Дейвид Брин
Битие (45)

45.
Парадокс

Думите на Най-стария оцелял светеха на повърхността на Артефакта, както и по екраните, очилата и лещите на поне четири или пет милиарда земни жители.

Нашите видове, цивилизации и планети не биха могли да си съперничат. Защото никога не са се срещали.

При първото прочитане на съобщението Джералд усети как челюстта му увисва. Нищо не можеше да направи, макар да си даваше сметка, че сигурно изглежда глупаво, зяпнал от изумление.

Виртуалните бележки, бушуващи в периферното му зрение, започнаха да падат като есенни листа и да се разтварят в нищото, след като авторите им изгубиха интерес към тях и се съсредоточиха върху собственото си изумление и объркване.

Всички от двете страни на карантинното стъкло мълчаха. Никой не знаеше какво да каже. Умовете им бяха толкова празни и зашеметени, колкото и умът на Джералд. Чуваше се мъркането на климатичната инсталация… и бръмченето от реещия се във въздуха дисплей, на който все още сияеше заявлението на Най-стария оцелял. Хората от цял свят го четяха отново и отново и се мъчеха да намерят някакъв смисъл в очевидния парадокс.

Внезапно тишината бе нарушена от звъненето на нечий телефон — нагло, настойчиво дрънчене. Джералд щеше да го игнорира наред с всичко друго освен загадъчния отговор на извънземния… ако позвъняването не бе последвано от рязък писък!

Погледна към галерията на съветниците и видя някаква жена на възраст да подскача, да вика и да ридае, стиснала старомодна слушалка. Лейси Доналдсън-Сандър, пишеше на етикета до нея. Една от най-богатите на планетата. Направо не беше на себе си. Професор Ноозон отначало се опита да я утеши, но после явно схвана новината, ухили се и я прегърна. Онези около тях се присъединиха — явно също имаха повод да се радват.

„Е, ако нещо трябва да ни изтръгне от транса, от зашеметения ни когнитивен дисонанс, защо да не е нечий радостен вик?“

Обърна се отново към последното извънземно съобщение и реши, че е лоша идея да губи инициатива. Време беше да е директен. Конкретен. Без заобикалки. Наведе се напред и заговори към Артефакта, спасен от него в космоса преди да полети в земната атмосфера и да се разбие или да изгори.

— Въпрос. Дали сега съществувате като един от изкуствено емулираните обитатели на пробата, изпратена да пропътува светлинни години, за да открие и установи контакт с други видове разумен живот като нас?

Аз съм точно такъв, какъвто ме описвате. И да, това е голяма част от мисията ни.

— Това ли е обичайният метод, по който технологично развитите видове научават един за друг?

Да, това е.

— Предложихте ли ни неведнъж да се присъединим към вашата разнообразна междузвездна общност?

Да. Вие сте добре дошли сред нас.

Бен Фланъри удари отчаяно по масата. Нетърпението надделя над слънчевата му по принцип натура и той се наведе напред и наруши предварително уточнените правила, като викна направо към Артефакта.

— Нас! Нас! Не ни казвате НИЩО за това кои сте! Добре, значи няма война. Страхотно! Но колко разумни раси влизат във вашата федерация? Как се управлява тя? Какви са облагите за членовете? Коя планета е изпратила тази сонда, как е пътувала тя и колко време?… И…

Генадий и Рамеш сграбчиха Бен за раменете и го дръпнаха да си седне на мястото. По очите им обаче си личеше, че напълно споделят мислите му.

— Ох, мамка му — промълви Джералд, когато видя как в Артефакта потичат букви, глифове и идеограми. Този път виковете на Фланъри явно бяха достатъчно силни, за да бъдат регистрирани от превеждащата система. Но пък в края на краищата всички искаха да знаят отговорите на тези въпроси.

Най-стария оцелял завъртя заоблената си фигура да се посъветва с останалите, след което отново се обърна към заобления интерфейс.

Вече отговорихме, че участват деветдесет и две раси.

Управлението е въпрос на гъвкавост и адаптиране към ситуацията, както отбелязахте по-рано.

Джералд беше адски ядосан на Бен. Тези отговори бяха очевидни, излишни или в най-добрия случай маловажни. Целият свят искаше да разбере онази загадъчна забележка за расите, които „никога не са се срещали“. Възможно ли бе преводът да е бил буквален и да има предвид само, че не са се срещали физически и лице в лице? Това обяснение някак не му се виждаше правилно.

Колкото до облагите от членуването, те включват потенциал за неимоверно удължаване на съществуването, далеч повече от нормалното. На практика — вечен живот.

Джералд примигна.

Добре… това последното определено привлече вниманието на всички.

