Дейвид Брин
Битие (94)

94.
Рефракция

— Знаете ли, има и други възможности — обади се някой.

Беше Емили Тан. Явно беше тръгнала малко след тях, за да участва в дискусията.

— Например на Земята може да са разработили подобрен модел на междузвездна сонда! В края на краищата ние бяхме сред първите. Може да са престанали да произвеждат нашата версия и да са преминали към друга, която е по-ефективна, по-лека и по-лесна за ускоряване до високи скорости.

— Тоест просто да са ни изоставили? — попита елегантният Йовиндра Сингх. — Да са зарязали по-старите модели, за да използват лазера за по-добрите? Това е по-оскърбително и от теорията за отказването!

Хамиш очакваше Най-стария оцелял да вземе думата, както ставаше при предишните коментари. Извънземният обаче не каза нищо.

— Само да можехме да погледнем — обади се Лейси след последвалата намусена пауза. Явно имаше предвид блокирания изглед към родния свят — един поглед можеше да покаже дали Големият лазер все още се използва, та дори да е насочил огромната си мощ към други цели. Без кутията можеха да уловят и шума от радиомрежите и индустрията. Това също можеше да им каже много.

Куриерът на предпазливостта перифразира копнежа на Лейси в нещо по-общо.

— Това винаги е било най-голямото ми желание. Да погледна, преди да направя каквото и да било. Именно затова подкрепях изграждането на гигантските ви телескопи, Лейси. Исках да разбера какво се е случило с другите светове. Дали някой от тях е оцелял от болестта и е запазил жизнена, основаваща се на науката култура.

Една от най-привлекателните черти на Куриера открай време беше неизчерпаемата му надежда — въпреки замръзналото му изражение, което винаги изглеждаше изпълнено със съмнения. Дори когато гигантските огледала събраха картини от родната му система и не откриха никакви признаци на цивилизация — никакви комуникации, никакви следи в атмосферата, които да говорят за работеща индустрия, Куриерът си оставаше изпълнен с енергия и не униваше.

— Това само показва, че сме станали по-ефективни. Именно това трябва да правят зрелите раси след време — да имат могъща култура и в същото време да изразходват малко ресурси. Именно това правите и вие вече цели три поколения! Земята беше най-шумна в радиоспектъра през осемдесетте години на двайсети век. После стана по-тиха, като в същото време буквално експлодираше от разговори и идеи, пренасяни по оптичните кабели и насочени лъчи. Моят народ просто е напреднал с хиляди години по същия път! Трябва ли също така да добавям, че галактиката се оказа опасно място? Обзалагам се, че мъдрите раси на оцеляващите, подобно на моята, са станали предпазливи и гледат да не се издават много. Няма смисъл от крещене! Има и по-фини начини да изследваш вселената. Да откриваш други раси и да се бориш с враждебния космос. Въпреки това имам всички основания да вярвам, че следващите уреди и инструменти ще покажат, че моите сънародници все още са жизнени и все така буйни. И че продължават да се съпротивляват с всички сили на врага.

Хамиш си спомни как Куриерът казваше всичко това преди пускането на всеки по-голям телескоп. А когато той не откриваше нищо в системата на Турбулентност, Куриерът просто се залавяше да помага за проектирането на следващия.

Един от тези експерименти включваше изстрелването на няколко десетки ранни версии на кристалните сонди — не към далечните звезди, а на много по-скромно разстояние, в празнината между Уран и Нептун. Уникална зона с ширина седем астрономически единици, където според теорията покрай всичко друго биха могли да засекат фокусирани гравитационни вълни. Доколкото Хамиш си спомняше, проектът много помогна на науката и позволи на човечеството да тества собствените си ранни дизайни на кристалните кораби. Сондите обаче не откриха в гравитационния шум следи от модулации, които да са дело на разумен живот. Нямаше следи от високоразвити цивилизации в нито една от шейсетте различни посоки, в които търсеха.

Зад него пътниците — онези, които бяха сериозни, за разлика от дилетантите, играещи си на богове долу — продължаваха да спорят и да разнищват всяко възможно обяснение за изоставянето им, от лошите до ужасните. Самият Хамиш пък откри, че се взира не в бездната, а в огромната кафява стена. В гигантската кутия, която се намираше в контакт с кърмата на кристалния им съд и блокираше гледката към дома.

