Дейвид Брин
Битие (29)

29.
Неразбиране

След като най-сетне успееш да накараш извънземните да говорят, трудно можеш да ги заставиш да млъкнат.

— Поздравления! Като пътуваща в космоса раса, вие сте успели да преодолеете сериозни пречки. Малцина могат да се похвалят с такова постижение. Сега сте добре дошли да се присъедините към нас.

Дотук посланието бе доста ясно. Прокламацията предизвика фурор по целия свят.

По-незабелязан — макар все още да беше причина за какви ли не предположения — бе тежкият труд на Джералд и останалите от екипа за осъществяване на контакт, за да се стигне до ясното съобщение от Артефакта. Относителният дял полезна информация на фона на целия объркващ хаос, излизащ от овоидния кристал, бе все още отчайващо малък.

„Все едно да се опитваш да пийнеш вода от пожарникарски маркуч“ — помисли си Джералд. Само дето този маркуч пръскаше във всички посоки.

Предметът, който бе уловил в орбита с ласото си за събиране на боклук, сега бе окъпан в точно необходимите дължини на вълните за постигане на максимална енергийна ефективност и сиянието му омагьосваше зрителите. Сцените, изобразявани през блестящата му заоблена повърхност, сякаш се виеха и движеха със замайващо темпо, редувайки изпъстрени с облаци далечни хоризонти със загадъчни контури на градове, изникващи през разпръскващи се мъгли. От пустинни руини, потънали в движещи се пясъци, до зашеметяващи гледки към безбрежни океани, които се вълнуваха и блещукаха във всички цветове на дъгата. От простори с безкрайни редици кубични къщи без прозорци до огромни ледени полета, в които се отваряха мистериозни пукнатини, за да изхвърлят рояци черни паякообразни същества, които се пръсваха да събират странни сивкавозелени сфери…

Появяваха се и какви ли не извънземни, които се блъскаха като първите пъти. Сякаш драпаха напред, за да долепят длани, лапи или пипала до вътрешната повърхност на космическата бутилка с послание, да доближат очи, фасети и други сетивни органи, за да зяпат екипа по контакта.

Зад Джералд, от другата страна на стъклената карантинна бариера, стояха членовете на международната комисия, представяща всички държави, съсловия и важни интереси на Земята. Разбира се, присъстваха и всички други — безброй обикновени жители, които се бяха включили от училище и работа или следяха всяко движение, докато се преструваха, че си вършат работата. Икономическата продуктивност беше паднала главоломно, но май на никого не му пукаше.

„Една група зяпа навън, а друга още грамадна група зяпа навътре — помисли той. — И да се чудиш коя от тълпите е по-развълнуваната и по-обърканата.“ Всъщност от време на време все още му се случваше да изпита онова плашещо чувство, че той и другарите му някак са се оказали затворени в малкия симулиран свят, а обитателите на Артефакта са онези, които се взират с тесните си магически лещи в този зоопарк-терариум.

— Получаваме още оплаквания за деградиране на видеосигнала по мрежата — съобщи генерал Акана Хидеоши. — Хората не харесват контрастната, изчистена и преработена версия, която се предлага на публиката. Картината неизбежно ще породи какви ли не конспиративни теории, но въпреки това няма да споделяме всичко, което виждаме или научаваме.

И поклати нещастно глава.

— Е, не знам какво можем да направим по въпроса — отвърна д-р Емили Тан, експертът по интерфейс на екипа — Шефовете настояха за въвеждането на протоколи, които да филтрират потока данни. В края на краищата устройството може да се окаже някакъв вид троянски кон, нали? Начин извънземните да внедрят някакъв свой софтуерен вирус в мрежите ни. Или да препрограмират хората, които гледат внимателно. Подобен паразитен код може да бъде скрит в потока данни, да е вплетен в него чрез стеганография и да превърне една на пръв поглед безобидна картина във възможен източник на зараза. Компютрите в тази сграда са под карантина и наблюдение. Същото се отнася и за хората, осъществяващи пряк визуален контакт. Не можем да позволим публиката да получи достъп до нефилтрирани данни!

На Емили й плащаха да е подозрителна, макар че подобни предпазни мерки я правеха обект на параноични слухове, особено от страна на страстните почитатели на прозрачността. „Не че мога да ги обвинявам“ — помисли си Джералд.

