Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Битие (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Existence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe
Корекция
Dave (2014)

Издание:

Дейвид Брин. Битие

Американска, първо издание

Превод: Венцислав Божилов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Анна Балева

Формат: 60/90/16

Печатни коли: 49

 

Печат: „Полиграфюг“ АД — Хасково

ИК „Бард“ ООД, 2012 г.

 

ISBN: 978-954-655-349-2

История

  1. — Добавяне

39.
Трудна любов

Посланик при извънземни. В това имаше нещо по-романтично от старата му работа като космически боклукчия. Изведнъж Джералд се беше превърнал в хит.

„Сикейда Лайфлогърс“ вече беше дала на всички астронавти безплатно биографично пространство — генетични кодове, скенери, q-разрези и тъй нататък — в замяна на задължението да носят записващ накит на орбита. Сега искаха от него да си сложи тяхната омникорона, която гарантирано щеше да вижда всичко, което вижда и той, да чува всичко чуто от него и да записва мозъчните му импулси с честота петабайти в секунда!

„Толкова много данни, че в бъдеще ще могат да създадат идеални модели на Джералд Ливингстън. Ваши версии с висока разделителна способност, които да пресъздадат този исторически момент до най-малката подробност!“ Представителят на „Сикейда“ явно си мислеше, че безсмъртието се свежда до това да бъдеш проиграван безупречно от зрителите на някаква далечна епоха.

„Но пък как мога да кажа, че изпитвам това за първи път? — помисли Джералд. — Няма ли всяка подобна бъдеща емулация да се мисли за мен? Няма ли да си мисли дори тези мисли и да се безпокои дали не съм емулация? Дори спомените ми от закуска могат да са «гранични състояния». Истинският свят може да се окаже някакъв увеселителен парк от деветдесет и трети век… или есе на някое хлапе за примитивните му прародители, подготвено за детската градина от петото хилядолетие… или пък сън наяве на някаква машина-бог.“

Но въпреки това човекът от „Сикейда“ прояви завист! Джералд беше „историческа фигура“ и шансът му за подобно възкресяване изглеждаше доста висок. Подобни разсъждения обаче лесно можеха да се водят и в обратната посока или да се превърнат в софистика. Не приличаше ли всичко това на депресиращата религиозна доктрина за предопределението? Според която съдбата ти вече е написана от някакъв всемогъщ Бог?

„А и ако този Първи контакт изведнъж се окаже ужасен провал? Да предположим, че ме запомнят като глупака или като Юда, отворил вратата на нов вид зло. Дали хората от бъдещето няма да създават симулации, за да могат злодеите от миналото да страдат… или да изглежда, че страдат?“ Даже по-лошо — представи си суперкиборг еквивалента на някакъв отегчен тийнейджър от бъдещето, който наблюдава тази капсула измислена реалност, побутва приятелчетата си и казва: „Обожавам тази част! В нея Ливингстън се опитва да си представи нас! Смята ни за същите жестоки пъпчиви младоци като онези от собствената му епоха. Ама че жалък софтуерен боклук! Следващия път може да го хакна и да го накарам да се спъне по стълбите.“

Помъчи се да отклони мислите си от подобни въпроси. Може би защото бяха безсмислени. Или пък защото беше програмиран да не мисли твърде много за тях. „Е, както и да е.“ Отказа предложението на „Сикейда“.

От Църква на Гея — Клон на обичащите Иисус, искаха да проведе онлайн проповед по време на следващата неделна служба, насочена срещу ЦнГ — Клон на Непорочната майка. Малко свеж поглед можел да помогне за промяната на сегашното положение. Искаха най-вече да научат от контакта му със съществата от Артефакта дали извънземните все още познават Божията благодат? Онази, която са познавали Адам и Ева преди ябълката? Или ако са претърпели падение, дали също са имали някакъв свой пратеник избавител? И ако да, дали техните истории са сходни с тези на Новия завет? И ако не…

… тогава какво мисли Джералд за разпространяващата се сред християните идея, че човечеството трябва да приеме нов обет? Достоен дълг да тръгнат и да проповядват Словото?

„Иначе казано, след като вече знаем, че някъде там има трилиони души, лутащи се в мрака, дали не трябва да тръгнем из галактиката и да разпространим Благата вест?“ Поне това бе по-напредничава догма от онази на родителите му — да се молят за ужасен апокалипсис и вечни мъки за всички глупци, които припяват неправилните думи. Все пак отказа и проповедта, като обеща на онези от ЦнГ-КоИ, че ще зададе подобни въпроси на съществата от Артефакта, когато му дойде времето.

