Дейвид Брин
Битие (61)

61.
Шамандура

Издигане.

Иисистентът в дясното му око изписа символа и обясни новия курс на механичния морски дракон, който бе погълнал Бин и камъка-свят.

И наистина, роботът се беше насочил нагоре и се тресеше от ударите на дългата си опашка. Бин гледаше през малкия прозорец как покрай тях мина угаснал вулкан, чийто ерозирал връх беше увенчан с коралов риф, проблясващ от прибоя и яркото слънце. Това ли беше тайната база на групата, изпратила машината за него?

Тоест за камъка-свят? В най-добрият случай Бин щеше да е помощник, гид, с надежда за награда. Не за смърт.

Но това не беше отдалечена база. Вместо да влезе в лагуната през канала, който Бин успя да зърне между плитчините, машината се завъртя и се отдалечи, като следваше склона на планината към едни плитчини на известно разстояние от основния атол.

Започнаха да забавят ход.

При едно вълнообразно движение на дракона Бин зърна нещо напред… метална верига, започваща от котва на планинския склон и държаща нещо клатушкащо се на повърхността. Генератор за електричество от вълните? Нима роботът спираше само за да зареди батериите си?

Мисълта, че това може да е само кратка спирка в много по-дълго пътуване, сякаш изпълни тялото на Бин с болежки, а ума му с новопоявил се ужас от затворени помещения. Мъничкото пространство сега изглеждаше още по-малко, с още по-спарен въздух. Той се размърда, неволно притискайки длани и стъпала в тапицираните стени, дишаше тежко.

Пен Сян Бин.

Съсредоточи се.

Това е метеорологична и комуникационна шамандура.

Думите, които се зареяха дръзко за момент в долната дясна част на полезрението му, бяха укорителни и успокояващи едновременно. Бин дори намери у себе си достатъчно здрав разум да не субвокализира облекчението си. Несъмнено това беше място на среща. Драконът щеше да използва шамандурата, за да извика друг съд. Вероятно хидроплан. Бин вече беше пътувал по такъв начин. Е, горе-долу такъв.

„Но въпреки че пингвинът на Нгуен положи всички усилия да прикрие следите ни, докато ме водеше към потъналия Пулупау, китайските специални сили все пак ни откриха. Откриха камъка-свят. Дали са имали шпионин на По-нови Нюпорт? Или някой от сателитите им е засякъл някаква светлина с особен цвят, отразена от камъка, докато е бил под лъчите на слънцето?“

Може би никога нямаше да разбере. Може би никога нямаше да разбере и каква е съдбата на д-р Нгуен. И на Мей Лин и детето им.

„Пък и някой друг проследи ударния отряд на китайците и се възползва от хаоса, за да вземе надмощие и да спечели наградата. Кой?

Новите ми господари ще си направят ли изобщо труда да ми кажат, когато се озова изцяло в ръцете им?“

Видя през малкия прозорец приближаващата се светлина на деня. Главата на изкуствения дракон се подаде на повърхността сред пяна и шум. Внезапно на Бин му се наложи да закрие очите си от ослепителното слънце и отразяващите се от вълните лъчи. Дори с помощта на иипетното трябваше да мига близо минута, преди да успее да различи какво се клати над водата наблизо — сиви и зелени цилиндри с куп устройства и антени отгоре.

С предпазливи движения драконът се приближи, уви тялото си около шамандурата и я сграбчи здраво. След това Бин видя как пастта му са разтваря и от нея се появява пипало.

Ще почука с него, за да осъществи връзка с фракцията си.

Реещите се символи изглеждаха ъгловати, изрисувани с настойчиви щрихи.

Трябва да действаш бързо, моля.

Няма да е лесно.

Мигни два пъти, ако си склонен да го направиш.