Заедно с около милиард други той беше разочарован от Голямата сделка, когато тя не успя да постигне главната цел на Четвъртото, Петото и Шестото съсловие — пълна прозрачност. Чудесна сделка за край на секретността. Свят, в който политици, дзайбацу, гилдии, банди и свръхбогати брокери на власт да бъдат принудени да работят на светло. Макар да запазваха богатството си и законните си правомощия и преимущества, главните фигури на света трябваше поне да жертват привилегията си да мамят на тъмно. И най-вече всички трябваше открито да декларират имуществото си. Мощна идея, която за кратко запали въображението на масите…

… и след това беше отхвърлена, понеже всички най-горни касти обединиха сили срещу нея. А днес? Всички знаеха, че Голямата сделка е мимолетна мярка, която трябваше да спечели време или малко мир, та обещаваните техночудеса да възкресят оптимизма. И някои от тях се появиха! Само че всяко ново постижение допринасяше още за бъдещия шок и пораждаше все по-настоятелни призиви за масово отхвърляне. Всички социални модели, дори евтините двегодишни версии, които човек можеше да си свали безплатно от Мрежата, показваха краха на Голямата сделка след около половин десетилетие. Тоест, че този път само истината и прозрачността няма да са достатъчни.

Артефактът можеше да избере за появата си и по-подходящ момент. Всъщност почти всеки друг момент беше за предпочитане.

„Защо не е бил открит от някой по-ранен астронавт? — запита се Джералд. — Например през шеметните дни на програмата «Аполо». Или през богатите периоди в началото на този век, когато всички бяха спокойни и все още имаше предостатъчно ресурси, за да не се хванем за гушите?

Дори онези оптимисти, които очакват само добри неща след включването ни в някаква междузвездна общност — предлагаща единствено мъдрост и технологии, — знаят, че ще има разкол и болка. А междувременно онези, които вече разполагат с властта, ще извадят какви ли не доводи, за да убеждават всички, че подобна промяна е опасна.“

— Освен това има и други проблеми, свързани със сигурността — добави Емили. — Двамата с Тайгър разработихме някои теории за хаотичния начин, по който съществата от Артефакта общуват с нас. Става въпрос за така наречения Ефект на сбирщината.

Генадий Горосумов, ксенобиологът на екипа, откъсна поглед от холотръбата с моделите си — растящи симулации на всички различни видове извънземни, които се бяха появили досега в Артефакта; опитваше се да ги проучи, като подлагаше на вивисекция архетипни копия, основани единствено на външния вид — и бутна купчина скелетни останки към един поднос. Изградени изцяло от светлина, те бързо се събраха в модел на подобния на кентавър извънземен.

— Това вече е интересно. Как обясняваш цялото това тяхно бутане и блъскане? Сякаш нямат представа за ред или сътрудничество, още по-малко за редуване или вежливост! Дори когато се случи да се обединят в група, за да говорят разбираемо, това е само временно. Макар целият този очарователен хаос да ми напомня за родния ми град, не мога да кажа, че говори добре за тази галактическа цивилизация, към която сме поканени да се присъединим. А и не ни дава особена възможност да задаваме повече от един въпрос.

— Точно това може да е целта им — отвърна Емили.

И когато погледите на всички се насочиха към нея, кимна наляво.

— Нека Тайгър да обясни.

Джералд и останалите се обърнаха към края на заседателната маса, където триизмерен екран показваше лице, съчетаващо много от приятните черти на прекрасна жена с муцуната на котка, в това число меката кожа на ивици и малките остри зъби, които блестяха, когато се усмихваше. Усмивка, която те караше да се радваш, че изкуственото създание е на твоя страна. Или най-малкото, че е програмирано да емулира някой, който те харесва.

— Трябва да имаме предвид, че Ефектът на сбирщината може да е за заблуда — отбеляза виртуалният индивид. — Начин да ни накарат да продължаваме да говорим и да им предоставим куп информация за себе си, докато те не казват почти нищо в замяна.

Джералд беше попадал на тази теория и преди из тресавищата на безброй дискусионни групи.

— Тоест те са много по-сплотени, отколкото изглеждат? И го правят нарочно, за да ни объркат?

— Може пък да няма никакви те.

Каза го Хайхон Мин, който наскоро се бе присъединил към екипа в качеството си на нов представител на Велики Китай. Почти не се беше обаждал, откакто бе сменил приятеля на Джералд, бившия астронавт Ван Куанген. Но когато го правеше, при това от името на водещата сила на Земята, бе по-добре да се вслушват в думите му.

— Какво имате предвид?

Хайхон Мин свали очилата, с които поддържаше с началниците си в Пекин постоянна връзка, изолирана от основния видеоканал.