„Мен ако питат, «присъединете се» може да означава «прегърнете религията ни или очаквайте междузвезден кръстоносен поход». С нетърпение очаквам да разбера каква е истината.“

Списъкът с молби беше твърде дълъг, за да може да се справи с него… освен ако извънземните не предложеха някакъв фантастичен нов начин да го копират. Ето това би било полезна технология!

Предложението, което го потресе най-много, би трябвало да е добра новина. Изведнъж съпругите му започнаха да проявяват интерес да си легнат с него. Всичките. Дори Франческа, която никога не го беше харесвала особено. „Липсваш ни“ — казваха те със съобщения и обаждания. Вниманието бе по-голямо, отколкото получаваше обикновено в груповия брак. И седемте му предлагаха да го посетят „в този период на стрес“.

Джоуи, Джоселин и Хубърт дори предложиха писмено да заявят желанието си да бъдат поставени под карантина с него! Предложението беше ласкателно. Изкушаващо. Особено като се има предвид, че Джералд винаги се беше чувствал като аутсайдер в периферията на малкия им клан и отдавна подозираше, че са му предложили брака единствено заради престижа да си имат съпруг астронавт. Може би това бе най-добрата оферта, на която можеше да се надява тип като него.

„Всички си имате работа и задължения — отговори им той. — Деца също. Просто поддържайте връзка. Ще ви виждам в сънищата си.“

Пък и отново започна да става натоварено. „Експериментът с лишаването“ имаше напредък, за огромна изненада на Джералд. Откритието му — така нареченият Обект на Ливингстън — започваше да отговаря.

 

 

— Хиляди години пътуване между звездите. Човек би си помислил, че подобно нещо може да ги научи на търпение — коментира Генадий Горосумов след третия ден. — Страхувах се, че ще ни бият в изчакването. Ще разберат, че блъфираме. Със сигурност знаят, че сме под пара.

Слабият руски биолог кимна към галерията на наблюдателите от другата страна на дебелото стъкло, откъдето стотина експерти, делегати и ВИП персони гледаха надолу към работата на поставената под карантина Комисия по контакта. Мнозина от важните клечки бяха доста недоволни от сегашното им начинание — да принудят с глад съществата от Артефакта да сътрудничат.

— Но за моя най-голяма изненада методът на моркова и тоягата като че ли работи — заключи Генадий. — Няма съмнение, че започват да се тревожат.

И посочи млечнобелия овоид, който още лежеше в гнездото си, но лишен от изкуствената слънчева светлина. Лека мъгла обгръщаше основата му, където намотки изсмукваха топлинната енергия и оставяха яйцевидния предмет и гнездото му охладени до почти космически температури. Джералд усещаше студа всеки път, когато ръката му приближаваше обекта.

Светлините в залата бяха намалени и блясъкът на заобления цилиндър беше слаб и глух. Още по-показателно бе, че постоянното редуване на образи — изгледи към планети, градове, бутащи се фигури — се забави и от френетичен хаос стана лениво, дори мудно. Създанията вътре сякаш постепенно оклюмваха.

— Добре, да ги пуснем през нов цикъл — каза генерал Акана Хидеоши и кимна на наетия от кралство Катанга експерт по оперативно обуславяне, животинско поведение и дресировка Патрис Чомбе, който задвижи почти катраненочерните си ръце над холографския пулт, светнал пред него над заседателната маса.

Един прожектор на тавана внезапно се включи и ослепителният му лъч, дошъл сякаш от слънцето, докосна вече сивкавия камък. Облаците в него внезапно се завъртяха като сметана в кафе. Скоро през тази мъгла се задвижиха форми, които сякаш бързаха напред, катереха се някъде отдолу.

Досега Джералд и останалите бяха разпознали четирийсет и седем различни извънземни вида. Генадий беше съставил сложни биоскелетни модели на всички, от кентавъра с ястребово лице и подобието на сепия до създанието с четири кожени криле около уста в центъра, приличащо на кръстоска между прилеп, хеликоптер и морска звезда.

Именно тези трите в този случай пристигнаха първи…

… но с минимално предимство пред другите, които се заблъскаха зад тях. На Джералд му приличаха на тълпа, събрала се при звъна на звънеца за вечеря — всички се бутат, мъчат се да се доберат до порциите си. Всеки извънземен притискаше някакъв израстък в сияещата повърхност, отделяща двата свята, а около всяка точка на контакт танцуваха малки букви и думи.