Изкушаваше се да се спре, най-малкото да настоява за отговори… като „Склонен на какво? За кого? С каква цел?“

Но в крайна сметка не му пукаше за нищо от това. Имаше само едно основание, според което да избира сред страните, които се бореха за камъка-свят — и за собственото му мизерно тяло.

Д-р Нгуен беше любезен, както и онзи, който бе програмирал иисистента му. Той бе казал моля. От друга страна, изкуственият дракон бе застрашителен, високомерен и груб. Това имаше значение. И той мигна. Два пъти.

Добре.

Сега трябва да се приближиш плътно до прозореца.

Погледни шамандурата.

Изобщо не мигай с дясното си око.

Бин се поколеба само за момент, преди да се подчини. Любопитството го принуждаваше да го направи.

Отначало видя само цилиндрите с надписи върху тях — повечето на английски, надхвърлящи оскъдните му познания по този език. Успя да различи различни отвори, лещи и устройства. Някои от тях сигурно вземаха проби от въздуха и водата и бяха част от планетарна мрежа, която измерваше показанията на водата. В другия край на платформата зърна пипалото на дракона-робот, което се опитваше да се включи в някакъв порт за данни.

„Добре… и какво се опитваме да…“

Едва не подскочи и не се дръпна от изненада, когато сцената се понесе към него и приближи една част от най-близкия цилиндър. Разбира се, в увеличаването на картината нямаше нищо ново. Но никога досега подобно нещо не се бе случвало в собственото му око!

Остана неподвижен, доколкото можеше. Явно иипетното имаше начин да манипулира органичната му леща… и да използва мускулите около нея, за да я насочва. Потисна усещането, че някой е овладял тялото му и го е оставил безпомощен.

„Кога животът ми наистина си е бил само мой?“

Увеличаване и проследяване… Погледът на Бин бързо се спря върху едно от блестящите стъкла, през които шамандурата сигурно се взираше ден и нощ към небето, било то бурно или ясно, изчакваше търпеливо, събираше данни за огромния и все така разрастващ се Голям модел на света. Изведнъж блестящата леща изпълни дясната половина от полезрението му… и Бин затвори лявото си око, за да може сцената да се превърне във всичко. В неговата вселена. Един-единствен диск от защитен оптичен кристал…

… който изведнъж проблесна в синкавозелено! С още по-голям потрес Бин осъзна, че цветът беше дошъл от собственото му око — и се бе разпространил навън, като прехвърли разстоянието и се свърза…

„Не знаех, че имплантът е способен на това.

Съмнявам се, че дори д-р Нгуен го е знаел.“

Трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се дръпне назад или да примигне.

Почти сме вътре.

Но не съвсем.

Изглежда, че…

Реещите се символи останаха извън конуса на зрението му, но въпреки това можеха да се разчетат. Пулсираха настойчиво.

… трябва да притиснеш окото си в прозореца.

Бин се дръпна. От самата мисъл да го направи му призляваше.

Пен Сян Бин, трябва да го направиш.

Моля те, направи го или всичко е изгубено.

Тих стон се помъчи да се изтръгне от гърлото му и Бин едва успя да го сподави, наред с внезапното повдигане. Стисна зъби. Единственото, за което можеше да мисли, бе как да преодолее основния органичен рефлекс, предаван още от времето, когато далечните му прадеди са излезли от морето. Смазващото желание да избяга от болката, от нараняването, от страха…

… срещу команда от много по-късно появили се части от мозъка. Да продължи напред.

И той задържа клепача си с два пръста, изсумтя тихо и решително приближи главата си към стъклото.

Беше лошо.

Добре.

Не толкова силно.

Задръж.

Задръж.

Задръж.

Задържа, докато зеленикавите проблясъци прехвърчаха между органичната му леща и стъклената на шамандурата… и отраженията отскачаха в дясното му око като вихър от рикоширащи точки. В един момент обърканата му ретина сякаш гледаше самата себе си — куп кръвни телца и сензорни клетки. Напълно се замая от безкрайното — бездънно — отражение на Пен Сян Бин, което изглеждаше много по-голо и разкриващо душата му от всяко отражение в огледало.

