Дейвид Брин
Битие (56)

56.
Рай

Пен Сян Бин нададе тих стон, съпътстван с порой мехурчета. Отдръпна се в ъгъла, докато съществото пред капандурата се наведе, за да се вмъкне вътре. Детонации и автоматична стрелба разтърсваха потопените руини на кралския дворец.

„Носи военна униформа… и от онези шлемове с изскачащи хриле…“

Абсорбиращите кислород плоскости все още се разгъваха от джобовете си, а новодошлият поемаше жадно въздух от малка тръбичка. Явно беше беглец от битката, която забушува с нова сила горе. Очилата му бяха помътнели — очевидно не бяха пригодени за използване под вода. Бин гледаше как войникът рита във водата. „По-добре да се успокои, иначе ще претовари хрилете.“

И в същото време осъзна: „Аз съм се адаптирал към тъмното. Мога да го виждам. Но той не вижда мен.

Освен това не е толкова едър, колкото ми се стори отначало.“

Огромните на вид рамене бяха издути заради въздуха под тъканта на костюма. Сега въздушните джобове се изпразваха и Бин видя, че непознатият всъщност е доста слаб.

„И какво… да се бия с него ли?“

Ходът на сражението горе може и да се беше обърнал. Бин обаче не беше воин. Пък и задължението му беше да се грижи за камъка-свят, а не да рискува живота си за По-нови Нюпорт. Започна да се прокрадва към отвора и…

И спря, понеже от някакъв предмет в ръката на войника блесна ярка светлина.

Благодарение на импланта дясното око на Бин се адаптира бързо, но лявото си остана заслепено. Имплантът беше затъмнил ярката светлина и Бин видя, че тя идва от оръжие — малък пистолет, който войникът бе насочил към гърдите му.

За няколко секунди Бин остана неподвижен, вперил поглед във войника, който го доближи почти на една ръка разстояние. После бавно, без резки движения, посочи фенера… после изхода… и вдигна няколко пъти палец нагоре.

„Преследвачите ти могат да видят светлината… и да пуснат нещо неприятно.“

Войникът явно помисли същото и натисна някакво копче или пък изпрати субвокална команда. Каквото и да беше, светлината намаля и се разсея, така че двамата вече можеха да се виждат…

… и Бин видя, че войникът е жена.

Минаха още няколко секунди. Жената го оглеждаше. После остави оръжието до себе си и с дясната си ръка бързо нарисува няколко символа върху лявата си длан.

Вие сте Пен Сян Бин.

Само по себе си писането по длан не беше особено добър начин на общуване. Обикновено хората го използваха само за да изяснят неяснотата между две думи, които звучаха еднакво. Но тук долу нямаха по-добър начин. Както и да е, бързите движения бяха достатъчни за Бин, за да разпознае собственото си име. И да схване значението — нашествениците бяха дошли през океана добре подготвени.

Само че сега нещата май щяха да тръгнат зле за него.

Щеше да е тъпо да отрича, така че отвърна с кратко кимане. Още повече, че тя беше написала твърдение, а не въпрос.

Това ли е нещото? — написа тя.

След което посочи чантата с камъка-свят, която Бин притискаше към гърдите си.

Нямаше смисъл да отрича и това, така че той отвърна с просто свиване на рамене, за да пести въздух.

Жената смукна от тръбичката на не особено адекватните хриле, след което издиша поток мехурчета, за да изчисти очилата си. Очите й бяха зачервени от солената вода и с бръчки в ъгълчетата — сигурно резултат от живот, подчинен на внимателно вглеждане. Може би беше технически специалист, а не воин — но въпреки това бе част от елитен отряд. От онези, които никога не се отказват.

Звуците от сражението вече се отдалечаваха. Жената написа нова серия знаци върху дланта си. Този път обаче Бин не можеше да следва движенията на пръста й достатъчно добре, за да я разбере. Вината не беше нейна, разбира се, а по-скоро на неговото не особено добро образование. Този път иимплантът в окото му не му предложи помощ.