Дори с помощта на компютрите успяваха да разберат само най-основни неща от торнадото противоречащи си фрази. От време на време съобщенията се сливаха, най-вече за да повторят вече ироничната покана — Присъединете се.

„Към кого точно?“ — питаше се Джералд вече дни наред.

От втория ред занадничаха глави, за да виждат над тримата отпред; една приличаше на глава на насекомо, поставена върху тънка, подобна на стъбло шия. Друга беше като на весел дебел Буда, до когото стоеше създание, вдигнало ръка като слонски хобот, само че с длан в края — ръка с очи в основата на всеки от шестте пръста. Закъснелите ръчкаха първите трима — отначало колебливо, после все по-настоятелно.

— Държат се като французи или китайци — отбеляза Емили Тан. — Горделиво отказват унижението да се изчакват или да се редят на опашка. Жалко, че ги принуждаваме да се превръщат в нещо друго. В британци или дори японци. Кротко приемащи тиранията на опашката.

Хайхон Мин, който беше от Средното кралство, се разсмя на глас, а Акана Хидеоши се изкиска мрачно. Бен Фланъри обаче, техният антрополог от Хаваите, погледна изненадано Емили, явно оскърбен от забележката й. Емили сви рамене.

— Виж, това, че идеята да ги научим на дисциплина беше моя, не означава, че не им съчувствам. В момента в блъсканицата им има някакво ученическо очарование. Дори да прави общуването почти невъзможно.

Чомбе, който наблюдаваше внимателно тълпата извънземни, отначало търпеше бутането и ръчкането. Но когато неколцина от новодошлите се обединиха да изблъскат подобното на прилеп създание и да се наместят на негово място, Патрис рязко махна с ръка и слънчевият лъч угасна и камъкът отново потъна в мрак. Компресорите се включиха, активираха топлинните помпи под масата и камъкът получи порция студ.

— Хайде, момчета, момичета и каквито сте там — с видимо удоволствие промърмори Емили. — Време е да се научите как да се държите.

Щом блъсканицата престана, Патрис отново включи лъча. Насочи го с хирургическа точност към кентавроподобното и сепията и принуди останалите да се задоволят с полусянката.

— Дресирал съм и по-отзивчиви образци от тези — изсумтя Чомбе с плътния си фрафрикаански акцент. — Но несъмнено имаме напредък. Кривите на реакция се подобряват.

Докато дресировъчните цикли се въртяха, Джералд погледна през рамо към галерията зад карантинното стъкло — спускаща се надолу арена с тапицирани кресла, откъдето важните клечки и експертите не изпускаха нито едно действие на контактния екип. Помагаха им най-добрите уреди, консултанти и инструменти, които можеха да се купят.

Съветниците вече също имаха представител от тази страна на преградата: спотайваше се само на няколко метра от Джералд — светнала триизмерна фигура на име Хермес с изсечени черти, златна роба и коса в същия тон. Крачеше в другия край на масата и хвърляше кръвнишки погледи към екипа на генерал Хидеоши — явно губеше търпение.

„Защо съветниците са избрали точно това кичозно нещо за свръзка? — зачуди се Джералд. — Да не би политиците, професорите и аристократите да си мислят, че Акана ще се уплаши от някакъв си анимационен олимпийски бог?“

Може пък изборът да не беше преднамерен. Често груповите аватари се избираха от поддържащия софтуер, от „умовете в стените“, които интерполираха някаква обща за всички членове на групата черта. Дали в този случай златният бог не символизираше начина, по който се възприемаха съветниците — като… елит?

„Оф, я стига. — По-вероятно ставаше въпрос за нещо друго — за свръхкомпенсация. — Все пак това е неочаквана среща с високоразвити извънземни. Възможно е подсъзнателно да искат да представят човечеството по най-добрия възможен начин.“

Но дори и в този случай Хермес беше изхвърляне. Нетърпението му се проявяваше в намръщеното чело, в начина, по който изкуственият древногръцки бог барабанеше по масата със сияйните си пръсти, по който спираше от време на време да надраска предложения или упреци, които непрекъснато пускаше по масата към трупащата се купчинка светещи бележки — послания, на които Джералд и останалите от екипа почти не обръщаха внимание. Нещо в Хермес тормозеше Джералд. Фризираната досада и нетърпеливост на синтетичния олимпиец му изглеждаха твърде сходни с тези на извънземните от Артефакта.

