Обстоятелствата ме принуждават да не се съглася с теб, господарю.“

— Предишните им прегледи бяха безцелни. Можеш ли да твърдиш, че сега ще са по-повърхностни? Че няма да открият истината за нарушаването на хормоналния ни баланс? — Тя раздвижи ръце в жест, означаващ извинение, че напомня на белия за неговата стерилност. — Същото, каквото са установили при кафявата миньорка. И което не е присъствало отначало, а се е развило преди да умре на „Макартър“.

Настана внезапно мълчание. Чарли неумолимо продължи:

— Те не са глупави. Спокойно може да са свързали тези проблеми със сексуално въздържание. Какво са научили за часовникарите? Миньорката не може да не е имала часовникари на борда.

— Проклятие! — Иван зае замислена поза. — Дали са ги затворили в отделни клетки?

Двете кафяво-бели показаха, че не знаят.

— Джок им отговори правилно — каза Чарли. — Те са проучили тялото от смотаняшката сонда. Трябва да е имало тяло — при това на посредник, млад посредник с още много години пред себе си, за да може да води преговори с разумните същества, които открие.

— Но нашите архиви сочат, че посредникът сигурно е бил мъртъв — рече Джок. — Хората не са научили нищо от него. Проклятие! Защо архивите ни не са пълни…

— Защо архивите ни не са пълни? Защо нямаме кафява? Защо хората не ни кажат какво са направили със сондата? Защо не ни обяснят причините за унищожаването на „Макартър“? Престани с тези безсмислени въпроси. Вземи пример от човеците — категорично заповяда Иван. — Говорете за онова, което хората са научили от пилота на сондата.

Чарли:

— Сигурно са го подложили на дисекция. Техните биологични науки са също толкова развити, колкото и нашите. Даже повече. Споменават за методи на генното инженерство, които не са регистрирани в никой музей и определено не са открити по време на този Цикъл. Ето защо трябва да приемем, че техните ксенобиолози са били в състояние да установят стерилността на пилота. Фюнч(щрак) на Ренър му е казала, че посредниците са хибриди.

— Смотанячка. Още тогава — отвърна Иван. — Сега непрекъснато спори с господарката си. — Той замълча и се замисли, като махаше с ръце за тишина. — Добре постъпи — каза белият на Джок. — Във всички случаи щяха да разберат, че сте стерилни. Важно е да не осъзнаят от какво значение е това. Тази информация ще им покаже ли, че фюнч(щрак)ите могат да лъжат хората?

Мълчание. Накрая Джок отговори:

— Не знаем. Фюнч(щрак) на Сали й е говорила за секса, но това е било на борда на човешкия кораб. Нямаме други данни освен онова, което ни съобщи тя.

— А тя е смотанячка — посочи Иван.

Джок:

— Направих всичко възможно, за да ги отклоня.

— Но дали си успяла?

— Да. Лицата им го показваха.

Господарят не можеше да чете човешки изражения, но концепцията му бе ясна: около очите и устата на хората имаше мускули, използвани за представяне на чувства, нещо като сламкарските жестове. Посредниците ги разбираха.

— Продължавай.

— Прякото споменаване на секс оказва забавящо въздействие върху мисловните им процеси. После и истината за продължителността на живота ни, поднесена като признание за смъртоносна болест. Сега тези създания ще скърбят за нас.

— Възможно е — каза Чарли.

— Ще ни съжаляват заради недъзите ни. Дори може да се опитат да ни помогнат.

Иван бързо се обърна към Джок.

— Вярваш ли, че биха го направили?

— Не, господарю! Да не съм Смотаняк?

Белият се отпусна.

— Внимателно обмисли този въпрос. Анализирай данните, с които разполагат хората, както и заключенията, които може да са направили на тяхна основа. На борда на посланическия кораб, който посрещна „Макартър“, освен твоята господарка нямаше ли и две инженерки?

Джок:

— Точно така.

— Проклятие. И колко бяха малките посредници, когато се завърнаха?

— Имах четири сестри.

— Проклятие! — На Иван му се искаше да каже още нещо, ала излагането на очевидната истина завинаги щеше да му отнеме предаността на Джок и дори можеше да предизвика ненормални отклонения у Чарли. Проклятие! Посредниците се отъждествяваха с господарите. И изпитваха обичайните господарски чувства към децата.

Макар и стерилен от ранна възраст, Иван беше податлив на тези емоции. Но знаеше: децата трябваше да са били изолирани.