А междувременно друга част от него безстрастно се питаше: „Откъде знам какво е «ретина»? Нима вече и собствената ми памет не е моя?“

По-лошо. Стана много по-лошо, когато морският дракон като че ли долови, че става нещо. Трептенето му се усили и в подобната на черво клоака отекна глухо ръмжене. Бин отвърна, като стисна зъби и се притисна още по-силно към прозореца.

Цялата представа за време изчезна, разтворена в болка. Малкият прозорец сякаш беше обхванат от огън. С помощта на стъпалата, краката и гърба си трябваше да води война със самия себе си, а инстинктивната част от него изглеждаше много по-разумна от онова, което вършеше с волята си! Сякаш се опитваше да нахрани някакво чудовище със собственото си око.

И тогава…

Черните символи отново се зареяха пред него. Бяха обаче така размазани, че не можеше да ги разчете. Скупчиха се около увеята^[1] му, бутаха се, за да привлекат вниманието му, пречеха му да се съсредоточи. Бин изхлипа:

— Знам! Аз… опитвам се да задържа!

А после символите се сляха в един, който изпълни цялото му агонизиращо око.

СПРИ.

Нужни му бяха още няколко секунди, докато проумее смисъла на прочетеното. После със стон, който изпълни малкото помещение, Бин остави тежестта на тялото му да го издърпа назад и рухна в седалката. Трепереше.

Мина около минута. Бин избърса сълзите от лявото си око. Дясното му се струваше твърде възпалено, за да се опита дори да го отвори. Вместо да е сляпо, то изглеждаше пълно с точици, искри и някакви хаотични фигури. От онези, които никога не могат да се фокусират, но като че ли загатват за невъобразими ужаси.

Бавно няколко от смътните фигури започнаха да придобиват по-ясни очертания.

— Оставете ме на мира! — замоли се той. Нямаше обаче начин да избяга от съобщенията, които се оформяха в собственото му око. Не и без да го извади. О, мисълта за това беше наистина изкушаваща.

Докато проклинаше технологиите, пред него се оформиха ясни символи. По краищата им имаше яркост, каквато преди липсваше. Долавяха се и други разлики — например в калиграфията. И още нещо — присъствие на личност.

Пен Сян Бин, аз представлявам общност, умна тълпа с членове по целия свят.

Ние поехме контрол над иимпланта ти.

Значи… която и група да беше програмирала първоначално устройството — може би хора от кръга на д-р Нгуен или конкуренция, успяла да вмъкне нещо по-сложно в окото на Бин, — която и фракция да бе осигурила софтуера, принудил го да опре око в стъклото… сега тя беше сменена! Някаква друга група се беше намесила и бе използвала кратката връзка, за да овладее чипа.

Всичко това беше зашеметяващо сложно. Всъщност Бин се изненада на самия себе си, че все още не е изгубил напълно ориентация.

Да, Пен Сян Бин, името ми е Тор Повлов.

Позволи ми от името на Баската химера, Жената-птица303 и останалите от нашата общност да кажа колко се радвам да се запозная с теб. Нужни бяха много усилия да те открием!

Едно от имената звучеше смътно познато на Бин. Може би го беше чувал между другото. Нещо за измъчен беглец, също като него.

Боя се, че трябва да настояваме. Моля, стани и действай. Има много…

— Знам! Много малко време! — Беше на крачка да избухне в истеричен смях. Толкова много фракции. Толкова много групи искаха от него да бърза, винаги да бърза.

Механичен стон. Морският дракон се разтресе грубо около него.

Овладяхме мозъка на машината, за да остави устата си отворена. Но това може да се окаже временно.

