Дейвид Брин
Битие (82)

82.
Пътеки на меланхолията

Кварцовото ядро в изкуствената ръка на Тор искреше под лъча на прожектора.

Тя го приближи до ивицата изсечена и полирана скала на астероида — стената, която бе най-голямото й откритие. Тези линии и фигури бяха нейната слава. Всичко друго щеше да избледнее в сравнение с тях. И в същото време тя размишляваше за този голям колкото юмрук камък от Земята — заоблен и покрит с жлебове и резки от труда на мезолитните майстори на сечива.

„Затова ли те донесох тук, на почти милиард километра от дома? Като представител на далечното минало на моите прадеди? За да успееш някак да озариш това тъмно място?“

Последните ръце, секли и отцепвали от ядрото, бяха ръцете на пещерните обитатели, които виждали само божествени светлинки, когато поглеждали нагоре към звездите. Но все пак са поглеждали нагоре. И така е започнало пътуването, довело дотук…

„… пак под земята. Вместо светлината на факли — лазерни крушки за разглеждане на пещерно изкуство. При по-слаба гравитация. Без въздух. В пещера, чула за последен път гласове преди шейсет милиона години. И все пак…“

Държеше образеца от каменната епоха до част от стената-послание, на която бяха изобразени сцени на унищожение. Една от дълбоко гравираните вдлъбнатини като че ли идеално му пасваше. Доста обезпокоително откритие.

Тор импулсивно пъхна древния камък във вдлъбнатината в много по-древната стена. И той си остана в нея, сякаш мястото му бе точно там, заобиколен от врязани фигури и лъчи. Част от праисторически разказ за битка и мъки, за брутална атака на неуморни войнствени сили.

„Липсва ми умната ми тълпа — помисли Тор, докато се взираше в творението си, малкия си принос към дванайсетото пано от четвъртия ред на Голямата хроника. — Те вече щяха да са изсипали сравнения и предварителни преводи. Постчовешки интелект, съставен просто от десет хиляди много умни човешки същества… и техните ИИ и инструменти.“

А, но нима това не бе една от причините да напусне Земята? Лишена от удоволствията на плътта, от семейство и любовници, тя се бе превърнала в сърце на съществото-тълпа, негов задвижващ дух, майка… сред първите двайсет от осемдесетте хиляди граждански хайки, които сновяха из Новата земна цивилизация като органични бели кръвни телца, надушваха престъпления, заговори или грешки, чакащи да бъдат разкрити…

„Това беше моята работа, важната работа, която ме погълна. Всички други членове, с изключение на аутистите, имаха нормален живот, към който да се върнат. Редуваха се. Аз обаче винаги бях на линия, нямаше с какво да се разсея. Накрая трябваше да избирам да се оттегля или да умра. Да се насоча към нещо ново. Да потърся ново приключение.“

А сега?

На първо място двамата с Гавин се погрижиха да излъчат към Земята пълна снимка на стената, преди някой друг СФУК да е решил да се намеси. Това ли беше причината за онази атака? Да попречат на човечеството да види хрониката? Ако да, победата вече бе пълна. Посланието — предупреждението, изписано от малките ръце преди толкова много години, вече пътуваше към целта си.

„Само че няма да има моментални отговори от дома. Ще минат часове, дори дни. Засега това е наше. И само наше. Загадка — по стария, вълнуващ и ужасяващ начин.“

Отначало Тор възприемаше древните колонисти като примитивни. Как биха могли да са развити, ако са били заченати в епруветки, отгледани в изкуствени утроби и възпитани от машини? Замесени, модифицирани и подготвени за повърхността на планетата, те бяха зависели във всичко от звездната си майка. Почти не се различаваха от зародиши.

Но ето че бяха знаели какво става. И когато гибелта бе надвиснала над тях, бяха измислили начин да запазят нещо. Погрижили се бяха разказът им да бъде прочетен много след като всички магнитни, оптични или свръхпроводникови записи се разпаднат. Биологичните същества бяха открили своя дълговечен носител на информация — стена от дялан камък.

— За интерпретирането на надписите ще са нужни експерти и много обсъждане. Засега можем само да предполагаме — каза Гавин, докато махаше с газовата си дюза прахта от неравните редове с четвъртити букви. — Но тъй като текстът върви с пиктограми, може и да се получи.

Гласът му бе тих, явно все още свикваше с откритието. Розетски камък за цяла извънземна раса? Или може би цял куп такива камъни?

— Сигурно си прав — отвърна Тор. Малкият робот, който работеше под нейно ръководство, приключи с радарното сканиране на южната стена, търсейки повече пластове под повърхността, след което се дръпна настрани в очакване на нови инструкции. Тор подскочи и седна с кръстосани крака върху друг робот, който търпеливо забръмча под нея. На слабата гравитация ръцете й се рееха пред нея подобно на кадри, обхващащи някакъв картинен пъзел.

