Дейвид Брин
Битие (40)

40.
В очакване на Годо

Хамиш кипеше вътрешно. „Пророкът се постара да ме докара тук, за да помогна за сключването на исторически съюз. А ето че ме изтикаха настрана, докато брокерите на власт се срещат при закрити врати.“

Нужен бе само миг илюзията за собствената му важност да се сгромоляса.

 

 

Седеше в дъното на театъра-аудитория в грамадното имение на Глаукъс-Уортингтън и се опитваше да намести удобно дългите си крака, докато интелектуалците от Движението за отказване на Тенскватава сверяваха записки с учените, наети от консорциума богаташки фамилии, наричащи се благородници. Ако искаха да стигнат до обща кауза, умниците, обслужващи двете групи, трябваше да съгласуват становищата си. Имаше много за обсъждане…

Като например официалното оправдание за новата посока на обществото с различни послания, съставени и пригодени за различните социални сектори, касти и групи по интереси.

Плюс нарежданията за политиците и бюрократите, които двете групи вече държаха в ръцете си, а също и за другите, които щяха да си осигурят.

В дневния ред, макар и не толкова належащи, бяха също методологиите за добро управление след поемането на контрола. Наличието на тази тема накара Хамиш да се почувства по-добре като цяло. Щом човечеството е обречено да се върне към традиционните модели, то нека новите господари да поемат задълженията си сериозно.

„Или поне да изглежда, че искат да го правят. Евтино е да си купиш неколцина интелектуалци и да ги накараш да разменят мнения за новблес оближ, аристократичното задължение да управляваш мъдро. Ще видим дали идващият феодален строй наистина ще тръгне по този път. Тенскватава по-добре да внимава, за доброто на всички ни!“

Сутринта премина в презентации и обсъждания на специалисти. Сушмеета, социоложката от Дарамсала, избягваше да поглежда към Хамиш, докато говореше за „неоконфуцианските“ обществени структури. Той си припомни с удоволствие прекараните заедно часове и се ухили открито, когато погледът й все пак се плъзна по него. Нямаше обаче истински контакт. Може би се чувстваше смутена или засегната, че не беше останал цялата нощ… или се безпокоеше малката им афера да не бъде разкрита чрез анализ на погледите. Ако беше така, самото избягване на контакт можеше да издаде, че помежду им има нещо… Не че му пукаше кой какво знае.

Имаше какви ли не възможности и Хамиш си призна, че го гризе любопитство. Мъничко. „Може пък в края на краищата да е просто въпрос на професионализъм. Получи своето от мен, добави една знаменитост към партньорите си в леглото, а сега се съсредоточава върху работата“. Каролин като че ли правеше същото в началото — показваше комбинация от страст и самоконтрол, които Хамиш определено намираше за впечатляващи. Едва по-късно, когато смехът започна да играе важна роля, връзката им продължи към любов.

„Към. Но дали наистина успя да стигне дотам? — запита се той. — И ако е успяла… защо не си остана там?“

Всъщност презентацията на Сушмеета се оказа доста добра. Отлична преценка, подплатена с впечатляващи исторически сведения за това как олигархията може да бъде направена по-жизнена, по-ефективна и по-дълговечна чрез съчетаването й с меритокрация.

Естествено, интелектуалците харесаха тази част. Което можеше да се очаква. Последваха аплодисменти, когато Сушмеета завърши и си седна на мястото на втория ред. Самият Хамиш предпочиташе да наблюдава отзад, където можеше да се намести удобно и да си протегне краката.

„Е, добре. Може би по време на обяда…“

Вероятно по-интересни за Първото съсловие бяха докладите „Промяна на общественото мнение чрез повсеместно фоново убеждаване“ и „Проверка на лоялността на персонала чрез томография на личността“.

Комисия от специалисти по интелектуалната собственост търсеше обща почва между патрициите, които гледаха на патентите и авторските права като на добри източници на доходи, и представителите на Движението, за които строгото лицензиране на идеи беше средство за контролиране на „прогреса“. Съветниците от двете страни стигнаха до консенсус да потърсят законодателство, което да сложи край на сроковете на всички патенти. Интелектуалната собственост трябваше да е вечна.

Допълнителен бонус — подобно нещо би помогнало за привличането на някои представители на научно-техническия прогрес в съюза.