— Имам предвид, че цялото това бурно многообразие може да е смущаващо, но не е ли в същото време и не окуражаващо? В края на краищата какво ни плаши най-много в една голяма галактическа цивилизация? След като стане ясно, че никой няма да ни напада или избива, какво следва в списъка на големите тревоги?

Останалите членове на комисията се замислиха. Накрая Рамеш Триведи от Индуистката общност промърмори:

— Еднаквостта. Конформизмът. Изискването малките и слаби новаци като нас да спазват строги правила, подобаващи на дъното на установената йерархия. Настояването да променим традициите си, законите и начина си на живот, за да отговорим на някакъв древен модел, който не е наш. Това бихме намерили за почти толкова смазващо и ужасно, колкото и една открита инвазия — страх, потвърден от собствената ни история при контактите между различни култури тук, на Земята.

— Като по времето, когато европейците са настоявали азиатците да използват маси и столове ли? Ножове и вилици? Сапун и електричество? — иронично попита Емили. Рамеш обаче не се хвана на въдицата, а се усмихна и поклати глава.

— Знаете, че има много по-лоши наложени неща. Епизоди на културно доминиране, които са болезнени, жестоки, деморализиращи и ограничаващи. И в случая говорим за отношения между човешки племена! Дори добронамереният процес на присъединяване, при който независими страни влизат в ЗС или АС… те трябва да променят много от законите и обичаите си, за да се впишат в конфедерация, в чието създаване не са участвали. Дори този лек процес е унизителен. Колко по-лошо би било едно влизане в междузвездно общество, което ни принуждава да се адаптираме към цивилизация, съществуваща от милиони години? Това е ужасът, за който говори Хайхон Мин.

Джералд погледна китайския представител. Сигурен беше, че Рамеш не е уцелил точно десетката, но въпреки това Хайхон Мин запази загадъчно и безстрастно мълчание и остави Рамеш да продължи.

— Това е причината толкова много хора да намират блъсканицата и бъркотията сред съществата от Артефакта за… окуражаваща. Може би дори за симпатична. Тя намеква, че на никой индивид или група не е наложено строго еднообразие. Ще сме свободни да избираме най-различни начини на поведение, да общуваме с партньори и съперници и да запазим много от онова, което ценим от собственото си минало. И да, аз също се чувствам окуражен от всичко това.

Само че след тези думи Рамеш се намръщи.

— Но колегата от Народното министерство на науката не приема тази утеха така лесно, нали? А Емили е дори още по-подозрителна и кисела! Е, нека позная какво мислите. Смятате, че цялата тази мила блъсканица, бъркотия и ръгащи се с лакти извънземни е постановка? Че може да е изфабрикувана, за да ни подлъже?

Хейхон Мин кимна.

— Просто се опитвам да взема предвид всички възможности, доктор Триведи. Всички така наречени представители на десетки различни извънземни раси, които видяхме, може да са фалшификат. Най-обикновени кукли, които изчезват, преди да успеем да ги разгледаме достатъчно внимателно. Ами ако ефектът е търсен нарочно? Ако всички тези извънземни са измислени от едно същество с една-единствена цел? Не само да протакат и да отклоняват неудобни въпроси, но и да ни създадат впечатлението за пъстро, шумно, но мирно разнообразие? Именно онова, което би могло да ни размекне и да успокои мнозина от нас?

„Мнозина от нас… но не всички“ — помисли Джералд. Устата му почти се отвори да отбележи това — но само почти. Всичките му инстинкти крещяха, че извънземните наистина са отделни същества, много различни и доста буйни, със свои собствени намерения и цели, които евентуално си противоречат в контекста на компактната им вселена. „Но от друга страна… именно човешките ми инстинкти може да са нещото, което един свръхразвит извънземен ИИ бързо би могъл да се научи да манипулира.“ По същия начин, по който някой умел филмов екип може да спечели милиони почитатели и хипнотично да ги накара да вярват в измислените герои на последните минисериали, предлагащи пълно потапяне на зрителя в обстановката.