За втори път през последните няколко минути всички в огромната контактна зала и свързаната галерия на съветниците мълчаха. Джералд си представяше как всички по света се умълчават. Нямаше да се учуди, ако в момента планетата се окажеше толкова тиха, колкото е била преди Индустриалната епоха.

„Ами да… всички ще искат да научат повече за това.“

Но подобното на Буда същество просто продължи да отговаря на въпросите на Фланъри по реда, по който бяха зададени.

Колкото до това откъде е тръгнала сондата и как пътува, ще дам думата на Пикиращия рибоубиец, чийто народ създаде и изпрати конкретния контактьор, който виждате пред себе си.

Създанието, което Джералд беше уподобил на прилеп с перки на хеликоптер, измина с подскоци и пърхане късото разстояние до Най-стария оцелял и като гримасничеше и показваше хищните си зъби, приближи два подобни на антени крайника и ги раздалечи отново. Появи се черно петно, което покри цялата лява половина на Артефакта.

Пред човешките зрители се появи планета, която бавно се въртеше. Морета като нефтени петна проблясваха в цветовете на дъгата и миеха подобни на коркови тапи континенти, където зелени ивици минаваха между сиви върхове и кафеникави равнини. Нощната страна бе обсипана с ярко осветени градове, разположени в почти съвършени концентрични кръгове, дръзко игнориращи ограниченията на някаква си география.

Сцената бе хипнотизираща.

В тишината се чу гласът на Рамеш:

— Опитвам се да запиша колкото се може повече звезди, за да установя мястото и времето. Ако тази проклета планета не ми пречеше…

След малко гледната точка се промени и пред очите им се появи голям обект — структура от греди и подпори, вакуумни складове и ярки светлини, всички свързани в орбита около планетата. Съоръжението бе много по-грамадно от всяка космическа станция, която си бе въобразявал Джералд. Камерата прелетя покрай подобни на прилепи създания в надути прозрачни подобни на кълбета скафандри; извънземните наглеждаха някаква производствена линия, на която се виждаха блестящи прозрачни яйца, излизащи едно по едно от окъпана в светлина фабрика.

Картината се увеличи главозамайващо към един от заоблените цилиндри, който имаше някакъв подобен на кутия придатък в единия край. Заедно с другите произведени сонди тази пътуваше по неимоверно дългия конвейер към основата на огромна издължена машина — нещо като оръдие, осъзна Джералд, — която се завъртя към избрана точка в космоса… и изстреля нещо, което проблесна и бързо изчезна в звездната нощ.

След това дългата и тясна артилерийска цев завъртя малко дулото си към друга точка в небето и стреля отново.

Рамеш сподели консенсусното мнение на собствените си съветници и ИИ.

Това е голям ускорител. Според предварителна преценка… може да запрати тези снаряди със скорост около три процента от скоростта на светлината. Впечатляващо, но недостатъчно, за да свърши работа.

Джералд имаше чувството, че времето е ускорено. Возенето по конвейера продължи само няколко секунди, след което той вече гледаше назад, покрай произведения неотдавна Артефакт, към станцията и планетата. Ускорителят трептеше, подготвяйки се да изстреля сондата във великата пустош.

Запленен, Джералд видя как група блестящи неща започват да се събират от различни посоки към мястото, където беше изработен Артефактът. Подобните на прилепи същества също се обърнаха, за да погледнат зад себе си към планетата.

Времето изтичаше. Когато моментът настъпи — дори мъничко преди това, — грамадният индустриален комплекс и най-близката част от атмосферата на планетата сякаш пламнаха и се освободи огромно количество енергия, а гигантското оръдие стреля…

… и само за миг светът на съществата прилепи започна да се смалява, превърна се в ярка искра… и изчезна.

Сега симулираната камера се обърна и показа как кутията в предната част на снаряда се отваря и от нея се развиват някакви жици, които се разпънаха настрани като мрежа.

Ха. Очаквах фотонно платно. Може би издувано от лазерен лъч, изпратен от системата. Това е най-очевидният начин за ускоряване на евтин и ефективен междузвезден кораб. Само че няма никакво платно. И вижте — слънцето, от което се отдалечаваме, като че ли не помага с нищо. Няма никакви тласкащи светлинни лъчи.

Ако се съди по движението на звездите, вече са минали няколко години. Може би десетилетие, а досега няма…

А! Ето го!

Изведнъж звездата сякаш стана многократно по-ярка, макар и със странно променен цвят. Жиците, които досега бяха отпуснати, изведнъж се опънаха. И Джералд усети как скоростта се увеличава!

