Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (8)

4. Приоритетно съобщение

Понякога хиперпространственото пътуване е странно и досадно.

Разстоянието между звездите отнема неизмеримо кратко време, но тъй като между всеки две звезди съществува един-единствен път (представляващ не съвсем права линия, но може да се представи така) и крайните пунктове на пътищата се намират далеч от пространствените изкривявания, предизвикани от звезди и големи планетни маси, през повечето време корабът пълзи от един краен пункт до друг.

Нещо повече. Не всеки две звезди са свързани с такъв път. Маршрутите се движат покрай линиите на равнопотенциален термоядрен поток и присъствието на други звезди в геометричната система може изобщо да не позволява съществуването на път. Не всички съществуващи връзки са картирани, тъй като трудно се откриват.

За гостите на „Макартър“ пътуването на борда на имперски боен кораб напомняше затвор. Екипажът си имаше работа, докато пътниците трябваше да се задоволяват с обществения живот, който позволяваха рутинните флотски задължения. Нямаше ги развлеченията, предлагани от луксозните лайнери.

Беше скучно. Когато „Макартър“ се приготви за последния си скок, гостите очакваха пристигането на Нова Каледония като освобождаване от затвор.

 

 

НОВА КАЛЕДОНИЯ: Звездна система отвъд Въглищния чувал. Основно слънце клас F8, каталогизирано като Мърчисън A. Далечната бинарна звезда Мърчисън B не е част от системата Нова Каледония. Мърчисън A има шест планети в пет орбити. Четири от планетите са вътрешни. В сравнително голямото пространство помежду им има останки от необразувана планета. Двете външни планети се намират в троянска връзка. Четирите вътрешни се наричат Конкобар^[1], Нова Ирландия, Нова Шотландия и Фомор^[2], в реда, в който са разположени спрямо слънцето, известно тук като Кал или просто Слънце. Средните две планети са обитаеми. Тераформирани са от учени от Първата империя, след като Джаспър Мърчисън, роднина на Александър IV, убедил Съвета, че системата на Нова Каледония е подходящо място за основаване на имперски университет. Днес е известно, че Мърчисън най-вече искал да има обитаема планета край червения свръхгигант Окото на Мърчисън и тъй като климатът на Нова Ирландия не го задоволявал, решил да тераформира и Нова Шотландия.

Фомор е сравнително малка планета почти без атмосфера и интересни особености. На нея обаче растат някои гъби, родствени на онези, които се срещат в сектора отвъд Въглищния чувал. Начинът на пренасянето им е обект на безкрайни спорове в „Списание на Имперското ксенобиологическо дружество“, защото на Нова Каледония няма местни форми на живот.

Двете външни планети имат еднаква орбита и са наречени Дагда^[3] и Мидир^[4], също в тон с келтските наименования на системата. Дагда е газов гигант и Империята поддържа горивни станции на Ангъс^[5] и Бриджит^[6], двете луни на планетата. Бриджит е база на космическия флот и търговските кораби не могат да приближават до нея без разрешение.

Мидир е студено метално кълбо, широко използвано за металодобив и сериозен проблем за космолозите, тъй като начинът на образуването му очевидно не потвърждава нито една от двете основни теории за произхода на планетите.

Нова Шотландия и Нова Ирландия, единствените обитаеми планети в системата, имат дебели атмосфери от водна пара и метан, но без свободен кислород. Тераформирани са с огромни количества скъпо струващи биопакети. Впоследствие Мърчисън изгубил влиянието си в Съвета, но вече били вложени толкова големи инвестиции, че проектът бил завършен докрай. След по-малко от сто години куполите на колониите били свалени — едно от най-великите постижения на Първата империя.

По време на Войните за наследството двата свята били частично обезлюдени. Нова Ирландия се присъединила към въстаническите сили, докато Нова Шотландия останала вярна на Империята. След като междузвездните пътувания в сектора отвъд Въглищния чувал престанали, Нова Шотландия продължила съпротивата до преоткриването й от Втората империя. В резултат днес планетата е столица на сектора.

 

 

„Макартър“ с разтърсване се материализира отвъд орбитата на Дагда. Екипажът продължи да седи по седалките за хиперпространствено прехвърляне, борейки се с объркването, което винаги следва мигновеното пътуване.

Защо? Една от физическите школи в Имперския университет на Сигизмунд твърди, че хиперпространственото пътуване изисква безкрайно време и че това предизвиква типичното смущение и на хората, и на компютърната техника. Според други теории скокът води до разширяване или свиване на местното пространство, което въздейства върху нервите и компютърните елементи, че не всички части от кораба се появяват едновременно или че след прехвърлянето инерцията и масата варират на субатомно равнище. Никой не знае истината, но явлението е съвсем реално.

