Дейвид Брин
Битие (43)

43.
Извинете, че попитах

Сред всички допълнителни усложнения на кой му трябваше надигнала се вълна от измами? От или за хора, „открили“ древни камъни вестители.

Някои от пуснатите видеоклипове и холограми бяха очевидни фалшификати, които лесно можеха да се забележат — най-обикновени парчета стъкло, грубо осветени отдолу или фалшифицирани с готовите програми за обработка на изображения. Други бяха дело на изобретателни, владеещи трикове шегаджии, които добавяха впечатляващи „извънземни“, изричащи загадъчни предупреждения от кристалните си домове… понякога достойни за ужасни майтапи, безкрайни евтини истории или каламбури. Други действаха направо и твърдяха, че са истински посланици от звездите, предлагащи дълбока (клише, естествено) мъдрост… и привличаха бури от критики от страна на умници, крещящи „лъжа!“, както и не по-малки тълпи вярващи.

Натрупваше се някаква празнична инерция, докато Мрежата се пълнеше с домашно скалъпени изображения на Артефакти. „И е напълно възможно някой от тях да е истински — помисли си Джералд. — Само че някой друг ще трябва да ги проверява.“

Комисията по контакта беше изцяло погълната от продълговатия заоблен цилиндър, който той бе свалил от орбита. Предметът сега лежеше пред него, подложен на диета от фотонна енергия. Намиращите се в него извънземни бяха помолили за прекъсване зад мъглите. Трябваше им време да се организират. И екипът на Акана Хидеоши с радост се съгласи. Хората също се нуждаеха от храна и почивка. Същото се отнасяше и за напрегнатите зрители, които наблюдаваха от галерията от другата страна на стъклената стена.

 

 

Джералд седна между Емили Тан и Хайхон Мин. Генадий, Бен, Патрис, Акана и другите от екипа също заемаха местата си. Важните клечки се настаняваха в меките киберкресла, подредени амфитеатрално зад карантинната преграда. Изглеждаха по-малко възбудени след като експериментът с дресирането беше подействал и извънземните се държаха по-добре. Хермес, общият холватар на съветниците, вече не крачеше гневно напред-назад и около широкото му чело нямаше венец от миниатюрни светкавици. Сега имитацията на божество просто барабанеше с пръсти по масата и се мръщеше нервно.

В уреченото време всички светлини в помещението угаснаха и виещите се облаци в Артефакта започнаха да се променят. Чомбе намали силата на лъча, за да могат всички да виждат… как мъглата започна да се разпръсква и да разкрива сияйни звезди.

Истинска бляскава галактика, представена триизмерно по начин, който досега не бе имитирал никой земен фалшификат. Джералд тъкмо се канеше да попита Рамеш дали гледката се записва…

… когато астрономът от Раджастан го изпревари — реагира с необичайно бързо съобщение по виртуалната мрежа.

Това не са истински звезди. Всички са с еднакъв спектър и яркост и са пръснати просто така, за украса. Това е метафора.

По дяволите! Тази част от дългия списък трябваше да бъде отложена, докато не бъдат изяснени по-неотложни въпроси.

Между десетки звезди се появиха тънки извити линии… които скоро станаха по-дебели и заприличаха на златни пътища, губещи се в далечината. Разделяха се и се разклоняваха и много от тях просто свършваха в нищото. Всички останали обаче накрая се свързваха постепенно в една-единствена магистрала, която продължаваше към гледната точка на Джералд… сега споделяна от няколко милиарда зрители от цялата Земя.

„Хората още се оплакват от наложеното от карантината ниско качество на картината.“ Всъщност само единици от най-параноичните (сред които не фигурираха дори Емили и холватарът й Тайгър) още си мислеха, че образите съдържат опасни кодове.

Джералд се наведе напред и се загледа в Артефакта вместо в гигантските увеличителни екрани. Започна да различава фигури — отначало далечни, вървящи по златните пътища. Тръгваха отдалеч и всички се движеха към него… към повърхността на Артефакта, намираща се директно пред очите му. И след малко всички видяха, че този път съществата изглеждат по-различно.

Кентавърът, прилепът-хеликоптер, подобното на енот създание, подобието на робот… сега те носеха одежди от някакви фини материи, които се развяваха от симулиран ветрец. Дори главоногото същество се беше омотало в тържествено облекло и се плъзгаше напред с останалите: а начинът му на придвижване си оставаше все така загадъчен.

„Най-сетне се започва — помисли Джералд. — Идва ред на официалната покана.“

Там, където преди имаше твърде малко място, принуждаващо извънземните да се блъскат пред заоблената граница между вътрешния свят на Артефакта и хората отвън, сега беше просторно. Всички посланици можеха да участват във величествената процесия и да се нареждат по такъв начин, че всички да могат да виждат навън — и да бъдат виждани.

— Като групов портрет са, когато решат да действат заедно — отбеляза антропологът Бен Фланъри. — Предишната им нервност показа, че търпят различията. А сега показват събуден кооперативен дух и споделена цел. Каква комбинация от черти може да бъде по-окуражаваща? Вече съм доста оптимистично настроен.