Хамиш забеляза, че докладващите изглеждат изнервени — може би заради стимулантите, които шмъркаха, пиеха или поемаха през лепенки по кожата си. Пред света може и да бяха дискретни, но тук се намираха сред себеподобни и можеха да говорят открито за най-последните вещества за ускоряване на мисленето. Това ли беше причината да са толкова възбудени? Или липсата на достъп до световната мрежа по време на тази закрита тайна конференция?

„Направо не мога да повярвам, че преди сто години хората са говорели сериозно за технокрация — да поставят на върха най-големите учени и интелектуалния елит.“

Разбира се, хората в тази зала не бяха „върхът“. Най-важните членове на Петото съсловие стояха настрана от свръхбогатите и особено от движението на Тенскватава. Въпреки това самата идея за технокрация почти обиждаше Хамиш. Подобно нещо със сигурност нямаше да се осъществи сега. По ирония на съдбата — благодарение на методите, които тези експерти разработваха за работодателите си от Първото съсловие.

Хамиш слушаше и си водеше бележки наум, наполовина заради Движението, но също и като материал за бъдещи истории — две цели, които решително дърпаха в противоположни посоки. Макар да одобряваше тези предложения в реалния живот (та те можеха да спасят света), не можеше да се сдържи да не намери страхотни начини да изтипоса авторите им като злодеи! „Фоново убеждаване“ и „томография на личността“ бяха евфемизми за контрол над съзнанието — мрачна жила, която беше разработвал неведнъж в романите си, във филми и в игри като „Триумф на силата“.

И какво? Някои от тези предложения просто бяха твърде добри, за да не се появят в следващия му технотрилър. Използвани обаче от някаква вражеска конспирация, правителствена агенция или заговор на еконенормалници, вместо от съюзници на Пророка. Такова е изкуството на твореца. Измисляш си авторитетна фигура като почти всемогъщ лош. Изборът зависи от предпочитанията ти. Нагласите против авторитета обаче са си лайтмотив още от самата поява на Холивуд.

Ръката го сърбеше от желание да си запише идеите върху позволения тефтер със старомодни хартиени листа. „Само да имах достъп до инструменти за видеозапис или анализ.“

Уви, дори Ригълс, неговият мини-ИИ в обицата му, беше изключен от някаква високотехнологична заглушителна система. „Все пак обсъжданите тук теми са опасни.“ Обикновените слухове и мълви бяха безобидни. Нямаше значение дали милиони вярваха в ужасни неща за Движението или аристократите, та дори част от тях да бяха истина! Важното беше те никога да не бъдат доказани.

В единайсет и малко, по време на десетминутната почивка, докато Хамиш излизаше от разточително парфюмираната мъжка тоалетна, конферансието обяви темата на следващия доклад: „Евгенично подобряване на кръвните линии и усъвършенстване на аристокрацията“.

За Хамиш заглавието бе зловещо и, честно казано, донякъде квазинацистко. Доста от присъстващите като че ли споделяха мнението му, тъй като отидоха да си вземат кафе или подхванаха разговори в кулоарите. Докладчикът излезе на подиума, но Хамиш видя как Тенскватава, следван от двама ключови помощници, се измъква след Рупърт Глаукъс-Уортингтън през един страничен изход. Последваха ги Евгений Боголомов, Хелена Дюпон-Вонесен и други от най-големите богаташи. Самият Рупърт изглеждаше разсеян и разтревожен. Нещо явно му тежеше.

Хамиш бързо огледа аудиторията и видя, че най-важните излизат или вече са излезли. „Явно е дошло времето за истинското събиране“ — помисли си той и тръгна напред…

… и спря, понеже острият поглед на Пророка го прикова на място. С просто поклащане на глава и извинителна усмивка Тенскватава му каза: „Не. Това не е за теб.“ След това лидерът на Движението сякаш го изхвърли от главата си и забърза след домакина към някакво друго място за среща, най-вероятно още по-уединено и тайно, където щяха да се сключват сделките и да се решава съдбата на човечеството.

Така че Хамиш седна и отегчено заслуша доклада по евгеника, изнасян от — колко подходящо! — някакъв блудкав дребен мъж с австрийски акцент.

„Е, какво очакваше? Особено след начина, по който се отнесе Рупърт с теб вчера. От хиляди години актьорите, разказвачите и чародеите са знаели мястото си… обикновено малко по-високо от шутовете и куртизанките. Дори когато са прочути или обичани, не са били първи приятели с кралете и не са обсъждали политика. Едва в последно време нашата младежка култура започна да възвеличава хората на изкуството и на идеите. И това със сигурност ще се промени, когато нещата отново се върнат към обичайните човешки норми.

