Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (10)

6. Светлинното платно

Само една гравитация — и тревожно усещане, докато „Макартър“ потегляше по курса си.

Блейн знаеше, че преди да постъпи на „Макартър“ като главен астрогатор, Кевин Ренър е служил като помощник-капитан на междузвезден търговски кораб. Той беше слаб мъж с тясно лице, десет години по-възрастен от Род. Докато изправяше облегалката на ускорителното си кресло зад него, Ренър сравняваше кривите на екрана си и самодоволната му усмивка не бе типична за флотски офицер.

— Установихте ли курса ни, лейтенант Ренър?

— Тъй вярно — гордо отвърна главният астрогатор. — Право към слънцето с четири гравитации!

Блейн устоя на изкушението да го предизвика да изпълни заканата си.

— Напред.

Прозвучаха предупредителни сигнали и „Макартър“ започна да набира скорост. Докато потъваха все по-дълбоко в креслата и леглата си, пътниците и екипажът усещаха как тежестта им постепенно се увеличава.

— Шегувахте се, нали? — попита Род.

Главният астрогатор иронично го погледна.

— Знаете, че си имаме работа със светлинно платно, нали, господин капитан?

— Естествено.

— Тогава погледнете тук. — Сръчните му пръсти затанцуваха по клавиатурата и на екрана се появи зелена парабола, която рязко се издигаше надясно. — Слънчевата светлина, която пада върху светлинно платно, намалява с увеличаване на разстоянието от звездата. Ускорението варира в зависимост от светлината, отразена от платното.

— Разбира се, господин Ренър.

Астрогаторът описа нова парабола, която много приличаше на първата, но бе синя.

— Звездният вятър също може да движи светлинно платно. Енергията варира приблизително по същия начин. Основната разлика е, че звездният вятър представлява атомни ядра. Те полепват по платното. Инерцията се променя — и посоката е обратна на слънцето.

Блейн внезапно разбра.

— Можеш да се движиш срещу посоката на светлината, като накланяш платното, но звездният вятър винаги те тласка надалеч от слънцето.

— Точно така. Да речем, че навлизате в дадена система със седем процента от светлинната скорост и, Боже опази, поискате да спрете. Какво ще направите?

— Ще хвърля цялата тежест, която мога — замислено отвърна Род. — Хм. Не виждам проблем. Извънземните трябва да са постъпили точно така.

— Едва ли. Прекалено бързо се движат. Но за момент да оставим това. Важното е, че се движат прекалено бързо, за да спрат, освен ако не се приближат до слънцето. Всъщност обектът се носи право натам. Навярно ще промени посоката, след като слънчевата светлина му позволи да намали скоростта достатъчно… ако корабът не се е стопил и платното не се е разкъсало. Но ще са толкова близо, че ще трябва да преминат в свободно падане, просто нямат друг избор.

— Аха — рече Блейн.

— Излишно е да споменавам — прибави Ренър, — че когато уеднаквим курса си с тях, и ние ще летим право към слънцето…

— Със седем процента от скоростта на светлината ли?

— С шест. Дотогава обектът ще се движи по-бавно. Ще ни трябват сто двайсет и пет часа с ускорение четири гравитации. Накрая ще можем малко да намалим скоростта.

— Това ще е трудно за всички — каза Род. И внезапно със закъснение се зачуди дали Сали Фаулър все пак е слязла от кораба. — Особено за пътниците. Не можете ли да ми дадете по-лек курс?

— Да, господин капитан — мигновено отвърна Ренър. — Можем да стигнем за сто и седемдесет часа, без да надвишаваме две и половина гравитации, което ще ни спести и гориво, защото сондата ще има повече време да намали скоростта. Ако вземем обекта на буксир, по сегашния курс ще стигнем до Нова Ирландия с празни резервоари.

— С празни резервоари значи. Но този курс повече ви харесва. — Род започваше да не харесва главния астрогатор и тази негова усмивка, която постоянно намекваше, че капитанът е забравил нещо важно и очевидно. — Обяснете ми защо.

— Дойде ми наум, че извънземните може да са враждебно настроени.

— И какво от това?

— Ако трябва да уеднаквим курса си с тях и те изключат двигателите…

— Ще падаме към слънцето с шест процента от скоростта на светлината. Ясно. В такъв случай ще уеднаквите курса колкото може по-надалеч от Кал, за да имаме достатъчно време.

— Точно така, господин капитан.

— Това ви доставя удоволствие, нали, господин Ренър?