„Поне сме достатъчно развити, за да вземем предвид всички тези възможности. Ами ако на Земята в далечното минало са падали и други камъни? Как ли са омагьосвали прадедите ни?“

Очилата на Джералд следяха погледа му, разширяването и свиването на зениците, активността на темпоралните лобове и полусъзнателните му субвокални коментари. Всичко това, наред с разговора, захранваше постоянно търсене и предполагане какво би могло да представлява интерес за него, непрекъснато сортираше изборите така, че най-вероятните да се появят в периферното му зрение… като в същото време той можеше да се съсредоточи върху реалните хора и събития около себе си. Когато се изпълняваше правилно, асоциативното подпомагане на вниманието просто имитираше начина, по който и без това мислят творческите умове — правеше милиони връзки, като само единици от тях достигаха съзнателното ниво. Джералд не можеше да си позволи най-добрия ииуер за подобряване на интелекта… до този момент. Докато цената изведнъж престана да има значение.

Все още свикваше с новото оборудване. Едно ъгълче на очилата му светна в приоритетно жълто, за да му покаже, че пристига съобщение от важен човек с висок рейтинг на доверие. Някой от Съвещателното тяло… около осемдесет експерти, които бяха допуснати да наблюдават разискванията на комисията в реално време и да дават предложения.

Най-напред Джералд видя същината на предложението, сведена до една-единствена фраза — „много могат да бъдат един и обратното“. За по-малко от секунда обаче светлината се разшири, за да обясни по-подробно значението на фразата, и се включи глас, след като първо Акана, а след това и Генадий дадоха съгласието си:

— Разликата между „един“ и „много“ може да е неясна. Най-добрите модели на човешкото съзнание го изобразяват като смесица от интереси и подличности, които понякога са в конфликт помежду си, често се сливат, припокриват или се рекомбинират с невероятно гъвкава адаптивност. Здравият разум се разглежда като способност тези аморфни части да бъдат накарани да работят заедно, без да се допуска да стават сковани или твърде добре дефинирани. При хората това се постига най-добре чрез общуване с други умове (други хора). Без външното въздействие, без други мнения и становища субективният аз може да се изгуби в солипсизъм или самозаблуда. От опит знаем, че самотата или намаляването на сетивните дразнители могат да имат пагубно въздействие. Често се случва съзнанието на държаните дълго време в изолатор затворници да се раздели на ясно изразени личности — установени характери, които стават устойчиви и постоянни, със свои собствени гласове. Може би те правят това, за да имат някого, с когото да разговарят. А сега да екстраполираме. Представете си „личност“, която е живяла сама, изолирана като прокуден в продължение на много векове. Или дори епохи. И през цялото време не е имало друга личност, с която да общува. Просто се носи в космоса, без събития, с които да отброява времето или да прави разлика между реално и въображаемо. Възможно ли е вие или аз след подобна продължителна самота първо да си представим, а след това и да повярваме в отделните самоличности? В образи, които започват като плод на въображението, но постепенно започват да стават толкова пъстри, интересни и разнообразни, колкото можете да откриете в цял един свят или в общност от светове? Които общуват помежду си по начини, отразяващи разстройството и болката от дългата сурова изолация?

Емили ахна.

— Изобщо не бях помисляла за подобна възможност. Но това означава… искате да кажете, че Артефактът може да не измисля тези образи, за да ни заблуди. А защото е полудял!

— Всъщност идва ми наум друга дума. По-оптимистична и не така осъдителна, която може да обясни и Ефекта на сбирщината, хаотичната бъркотия на личности и образи. Вместо злонамереност или безумие, огромното разнообразие извънземни, което наблюдаваме, може да е израз просто на желанието на един самотен ум. Ум, който първоначално е бил проектиран като пратеник. Създаден, за да желае да установи контакт.

Джералд разбра накъде бие всичко това и се обади още преди съветникът да успее да каже очевидното.

— Смятате, че Артефактът е заспал. И че може би сънува. В такъв случай можем ли — и трябва ли — да се опитаме да го събудим?

 

 

Тайгър прекара всички различни теории в многоизмерна матрица, направи няколко оптимизиращи симулации и излезе с предложение.

— Предлагам да опитаме оперативно обуславяне.

Фразата звучеше познато на Джералд. Органичният му мозък заработи — вероятно бе нещо, което бе учил като първокурсник по биология. Но защо да си прави труда да си припомня чрез собствените си неврони? Дефинициите запълзяха под котешкото лице, съпроводени с примери. А, да. Б. Ф. Скинър и прочутите му гълъби. Използвал наградата и наказанието, за да наложи конкретно поведение, като в същото време елиминира другите. Всеки, занимавал се с обучение на кучета, знаеше основните моменти.

— Трябва да престанем да даваме информация и дори да спрем да захранваме Артефакта със светлина, освен когато съществата вътре не се укротят, не станат по-нормални и не започнат да говорят по разбираем начин с нас — каза Тайгър.