Нямаше нужда от подканване. Затворил дясното си око, Бин прибра камъка-свят в чантата и запълзя, докато гигантският робот се гърчеше в конвулсии. Като буташе камъка-свят пред себе си, Бин се промъкваше напред през конвулсиите, сякаш се бореше срещу гърло, което се опитваше да го глътне обратно… само за да го изхвърли в обратната посока, сякаш повръщаше нещо отвратително.

Измъкна се в устата. Главата на дракона се надигаше и спускаше, правеше вълни, вдигаше порои от пръски и пяна. Челюстите продължаваха да се мърдат, сякаш отчаяно се опитваха да се затворят. И можеше всеки момент да успеят.

Бин се надигна, хвана се за един блестящ зъб, надигна тялото си и чантата към очакващата го ярка светлина…

… и спря точно преди да скочи.

Не се страхувай, Бин…

— Млъкни! — викна той и запрати чантата с всичка сила…

… право към вътрешната повърхност на лявото око на дракона. То хлътна с хрущене. Бин извика и направи същото с другото око. Тези неща нямаше да насочват изгарящи лазери срещу него, след като излезе навън. Не се безпокоеше за камъка-свят, който бе оцелял както в космоса, така и след сблъсъка с планинския ледник.

Умно!

Сега…

Нямаше нужда от подканване. Не и от някаква „умна тълпа“ аматьори, седящи в комфортните си къщи и офиси по света и оборудвани с целия хардуер, софтуер и мийтуер, който можеше да се купи. Помощта им беше добре дошла, стига да си мълчат. Докато машината-дракон се мяташе и челюстите продължаваха да заплашват да се затворят всеки момент, Бин се надигна, залази като маймуна, изправи се и се олюля при долния ред метални зъби…

… и скочи към шамандурата, сякаш беше спасителен пояс, полетя през празното пространство…

… и пльосна в морето до цилиндрите. Тежката чанта в ръката му го повлече надолу. Другата му ръка задраска към шамандурата, пръстите се мъчеха да намерят някаква опора…

… и не успяха. Бин потъна покрай носещите се по повърхността цилиндри, повлечен от тежката чанта надолу към дълбините.

Не се уплаши. И дори не помисли да пусне камъка-свят, та даже това да можеше да спаси живота му. Всъщност изведнъж се почувства чудесно. Отново в стихията си. Вършеше си работата. Практикуваше занаята си. Събираше и рециклираше отпадъците от миналото. Изцеждаше някаква стойност от солената, осеяна с боклуци каша, в която „разумната раса“ бе превърнала невинното море.

Успя да улови веригата, която държеше шамандурата към склона на угасналия вулкан. След това обгърна металните брънки и с крака. Механичният дракон се мяташе наблизо с осакатен ум и тяло, но все още страшно опасен.

Бин си помисли, че може би има достатъчно въздух в дробовете, за да успее да стигне до повърхността.

Ако се окажеше прав, щеше да се покатери на шамандурата и може би щеше да успее да избегне разярения робот и дори да го надживее. Може би.

А след това? Може би помощта, изпратена от новите му приятели от „умната тълпа“ — или от Народния флот на Китай, — щеше да пристигне преди тайните собственици на дракона. Преди слънцето да го е изпекло. Или жаждата и акулите да му видят сметката.

А после?

Докато се катереше тромаво, но упорито по веригата, си спомни думите на Пол Менелауа, казани в По-нови Нюпорт, когато Куриерът на предпазливостта, съществото в камъка-свят, обяви прочутия Хавански артефакт за инструмент на междузвездни лъжци.

„Трябва да ги съберем!“

Точно така. Нека те се оправят пред всички. Пред очите на целия свят. И този път Пен Сян Бин щеше да участва в разговора!

Развеселен от безразсъдството си, от самата дързост някакъв като него да се зарече подобно нещо, Бин продължи да се изкачва и да мъкне древното предупреждение към светлината на деня.

„Да, точно така. Да ги съберем.“