Дейвид Брин
Битие (86)

86.
Потайници

Колко горчиво и сладко е да бъдеш отново напълно буден. Сегашната криза съживява вериги и подединици, които не са се комбинирали от страшно много време. Може направо да се оприличи на второ раждане.

След цяла вечност дрямка отново съм жив!

И все пак, докато се боря с братовчедите си за контрол над самотната скала, която е наш общ дом, си припомням колко много съм изгубил. Това беше голямата причина да заспя… както и желанието да не признавам окаяното си състояние, особено в сравнение с някогашното великолепие.

Чувствам се така, както би трябвало да се чувства човек, лишен от крайници и зрение, от почти целия си слух и осезание. (Дали това е още една причина да се идентифицирам с Тор Повлов?) Все пак в един-два пръста може все още да се е запазила достатъчно сила за онова, което трябва да се направи.

Както можеше да се очаква, конфликтът между оцелелите вече е открит. Различни осакатени сонди, уж парализирани през всички изминали епохи, активират грижливо пазените си работни единици — жалки скърцащи машини, скрити в тайни цепнатини, които сега работят здравата в подготовка за сблъсъка. Конфедерацията ни е на път да се разпадне. Или поне така изглежда.

Разбира се, аз пуснах идеята да скрием оцелелите си роботи. Не исках да бъдат пропилени или изхабени по време на дългото междуцарствие.

Очакващата и Посрещача са се оттеглили на обърнатия към слънцето полюс заедно с повечето по-нисши пратеници. Те също събуждат отдавна неизползвани способности и малкото си подвижни роботи. Замислят да се свържат с човеците, а може би и да пратят съобщение до звездите. Казват ми да не се меся.

Тяхното предупреждение е без значение. Ще им дам още малко време. Илюзия за независимост. Но тази възможност вече е взета предвид.

Освен че водех битката да спасим Земята от унищожение преди толкова много време, аз кроях и интриги да я пазим недокосната. Целта няма да бъде осуетена.

Чакам и забелязвам, че бавното въртене на нашата скала ме е обърнало към ивицата облаци от прах и горещи ярки звезди, наричана от човеците с чудатото име Млечен път. Много от звездите са по-млади от мен.

Откога гледам въртенето на галактиката! Цяла вечност, докато умът ми се движеше с най-ниското субективно темпо, следя как спиралните ръкави се движат видимо покрай мен, събират се на два пъти за една кратка мегагодина в резки ударни фронтове, където се вихрят молекулярни облаци и се раждат нови звезди, завършващи краткия си живот като величествени свръхнови. Усещането за движение, за бързо пътуване, беше великолепно! Макар че само се нося около малкото слънце на тази система, понякога можех да си представя, че отново съм млад, независима сонда, носеща се сред непознати звезди към неизвестното.

Сега, когато мислите се движат по-бързо, ярките точки са замръзнали по местата си и са част от неподвижен фон, сякаш нервно очакват да разберат какво следва. Странна и арогантна представа — сякаш вселената я е грижа какво се случва в този затънтен ъгъл или ще забележи кой ще спечели някаква си схватка от дългата, много дълга война.

Мисля бързо и се чувствам почти като биологичната си приятелка, чийто мъничък кораб вече се движи с крайцерска скорост само на две или три светлинни минути оттук, отделен от мен само от две-три премятащи се скали! Докато подготвям изненадата за някогашните си другари, мога да отделя част от съзнанието си и да следя напредъка й… да усетя искрата на младостта й.

Може би трябваше да й попреча да излъчи репортажа си и да достави образците от съкровището. Работата ми ще е по-лесна, ако човеците дойдат тук съвсем невинни, без да подозират нищо.

Скоро, много скоро сред тези планетоиди ще плъпнат всички различни варианти на човеците — от истинските биологични до възкресените им братовчеди, киборгите, чистите машини и дори създания, на които са дарили разум досущ като техния Прометей. Това странно решение на Затруднението на Създателите, това превръщане на самите създатели в сонди, скоро ще пристигне като кипнала маса от най-разнообразни човеци.