Бин поклати глава, за да покаже, че не разбира.

Изгубила търпение, жената се огледа, премести се към скосената таванска стена и почна да пише по водораслите — пръстът й оставяше ясни следи.

Лоялен гражданин ли сте?

Обърна се и потупа значката на лявото си рамо. Бин я забеляза чак сега. Беше емблемата на въоръжените сили на Китайската народна република.

Примигна изненадано. Разбира се, че беше лоялен китаец! Но гражданин? Като жител от крайбрежието имаше известни права… но не и законно жителство в Шанхай или някой от големите национални кооперативи. Нямаше и да получи, докато не изпълни задълженията по договора си. Пък и какво означаваше гражданството? Кой гласува над провинциално ниво? Всенародната „демокрация“ се превръщаше в нещо друго. Не в тирания: несъмнено националното правителство се вслушваше в Народа, но горе-долу по същия начин, по който можеше да се разчита на небето, че ще чуе молитвите на смъртните. Реформите от 2029 г. не бяха напразни. Имаше учредителни събрания, търговски конгреси, партийни заседания, доминирани от половин милиард малки императори… с неизменно хлабав и преднамерено традиционен, различаващ се от Запада привкус. И нищо от това никога не бе включвало Пен Сян Бин.

„Все пак гордея ли се, че съм китаец? Разбира се. Че защо да не се гордея? Ние водим света.“

Но тази мисъл не беше на преден план в главата му.

Важното бе, че той беше забелязан от важни хора някъде високо по пирамидата на властта, задълженията и привилегиите. От хора достатъчно могъщи, за да пратят специални правителствени части на опасна и политически рискована мисия далеч от дома.

„Те знаят името ми. Изпратили са елитни бойци през океана, за да ме приберат. Или ако не мен, то камъка-свят.“

Не че беше сигурно, че ще победят. Дори най-силните държави като Китай често биваха надхитрявани от Новия елит на планетата. В края на краищата нали тази жена се криеше тук долу с него.

Не. Едно нещо имаше по-голямо значение от гражданството и верността към страната. Макар че богатите бягаха на изкуствени суверенни държави като Нов Пулупау, старомодните правителства продължаваха да контролират територии, на които живееха милиарди обикновени хора — тънещите в мизерия бедняци и измъчените представители на средната класа. А за Бин това означаваше само едно.

„Господарите на Китай държат Мей Лин и Сяо Ен в ръцете си. Или могат да ги пипнат всеки момент. Нямам избор.

Никакъв избор.“

Протегна ръка към покритите с водорасли дъски. Но още докато рисуваше първия знак, ИИ в окото му се намеси с укор:

Не го прави, Бин.

Има и други възможности.

Той обаче поклати глава и изсумтя кодовата дума, която му бяха казали, за да разкара досадника. Изкуственото присъствие в дясното му око изчезна и той вече виждаше фигурите, които рисуваше в тънкия слой водорасли, по-ясно.

Дойдох просто да си купя соев сос.

Жената го зяпна. От объркания й поглед Бин разбра, че не е от централното крайбрежие на Китай, където тази стара шега все още предизвикваше спонтанен смях дори сред кулитата, работещи на Новата велика стена. Е, хуморът не беше стихията му. Бин продължи да пише.

Ще помогна на страната си.

Какво трябва да направя?

На лицето й се появи задоволство, че е изкарала по-голям късмет, отколкото бе смятала само преди минути, когато беше скочила от някой балкон на По-нови Нюпорт, за да търси несигурно убежище в руините на океанското дъно. Може би този малък кралски таван все още имаше мощно ки.

Тя отново записа по покритата с водорасли стена.

Добре. Нямаме време…

Бин нямаше как да не се съгласи. В мъничката му бутилка беше останал компресиран въздух за по-малко от пет минути. Разбира се, стига да можеше да вярва на брояча в очилата.