— Рулеви — дрезгаво каза Блейн. Погледът му бавно се фокусира.

— Слушам. — Гласът звучеше вцепенено и неразбиращо — отговорът очевидно беше автоматичен.

— Курс към Дагда.

— Слушам. — В самото начало на хиперпространственото пътуване корабните компютри се бяха опитвали да наберат ускорение незабавно след материализирането. Скоро се установи, че електронната апаратура обърква повечето хора. Затова по време на прехвърлянето вече се изключваха всички автоматични устройства. Докато екипажът постепенно активираше „Макартър“ и проверяваше корабните системи, дисплеите на Блейн един по един започнаха да се съживяват.

— Ще се приземим на Бриджит, господин Ренър — продължи Род. — Уеднаквете скоростите. Господин Стейли, помогнете на главния астрогатор.

— Слушам. — На мостика закипя обичайната активност. Хората се раздвижиха й се върнаха към задълженията си. След възвръщането на ускорението и гравитацията стюардите донесоха кафе. Изкуствените очи на „Макартър“ сканираха космоса за врагове. Когато всички пултове докладваха, че прехвърлянето е успешно, на аварийното табло светна зелена лампичка.

Блейн доволно кимна и отпи от кафето си. Макар и след стотици скокове, винаги се чувстваше така. В мигновеното пътуване имаше нещо принципно нередно, нещо, противно на човешките сетива, нещо, което подсъзнанието не приемаше. Опитът помагаше на хората да преодолеят вътрешната си съпротива на равнище, по-дълбоко от мозъчните функции.

— Господин Уитбред, предайте моите почитания на старшия свързочник и го помолете да съобщи за пристигането ни в щаба на флота на Нова Шотландия. Вземете от Стейли данните за курса и скоростта ни и пратете сигнал на Бриджит, че се готвим за подхождане. Уведомете флота за местоназначението ни.

— Слушам. След десет минути ли да пратя сигнала?

— Да.

Уитбред разкопча предпазните колани, изправи се от командния си пулт зад капитана и закрачи като пиян към рулевия пулт.

— След десет минути ще ми трябва енергия за излъчване на сигнал, Хорст. — Той почти веднага се възстанови от дезориентацията и напусна мостика. С младежите обикновено беше така — още една причина в командването на корабите да се назначават млади офицери.

— Внимание — обяви Стейли. Думите му се разнесоха в целия кораб. — Внимание, край на ускорението след десет минути. Кратък период на свободно падане след десет минути.

— Но защо? — чу Блейн, вдигна поглед и видя на вратата Сали Фаулър. Бе поканил пътниците да идват на мостика винаги, когато няма извънредна ситуация, и както очакваше, Бери почти не се възползваше от тази възможност. — Защо толкова скоро? — попита тя.

— Трябва ни енергия, за да излъчим сигнал — поясни Род. — Разстоянието е доста голямо. Бихме могли да пренатоварим двигателите, но в момента няма закъде да бързаме.

— Аха. — Сали седна на освободения от Уитбред стол. Блейн се завъртя с лице към нея. Отново му се прииска някой да измисли дамски костюм за свободно падане, който да не скрива краката, или пак да се върнат на мода късите шорти. На Спарта обаче се носеха поли до прасците, а провинциите във всичко подражаваха на столицата. Специално за корабите моделиерите шиеха панталони — наистина удобни, но прекадено широки…

— Кога ще стигнем на Нова Шотландия? — попита тя.

— Зависи колко време останем на Дагда. Синклер иска, докато сме там, да свърши малко работа по корпуса. — Той извади джобния си компютър и започна да пише с електронната писалка. — Хм, сега се намираме на около един и половина милиарда километра от Нова Шотландия, това прави… сто часа за обръщане. Общо към двеста часа път, плюс времето, което прекараме на Дагда. Първо трябва да стигнем там, разбира се. Не е толкова далеч, само на двайсетина часа.

— Значи ще сме на Нова Шотландия най-рано след две седмици — каза Сали. — Мислех, че щом дойдем тук… — Тя се засмя. — Глупаво е. Защо не измислите начин за хиперпространствено пътуване в междупланетния космос? Смешна работа — за нула време изминахме пет светлинни години, а сега ни трябват седмици, за да отидем на Нова Шотландия.

— Толкова скоро ли ви омръзнахме?… Всъщност е още по-лошо. Извършването на скока ни отне незначително количество водород… Е, не е нещо тривиално, но все пак е нищо в сравнение с онова, което ще ни трябва, за да стигнем на Нова Шотландия. Нямам достатъчно гориво, за да се насоча директно натам, но е повече от достатъчно за прехвърляне.