— За нищо на света не бих го пропуснал, господин капитан. А вие?

— Продължавайте, Ренър. — Блейн завъртя ускорителното си кресло към друг екран и започна да проверява курса. Забеляза, че точно преди пресрещането главният астрогатор може за около час да намали ускорението на една гравитация и така да даде възможност на всички да се възстановят. Ренър с идиотски ентусиазъм се съгласи и се зае да внесе промените.

„Приятелите на борда са нещо много полезно — казваше на юнкерите си капитан Цилер, — но с готовност бих ги разменил за опитен главен астрогатор.“ Ренър беше изключително опитен. Род трябваше да се примири с недостатъците му.

 

 

Ускорението от 4 g не позволяваше на никого да се движи. Черните кутии останаха в трюма и „Макартър“ продължаваше напред с импровизациите на Синклер. Членовете на екипажа работеха от креслата си, от ускорителните си скутери или изобщо не работеха.

Някои играеха на най-различни игри, други разговаряха за предстоящата среща или просто си бъбреха. Половината от екраните показваха една и съща гледка: подобен на слънцето диск, зад който се виждаше Окото на Мърчисън на фона на Въглищния чувал.

Според датчиците в каютата на Сали имаше разход на кислород. Род ядосано изруга. Едва не й се обади, но се отказа. Вместо това се свърза с Бери.

Търговецът се намираше в гравитационната баня: пласт полиестер, покриващ течност. Над огънатата повърхност стърчаха само главата и ръцете му. Лицето му изглеждаше старо — почти на действителната му възраст.

— Вие решихте да не ме оставяте на Бриджит, господин капитан. И сега водите със себе си цивилен гражданин, а вероятно ви предстои сражение. Може ли да попитам защо?

— Разбира се, господин Бери. Предположих, че ще ви е изключително неприятно да останете на ледено кълбо без осигурен транспорт. Възможно е да съм сгрешил.

Бери се усмихна — или поне се опита. Всички на борда изглеждаха два пъти по-стари от него — четворната гравитация едва не смъкваше кожата от лицето на човек. Усмивката му бе като вдигане на тежести.

— Не, господин капитан, не сте сгрешили. Прочетох заповедта в каюткомпанията. Предстои ни да се срещнем с нечовешки космически кораб.

— Определено изглежда така.

— Навярно ще имат с какво да търгуват. Особено ако идват от свят, който не прилича на земните. Да се надяваме. Ще ме държите ли в течение, господин капитан?

— Сигурно няма да имам време — отвърна Блейн, като избра най-любезния от няколкото отговора, които му дойдоха наум.

— Да, разбира се, нямах предвид лично. Искам само достъп до информацията за напредването ни. На моята възраст не смея да изляза от тази гумена вана. Колко време ще останем при тази гравитация?

— Сто двайсет и пет часа. Всъщност вече сто двайсет и четири.

— Благодаря, господин капитан. — Бери изчезна от екрана.

Род замислено потърка челото си. Дали търговецът знаеше какво е положението му на „Макартър“? Нямаше значение. Той се обади в каютата на Сали.

Момичето изглеждаше така, сякаш не е спало цяла седмица и не се е усмихвало от години.

— Здравей, Сали — каза Блейн. — Съжаляваш ли, че дойде?

— Казах ти, че мога да понеса всичко, което понасяш ти — отвърна тя, хвана се за страничните облегалки на стола си и се изправи. После се пусна и разпери ръце, за да му го докаже.

— Внимавай — като се мъчеше да запази спокойствие, рече Род. — Не прави резки движения. Дръж си коленете изправени. Можеш да си счупиш гърба просто като сядаш. Преди да се превиеш в кръста, се хвани за облегалките…

Сали не повярва, че е опасно, докато не понечи да седне. Мускулите на ръцете й се схванаха, в очите й проблесна паника и тя рязко се стовари на стола, сякаш гравитацията на „Макартър“ я бе всмукала.

— Заболя ли те?

— Не. Пострада единствено гордостта ми.

— Тогава не ставай от стола! Да си ме видяла да ставам? Не си. И няма да ме видиш!

— Добре. — Сали завъртя глава. Очевидно й се виеше свят.

— Свали ли прислужниците си на Бриджит?

— Да. Трябваше да ги измамя — не искаха да слязат без багажа ми. — От гърлото й се изтръгна смях на старица. — В момента нямам нищо друго освен дрехите на гърба ми.