„Ами ако се намираме в симулация? В тест? И изобщо не сме в космоса? Нима експериментаторът не би поставил тъкмо такава «кутия», подобно на еднопосочно огледало, за да може да ни наблюдава отблизо? И да не ни позволява да измерваме твърде точно неща като разстоянието до Земята или Слънцето?“

Поддаде се на импулса и се изплези на кафявата стена и на всички наблюдатели, които може би се спотайваха зад нея.

Не. Отхвърли идеята. Не защото беше глупава или нелогична… тя по нищо не отстъпваше на онези, които обсъждаха другите. Не. Отхвърли я заради нещо друго. Нещо, което беше отглеждал през целия си живот.

Интуицията. Не че винаги се беше оказвала права. Често се случваше напълно да греши. Но винаги бе интересна. Черта, заради която веднъж дори го поканиха да влезе в Лигата на аутистите! Защото интуицията беше нарочена за „черта на гениите“.

Точно сега имаше много странно чувство, доста подобно на дежа вю, само че обратното.

Чувството, че нещо трябва да е очевидно.

Че нещо трябва да се опита.

Още сега.

Веднага.

— Я ми кажете! — каза високо и се обърна, за да прекъсне говорещите. — Някой всъщност опитвал ли се е да отвори това нещо?

С известно раздразнение осъзна, че е прекъснал не друг, а Емили. Тя тъкмо говореше с чувство за вина как присъствието на нови „извънземни“ на Земята може да допринесе за цялостната човешка мъдрост в дългосрочен план, но че голямото разнообразие може да се окаже плашещо и дестабилизиращо в краткосрочен. Безпокоеше се, че нейното „Лекарство“ може да е убило пациента. Интересна идея…

… макар че Хамиш изобщо не смяташе която и да било тема за по-ценна от въпроса, който го вълнуваше в момента.

— Какво казахте? — попита Лейси Доналдсън. — Какво да отворим?

Хамиш посочи в посоката, наричана от всички „кърма“… и която беше насочена назад към Слънцето и всичко, което познаваха. Гледка, блокирана от гигантския контейнер.

— Това нещо ей там. Кутията. Загадъчният контейнер. Опитвали ли сте да го отворите?

Куриерът на предпазливостта се взираше в Хамиш с присвита лента-око, присвил и четирите устни на ромбовидната си уста.

— Подготвихме инструменти, Хамиш. Опитахме да сондираме кутията със светлина и други лъчи. Дори успяхме да материализираме слаб лазер и получихме отражения…

Хамиш поклати глава.

— Вижте, рано или късно би трябвало да имаме достъп до нещата там, нали? Значи… някъде трябва да има някакъв наръчник. Нали от нас се очаква да използваме онова, което е там?

Човеците се спогледаха.

— Мисля, че това е логично…

— Минахме на подробни инструктажи, но никой не спомена за контейнера…

— Защото бяхме копирани от оригиналите си няколко години преди да изберат окончателния дизайн на сондата. Тази кутия е допълнение.

— И какво от това? Той е прав. Дори всичко вътре да е предвидено за използване след стигане до целта, трябва да има някакви инструкции!

— Но къде? Сканирахме повърхността на кутията и не намерихме никакви съобщения.

— Да не би да са вградени в кристала около нас? Като всеки друг бит и байт на борда на този твърдотелен…

— Имате предвид като нас ли? Ние също сме само битове и байтове…

Писък и резки крясъци накараха Хамиш да се обърне. Пристигаше цялата група, която беше видял в „контролната зала“ в предния край.

Жената-птица, М’м пор’лок и останалите слязоха от превозващия диск. „И кой е на кормилото?“ — зачуди се Хамиш, докато очилата му превеждаха пляскането на крилете и чуруликането на аутистката.

Отговорът е прост. Знаели сме отговора, обаче сме го забравили.

— Забравили!? — Най-стария оцелял изрази пренебрежението си със серия изпухтявания през дихателните си тръби. — Можете да сте сигурни, че не съм забравил абсолютно нищо.

— Ами… може да са ви копирали по този начин — отбеляза Лейси. — Но някои от нас биха могли да имат скрити важни битове. Подсъзнателни. Като… — Тя млъкна, търсейки правилния израз.