Е, хубаво. Винаги съм знаел, че в Просвещението има неща, които ще ми липсват.“

И тъй, мястото му беше тук, сред другите умници. Не само като човек на изкуството, но и като майстор на масовите комуникации трябваше да намери темите за интересни — и да намери много начини, по които да допринесе за дискусията. Беше му трудно обаче да се съсредоточи, докато докладчикът продължаваше да дудне:

— … Така че от тези данни виждаме, че една от устойчивите причини за провал, довели до падането на благородническите фамилии в Европа, Азия, Африка и Америка през цялата ни писана история, е придържането към глупави модели на брак и възпроизводство! Разбира се, уговорените бракове често са помагали за създаването на съюзи между фамилиите и са полезни в краткосрочен план. Това обаче е довело до бедствено стесняване на генетичното разнообразие у аристокрацията! Вижте само колко често постиженията на блестящи владетели са били прахосвани от малоумните им синове! Обърнете внимание на ефектите от инбридинга дори само върху някои кралски фамилии — Хохенцолерн, Хабсбург и Романови. Монарси, които са били доказано непълноценни интелектуално и психически, са станали причина за половин век агония! Стигнало се е до гибелта на стотици милиони и до съсипването и на трите династии, а аристокрацията е била дискредитирана в продължение на няколко пропилени поколения, докато споменът за ужасите най-сетне избледнял.

Хамиш погледна някои от техническите илюстрации, реещи се над говорещия и аудиторията като балони, пълни с графики и анимирани данни. Оказваше се, че идеята на дребния учен е сходна с онази на индийската социоложка — с тази разлика, че неговата представа за „меритокрация“ се отнасяше до самите благородни кръвни линии.

— Налице е също изтичане на умове — фактът, че много от най-интелигентните деца на аристокрацията я изоставят! Макар да запазват известно ниво на комфорт, те предпочитат компанията на техници и използват интелекта си в някаква област от науката, изкуството или нещо друго…

Нещо погъделичка ухото на Хамиш и той трепна. Потисна импулса рязко да се надигне и оформи субвокално въпроса в гърлото си, без да отваря уста.

РИГЪЛС? ТИ ЛИ СИ?

Гъделичкането изчезна… и се върна, този път по-силно. Иисистентът му обаче продължаваше да мълчи. Може би потискащото поле, което заглушаваше комуникациите в имението на Глаукъс-Уортингтън, беше засякло и позволило на личните устройства да се събудят частично — колкото да те раздразнят.

Хамиш посегна да свали обицата си…

… а гъделичкането се превърна в нисък дрезгав звук… който премина в мърморене… и накрая оформи думи.

— Хамиш Брукман, ако чувате това, докоснете облегалката пред себе си.

„Хм.“

Не беше Ригълс.

Хамиш изобщо не се поколеба. Вече се беше навел напред. Едно мързеливо движение с ръка беше достатъчно, за да изпълни искането.

— Добре. Моля, преместете се на свободното място от другата страна на пътеката. Проверете отляво, под тапицерията. Дръжте се естествено.

Хамиш се зачуди как някой бе могъл да преодолее заглушаването. Може би с мазер, насочен право към обицата му? Но детекторите в аудиторията би трябвало да засекат отраженията. Освен ако… освен ако не използваха някакъв извънчестотен ефект на индуциран резонанс, който караше обицата му да трепти… Или пък беше някакъв предварително направен запис?

Поклати глава. Технологичните спекулации не бяха важни. Въпросът бе друг — дали това не е някакъв тест за лоялност?

„И ако е така, дали проверяват само мен, или и всички други?“

Докладчикът продължаваше да говори за развъждането на аристокрацията.

— … Всички тези проблеми могат да бъдат решени чрез избиране на партньори от най-интелигентните и изтъкнати представители на обикновените хора. Чрез съчетаването на това с научно планираната рекомбинация и подсилване, върховната каста може да се облагодетелства, създавайки динамично и талантливо потомство! Позволете да наблегна за нашите нови приятели от Движението за отказване, че това може да бъде направено без бърникане в гените! Макар че, естествено, може да се наложи пренатално…

Хамиш се огледа. Не виждаше други от присъстващите да се държат подозрително, да сменят местата си, да опипват тапицерии или да се втурват да съобщават на охраната за непозволени съобщения. Разбира се, някои може да действаха внимателно. Но пък повечето от тези нервни интелектуалци не биха знаели как да го направят.