— Значи си ги измамила, така ли? Както измами мен. Трябваше да наредя на Кели да те изхвърли — горчиво каза Род. Знаеше, че прилича на старец в инвалидна количка. — Добре де, сега си на борда. Вече не мога да те изхвърля.

— Но мога да ти помагам. Аз съм антроположка. — Мисълта отново да се изправи я накара да потръпне. — Как да се свързвам с теб?

— Ако е нещо важно, повикай по интеркома дежурния юнкер. Но, Сали, това е боен кораб. Възможно е извънземните да не са приятелски настроени. За Бога, по време на битка моите вахтени офицери нямат време за научни дискусии!

— Зная. Не ме смятай за чак толкова смахната. — Тя се помъчи да се засмее. — Въпреки че се опитах да стана при ускорение от четири гравитации.

— Да. А сега ми направи една услуга. Влез в гравитационната си баня.

— Трябва ли да се съблека, за да я използвам?

Блейн не можа да се изчерви — в главата му нямаше толкова много кръв.

— Добра идея, особено ако по дрехите ти има токи. Изключи видеото на телефона.

— Ясно.

— И внимавай. Мога да пратя някого от женените войници да ти помогне…

— Не, благодаря.

— Тогава изчакай. През определени интервали ще се движим с по-слабо ускорение. Не ставай от стола при тази гравитация!

Изглежда, тази мисъл дори не я изкушаваше. Един опит й стигаше.

 

 

— Пак ни викат от „Лермонтов“ — съобщи Уитбред.

— Не отговаряй.

— Слушам. Да не отговарям.

Род се досещаше какво иска крайцерът. Да стигне първи до извънземните. Но „Лермонтов“ дори нямаше да се е приближил до обекта преди разстоянието до слънцето да е станало прекалено малко. Беше по-добре да го пресрещнат отдалеч.

Поне така си казваше Блейн. Можеше да се довери на Уитбред и свързочниците — сигналите на „Лермонтов“ нямаше да бъдат регистрирани.

Три и половина дни. Две минути с 1.5 g на всеки четири часа за смяна на вахтата и взимане на забравени вещи. После прозвучаваха предупредителните аларми и ужасната гравитация се връщаше.

Отначало носът на „Макартър“ сочеше на шейсет градуса от Кал. Трябваше да уеднаквят курса си с този на обекта. След като го постигнаха, корабът отново се завъртя и се насочи към най-ярката звезда в района.

Кал започна да се уголемява. Освен това променяше цвета си, но почти незабележимо. Никой не можеше да различи този син нюанс с голо око. На екраните се виждаше, че най-ярката звезда се е превърнала в диск, който растеше с часове.

Не ставаше по-ярък, защото дисплеите не го позволяваха, но малкото слънце зловещо набъбваше и лежеше право пред тях. Отзад имаше друг диск със същия цвят — бяла звезда F8. Тя също растеше. „Макартър“ бе притиснат между две сблъскващи се слънца.

На втория ден Стейли доведе на мостика нов юнкер. Двамата се движеха с ускорителни скутери. Род не го беше виждал след краткия разговор на Бриджит: Гавин Потър, шестнайсетгодишно момче от Нова Шотландия. Потър бе висок за възрастта си и се прегърбваше, сякаш се боеше да не би някой да забележи и това.

Блейн реши, че Стейли просто му показва кораба, тъй като ако извънземните се окажеха враждебно настроени, щеше да му се наложи да познава „Макартър“ и навярно да се движи на тъмно и при променлива гравитация.

Старши юнкерът очевидно имаше предвид нещо повече. Род видя, че се опитват да привлекат вниманието му.

— Да, господин Стейли?

— Това е юнкер Гавин Потър, господин капитан. Той ми каза нещо, което, струва ми се, би трябвало да чуете.

— Добре, говорете. — Всяко разсейване от високата гравитация беше добре дошло.

— На нашата улица имаше една черква, господин капитан. Във фермерски град на Нова Шотландия. — Потър говореше тихо и отчетливо, така че акцентът му съвсем далечно напомняше специфичния говор на Синклер.

— Черква — окуражително рече Блейн. — Не православна черква, доколкото разбирам…

— Не, господин капитан. Неговата църква. Енориашите й са малко. Веднъж с един приятел на шега се вмъкнахме вътре.

— Хванаха ли ви?

— Зная, че разказвам зле, господин капитан. Въпросът е, че… там имаше голям стар холос на Окото на Мърчисън на фона на Въглищния чувал. Божието лице, точно като на картичките. Само че… само че беше различно. Окото беше много по-голямо, отколкото сега, и беше синьо-зелено, а не червено. С червена точица в единия край.