Добре. Не е лазер, а някакъв лъч от частици. Може би електрони. Или протони. Може би дори тежки йони, насочени така, че да минат точно през жиците и да предадат инерцията си чрез магнитна индукция. Виж ти. Доста по-сложно от светлинно платно, но може да са предпочели жиците и за да се възползват от магнитното поле на галактиката на големи разстояния. Това е един от начините за маневриране…

Всъщност дали не могат да се използват и частиците, които вече са те задминали, когато ги настигнеш…

Някой постави ръка на рамото на Джералд и той едва не подскочи в стола си.

Беше генерал Акана Хидеоши. Даде му знак да стане и да я последва.

— Но…

Изражението й бе непреклонно.

— Шоуто се записва. Ще можеш да го видиш по-късно. Има новини.

Джералд с неохота стана и осъзна, че има належаща нужда да се разтъпче. Внезапно се изпълни с желание да се движи. Въпреки това Артефактът говореше право на космическия пътешественик в него. Трудно му беше да се откъсне.

Двамата отидоха зад паравана в ъгъла на залата, където вече се намираха Емили Тан и Генадий Горосумов.

— Какво има? — попита той, докато се повдигаше на пръсти и се разтъпкваше.

Емили вдигна пръст.

— Първо, потвърдено е — микротрусовете от последния ден са от отдавна паднали на Земята сонди.

— Наистина ли? Вече е потвърдено? Но как биха могли…

Тя посочи екрана. На него се виждаше панорама с хора и роботи, които копаеха калния естуар на някаква река. Друг екран показваше хора, дълбаещи сред канари, паднали съвсем наскоро от отвесна стена утаечни скали. Емили ускори картините, докато четири примера не завършиха по един и същи начин — с ликуващи викове и откриването на нещо, което реагираше на човешко докосване, като изпускаше кратко сияние.

Измъкнати от тиня и отломки или освободени от каменните си затвори, в които бяха прекарали милиони години, находките не бяха гладки и непокътнати като Хаванския артефакт. Но сходството беше очевидно. При два от образците можеше да се види онзи характерен ефект, когато повърхността беше докосната от слънчеви лъчи за първи път… от много време. Сивкави, подобни на облаци вълни. Проблясъци на цветове. Намеци за фигури, които се мъчеха да се оформят.

— Явно детонациите не са били единствено с цел да се привлече вниманието. Някои от сондите са успели да се освободят от пластовете, в които са били уловени, и така откриването им е станало много по-лесно. Разбира се, чист късмет е, че са се намирали близо до повърхността или до ръба на скалата. Огромното мнозинство просто са пръснали парчета от самите себе си напразно, след като са прекарали милиони години в тиня и седименти. Никога няма да можем да намерим повечето останки, колкото и упорито да…

— Кажи му второто — нареди Акана.

— Да, вярно.

Емили тракна със зъб и картините на екраните се смениха. Този път показваха звезди. Джералд за момент си помисли, че отново гледа разказваната от Артефакта история, но се оказа, че греши. Разпозна Скорпион… Южния кръст… Везни… Съзвездия, които се виждаха от Земята. Или сравнително близо до Земята.

— Виждаш ли онова пулсиране? — Емили посочи една „звезда“, която не можеше да е звезда. Беше твърде зелена. И трептеше прекалено ритмично.

— Паралакс? — предположи той.

— Повечето като че ли са съсредоточени във вътрешния астероиден пояс — отвърна Генадий. — Дотук са засечени около двеста. Макар че някои са били забелязани на разстояние трета точка на Лагранж, а няколко — на повърхността на Луната.

— Исусе Христе! Стотици? Кога?

— Всичките през последния час. Броят продължава да расте.

— Но… Но как е възможно да разберат, че е време да започнат да викат, за да ни привлекат вниманието? Да, някои може да са достатъчно близко, за да доловят предаванията на разговора ни с Артефакта. Но чак там? Или дълбоко под земята?

Емили и Генадий се спогледаха. Явно всичко се случваше твърде бързо, почти на границата на човешките способности за обработване на информация.

— Тези неща оповестени ли са?

— Как бихме могли да задържим информацията? — Акана сви рамене. — Виж Хайхон Мин в онзи ъгъл, сложил си е качулка и се съветва с правителството си. Какво друго могат да обсъждат точно сега? Явно те вече знаят. Има данни, че още пет държави и три гилдии също са в течение. А аматьорските клубове душат като хрътки. Много от тях разполагат с уреди, способни да засекат феномените… и със сигурност ще го направят. Честно казано, не съм сигурна как пазенето на тайна би могло да е от полза за някого на този етап. Връзката с трусовете беше направена най-напред от умна тълпа. Не е ли по-добре да привлечем колкото се може повече умове, които мислят в една посока? Паралелно?