— Освен преките предимства — продължаваше човекът на подиума, — това ще се отрази добре и на връзките с обществото. Така обикновените хора ще имат чувството, че притежават потенциал да преминат в кастата на благородниците, и родителите ще окуражават децата си с надеждата, че могат да направят скок в положението си!

Хамиш стана, протегна се и се обърна да изкачи дванайсетте стъпала (благодарение на дългите си крака ги вземаше по две наведнъж) към неколцината мъже в ливреи на Г-У, които стояха до една маса със закуски. Взе си от въртящ се поднос шишче тянцинско свинско (несъмнено от истинско животно, а не от тъканна култура), взе си и чаша крушово вино.

— Разбира се — продължаваше докладчикът, — трябва на всяка цена да избягваме завръщането към принципа на примогенитурата, или унаследяването от първородните! Всяка наистина сериозна аристокрация ще подражава на някои благородни фамилии от пустинята — ще създава съвещателни структури на кланово ниво, което по ирония на съдбата е заемка от демокрацията…

Хамиш се ухили на служителите от охраната. Изглеждаха типични, като се започне от здравата физика и се стигне до големите им очила, за които заглушаването не важеше. Единият го погледна и кимна леко. Другият издаде тихи звуци, докато правеше виртуална справка с почукване на зъби и сумтене, без да мърда скръстените си на гърдите ръце.

По абсолютно нищо не личеше, че Хамиш представлява интерес за тях. Разбира се, можеше и да са добри актьори. Това обаче беше съмнително.

— Е, господин Брукман? — промърмори гласът в ухото му. — Ще е интересно. Обещавам.

Хамиш се поколеба. Накрая си взе още едно шишче и нехайно заслиза по пътеката. В действителност изборът му беше предрешен. Любопитството беше точно толкова втъкано в неговата ДНК, колкото и ликуващият песимизъм, изпъстрящ творбите му. „Бог не изкушава хората отвъд способността им да устоят — гласеше католическата доктрина, която би могъл да приведе в своя защита, ако това се окажеше изпитание. — Трябва да разбера какво става.“

— … Разбира се, аристократите от миналото са позволявали известно вливане на кръв от по-нископоставени. — Лазерното гребло на докладчика разбута илюстрациите, за да покаже изображения на мъже с ризници и жени с официално облекло. — Храбри пехотинци можели да се прочуят на бойното поле и да се изкатерят по социалната стълбица. Красиви жени се омъжвали за висшестоящи или заемали средно положение като метреси…

Хамиш седна на седалката от другата страна на пътеката, срещу старото си място. Докато дъвчеше, лявата му ръка се плъзна по тапицерията… и напипа някаква малка издутина в тъканта. Той я забута към края и тя се измъкна с лекота. На пипане приличаше на нагънато листче хартия.

— Чудесно — произнесе гласът до дясното му ухо. — А сега извадете лещата и си я сложете. Ако ви е трудно, направете го в тоалетната. Там няма охранителни камери.

Хамиш се намръщи. Под хартията напипваше очертанията на мек диск. „Мразя тези неща.“ Естествено, съвременните хлапета ги приемаха за даденост. Днес човек можеше да има идеално зрение, но въпреки това да пъха разни неща в очите си и да гледа света през изкуствени пластове. Разбира се, онези, които бяха планирали това нещо за Хамиш, би трябвало да са запознати с публично изразяваното му мнение относно тези играчки. Би трябвало да знаят също, че той използва контакт-ИИ от време на време. Когато се налага.

„Добре. Мога да го направя. И то без да ми се налага да се крия в кенефа, снизходителни глупаци такива.“

Като внимаваше да държи лявата си ръка скрита, Хамиш извади лещата от сгънатата хартийка. „Внимавай да не я изпуснеш. Дори швейцарците не поддържат подовете си достатъчно чисти за ииуер.“

Като се престори, че се е задавил с хапка свинско, Хамиш се наведе и прикри уста, за да се изкашля няколко пъти… и в същото време вдигна нагоре единия си клепач и нагласи малкия актипластичен диск в лявото си око. Направи го малко грубичко — беше изгубил тренинг. От месеци не беше използвал лещи. Примигна и окото му засмъдя, недоволно от неканения гост. Около минута, докато сълзите престанаха да текат, половината свят беше размазан. Междувременно докладчикът продължаваше да дудне.