— Може да е било картина — предположи Блейн, извади джобния си компютър, написа „Неговата църква“ и поиска данни. Устройството се свърза с корабната библиотека и по дисплея потече информация. — Според библиотеката последователите на Неговата църква вярвали, че Въглищния чувал наистина е лицето на Господ. Възможно ли е да са ретуширали снимката, за да изглежда по-внушително? — Род си придаваше заинтригуван вид — имаше достатъчно време за губене.

— Но… — започна Потър.

— Но… — обади се и Стейли, като се наведе напред на стола си.

— Един по един. Първо вие, Стейли.

— Информацията ми не е само от Потър, господин капитан. Попитах командир Синклер. Според дядо му някога Сламката била по-ярка от Окото на Мърчисън — яркозелена. И както Гавин описва холоса… ами, господин капитан, звездите не излъчват една и съща светлина. Така че…

— Още една причина да смятаме, че холосът е бил ретуширан. Но сега, когато онзи обект идва право от Сламката, изглежда странно…

— Светлина — твърдо каза Потър.

— Светлинно платно! — внезапно се сети Род. — Добра идея. — Всички на мостика се обърнаха да погледнат капитана. — Ренър! Не спомена ли, че обектът се движел по-бързо, отколкото би трябвало?

— Тъй вярно — отвърна от пулта си в отсрещния край на помещението главният астрогатор. — Ако е потеглил от обитаем свят, обикалящ около Сламката.

— Възможно ли е да е използвал лазерно оръдие?

— Естествено, защо не? — Ренър приближи ускорителния си скутер към тях. — Всъщност може да са го изстреляли с малко оръдие и впоследствие да са използвали по-голямо. Това дава страхотно преимущество. Ако някое от оръдията се повреди, могат да го поправят в собствената си звездна система.

— Все едно да си оставиш двигателя вкъщи — извика Потър — и пак да си в състояние да го използваш.

— Е, има някои проблеми. Зависи от това колко тесен може да се поддържа лъчът — отвърна Ренър. — Жалко, че няма начин да се прилага и за спиране. Имате ли някакво основание да смятате…

Род ги остави да разкажат на главния астрогатор за промените в Сламката. Това не го интересуваше особено. Вълнуваше го въпросът какво прави в момента обектът.

До срещата оставаха двайсет часа. Ренър дойде при Блейн и го помоли да използва екраните му. Очевидно не можеше да говори без наблюдателен екран, включен към компютър.

— Вижте, господин капитан — каза той и повика на дисплея местния звезден район. — Обектът идва оттук. Онзи, който го е изстрелял, е използвал лазерно оръдие или много оръдия — навярно разположени на астероиди, с фокусиращи огледала — в продължение на четирийсет и пет години. Лъчът и обектът идват право от Сламката.

— Но тогава би трябвало да има запазени данни — възрази Блейн. — Все някой ще е забелязал, че Сламката излъчва кохерентна светлина.

Ренър сви рамене.

— Познавате ли архивите на Нова Шотландия?

— Да видим. — Бяха му нужни само няколко секунди, за да научи, че астрономическата информация от Нова Шотландия не е достоверна и по тази причина не е прехвърлена в библиотеката на „Макартър“. — Хм, добре. Да приемем, че имате право.

— Но нали тъкмо това е въпросът, господин капитан, че не е правилно — възрази Ренър. — Разбирате ли, в междузвездното пространство наистина е възможно да се направи завой. Трябвало е да…

Новият междузвезден маршрут остави Сламката под малък ъгъл спрямо първия.

— Ето тук, на достатъчно голямо разстояние от слънцето, повишаваме напрежението до десет милиона волта. Фоновото магнитно поле на галактиката дава на кораба полуоборот и той продължава към Нова Каледония изотзад. Междувременно онези, които насочват лъча, са го изключили вече от сто и петдесет години. Сега отново го включват. И сондата го използва, за да спре.

— Убеден ли сте, че магнитният ефект ще подейства?

— Обикновена физика! А и междузвездните магнитни полета отдавна са картирани, господин капитан.

— Ами тогава защо не са го направили?

— Нямам представа — ядосано извика Ренър. — Може просто да не са се сетили. Може да са се страхували, че лазерите няма да издържат. Може да не са имали доверие на онези, които ги насочват. Просто не знаем достатъчно за тях.

— Това ми е ясно, Ренър. Защо толкова се вълнувате? Ако извадим късмет, ще имаме възможност да ги попитаме.