Сали си взе чаша кафе от стюарда. Започваше да свиква с корабното кафе, което не можеше да се срещне никъде другаде в галактиката.

— Значи просто ще трябва да се примирим.

— Боя се, че е така. Случвало ми се е за по-малко време да стигна до друг Олдърсънов пункт, да извърша скок, да навляза в нова система, да се прехвърля някъде другаде и да продължа така, докато се върна на нужното място в първата система — и всичко това по-бързо, отколкото да пътувам в нормалното пространство. Но не и този път — геометрията не позволява.

— Жалко — засмя се тя. — Щяхме да видим повече места на същата цена. — Не прибави, че е отегчена. Род го разбираше, но не можеше да направи нищо. Не му оставаше много време за нея, а и нямаше какво толкова да се види.

— Внимание, готови за свободно падане!

Тя едва успя да си закопчае коланите и двигателите угаснаха.

 

 

Старши свързочник Лъд Шатък с присвити очи наблюдаваше целта си и правеше невероятно фини настройки с възлестите си, иначе несръчни пръсти. Телескопът на „Макартър“ бавно се движеше, докато се насочи право към една едва забележима светла точица. Шатък доволно изсумтя и натисна един от бутоните. Към телескопа се включи антена и корабният компютър изчисли къде ще се намира точицата в момента на пристигане на съобщението. Докато двигателите на „Макартър“ преобразуваха водорода в хелий, модулираната от кодираното послание енергия се излъчи към Нова Шотландия.

Род вечеряше сам в каютата си, когато получиха отговор. Дежурният свързочник прочете заглавието и повика Шатък. Четири минути по-късно юнкер Уитбред почука на вратата на капитана.

— Да — сърдито отвърна Блейн.

— Съобщение от адмирал на флота Кранстън, господин капитан.

Род нямаше желание да вечеря сам, но офицерите му бяха поканили Сали Фаулър в каюткомпанията — в крайна сметка, бе техен ред — и ако той се беше самопоканил, щеше да дойде и Бери. А сега прекъсваха дори самотната му вечеря.

— Не може ли да почака?

— Сигналът е приоритетен, господин капитан.

Забравил за протеиновото желе, Блейн рязко се изправи.

— Прочетете го, Уитбред.

— Слушам. „ДО «МАКАРТЪР» ОТ ИМПФЛОТ НОВА ШОТ. ПРИОРИТЕТНО СЪОБЩЕНИЕ НОМЕР ОСЕМ ХИЛЯДИ СТО СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТ…“

— Пропуснете идентификационните кодове, юнкер. Вече сте ги проверили, нали?

— Тъй вярно. Хм, дата, код… НАЧАЛО НА СЪОБЩЕНИЕТО: ПРОДЪЛЖЕТЕ ВЪЗМОЖНО НАЙ-БЪРЗО, ПОВТАРЯМ, ВЪЗМОЖНО НАЙ-БЪРЗО ЗА ПРЕЗАРЕЖДАНЕ НА БРИДЖИТ ТОЧКА НОВ РЕД

ОТТАМ СЕ НАСОЧЕТЕ КЪМ… Хм, господин капитан, тук са дадени някакви координати в системата на Нова Каледония… ИЛИ ПО ДРУГ ВЕКТОР, КОЙТО ИЗБЕРЕТЕ, ЗА ДА ПРЕСРЕЩНЕТЕ И ПРОУЧИТЕ ТАЙНСТВЕНО ТЯЛО, НАВЛИЗАЩО В СИСТЕМАТА НА НОВА КАЛЕДОНИЯ ОТ НОРМАЛНОТО ПРОСТРАНСТВО, ПОВТАРЯМ, ОТ НОРМАЛНОТО ПРОСТРАНСТВО, ТОЧКА. СПРЕТЕ ПРИДВИЖВАНЕТО МУ ПО ГАЛАКТИЧЕСКИ ВЕКТОР… Хм, посочен е курс в направление към Въглищния чувал, господин капитан… ТЯЛОТО БЪРЗО НАМАЛЯВА УСКОРЕНИЕТО СИ ПРИБЛИЗИТЕЛНО СЪС СЕДЕМ ПРОЦЕНТА ОТ СВЕТЛИННАТА СКОРОСТ ТОЧКА. СПОРЕД АСТРОНОМИТЕ ОТ ИМПЕРСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ СПЕКТЪРЪТ МУ Е КАТО ТОЗИ НА СЛЪНЦЕТО НА НОВА КАЛЕДОНИЯ ТОЧКА. ОЧЕВИДНО Е ЗАКЛЮЧЕНИЕТО, ЧЕ ПОЛУЧАВА ЕНЕРГИЯ ЧРЕЗ СВЕТЛИННО ПЛАТНО, ТОЧКА, НОВ РЕД

