Дейвид Брин
Битие (90)

90.
Прозрачност

Хамиш скоро осъзна защо му е толкова трудно да стигне някъде. Както беше обяснил един от умниците в Института, вътрешният свят на кристалната сонда е ограничен, но има хитри начини за максимално увеличаване на усещането за простор. Като обитател на кристала, можеш да се нагодиш към всякакви „фрактални нива“ на размерите. Колкото по-малък ставаш, с толкова повече лично пространство разполагаш. И толкова по-голяма е свободата ти да накараш нещо да се случи, като просто го пожелаеш.

Учените предупреждаваха (докато деветдесетгодишният Хамиш дремеше на досадните инструктажи), че съществата в кристалната сонда могат да „умрат“ и да изчезнат от всеки бъдещ контакт с вселената. Че един от начините това да се случи е симулираното същество да се спусне по стълбицата на мащабите и да става все по-малко и по-малко, попадайки в светове, където властват желанията и магията и където ставаш твърде малък, за да имаш някакво значение за когото и да било в „реалния“ свят.

„Разбира се, освен ако някоя нова цивилизация не подложи сондата на дисекция. Или не се опита да създаде чисти версии. Именно така открихме скрити същества, напъхани в атомната структура на самия кристал, но способни да се събудят от дълбокия си сън, защитавайки по този начин вируса и мисията му.“

Нищо чудно, че бяха нужни десетилетия за усъвършенстване на Лекарството.

— Нека ви покажа — обърна се Най-стария оцелял към Хамиш. — Опитайте да ме последвате.

И замина… без изобщо да си тръгне. Вместо това започна да се уголемява.

Хамиш, който през по-голямата част от живота си беше най-високият в почти всяко помещение, не хареса усещането да вирва глава, за да гледа нагоре към великана. Това засили мотивацията му — не искаше да изостава от извънземния. „Хм. Трябва да има някакъв чалъм!“

Съсредоточи се върху промяната на усещането си за мащаб — върху уголемяването — и откри, че чалъмът е най-вече в това да гледаш по определен начин. Да очакваш да видиш неща, които не можеш да контролираш. „Има резон — помисли си Хамиш, докато облакът се свиваше под краката му и той започна да се уголемява, за да последва Най-стария оцелял. — Щом смаляването ти позволява да променяш всичко около себе си, уголемяването е свързано с приемането на неща, които не са ти подвластни.“

Виждаше логиката във всичко това. Мъничките същества имаха около себе си обширно субективно пространство, в което можеха да създадат идеалните си домове, виртуални спътници, игри и забавления, без да си имат никакво вземане-даване с останалите официални обитатели на кристалния съд. От друга страна, ако избереш да станеш достатъчно голям, за да общуваш с другите копирани пътници, трябва да приемеш концепцията, която спъва повечето хора като бебета и подрастващи — суровия факт, че другите може да не искат същото, което искаш ти.

„Гледката обаче е странна“ — помисли Хамиш. Когато поглеждаше надолу, още имаше впечатлението, че се намира в огромен свят с мъгляви форми. Но напред и нагоре… там различаваше нещо като тъмен купол, неясен от разстоянието и странната мъгла. Последва примера на Най-стария оцелял и започна да върви към далечния купол — и с всяка крачка продължаваше да расте.

Забеляза, че е по-трудно да се движи в този мащаб. Краката му натежаваха и повърхността под тях ставаше като че ли по-лепкава. Ходенето не беше точно трудно, но изискваше известни усилия, все едно крачеше срещу силен вятър. Или се намираше на място с по-силна гравитация.

Най-сетне успя да различи някои от другите фигури, които преди изглеждаха така далечни и размазани. Двама човеци и подобен на богомолка извънземен се появиха в един момент от мъглата и му кимнаха за поздрав, докато го подминаваха забързано — явно бяха твърде заети, за да спрат да си побъбрят. За момент Хамиш се подразни, но побърза да се отърси от раздразнението.