На лицето на главния астрогатор бавно плъзна неохотна усмивка.

— Но това е измама.

— О, я вървете да поспите.

 

 

Род се събуди от екота на високоговорителите:

— Промяна на гравитацията след десет минути. Готови за връщане към стандартна гравитация след десет минути.

Той се усмихна — 1 g! — после стисна устни. До изравняване на скоростта с извънземните оставаше един час. Блейн активира наблюдателните си екрани и видя блясък пред и зад „Макартър“. Корабът се намираше между две слънца. Сега Кал беше голям колкото земното слънце, гледано от Венера, ала по-ярък, защото бе по-гореща звезда. Обектът представляваше по-малък диск, но по-светъл. Платното беше издуто назад.

Дори само включването на интеркома изискваше усилие.

— Синклер?

— Машинното отделение слуша, господин капитан.

Род се зарадва, че главният инженер е на хидравличното си легло.

— Издържа ли полето, Санди?

— Да, господин капитан. Температурата е нормална.

— Благодаря. — Лангстъновото поле поглъщаше енергия — това бе основната му функция. Абсорбираше дори кинетичната енергия от експлодиращ газ или радиоактивни частици със скорост, право пропорционална на скоростта на кораба на куб. По време на битка адската ярост на водородните торпеда и концентрираната фотонна енергия на лазерите се разпръскваха от полето. Когато енергийните равнища се повишаваха, то започваше да сияе и космическата му чернота ставаше червена, оранжева, жълта — нагоре по спектъра чак до лилава.

Това беше принципният проблем на Лангстъновото поле. Енергията трябваше да се излъчи нанякъде. Ако се пренатовареше, то освобождаваше цялата погълната енергия с ослепително бял проблясък — и навътре, и навън. Предотвратяването на този ефект отнемаше от енергията на кораба — която също се абсорбираше от полето. Щом температурата му достигнеше най-високата си точка, корабът загиваше. Мигновено.

Обикновено бойните кораби можеха да се приближават до слънцето, без да се излагат на смъртна опасност. Ала сега, когато се намираха между две звезди, полето освобождаваше енергия само настрани — и този процес трябваше да се контролира, иначе „Макартър“ щеше да бъде подложен на странични ускорения. Бордовете ставаха все по-тесни, слънцата все по-големи, а полето — все по-горещо. На екраните на Род сияеше червена светлина. Положението не беше катастрофално, но трябваше да внимават.

Отново нормална гравитация. Блейн бързо отиде на мостика и кимна на дежурния юнкер.

— Обявете пълна бойна готовност.

В кораба прозвуча сирена.

 

 

В продължение на 124 часа обектът с нищо не бе показал, че знае за приближаването на „Макартър“.

Светлинното платно се виждаше на задните екрани като огромна еднообразно бяла повърхност. После Ренър забеляза черна точица. Той увеличи образа и получи голямо черно петно с ясни очертания. Радарната му сянка показваше, че се намира с четири хиляди километра по-близо до тях от платното.

— Това е целта ни, господин капитан — заяви главният астрогатор. — Сигурно цялата им сонда е инсталирана в един корпус, така че тежестта й да балансира платното.

— Ясно. Изравнете ни с нея, господин Ренър. Господин Уитбред! Предайте моите почитания на старшия свързочник. Искам да пратя ясно съобщение на колкото може повече честоти, но с малък разход на енергия.

— Слушам. Записвам.

— „Привет, кораб със светлинно платно. Тук имперски кораб «Макартър». Добре дошли в Нова Каледония и в Човешката империя. Бихме искали да се приближим до вас. Моля, отговорете.“ Пратете същия текст на англически, руски, френски, китайски и всеки друг език, за който се сетите. Ако са хора, няма начин да знаем откъде идват.

Петнайсет минути до подхождането. Корабната гравитация се промени, после още един път, докато Ренър уеднаквяваше скоростта и позицията с товарния отсек на другия кораб.

Блейн използва момента и отговори на обаждането на Сали.

— Побързай, Сали, моля те. Намираме се в бойна готовност.

— Да, Род, зная. Може ли да дойда на мостика?

— Боя се, че не. Всички места са заети.

— Това не ме изненадва. Род, просто исках да ти напомня нещо. Не очаквай да са елементарни.

— Моля?

— Очакваш да са примитивни, само защото не използват Олдърсънов двигател. Недей. И даже да са примитивни, това не означава, че са елементарни. Възможно е техниката и начинът им на мислене да са изключително сложни.