АСТРОНОМИТЕ ОТ ИМПЕРСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ ТВЪРДЯТ ЧЕ ТЯЛОТО Е СЪЗДАДЕНО ОТ РАЗУМНИ СЪЩЕСТВА ТОЧКА. ЗА ВАША ИНФОРМАЦИЯ В ПОСОКАТА, ОТ КОЯТО СЕ ПРИБЛИЖАВА, НЯМА ИЗВЕСТНИ ЧОВЕШКИ КОЛОНИИ, ТОЧКА, НОВ РЕД

ПРАТИХ НА ПОМОЩ КРАЙЦЕР „ЛЕРМОНТОВ“, НО ТОЙ ЩЕ УЕДНАКВИ СКОРОСТТА СИ С ТЯЛОТО СЕДЕМДЕСЕТ И ЕДИН ЧАСА СЛЕД МИНИМАЛНОТО ВРЕМЕ, НЕОБХОДИМО НА „МАКАРТЪР“, ТОЧКА. БЪДЕТЕ ПРЕДПАЗЛИВИ, ТОЧКА. СМЯТАЙТЕ ОБЕКТА ЗА ВРАЖЕСКИ, ДОКАТО НЕ СЕ УВЕРИТЕ В ПРОТИВНОТО, ТОЧКА. ВНИМАВАЙТЕ, НО НЕ ПРЕДПРИЕМАЙТЕ ВРАЖДЕБНИ ДЕЙСТВИЯ, ПОВТАРЯМ: НЕ ПРЕДПРИЕМАЙТЕ ВРАЖДЕБНИ ДЕЙСТВИЯ, ТОЧКА.

ДАВАЙ, ЦИЛЕР, ТОЧКА. ЩЕ МИ СЕ АЗ ДА БЯХ НА ТВОЕ МЯСТО, ТОЧКА. УСПЕХ ТОЧКА. КРАНСТЪН, ТОЧКА. КРАЙ НА СЪОБЩЕНИЕТО ИДЕНТИФИКАЦИЯ… Хм, това е господин капитан — задъхано каза юнкерът.

— Ясно, Уитбред. — Блейн натисна бутона на интеркома. — Каюткомпания.

— Каюткомпанията слуша, господин капитан — отговори юнкер Стейли.

— Дайте ми Каргил.

Гласът на старши лейтенанта звучеше раздразнено. Блейн прекъсваше вечерята им, което го изпълни със задоволство.

— Ела на мостика, Джак. Трябва да се размърдаме. Нужен ми е възможно най-кратък курс до Бриджит. Ще можеш да напълниш резервоарите, но се налага да побързаме.

— Слушам. На пътниците няма да им хареса.

— Заеб… Хм, моите уважения към пътниците, само че положението е извънредно. Жалко за вечерята ви, Джак, но прати гостите на хидравличните легла и да потегляме. Чакам те на мостика след минута.

— Слушам. — Интеркомът замлъкна за миг, после се разнесе гласът на Стейли:

— Внимание, внимание, готови за продължително ускорение над две гравитации. Командирите на отделения да докладват готовността за ускорение.

— Добре — каза Блейн и се обърна към Уитбред. — Вкарайте проклетия вектор в компютъра, за да видим откъде идва онова тяло. — Усети, че се поти, и се помъчи да се успокои. Извънземни? Мили Боже, какво откритие! Да командваш първия кораб, установил контакт с извънземни… — Просто да видим откъде идва, нали?

Юнкерът се приближи до входящия пулт до бюрото на Блейн. Екранът проблесна и по него заплуваха цифри.

— Уитбред, аз не съм математик! Покажи ми карта!

— Извинете, господин капитан. — Младежът отново заработи с клавиатурата. Дисплеят почерня и се покри с пъстри точки и линии. С големи кръгове бяха обозначени звезди, скоростните вектори бяха тънки зелени линии, ускорителните вектори бяха светлосини, проектираните курсове бяха тъмночервени криви. Дългата зелена линия…

Блейн не повярва на очите си.

— От Сламката? Хм, мътните ме взели! От Сламката, в нормалното пространство. — До звездата, от която пристигаше обектът, нямаше известни маршрути. Тя самотно блещукаше в космоса, жълта точица край супергиганта Окото на Мърчисън. Род си представи разумни октопоиди.

Ами ако бяха враждебно настроени? Ами ако се наложеше да се сражават с извънземен кораб? „Мак“ се нуждаеше от още поправки. Поправки, които бяха отложили, защото трябваше да се свърши в орбита или в планетарен док, а сега трябваше да се справят в движение при ускорение от над две гравитации. Но щяха да се справят.