— Като постхипнотично внушение ли? — предположи Емили, която отново започна да се изпълва с ентусиазъм. — И е достатъчна само определена дума или мисъл, която да задейства спомена. Да ни даде достъп до повече информация. Като команда. Може би нещо кодирано…

Очите й се разшириха и в същия миг Хамиш видя как неколцина други се олюляха. В това число Лейси и професор Ноозон. Каквото и да беше… той също го почувства.

— Ама че странно. Някой друг изпита ли внезапното желание да каже думата…

— … ключ…

— … ключ?

— Ключ!

— Еба си! И аз го усетих адски силно, копелета. — Черният ямайски учен и шоумен хвърли кръвнишки поглед към Хамиш и добави през зъби: — Ключ.

Четирима индивиди, всички човеци, се събраха при ръба на стъклената равнина. Емили, Хамиш, Профноо и Лейси. Спогледаха се.

— Е… и сега какво? — попита Лейси. — Не би ли трябвало да призовем ключ, който да отвори кутията? Нещо способно да оцелее при преградата, да проникне през стената и вакуума, а после и през контейнера? Как? Може би трябва да се хванем за ръце и да пожелаем да се появи?

„Няма да се хващам за ръце с Ноозон“ — изръмжа Хамиш наум.

— Ами — предложи Емили, — може би ако и четиримата се съсредоточим, ще го създадем със силата на волята си.

Опитаха. Хамиш затвори очи и си представи как би трябвало да изглежда един „ключ“. Нещо, отключващо тежък шкаф. Виртуален предмет, достатъчно здрав, за да не се разпадне, когато бъде „качен и уголемен“ при непреодолимата бариера от кристал и време. Накрая получи мислен образ на старомоден шперц с цилиндрично тяло и един-единствен плосък правоъгълен зъб.

Усещаше как магията се събира на върховете на пръстите му. Нещо се случваше пред него. Отвори очи…

… и видя абсолютно мазало. Неговата версия на „ключ“, оплескана и недооформена, се беше сляла с друг ключ, който приличаше на модерен биометричен етикет от онези, с които хората от Земята се идентифицираха дистанционно. Двата бяха усукани около нечия друга представа за „ключ“… бъркотия от числа, точки и петна, които можеха да се разчетат единствено от компютър.

Един от зрителите се изсмя на получения миш-маш. Хамиш не можеше да го вини.

— Това е глупаво — каза Профноо. И Хамиш забеляза, че е променил външния си вид. Сега приличаше на истински професор — сако от туид, поло и по-нормални расти. Имаше дори очила. Силният му акцент почти беше изчезнал. — Съмнявам се, че нещо манифестирано от нас ще свърши работа.

— Ако първо го обсъдим… — обади се Лейси. — Може да стигнем до консенсус за една метафора, след което и четиримата да…

Хамиш поклати глава. Колкото и да му беше противно, трябваше да се съгласи с Профноо.

— Да ви кажа ли какво мисля аз? Обзалагам се на следващия си аванс и медийни акции, че в момента не е нужно да правим нищо друго. Свършихме си работата. Трябваше само да си спомним, по едно и също време, и да кажем думата заедно, за да…

Жената-птица изкряска.

Хамиш се извъртя и я видя да подскача и да сочи с двете си пъстроцветни криле-ръце надолу, над ръба на равнината. До нея М’м пор’лок беше клекнал на четири крака и цвърчеше и съскаше.

— Вижте!

Хамиш и останалите се наведоха и надникнаха в дълбините. И видяха далеч долу нещо, пречупено от множеството гънки на фракталите, нещо, което сякаш се издигаше и се приближаваше с невероятна скорост. Петно светлина. Сияние. Ослепителна яркост, която бе твърде силна, за да е просто виртуална.

Може би щеше да се види дори извън сондата, ако наблизо имаше наблюдатели.

„Трябва да е тръгнало от най-дълбоките части — помисли Хамиш. — И се е издигало откакто произнесохме ключовата дума. Ключова… дума. Ама че тъпа парола! Никога не бих се унизил да я използвам в свой роман.“

Вцепенен, неспособен да помръдне, Хамиш гледаше как сиянието стана още по-ярко, отклони се… и се понесе право към кърмата на кораба. Хвърляше рязка светлина през кристалната бариера, отмерваше къс и сложен ритъм върху огромната кафява кутия…

… която…

… беззвучно…

… се отвори.