След малко от близките облаци внезапно изникна лъскав сивкавосин делфин, описа дъга и заплува във въздуха; движеше се бързо и енергично, сякаш мускулестото му тяло и опашката бяха във вода. Двама пътници бяха яхнали китоподобното и се държаха за гръбната му перка. Хамиш примигна от изумление, когато видя, че пътниците са маймуна и нещо като много голям ухилен анимационен плъх.

Маймуната посочи и забърбори. Делфинът се насочи към Хамиш и Най-стария оцелял, но в последния момент зави и се стрелна нанякъде. За миг Хамиш сякаш беше залят от невидима студена и мокра вълна. Делфинът зацвърча, а маймуната закрещя, докато се отдалечаваха. Хамиш за малко да избухне… но Най-стария оцелял се засмя и той се овладя и призна:

— Биваше си го номера.

Само след няколко мига илюзията, че е мокър, се изпари и двамата продължиха напред и нагоре.

Скоро Хамиш си даде сметка, че гигантските облаци са се превърнали в мъгла от безкрайно малки капчици и мехурчета, особено гъста пред тях. Хамиш забърза: искаше да стигне до купола, който беше видял, да зърне искрите някъде напред…

… и изведнъж излязоха от облаците. И Хамиш въздъхна.

„Най-сетне! Ето ги и тях.

Звездите.“

Онова, което бе взел за купол, беше само сектор от грамадния таван, заобления прозорец-интерфейс между вътрешността на кристалния цилиндър и вселената навън.

Космосът.

Като човек на двайсети век, Хамиш свързваше огромния свят отвън с романтиката. С приключенията. Въпреки че в собствените си истории за Лошата наука цинично охулваше тази идея и наричаше далечния космос огромна вакуумна пустиня, в която тук-там се срещат редки оазиси светлина, част от онова старо чувство все пак го привличаше към преградата, караше го да крачи напред и нагоре въпреки растящото съпротивление.

„Това не е междузвездното пътуване, което ни бе обещано. Свръхсветлинните двигатели, гигантските кораби и сексапилните извънземни принцеси. Звездните войни, империи, утопични колонии, смес на велики цивилизации, всяка учеща се от другите.

Този начин е по-прост и по-практичен, но и много по-рискован за отделния индивид. Само едно от хилядите ми копия може да се срещне с живи същества на някой далечен свят и да им помогне да оцелеят и благоденстват.

И все пак това наистина е междузвезден полет.

Жестоко! Аз съм пътешественик, пресичащ галактиката!“

— С приближаването триенето се засилва — коментира Най-стария оцелял усилията на Хамиш да приближи бариерата, така приличаща на мембраните, отделящи външния свят от живите органели на клетката. — И обикновено е много студено. Освен ако не идваш с помощта и в компанията на други.

Хамиш вече усещаше смразяващия студ на космоса пред себе си. Пресегна се и за момент се почувства толкова голям, колкото можеше да бъде едно виртуално същество в този кристален кораб. За миг ръката му до стената изглеждаше голяма колко цялото му тяло. Може би дори в реални размери — длан с ширина дванайсет сантиметра, докосваща вътрешната стена на „кораб“, дълъг по-малко от два метра.

„Някой ден може да стоя тук и да притискам ръка в стената, когато е стоплена от чуждо слънце. И от другата страна ще има живо същество. Представител на някаква нова, невинна и обещаваща раса. Доближаващо ръка, пипало или лапа.“

Незнайно защо мислите за тази среща изпълниха Хамиш със същия трепет, който получаваше преди от славата, секса или някакво друго постижение. Е, усещането си го биваше…

… но пресягането към интерфейса изискваше огромни усилия, а космическият студ бе ужасен. Хамиш отпусна ръка и се дръпна няколко крачки назад към мъглата. Чувстваше как се смалява. Обърна се към извънземния си гид.

— Е? Да идем да намерим другите.