„За разлика от основните стереотипи във фантастиката — извънземни, които все се представят като сдържано надменни, маниерно мъдри или застрашителни. А тяхното поведение изглежда предразполагащо, сякаш се опитват да ни покажат, че се държат като разхайтена тайфа ученици.

Освен… освен ако това не е част от представлението.“

В другия край на дългата заседателна маса се намираше друго ИИ създание — Тайгър, котешкият холватар на Емили, отдадена на параноична подозрителност, макар да си оставаше точно толкова карикатура, колкото и Хермес. Понякога Джералд забелязваше как двете изкуствени същества се гледат кръвнишки покрай истинските членове на контактния екип.

„Да, виждам и друг паралел. Тайгър и Хермес наистина ли не са в добри отношения? Ние нямаме представа дали ИИ наистина се съревновават помежду си заради нас. Или това също е някаква измама, някаква успокояваща роля, разигравана пред наивниците.“

Последваха още шест цикъла, по време на които Патрис играеше изкусната си игра на бързи награди и наказания, а Артефактът се мяташе в периоди на мраз и студ, прекъсвани от ярка светлина и насочена топлина. Експертът от Катанга започна да си тананика и да кима доволно. После каза:

— Мисля, че започват да схващат. Вгледайте се по-внимателно.

Привилегированото място на Джералд му позволяваше да погледне отблизо. Първо се появи подобното на сепия същество, все още отпред и в центъра: размахваше напред пипало и галеше преградата между двата свята. Този път обаче кентавърът и прилепът не се блъскаха, за да се намърдат и те в центъра. Вместо това стояха един до друг, отляво, извърнали се от сепията…

… и Джералд видя целенасоченост в действията им. Сега двамата активно пречеха на останалите от тълпата да минат напред. При това не бяха сами в усилията си. Отдясно имаше трима други, сред които и Буда, които изпълняваха същата роля, като не позволяваха на сбирщината да пречи. Нещо повече — когато енергийният лъч на Чомбе нарочно се насочи към защитниците, те сякаш станаха по-плътни и ясно очертани. По-силни и способни да отстоят позициите си.

Спирала от букви се разви от пипалото в центъра. Този път думите се точеха без страничен шум и бяха достатъчно ясни, за да активират звуковия интерфейс. Зазвуча глас, дрезгав и разстроен.

… ние дойдохме като приятели… преминахме през огромната пустош… с най-ценното предложение… защо ни измъчвате?

Акана въздъхна с явно задоволство и каза:

— Добре, Джералд. Твой ред е.

Джералд се наведе напред. Вече не беше нужно да пише с пръст върху повърхността на овоида, стига да говореше ясно, обърнат към „камъка от космоса“.

— Намираме хаотичното ви поведение за смущаващо — рече той. — Макар да ценим разнообразието, ще ни трябва известен ред или поне вежливост, ако искаме този разговор да стигне донякъде. Това може да стане по два начина.

Замълча, както му беше препоръчал съветникът лингвист, ако изобщо се стигнеше до тази фаза. По-добре бе да оставят извънземните да попитат. И след няколко секунди приличащото на земно главоного същество направи точно това. Тънкото пипало започна да пише и аудиосистемата преведе:

Какви два начина?

Джералд заговори бавно и ясно:

— Или като се редувате и всеки един да има определено време да разговаря с нас… или като изберете един от вас да представлява всички ви. Честно казано, бихме предпочели и двата начина. Но първо с представител. Крайно време е да изясним естеството на мисията ви тук и да чуем за онази страхотна общност, към която ни каните да се присъединим.

Покритите със смукала пипала се загърчиха.

Помня… навремето правехме нещата… по този начин…

Джералд кимна, Бен и Емили също. Според една от теориите безпорядъчното поведение на извънземните беше естествен резултат от дългата изолация по време на полета в космоса. Смайващ тест за издръжливост, способен да прати по дяволите всякакъв здрав разум.

Ще се опитам да убедя другите да… съдействат.

Сепията се обърна, кентавърът, прилепът, Буда и насекомоподобното се обърнаха към нея, сякаш с намерението да обсъдят положението…

… и отново всичко потъна в хаос, понеже някои отзад обединиха сили и направиха клин, за да си пробият път напред.

— Изключи! — нареди Акана.

Артефактът отново потъна в студен мрак.

„Дано кристалната му структура да издържи тези шантави редувания на горещина и студ — помисли си Джералд. — В космоса не му се е налагало да се излага на подобни крайности.“ Съветникът Хермес беше говорил по същата тема, макар и с много повече думи.