Създанията в катакомбите явно бяха разполагали с време, докато навън е бушувала битката. Гравюрите бяха подробни, сложни, подредени в спретнати редове и колони. Тесни ивици грижливо изписан причудлив текст разделяха слънца, планети и огромни машини.

И още машини. Многобройни пиктограми на могъщи механизми покриваха стената.

Първата серия като че ли започваше долу вляво, където се виждаше двуизмерна космическа сонда, навлизаща в слънчева система, вероятно тази. Орбитите на планетите бяха отбелязани с тънки линии. Следващата картина показваше същата сонда, кацнала на обещаващ планетоид, добиваща руда и произвеждаща части за копията на самата себе си.

В следващата рамка имаше осем копия, напускащи системата. Под стилизираните сонди имаше четири символа… Тор разпозна нещо, което би трябвало да е двоично представяне на осмица; имаше също и осем точки. Не беше нужно голямо въображение, за да се сети, че другите два символа също означават осмица.

„Тази стена показва как да се чете останалото. Изобщо не са били тъпаци.“

Така започна превеждането. Този тип сонди бе програмиран да създаде осем свои копия — и не повече. Това решаваше въпроса, който не й беше давал покой години наред. Щом сложни възпроизвеждащи се сонди са можели да бродят из галактиката в продължение на милиони години, защо изобщо има мъртва материя? На теория една достатъчно развита технология би могла да използва ресурсите не само на астероиди, но и на цели планети и звезди. Ако сондите са били просто лакомници, те биха погълнали цялата галактика! Нямаше да остане нищо освен облаци от безброй космически апарати… които се ловуват помежду си, докато патологичната система не стане жертва на ентропията.

Тази участ бе избегната. Сондата майка показваше как — като е била програмирана да създаде ограничен брой копия. Този тип сонда е била програмирана така, напомни си Тор.

В последната рамка от първата поредица, след заминаването на дъщерните сонди, корабът майка се движеше към някакво кълбо — планета. Сондата и планетата бяха свързани с тънка линия. Смътно хуманоидна фигура, приличаща на карикатура на мумиите по пода, вървеше по този мост към новия си дом.

Първият разказ приключваше с това. Може би показваше как би трябвало да се развият нещата. В идеалния случай. Или как са се случили на родната планета на сондата епохи по-рано.

Имаше обаче и други истории. Други версии на реалността. В няколко от тях Сондата майка пристигаше в Слънчевата система и намираше други, които са я изпреварили. Тор осъзна, че едно от тези изображения трябва да показва онова, което се е случило в действителност в далечното минало. Но кое точно? Развълнувано проследи следващия разказ, където Сондата майка пристигаше и се срещаше с предшествениците… и до всички по-ранни пришълци имаше малки кръгли символи.

В този случай всичко продължи като преди. Сондата майка изгради и пусна копията си, след което се зае да засади планетата с дубликати на древната раса, която беше изпратила първата версия преди незапомнени времена.

— Малкият кръг означава, че другите сонди са добронамерени — промърмори Тор на самата себе си.

Гавин отстъпи назад и огледа сцената, която сочеше тя.

— Какво, малкия символ до машините ли имаш предвид?

— Те представляват типовете, които няма да попречат на мисията на тази сонда.

Гавин се умисли за момент. После се пресегна и докосна друг ред.

— А този кръстовиден символ…? — Замълча, докато оглеждаше сцената, след което отговори на собствения си въпрос. — Той показва типовете, които биха й се опълчили.

Тор кимна. Редът показваше как Сондата майка пристига, но този път насред други машини, до всяка от които имаше глиф, подобен на символа за тонг^[1]. В този разказ Сондата майка не създаде свои копия, нито засади планетата. С изразходвано гориво, неспособна да избяга от системата, тя си намери скривалище зад звездата, далеч от другите.

— Страхува се от тях.

Тор очакваше Гавин да я обвини, че използва човешки категории, но партньорът й продължи да мълчи умислено. Накрая кимна.

— Мисля, че си права. — Отново посочи изображенията. — Виж, всеки от кръстовидните и кръглите символи се различава мъничко от другите.

— Да — съгласи се тя и се наведе напред, яхнала тихо бръмчащия робот. — Да приемем, че когато е била направена тази рисунка, в галактиката е имало два основни типа сонди на Фон Нойман. Може би две противоположни философии. И че във всеки лагер е имало някакви различия.

Посочи десния край на стената. Там имаше колона скици, изобразяващи различни варианти на машини, всеки със свой кръстовиден или кръгъл символ. До всяка машина имаше пиктограма.