— Ще го имам предвид. Нещо друго? Добре, не прекъсвай връзката, Сали. Уитбред, когато нямате други задължения, информирайте госпожица Фаулър за обстановката. — Той погледна към кърмовия монитор в същия момент, в който Стейли извика.

Светлинното платно се движеше. По огромните му, напомнящи на вълни гънки пробягваше отразена светлина. Род запремигва, но това не му помогна — извънредно трудно е да видиш формата на криво огледало.

— Може би по този начин ни отговарят — каза той. — Използват огледалото, за да излъчват…

Блясъкът стана ослепителен и всички екрани от тази страна помътняха.

 

 

Предните скенери работеха и записваха. Виждаше се голям бял диск, звездата Нова Каледония, приближаваща към тях с шест процента от скоростта на светлината. Мониторите до голяма степен филтрираха радиацията.

На белия фон за миг се появиха няколко странни черни силуета. В ужасния момент, в който всички на борда на „Макартър“ бяха заслепени, никой не ги забеляза, а после образите просто изчезнаха.

— Няма нужда да викат толкова силно — наруши смаяното мълчание главният астрогатор.

— Благодаря, господин Ренър — ледено отвърна Род. — Имате ли други, може би по-конкретни предложения?

„Макартър“ се движеше с неравномерни разтърсвания, но светлинното платно спокойно го следваше.

— Тъй вярно — отвърна астрогаторът. — Най-добре да не фокусираме това огледало.

— Получаваме прекалено голямо количество енергия от полето, господин капитан — докладва от пулта си Каргил. — И ужасно бързо. Ако беше концентрирана, щеше да пробие дупка в корпуса, но тя ни облива отвсякъде. Можем да издържим още десетина минути.

— Ще заобиколя зад платното, господин капитан — каза Ренър. — Така поне скенерите ще са насочени към слънцето…

— Няма значение. Минете през платното — нареди Род.

— Но ние не знаем…

— Това е заповед, господин Ренър. А вие се намирате на боен кораб.

— Слушам.

Полето бе тухленочервено и ставаше все по-ярко, но червеният цвят не означаваше опасност. Поне засега.

Докато Ренър насочваше кораба, Блейн небрежно каза:

— Сигурно смятате, че извънземните използват невероятно здрави материали, нали?

— Възможно е, господин капитан. — „Макартър“ се разтърси и астрогаторът стисна облегалките на седалката си, сякаш се готвеше за сблъсък.

— Но колкото са по-здрави материалите, господин Ренър, толкова по-тънко е платното, за да събира максимално количество слънчева светлина за тежестта си. Даже няколко квадратни километра по-късно да бъдат унищожени от метеори, е, пак ще е от полза, нали?

— Тъй вярно — отвърна Ренър. Той завъртя „Макартър“ с кърмата към Кал, като се движеше с ускорение 4 g. Главният астрогатор се хилеше като крадец и вече не стискаше облегалките на креслото си.

„Е, успях да го убедя“ — помисли си Блейн и се приготви за сблъсъка.

Лангстъновото поле пожълтя.

После скенерите откъм слънчевата страна внезапно станаха черни, освен зеленото поле на самия „Макартър“ и ослепително белия силует на платното, в средата на което се виждаше неравна дупка.

— По дяволите, изобщо не го усетихме! — засмя се Род. — Колко време ни остава до слънцето, господин Ренър?

— Четирийсет и пет минути, господин капитан. Освен ако не променим посоката си.

— Всичко по реда си, господин Ренър. Поддържайте курс с платното. — Блейн натисна друг бутон и се свърза с главния артилерист. — Кроуфорд! Осветете платното и вижте дали ще успеете да откриете кабелите, които го свързват със сондата. Искам да го откъснете преди пак да са стреляли по нас!

— Слушам. — Тази перспектива, изглежда, зарадва Кроуфорд.

Кабелите бяха трийсет и два: двайсет и четири по ръба на кръглото огледало и пръстен от осем близо до центъра му. Коничните изкривявания на материята показваха местата им. Гърбът на платното беше черен и от него се надигна пара под лъчите на лазерните оръдия.

После платното се освободи от сондата и полетя към „Макартър“. Корабът отново премина през него, сякаш бе тънко като лигнин…

А корпусът на сондата падаше към слънцето клас F8.

— Трийсет и пет минути до сблъсъка — без да го питат, съобщи астрогаторът.

— Благодаря, господин Ренър. Командир Каргил, поемете управлението и вземете сондата на борда. Удивлението на Ренър изпълни Род с дива радост.