Все още можеха да се видят въртящите се облаци, раздвижени от смътните фигури, които се бяха скупчили във виртуалните дълбини под повърхността на Артефакта. Отначало суматохата бе толкова голяма, че Джералд се разтревожи. Възможно ли бе емулираните същества да си нанесат поражения едно на друго, може би дори да се убият? Подобно нещо определено се случваше в някои човешки игрални светове.

— Намаляват темпото — отбеляза той.

Краткото счепкване като че ли бързо изсмука жалките енергийни запаси, останали вътре. Видяха през мъглата как фигурите се пускат една друга и започват да оклюмват. Джералд се наведе напред и присви очи. След около минута каза диагнозата си.

— Мисля… мисля, че някои от тях разговарят помежду си.

— Добре — рече генерал Хидеоши. — Патрис, пусни лампата на десет процента. Като награда.

— Ще го направя — отвърна Чомбе. — Много внимателно.

Лъчът светна и Джералд видя как се разделя на компоненти, всеки от които освети групички извънземни, които сякаш разговаряха. Пред очите му тези групички сякаш набраха сила и станаха по-жизнени. Две от тях се разделиха, но членовете им преминаха в други групи.

— Нима наистина действа? — попита Генадий Горосумов, който поначало беше скептично настроен към този подход.

— Може би преоткриват умение, забравено по време на дългото и еднообразно изминаване на толкова много светлинни години — предположи Бен Фланъри. — В края на краищата сигурно е нужно много сътрудничество — и вежливост — за запазване на една огромна и древна цивилизация. Това, което видяхме, може да е поведението на блестящи и цивилизовани умове, когато съвсем не са в най-добрата си форма и са все още замаяни от дългия студен сън.

Теорията не беше лоша. Всъщност тя бе най-популярната. На Емили Тан обаче явно й харесваше от време на време да дразни Бен.

— Значи сме като медицинската сестра, която ти бие шамар за твое собствено добро? За да накара мързеливия сънливец да се събуди?

Фланъри се намръщи. Понечи да отговори, но Чомбе го изпревари.

Regardez, mes amis! Делегация, най-сетне. Идват.

Всички погледи се насочиха към Артефакта или най-близките увеличителни екрани, където несъмнено ставаше нещо. Поне десетина извънземни приближаваха през мъглата, която този път се разпръсна послушно, за да им направи път. Зад тази група вървеше друга, още по-голяма, която спазваше почтително на вид разстояние.

„Е — помисли Джералд, — май наистина най-сетне са успели да се разберат.

Сега най-сетне може да научим и пълната история.

Кой би си помислил, че най-големият проблем на Първия контакт ще се окаже личностен? Проблем на дезорганизацията. На незрялостта.

Но може би най-лошото вече е зад нас.“

 

 

ПЕСИМИЗЪМ

Според хипотезата Медея много от масовите измирания на Земята са били причинени от самия живот.

Разбира се, динозаврите са били затрити от случаен астероид. Някои други измирания също са следствие на сблъсъци или вулканична активност. Най-голямото бедствие на Земята обаче — заледяването на Киршвинк отпреди 650 милиона години, когато ледът покрил цялата планета от полюсите до екватора — е било причинено от морски водорасли, които бълвали в атмосферата кислород и изчерпали въглеродния двуокис, като с това подложили Земята на дълбоко замразяване. Глобалното затопляне и парниковият ефект от наше време показват, че в прочутата способност на биосферата да коригира сама себе си има ограничения.

Животът може да излезе извън контрол по същия начин, по който туморът унищожава организма, който го храни. Дали тази аналогия се отнася за човечеството? Дали то не е „рак“ на живата планета? Дали сегашното намаляване на разнообразието и биомасата не е предизвикано от някаква самоубийствена тенденция на живота? И дали хипотезата Медея се отнася не само за нашата планета, но и за всички живи светове?

От друга страна, животът на Земята никога досега не е имал способността да погледне самия себе си. Да забелязва какво прави. И може би да се опита да поправи нещата. Дали това е истинската роля на човечеството?

Късогледият егоизъм не е нещо ново. Той е характерен за всички същества. Ние сме първите, които виждат наклонената плоскост. Първите, които размишляват върху прокараните от самите нас пътеки към ада. Онова, което ще направим по въпроса, ще определи дали сме наистина разумни. Дали сме раково образувание на Майката Земя… или нейният нов мозък. Нейното съзнание.

Кодекс на съзряването