— … При някои африкански племена било задължително главатарите да си вземат жени от бедните родове. Евреите в средновековна Европа нямали поземлена или военна аристокрация и затова елитът им се основавал на постиженията в областта на знанията. Най-интелигентните млади равини, независимо от произхода си, се женели за дъщери на богаташи и това имало добре известни последствия. Както и отраженията в култури, в които се практикувал целибат сред свещениците…

Най-сетне Хамиш успя да се фокусира. На загадъчния непознат вече не му беше необходимо да заобикаля Ригълс и започна да пише в зрителното поле на лявото му око.

Моля станете — отново внимателно — и следвайте водещата точка.

Вече без никакво нежелание и резервации (и без това му беше дошло до гуша от досадната „евгеника“), Хамиш стана и тръгна към задния изход, като мина покрай онези от охраната, но този път без да ги погледне. Точно тогава в окото му се появи жълт кръг, който пулсираше, без да изглежда заплашително, и го подкани да тръгне по коридора отляво.

„Някои хора живеят непрекъснато потопени в тези… виртуални нива и «смесена реалност». Твърдят, че това им дава възможност да са по-продуктивни, да изживяват нещата по-пълно. Аз обаче се справям чудесно и без тези играчки. Покажете ми някой, живеещ потопен в света с безбройните нива, който да е постигнал повече от мен!“

В същото време се чудеше. Как успяваше малката контакт-ИИ леща да поддържа връзка, без да бъде засечена от охраната на имението?

„Възможно ли е да има достатъчно мощен ИИ, способен да контактува самостоятелно с мен?“

Реши да пробва. Докато минаваше покрай мъжката тоалетна, изведнъж зави към вратата. Евентуалната връзка би трябвало да се прекъсне или да се наруши от всичките тези стени и тръбите в тях, особено ако използваха слаб и таен радиолъч.

Добра идея — отбелязаха буквите. — По-добре пуснете една вода. Ще бъдете доста зает след малко.

Старомодната скромност беше друга причина да мрази тези проклети неща. Хамиш внимаваше да не поглежда надолу, докато пикаеше, тъй като нямаше начин да знае дали картината не се предава някъде от лещата. Вместо това се зае да изучава табелката със спецификации на писоара — поредният великолепен продукт на „Лайф-Лайнър“ ООД, обещаващ да възстанови 93% от фосфора и 85% от водата при всяко използване. Хамиш се намръщи скръбно. Във „Фосфокрация?“ същата тази екокомпания играеше ролята на главния злодей, с мъничка промяна на името. Беше част от световна конспирация на „Мерд Монополи“ да трупа богатство от измислена криза. Няколко необмислено подбрани думи и едно съдебно дело бяха глътнали всичките му печалби от „Фосфокрация?“ „Е, голяма работа.“

Погледна надолу само колкото да насочи струята към логото на компанията, точно над канала. След това си вдигна ципа, изми се и излезе. Жълтата водеща точка като че ли го чакаше на същото място.

— НАПРЕД, НАВРЕД — промърмори той в случай, че лещата не може да долавя субвокалните сигнали на такова разстояние от гърлото му. Отговор не последва, така че той просто последва точката по друг коридор, нагоре по широко стълбище, после пак по коридор, през вестибюл и в една от многото музейни библиотеки на имението Глаукъс-Уортингтън. Лавиците с книги се извисяваха на цели два етажа към изработените от дялан камък арки на тавана.

„Еха, бих могъл да прекарам цяла седмица тук!“

Почти очакваше лещата да изпише заглавията на всички чудеса в това помещение. Уви, това не стана. Все пак Хамиш разпозна една Гутенбергова библия в стъклена витрина, както и илюстриран латински превод на Гален, ранното издание на Куинер. Имаше и други загадъчни чудеса. За разлика от обществените музеи, тук нямаше надписи на ниво реалност върху хартия или пластмаса. Явно човек можеше да разглежда тези съкровища единствено в компанията на някой фукащ се член на фамилията.

Е, както и да е. Не можеше да се бави. Водещата точка зави и продължи към едно от празните пространства между лавиците. В края на тясната пътека се олюля бавно пред една от спускащите се стълби, водещи до горното ниво. Когато Хамиш приближи, блестящата точка политна нагоре като развързан балон.

Хамиш спря — стъпалата изглеждаха неудобни, — но после сви рамене и се заизкачва енергично, дори малко безразсъдно. Честно казано, забавляваше се невероятно.