Подобна нагласа обикновено трудно можеше да се свърже с мисленето на бюрократ от правителството, особено пък ако е военен. Но пък от друга страна беше ясно, че Акана си дава сметка, че самото време е необикновено.

Джералд се замисли. Беше се превърнал в историческа фигура, като бе прибрал от космоса нещо, което изглеждаше абсолютно уникално и епохално. А сега се оказваше, че находката му е само една от хиляди, ако не и милиони… може би толкова често срещани, колкото и другите големи скъпоценни камъни… Е, това повдигаше един важен въпрос — защо хората не са се натъкнали на тези неща по-рано?

И изведнъж разбра. „Обзалагам се, че сме се натъквали. От време на време, през столетията. Може би някои са викали за внимание през други епохи. Просто сега е дошло времето и възможността, за която са били създадени. Времето, когато сме готови за контакт. Когато сме технологично способни да се «присъединим»… към каквото и да ни канят да се присъединяваме.“

Всичко това бе шантаво, но зашеметяващо смислено. Безброй евтини сонди, пратени от много места в продължение на дълги периоди, са много по-ефективни от малкото много скъпи уреди, способни да се движат самостоятелно, и много по-евтини, отколкото непрекъснато да излъчваш „учебен лъч“ с надеждата, че една звезда от сто милиона може случайно да е открила радиоастрономията през същата година.

Но въпреки това една загадка продължаваше да изпъква сред всички останали.

„Защо сондите са програмирани да бъдат така яростно конкурентни една на друга? Какво значение има коя от тях ще ни представи на галактическата цивилизация? Да не би да печелят някакъв вид награда?“

Погледна през рамо точно навреме и видя нещо, което го изпълни със странен трепет. Хаванският артефакт приключваше историята за изстрелването си и пътешествието през космоса и сега планетата Земя изпълваше големия екран. Целта бе близко.

Джералд потисна любопитството си за нещата, които беше пропуснал. Акана беше права. Можеше да гледа записа по всяко време, наред с анотациите на експерти от всяка област.

Само че сега, с Панамския провлак на заден план, на екрана се виждаше някакъв тънък, невъзможно дълъг предмет, приличащ на въже или змия с ноктеста лапа в края. Докато гледаха, челюстта зейна и разтвори пръсти, свързани с мрежа като ръкавица на бейзболен защитник. Джералд усети как дясната му ръка се сгъва и протяга, спомни си момента (наистина ли беше минал само месец?), когато той и малката му маймунка насочиха ласото към междузвездния скитник.

Скитникът, който беше изкарал много, много по-голям късмет от повечето и бе пристигнал на подходящото място и в подходящото време, когато наблизо се беше оказал астронавт… разполагащ с необходимите инструменти.

„Дали щях да съм толкова хладнокръвен и професионален, ако знаех какво ловя?“

Не можеше да откъсне поглед от щипката, която се затвори…

… и изведнъж историята приключи. Картината изчезна и остави след себе си хеликоптера-прилеп Пикиращия рибоубиец, който стоеше до Най-стария оцелял, чиято усмивка на Буда се стори на Джералд абсолютно незадоволителна, дори дразнеща.

— Благодаря, че ми казахте всичко това — каза той на Акана и останалите. — А сега е време за истински отговори.

Знаеше, че мрачното настроение, което го караше да стиска зъби и юмруци, може да се види и в очите му.

 

 

МАСОВ РАЗПИТ

Въпроси към извънземните от Артефакта, извлечени от над трийсет и пет милиона запитвания на зрителите и подредени според популярност и степен на важност от аналитичната система Дийп Пърпъл. Контактната комисия обеща да стигне до някои от тях веднага щом бъдат изяснени „основни въпроси“ с пришълците.

 

Да ни учите на по-добри неща ли сте дошли? Как мога да започна? (# 1 за 3 дни)

Да ни завладеете или убиете ли сте дошли? И как можем да ви накараме да размислите? (# 2 за 13 дни)

Как можем да получим „вечния живот“, който обещахте? (Започна от нулата през последните два часа и бързо набира популярност)

Какво е нужно, за да ви накараме да ни харесате? (Все още на 4 позиция след 5 дни)

Разговаряте ли с Бог? (Нагоре от # 12 през последния час)

Да ви се намира излишен свръхсветлинен двигател? (Нагоре от # 16 през последните 36 часа)^[1]

Вие някаква измама ли сте? (Надолу от 5 място преди 1 час)

Какво трябва да направим, за да ни оставите на мира? (Надолу от 3 място преди два часа)

Имате ли някакви нови готварски рецепти? (Нагоре от # 46 през последните 10 часа)