Някои от сцените бяха смразяващи.

Гавин поклати глава. Явно му се искаше да не вярва на очите си.

— Но защо? Сондите на Фон Нойман би трябвало да… да…

— Да какво? — тихо и замислено попита Тор. — Години наред хората са приемали, че другите раси ще мислят като нас. Смятахме, че ще изпращат сондите си да събират познания или може би да кажат здрасти. Някои дори предполагаха, че някой ден ние можем да изпратим машини като Сондата майка, за да засеем други планети с човешки колонии, без да принуждаваме биологичните хора да понасят суровите условия на междузвездното пространство. Това са екстраполациите, които сме направили, след като сме видели възможностите на чудесната идея на Джон фон Нойман. Очаквали сме, че извънземните, които ни предшестват в галактиката, ще са същите като нас. Но това не изчерпва списъка дори на човешките мотивации, Гавин. Други същества може да са измислили концепции, които да са невъобразими за нас!

Тор внезапно се смъкна от робота и се понесе над прашния под, преди слабата гравитация най-сетне да я дръпне долу пред покритата с изображения стена. Ръката й докосна очертанията на каменно слънце.

— Да кажем, че в далечното минало много планетарни раси са се развили като нас и дори са открили как да правят умни, издръжливи машини, способни да пътуват между звездите и да се възпроизвеждат. Дали всички подобни видове ще се задоволят само с изпращането на пратеници?

Гавин погледна мълчаливите неподвижни мумии и изсумтя:

— Явно не.

Тор се обърна към него и се усмихна.

— През последните години повечето от нас се отказват от старата мечта да изпращаме биологичните си тела към звездите. О, подобно нещо би било възможно, но защо вместо това да не потеглим като същества, пригодени по-добре към средата? Това е една от причините да разработим нови типове хора като теб самия, Гавин.

Партньорът й поклати глава; продължаваше да гледа мумиите.

— Но другите раси може и да не се откажат така лесно от старата мечта.

— Да. Може да използват новата технология, за да засеят далечни планети с биологични копия на самите себе си. Както казах, земните хора също са мислели за подобно нещо. Проверих старите бази данни. По темата дори е имало дискусия през двайсети век.

Гавин се загледа в изображенията.

— Добре. Това мога да го разбера. Но тези другите… Насилието! Що за мислещо създание би направило подобно нещо!?

„Горкият Гавин — помисли Тор. — Това е голям шок за него.“

— Знаеш колко ирационални можем да сме ние, биологичните. Човечеството се опитва да премине към частично силициев живот по плавен и разумен начин, но други могат и да не изберат подобен път. Могат да програмират сондите си със строги заповеди, основаващи се на логика, която е имала смисъл в джунглите и блатата, в които са се развили извънземните, но са безумни в галактиката. Техните пратеници въпреки това ще следват заповедите много след като създателите им са се превърнали в прах. Нещо по-лошо, биха могли да започнат с някакви нелогични инструкции, а след това да мутират и да поемат в още по-странни посоки.

— Безумие! — Гавин поклати глава.

Въпреки способността си да се включва пряко в банките памет на компютрите Гавин никога не би могъл да сподели нейния опит в тази област. Беше възпитан като човек. Части от мозъка му се бяха самоорганизирали според шаблони за човешкия мозък. Но той никога не би могъл да чуе в собственото си съзнание слабите остатъчни отгласи от саваната, нито да види потрепващите сенки на Старата гора. Или останките от зъб и нокът, напомнящи на всички биологични мъже и жени, че вселената никому не дължи предпочитания. Нито пък обяснения.

— Някои създатели явно са мислели различно — каза му тя. — Някои са изпратили сондите си да бъдат пратеници или сеячи. Или да влязат в ролите на доктори, адвокати, полицаи.

Докосна древната пиктограма, изобразяваща експлодираща планета, и добави:

— А други пък — за да убиват.

САМОТНОТО НЕБЕ

Предизвикателство номер десет към потайниците

Добре, да предположим, че не сте отговорили, защото вселената е опасна. Може би радиопредаванията се засичат от унищожители на светове, които съсипват напъпващите цивилизации веднага щом те започнат да вдигат шум.

Е, не бихте ли могли да ни предупредите?

Но пък всяко предупреждение би могло да издаде и вас, а освен това ние вече вероятно сме вдигнали такава врява, че сигурно е късно за каквато и да била помощ. Това ли е малодушното ви извинение?

Да не би вече някаква гигантска бомба да се носи към нас, за да ни накаже, че сме излъчили „Мистър Бийн“? В такъв случай може би ще ни подхвърлите чертежите на някакъв боен крайцер или поразяващ лъч? Един генератор на поле на Олдърсън също не би ни се отразил зле.

Само побързайте, моля.