След като се изкачи, се обърна, изчака няколко секунди точката да го настигне, дръпна се да й направи път и тя го поведе отново — сякаш бе истинска, а не виртуално творение. Илюзия, създадена от пластмасов диск върху лявото му око. За съжаление контакт-ИИ лещата беше само една и точката беше двуизмерна и бе малко трудно да определи точно местоположението й без псевдопаралакс. Въпреки това Хамиш я последва в малка ниша с прашни томове, много от които със сигурност бяха по-скъпи от къщата му.

Точката се трансформира в образа на рееща се човешка ръка в бяла ръкавица. Ръката се завъртя и с жест на фокусник посочи някаква пищна резба около книжен шкаф, изработен от тъмно дърво.

Дръпнете тази лоза към себе си, ако обичате. Би трябвало да се отвори.

После влезте много внимателно и ПОЧТИ затворете. Внимавайте да не се заключи.

Хамиш отчете, че ИИ-гласът му оставя начин да се измъкне. Така това не приличаше толкова на капан.

Ръката му се плъзна по виещите се лози, които се катереха по шкафа, и той се запита дали днес може да се изработи подобно изящно произведение на дърворезбата. Разбира се, зелотите на така наречения Век на аматьорите твърдяха, че всяко изкуство, занаят и умение от миналото днес могат да бъдат възпроизведени — при това не от машини, а от хора, на които това им е хоби.

Хамиш намираше това твърдение за болезнено, арогантно и дори отвращаващо.

Дръпна там, където му показваше реещата се ръка. Без никакво скърцане или съпротивление един лост се завъртя надолу на пантата си и с тихо изщракване целият шкаф се отвори няколко сантиметра. Въртеше се с лекота, макар че съдържаше тежки томове — свидетелство за скрити някъде модерни лагери. Хамиш се изправи пред тъмен проход.

Дясното му око не можеше да различи нищо в мрака. В лявото му обаче се виждаха слабо блещукащи очертания, които му казваха къде подът се среща със стените. Хамиш дръпна вратата след себе си… като почти я затвори, след което тихо се затътри напред; мислеше си за разказите на По.

Малко по-нататък има дървен панел, закрепен на стената на нивото на очите.

На два метра. Вече на един.

Поставете ръка там, където сочи моята.

Хамиш посегна и усети в пръстите си слаб нервен трепет. Макар че знаеше какво да очаква, го побиха тръпки, когато ръката му мина през призрачната бяла ръкавица без никакъв физически контакт. Формираните преди милиони години инстинкти трудно можеха да се преодолеят.

Хванете дръжката.

Сега бутнете леко панела наляво, докато не се появи отвор.

След кратка пауза последва предупреждение:

Можете да гледате, но без да издавате никакъв звук.

Хамиш избута настрани дървения панел, наведе глава и дори приклекна.

„На нивото на очите. Да бе! Може би за нормалните хора.“

От другата страна бе сумрачно, но дори дясното му око се адаптира бързо.

Видя друго украсено с ламперия помещение с каменен купол, също като на библиотеката. Десетки мраморни и бронзови фигури стояха в ниши по стените долу, а отгоре имаше втори етаж с колонада. Именно от това горно ниво той се взираше надолу покрай една скулптура — някаква индийска танцьорка или богиня със съблазнителна фигура, тесен кръст и само един чифт ръце.

Взирайки се покрай възбуждащия й пъп, Хамиш видя на първия етаж двайсетина души, събрани около една-единствена настолна лампа в средата. Сенките им се разделяха радиално като венчелистчета на някакво тъмно цвете, пресичаха пода и се катереха по стените, рисувайки изкривени и издължени човешки силуети между статуите. Разговорът бе твърде тих, за да може да го чува ясно, макар че бързо разпозна ястребовите черти на Тенскватава, домакина Рупърт Глаукъс-Уортингтън, както и неколцина други височайши особи. Лицата им бяха бледи и едва различими, но очите им проблясваха на меката и едновременно с това рязка светлина.

„Аз пък си мислех, че са се събрали да уговорят подробностите около съюза — каза си Хамиш. — Да обсъдят важни въпроси за разпределянето на властта и какви политики да се следват. А вместо това тук се провежда нещо като церемония.

Да не би да съм свидетел на таен ритуал за посвещение на илюминатите?“

Обзе го възбуда. „Мислех, че подобни неща са само слухове или романтични преувеличения, скалъпени от колегите ми научни фантасти. Означава ли това, че олигархията наистина си има някакво вътрешно, изпълняващо определени ритуали ядро? В което сега са поканили и Пророка?