Наблизо… подводно укритие… ще изчакаме там…

Жената внезапно спря. Очите й бяха скрити в сянка, но когато се обърна като марионетка, теглена от теченията, Бин видя в тях страх.

Извъртя се бързо…

… и видя нещо много голямо, надвиснало при входа на тавана. Лъскаво и змиевидно, по-широко от човек, гърчеше се нагоре, главата му почти изпълваше скосения отвор. Блеснаха роботски очи и осветиха всяка пукнатина в малката изкуствена пещера. Явно беше някаква мощна бойна машина, която сякаш изучи и двамата — не само със светлина, но и със сонарни импулси, които обискираха телата им като някакви груби пръсти от звук.

Ярък лъч внезапно се насочи надолу, към пистолета на жената, а после от устата на нещото се появи подобно на бич пипало, грабна оръжието и го погълна преди двамата човеци да успеят да помръднат. След това гръмовен глас, съвсем леко приглушен от водата, изпълни малкото скривалище.

— Ела, Пен Сян Бин — нареди механичното създание и започна да отваря широко уста. — Веднага. И вземи артефакта.

Бин с ужас осъзна, че драконът-андроид иска от него да се вмъкне в зейналата му уста. Сви се уплашено и отстъпи.

Роботът като че ли усети ужаса и нежеланието му и заговори отново:

— Безопасно е да го направиш… и е опасно да откажеш.

Заплаха значи. Бин имаше пребогат опит със заплахите. Познатите неща обикновено го поуспокояваха и му позволяваха да прецени положението.

„Приклещен в този таван, с въздух само за няколко минути, изправен пред някакъв ИИ супербот… ъ-ъ-ъ, имам ли някакви шансове?“

И въпреки това не можеше да пристъпи напред. Затова иидраконът доизясни нещата. От едното му око се появи ослепителен лъч и прогори дупка в старата покривна греда.

ИЗБЕРИ ЖИВОТА.

Бин мислеше трескаво. Нямаше съмнение, че машината може просто да му отнеме камъка-свят с някое от пипалата си. Значи… тя разбираше… или собствениците й разбираха… че камъкът-свят може да оживее единствено под докосването на Бин. Въпреки това той протегна пръст и написа на дланта си към създанието.

Необходим съм. Той разговаря само с мен.

Изкуственият дракон нямаше проблем с разчитането на съобщението му.

— Разбрано. Съдействието ще бъде възнаградено. Но дори да трябва да взема само артефакта, ще намерим начин.

Начин. Бин можеше много добре да си представи какъв начин. Щяха да предложат на камъка нови кандидати за ролята на избраник. Толкова, колкото са необходими. А той вече нямаше да е сред живите.

— Хайде. Няма време.

Бин само дето не се заинати като магаре на мост. Беше му писнало и хора, и машини да му казват точно това. Но след краткия момент на упорита ярост успя да потисне раздразнението и страха си, стисна тежката чанта и пристъпи крачка напред, после още една.

Погледна жената от китайските специални части. В изражението й имаше нещо умоляващо.

Обърна се към морското чудовище, остави чантата в тинята и написа върху дланта си.

Какво ще стане с нея?

Роботът се замисли за момент, после отвърна:

— Тя не знае нищо за моята задача и моите собственици. Може да остане жива.

Очите на жената се изпълниха с мълчалива благодарност, която вдъхна кураж на Бин да направи още една крачка напред. Все пак трепереше неудържимо, докато вдигаше чантата с камъка-свят и я слагаше в зейналата паст. А после, освободен от тежестта й, се извъртя по гръб и се напъха след нея.

Това беше второто най-странно нещо, което бе правил.

Но най-странното — и то го озадачаваше през следващия час — беше онова, което направи, докато се вмъкваше вътре: бръкна под колана си, извади нещо тънко и почти прозрачно и го пусна под устата на дракона, така че той да не може да го види… но жената нямаше как да не го забележи.