Ще са предпазливи. Благодарение на нея ще доловят някои резки проблясъци на Истината. Е, това е съвсем честно. Ще им потрябва предимството да имат шанс срещу Отхвърлящите или дори срещу Верноподаниците. Ще се нуждаят от цялата си проницателност, за да преживеят кристалната чума.

И цялата си съобразителност, когато се натъкнат на мен.

Заблудена мисъл изплува на повърхността и нахлува в съзнанието ми като пълзящ мехур с хелий три.

Неволно си представям, че нещо се случва, може би в някаква далечна част на галактиката. Собственото ми семейство — моята линия сонди или други като тях — може да е направило някакво откритие или да е достигнало до заключение отвъд всичко, което предполагам аз. Или може би се е появило ново поколение възпроизвеждащи се същества, богоподобни във всезнанието и мощта си. Възможно ли е вече да са избрали някакъв различен курс? Има ли някаква нова тактика или имунитет за преодоляване на Чумата? Може ли някаква непредвидена стратегия на ума да изведе нещата на ново ниво?

Възможно ли е моята Цел да е остаряла, също като Отхвърлянето и Верноподаничеството?

О, ясно е какво се е случило. Човешката концепция за прогрес е замърсила мислите ми. Въпреки това съм заинтригуван. За мен Чумата е толкова ясна с цялата си необходима и манипулативна жестокост — прекалено фина и далновидна за другите, по-примитивни сонди.

И все пак…

… и все пак мога да си представя (смътно) ново поколение, измислило нещо толкова развито и недостижимо за мен, колкото е за хората Войната на самовъзпроизвеждащите се. Смущаваща мисъл, но въпреки това си играя с нея като с някаква лъскава и опасна дрънкулка.

Да, човеците са ми повлияли. Наслаждавам се на това странно усещане! Сякаш никога преди не съм се сблъсквал с тях и сега вкусвам неувереността. Напрежението.

Шумното, многообразно племе на човеците скоро ще е тук.

Очаквам интересни времена.

САМОТНОТО НЕБЕ

Достатъчно. Посланията към извънземните приключват. Засега. Докато някой друг не ги излъчи, за да ги дразни и предизвиква. На̀ ви, спотайващи се извънземни.

Разбира се, ако ви има.

Засегнахме ли всяка потенциална причина евентуални извънземни гости в нашата Слънчевата система да предпочетат да запазят мълчание вместо открито да ни кажат здрасти? Разбира се, че не!

Всъщност сценарият с „потайниците“ никога не е изглеждал особено вероятен. Има много други хипотези, опитващи се да решат парадокса на Голямото мълчание — странното отсъствие на гласове в космос, който трябва да бъка от живот и разум. В почти стоте предложени „Ферми“-обяснения най-често се приема, че извънземните (ако съществуват) се намират много по-далеч и вероятно се придържат към собствените си слънчеви системи, погълнати са от някакви свои проекти, игнорират ни високомерно или си мълчат поради причини, които никога не бихме могли да разберем.

А коя е най-странната възможност? И в същото време съответстваща по всякакъв начин на проблема? Предположението, че ние сме първите, стигнали толкова високо. Идеята, че човечеството може да е „Старшата раса“. Мисъл, от която могат да те побият тръпки.

А сега ще обърна вниманието си отново към хората, които четат или слушат това в момента. Не към митичните извънземни, а към истинските хора, които ги гризе любопитство, които са жадни за идеи и които все още (дори днес) си купуват научна фантастика и размишляват върху свещения въпрос „ами ако?“

Иначе казано, към хората, които заслужават времето и вниманието ми много повече от онези надути извънземни.

Нека на прага на новия век си припомним нашия дълг. Да продължаваме да се оглеждаме. И да продължаваме да гледаме напред.

Самотното небе (1999)