Но не и мен?“

Овладя накърнените си чувства и се отдаде на любопитството. „Как е възможно източниците ми да са ме насочили в толкова погрешна посока?“

Само че… Бързо преразгледа това свое първо впечатление. Не изглеждаше да има някакъв модел, хората около масата не бяха подредени по строго определен начин. Не се виждаха никакви символи. Нямаше ритмично припяване. А само тревожен шепот.

Един от събралите се, собственикът на този огромен палат, повиши глас в отговор на някакъв въпрос. В тона му се долавяше раздразнено безпокойство; той махна с ръка и посочи към масата. И Хамиш успя да долови отделни фрази.

— … в семейството ми от три столетия…

И после:

— … започна внезапно, снощи…

И накрая:

— … никога не е правил нищо такова!

Хамиш внезапно се сети. Глаукъс-Уортингтън говореше за предмета на масата. Онова, което отначало бе взел за обикновена — макар и малко слаба — настолна лампа, се оказа нещо съвсем друго. Заоблено парче стъкло, горе-долу с размерите на човешка глава и — както осъзна с трепет — оформено именно като такава. Предметът сякаш светеше отвътре.

Контакт-ИИ лещата, покриваща лявата му зеница, заработи в отговор на интереса му и направи някакво магьосничество с увеличаване и избистряне на образа. На Хамиш за момент му призля от разликата в картината между двете очи и се наложи да затвори дясното. Но дори така му бяха нужни няколко мига да разбере какво представляват проблясъците и сложните отражения.

„Това е кристален череп. Една от онези шантави находки, по които хората полудяват и за които има филми, по-глупави и от моите. Но повечето черепи се оказаха съвременни фалшификати.“

Разбира се, „повечето“ не беше същото като „всички“. Археолозите наистина бяха признали, че някои изглеждат наистина древни, но въпреки това си остават просто произведения на изкуството — естествени парчета кварц, внимателно дялани и търкани от старите майстори, без да имат абсолютно никакви загадъчни свойства. Но пък някои от странните находки никога не бяха показвани на широката общественост, нито бяха подлагани на изследване с модерна техника. И това продължаваше да подхранва всякакви спекулации около тях.

„О, да! Един от черепите се пазел в Швейцария, в частна колекция!“

Не си бе направил труда да научи нещо повече по въпроса. Древните окултни артефакти никога не го бяха вдъхновявали. Изобщо не можеха да се сравняват с опасните научни открития и Нещата-които-човек-никога-не-е-бивало-да-научава. Въпреки това винаги имаше нещо примамливо в произведенията на писатели и сценаристи като Джоан Сойер и Ари Стоун-Беър, които забъркваха истории с мистерии и чудеса около странни предмети от загадъчното минало.

Някой — Тенскватава — посегна към прозрачния череп и го побутна с пръст. Завъртя го, докато ухилената уста и очните кухини почти се обърнаха към Хамиш, погледнаха го налудничаво развеселено…

… и точно тогава внезапно блесна ослепителен лъч, който го прониза право през контакт-ИИ лещата и го засипа като с шрапнели с припокриващи се образи…

… планета с тъмни континенти и тесни морета, предадени в сумрачни тонове, с изключение на една-единствена лъкатушеща ивица, която искреше във всички цветове, от лазурни брегове до покрити със сняг пурпурни върхове…

… безпорядъчен назъбен градски пейзаж, забъркал едновременно кирпичени коптори, небостъргачи, наколни жилища и блестящи куполи с тръстикови покриви…

… безразборна мозайка от лица, съчетаващи клюнове, челюсти и фунии, които се преплитаха неестествено и сякаш сумтяха и крещяха с някаква налудничава настоятелност.

Впечатлението продължи само една-две секунди. След това изчезна. Вцепенен, Хамиш потърси спасение в логиката. В научното размишление.

„Тази бърканица от несвързани образи… които се смесват и припокриват така хаотично… може да е остатък от някаква холографска памет. За разлика от Хаванския артефакт, черепът показва само оцелели фрагменти, запазени след като е бил повреден.“

Повреден може би от примитивните майстори, които са използвали прахове и камъни, за да го оформят и полират в някаква достойна за почитане форма, без изобщо да подозират какви поражения нанасят… или още по-рано, когато кристалът е паднал на Земята.