— Да ги принудим да се организират и да престанат да се държат като оставени без надзор деца. — Акана кимна одобрително. Явно идеята да се даде урок на извънземните й допадаше.

— А другите възможности? — попита Емили и посочи матрицата. — Една от теориите предполага, че Ефектът на сбирщината може да е преструвка. Появата на разнородна тълпа може да е игра на актьори. И че цялото това диво разнообразие е измислица на един ум. Нечестив, луд… или може би сънуващ?

— Е, във всеки случай този план изглежда най-добър — отвърна жената котка от триизмерния екран. — Той може да покаже, че подхождаме сериозно към въпроса. Че е време за съсредоточаване. Край на преструвките.

Джералд зяпна. Всички експерти твърдяха, че личности като Тайгър нямат истинско съзнание и разум, а само са програмирани да изглеждат разумни. Но кога разликата се беше превърнала в абсурдна и дори глупава?

Рамеш поклати глава.

— Те… то… Артефактът вече знае много за нас. Ако опитаме такъв подход, той може просто да реши, че блъфираме, и да заложи на това, че няма да издържим дълго. Особено предвид няколкото милиарда зрители и потенциалните облаги от един контакт. Исканията на обществеността и на политическите ни господари ще ограничат времетраенето на подобен вид експерименти. А това нещо има предостатъчно опит в чакането. — Той сви рамене. — Все пак това като че ли е най-добрата идея, с която разполагаме.

Когато се стигна до гласуване, Джералд вдигна ръка в знак на съгласие с предложението. Въпреки това една мисъл не го оставяше…

Оперативното обуславяне може да работи в двете посоки. Понякога онзи, който мисли, че обучава… може да е обучаваният.

 

 

ПИОНЕРИ

Добре, пак съм аз, Славек. Повишен от гид в ръководител на екипа. Да, аз съм хлапе. И какво от това? Ако не ви харесва да ви командва четиринайсетгодишен чоберо, просто идете на рецепцията и помолете Дарига Садибекова да ви премести в друг екип. Или се оплачете на доктор Бетсби, стига да е готов да ви изслуша. О, забравих… той отсъства!

Вижте, не ми пука дали току-що сте пристигнали от Външна Слобовия, дали вашият гуру по обратна биовръзка иска да медитирате по дванайсет часа на ден, или още имате тикове от Ужасния ден. Всеки тук работи. Това е правило, ако искате да останете да живеете под Среброкупола.

Всъщност част от работата е адски забавна. Лов на фазани и бране на диви круши в предградията, събаряне на изоставени къщи и обирането на останалия в тях метал. Разбиване на стени в търсене на скрити съкровища.

Съжалявам, днес няма да правим това.

Днес ще се гмуркаме в каналите под един от кварталите на Детройт, който ни е предоставен от щата Мичиган като наша територия. Разбира се, стига да можем да го стегнем.

Да, добре. Работа в каналите. И какво? Защо мигате на парцали? Там почти няма жители, така че няма да са пълни. Освен това ще получим микропорести маски. Така че не би трябвало да смърди. Много.

Една от целите на този предварителен инструктаж е да се запознаете със задачата и с грубата карта на мястото, към което сме се запътили. Работата ни е да инсталираме чипове за радиочестотно идентифициране на всеки половин метър по всички тръби и кабели, до които можем да стигнем, така че тази част от подземния свят да може да се включи към Световната мрежа. В момента долу е доста тъмно! И без връзка можем да се изгубим. Наистина да се изгубим! Така че не забравяйте системата за другарчето наблизо.

Трябва да поддържаме добро темпо, защото след нас ще има друг екип, който ще прокара кабел за данни по тавана на канала. Една начинаеща компания иска да се конкурира с големите телефонни и кабелни доставчици. Целта им е да използват каналното право на преминаване, за да прокарат фиброкабели до всеки кенеф… тоест до всеки дом в Америка. (Това е наистина раки идея! Лично аз вече инвестирах.)

И накрая, всеки ще получи сифон и сак. Ще ви покажем как да откривате ниските места в канала, където през последните век-два може да се е събрал живак. Изсмучете малките залежи в бутилката. Торбата ще ви трябва, ако случайно откриете кристали селитра по пътя. Или монети. Има и куп други съкровища, за които да се оглеждате — и това е още една причина да внимавате по време на инструктажа.

Цените са скочили и когато се върнем в големия ни дом-купол, можете да продадете всичко намерено за возене на цепелини и други забавления.