„Ян Шенсю ми го даде, за да го скрия от нападателите, а сега аз им го давам. Защо го правя?“

Нещо му подсказваше, че постъпва правилно.

 

 

ТОРАЛИЗАТОР

Докторите искат да се упражнявам. Да се заселя в новото си тяло и да започна да свиквам с усещанията му. На мен обаче не ми се иска да го правя.

Не защото боли. Наистина боли, понякога много. Но не това е причината. Болката няма рефлексивната сила, която имаше някога. Вече изтърпях толкова болка, че тя се превърна в познат спътник. Напоследък гледам на нея като на… данни.

Това не беше ли ужасно роботско изказване от моя страна? В смисъл че харесвам електромеханичните пръсти, които свивам, и изкуствените сензори, гледащи от същите кухини, от които преди гледаха кафявите очи, с които съм се родила? Не, не ги харесвам, но и не ме отвращават. Не се отвращавам дори от факта, че в момента се намирам в цилиндър, кацнал върху верижните колела на киборг. Цялото това дрънчене и бръмчене не е толкова лошо, колкото очаквах.

Признавам, че се изненадах, когато за първи път погледнах през тези очи към новата си механична ръка и видях какво държи тя. Онзи камък отпреди четирийсет хиляди години, който ми даде Акинобу Сато в Албъкърки. Известно време само зяпах как новите ми пръсти се свиват около него, докато — неволно — другата ми нова ръка посегна да го погали. Усещането на допира беше малко зловеща смесица от познато и шантаво.

О, хубаво е да мога да усещам отново предмети, макар че сензорната мрежа, която подава сигнали към мозъка ми, предизвиква и проблясъци на синестезия. Искри сякаш изскачаха всеки път, когато докосвах древните повърхности, от които някой праисторически майстор беше отцепвал пластини и изработвал ножове, използвайки най-модерната технология на епохата си. Докато обръщах камъка, чух някакво дрънчене, подобно на далечни, зле настроени звънчета, миришещи на сажди и време.

„Защо сте ми дали това?“ — попитах докторите и те с известно смущение отговориха, че съм ги помолила за находката от плейстоцена. Може би е някаква подсъзнателна ирония? Съпоставяне на инструменти от началото и края на човечеството, както в онзи филм на Кубрик?

Нямах спомен за това искане.

О, целият този процес е невероятен. И не съм неблагодарна! Д-р Търгесън днес ме попита дали се радвам, че съм решила да участвам в тези експерименти, вместо да избера другата възможност…

… да бъда дълбоко замразена с надеждата да се събудя в някаква по-развита епоха с по-добра медицина.

Е, защо да не остана тук и сега, където ме ценят и съм напълно в състояние да участвам в играта? Със зрение и възможност да се придвижвам като едното нищо ще направя кариера, ще обикалям света и ще интервюирам важни клечки, които няма да могат да откажат на прочутата героиня репортер с нейния корав костюм и немигащи кибернетични очи. Пък и кой ще предпочете да заложи на възкресяване в някакво розово бъдеще… когато извънземните от Артефакта твърдят, че няма да има утре?

Не това е проблемът. Нито пък се разстроих много, когато Уесли дойде да ме види с новата си жена. Предложението им за група ме поласка (яйчниците ми са едно от нещата, които оцеляха при експлозията), но не проявих интерес.

Не. Оплакването ми е следното — че с нетърпение очаквам изключването. Изключването на разсейващото ново тяло и околния свят. За да мога да се върна в киберсвета за дванайсет часа и да бъда с вас, моите истински приятели. Моите другари от умната тълпа. Моите съграждани и съратници. Моите хрътки — душещи, съпоставящи и лаещи след истината!

Е, какво имате за Мама днес? Какво се е случило през краткото, но досадно време, когато трябваше да отсъствам, за да имам вземане-даване с материалния свят?