„Повреден и увреден, неспособен да общува ясно, а само да показва мимолетни двусмислени и объркващи фантастични образи. Достатъчно, за да хвърли в ужас примитивните ни предци и да ги изпълни с мисли за смъртта. И може би да вдъхнови други племена да изработят свои кристални черепи в напразното усилие да повторят могъществото му. Нищо чудно, че олигарси като Рупърт са решили, че това е твърде смущаващо, за да бъде споделяно с лесно изпадащите в тревога маси.“

Насочи вниманието си към Глаукъс-Уортингтън. И към нещастната му физиономия.

Но Рупърт не каза ли нещо преди малко? Че това светлинно представление е започнало едва снощи? Може би черепът никога не е бил буден — с отделни редки изключения — допреди няколко часа.

Само че… защо точно сега?

Хамиш нямаше проблем да стигне до най-вероятното предположение.

„Ох, Господи!“

 

 

ТОРАЛИЗАТОР

Това е Тор Повлов Цепелинката, предавам от новия си район, Уеб-Осемнайсет, ниво Z12. Най-хипарливото, хапливо… или скокливо място в Мрежата. И да, идвам пред вас като абсолютно чист виртуален образ, с блестяща, свещено-куха аура. Ура! Какво? Да не очаквахте някаква реална картина с Героинята от Вашингтон? Да не искате да видите сегашния ми реален образ?

Баба би казала — уж образ! Онази подобна на труп обвивка е само контейнер. Сега живея тук, в Горния свят. Потупайте аватара ми по гърба. Усещам го. Ако позволя на някой от загорелите фенове да ме замъкне в задната стаичка (със задни мисли), контейнерът ще го покаже. Хормоналната система на старата Тор си е наред!

(Да бе… сякаш ТОВА има шанс да се случи! Както и да е, продължавайте да оферирате.)

Така че да, от „мен“ е останало предостатъчно. И ви обещавам едно — никога няма да позволя да карам на автопилот тук.

Ето какво ще ви кажа. Помогнете ми да си вдигна рейтинга и „Медиякорп“ може да извади един по-плътен холватар. Дори някой от онези, андроид-мобилните. Така ще мога да отразявам истории от нивото на реалността. А дотогава има куп неща, които да ме занимават тук, във Висините, където граждани/аматьори и герои като вас могат да издирват неправди, да пронизват лъжите с копията на прозрачността и светлината! Както го направихме заедно в „Духът на Хула Виста“.

Е, да започваме тогава.

 

 

Какво? Много от вас искат първо да научат за мен ли? Какво е да живееш по такъв начин?

Всяка година стотици катастрофално наранени хора се превръщат в затворени в желе бегълци като мен и живеят живота си чрез дистанционни сензори, а не с органични очи и плът. Макар че Мрежата е наш дом, ние не сме „качени“ кибернетични същества. Камерите и сензорите продължават да захранват старомодните нервни пътища на съвсем реалния ни пихтиест мозък.

За някои това е мъчителен и ограничен живот, на който могат да завиждат само глупците. Въпреки това обаче има и десетки хиляди нормални, напълно здрави хора, които влизат във ваните и рискуват да атрофират телата си в опит да следват нас, „пионерите“, по пътя на живия холватар.

Надявам се, че сред вас няма такива глупаци. Само един на сто успява да извърши прехода така добре, както го направих аз — да се впусне в информационните магистрали, преминавайки от предчувствие към сравняване и потвърждаване. Връзките, които преди изискваха здраво мигане или тракане със зъби, сега се достигат само с воля… или прищявка… и бързо се превръщат в чист рефлекс…

Добре, успях да го покажа като нещо привлекателно, нали? Все пак ще ви кажа да не идвате тук. Защото боли! А има и странни сърбежи, когато данните сякаш докосват кожата ми и гъделичкат гръбнака ми. Нещо, което докторите не могат да обяснят. Има го и онова гадно усещане, че някой ме вика. Не с прякора, който използвам в новинарските си репортажи. Не и с името, с което ме наричаше майка ми, а с някакво тайно име, също като в историите за магически заклинания и тъй нататък.

Добре, със сигурност има момент на желание за бягство/самосъжаление… така че нека да прогоним това с балсама на работата! Време е за умна тълпа! Хайде да се понесем към нещо в новините като рояк левкоцити!

Какво? Искате темата да бъде Артефактът от космоса? Всички ли? Та нали всички на планетата са луди по…

Не, прави сте. Повечето репортажи са скучни. Няма въображение. Споделям предчувствието на групата. Можем да се справим по-добре.