Генерал Хидеоши изшътка. Някои от централните фигури задвижиха своите ръце/пипала/израстъци в унисон…

… и се появиха букви, които се понесоха към заоблената преграда и се подредиха в думи, звучащи и от високоговорителите отгоре.

Помолихме Най-стария оцелял да говори от наше име.

От центъра на тълпата се появи същество, което Джералд вече беше виждал. Високо, двукрако, въздебело, с къси ръце със сплетени под шкембето пръсти. Кръгла глава кимаше върху врат с гънки тлъстини. Очите — широки и същевременно присвити, сякаш развеселени — бяха приблизително на „правилното място“ за същество, което доста приличаше на човек; същото се отнасяше и за устата с дебели устни, които дори сякаш бяха леко извити нагоре като в загадъчна усмивка. Нос нямаше — създанието явно дишаше през ритмично отварящите се и затварящи се отвори в края на стълбчета на темето му. Общото впечатление бе за мъдро, подобно на Буда същество. Всъщност макар Джералд да си даваше сметка, че отдава прекалено значение на първото си впечатление, извънземният изглеждаше доста… добродушен.

„Най-стария? Да не искат да кажат, че това е представител на първата раса от общността? Основателите, появили се на звездните пътища преди всички останали? Може би онези, които са установили контакт с всички други и са ги научили как да живеят в междузвезден мир?

Момент! Не казаха ли «Най-стария оцелял»? Не е задължително това да означава нещо зловещо… но все пак…“

Знаеше, че умът му изпреварва всякакви рационални основи за размишление. Опита се да имитира търпението, което му се струваше, че вижда в извънземните очи.

Вентилите на главата се раздвижиха и се появиха символи. Непознати и странни, те бързо се промениха в букви от латинската азбука, втурнаха се напред и се подредиха в думи, които преводачите превърнаха в звук. Гласът беше едновременно тих и силен, макар и малко задъхан.

Вие се показахте способни и достойни. Присъединете се към нас!

Джералд чу няколко облекчени въздишки, макар че това беше съобщението, което вече бяха чували. Все пак сега, предадено от избран чрез консенсус лидер, който представляваше цялата извънземна общност, то звучеше още по-убедително.

Погледна Акана и тя му кимна. Бяха се разбрали какво да каже.

— За нас е чест — каза Джералд. — Имаме много неща за обсъждане. За вашето велико и древно общество и за причините да сме радостни и предпазливи едновременно. Но нека първо ви посрещнем с добре дошли на планетата Земя. От името на човечеството, с добра воля и желание за приятелство.

Усети как възелът в стомаха му се отпуска. Беше успял да произнесе посланието си без никакво мънкане и покашляния. Прословутите Първи думи бяха изречени, макар да бяха може би малко по-витиевати от прочутите фрази на Цезар и Армстронг… и със сигурност не толкова красноречиви. Но все пак годни да се озоват на стената на Прочутите слова, изречени в историята.

Думите му проникнаха в Артефакта чрез устройство на заобления му край и бързо се появиха като рояк мънички символи, вариращи от ъгловати букви до сложни идеограми, които се разделиха на няколко десетки отделни потока, всеки насочен към различен извънземен, а не само към стоящия малко пред останалите говорител. Създанията реагираха по най-разнообразни начини — потръпване, кимания, мятане на пипала, — но цялостното впечатление изглеждаше недвусмислено. Всички бяха доволни.

Най-стария се обърна за кратка консултация с останалите, след което от темето му се появиха още букви, които затрептяха, трансформираха се и се лепнаха за прозрачната повърхност.

Вашето приятелство е най-голямото съкровище за нас. Ще се отплатим с най-добрия възможен дар.

— Нали ви казах! — промърмори Бен Фланъри. В отговор Емили Тан изсумтя, сякаш искаше да каже: „Чакай да видим.“

Но първо трябва да попитаме — имало ли е други?

Джералд примигна. „Други ли?“

Погледна Акана, но тя само озадачено сви рамене. Никой от екипа нямаше какво да каже.

И тогава над масата се зарея блестящ вирт и се спусна пред Джералд. Той се обърна и видя, че изпращачът е Хермес, холватарът на групата на съветниците — представители на много страни, гилдии и съсловия, намиращи се от другата страна на карантинното стъкло. Виртът предложи просто обяснение, което се изписа триизмерно в контакт-ИИ лещите на двете очи на Джералд.

„Други“ може да се отнася за предишни срещи с извънземни сонди.

А. Добро предположение. Някой в галерията в края на краищата се бе оказал полезен. Разбира се, това можеше да означава какво ли не, от НЛО до засечени от СЕТИ сигнали, дори Иисус. Но Джералд реши да приеме предположението и пое дълбоко дъх.

— Вашата кристална капсула, която предава на цивилизацията ни ясни послания от далечния космос, е първата по рода си, на която попадаме.

Потисна внезапния подтик да добави: „Доколкото ми е известно.“

Пред него се появи ново виртуално послание, този път изпратено от Генадий.

Помните ли, че разговаряхме за по-ранни артефакти, паднали на Земята, както е щяло да се случи и с този, ако не го бяхте уловили? Представете си много от тях, летящи в космоса хилядолетия наред… за да се разбият на парчета на земята или да потънат в океана. Възможно е обаче някои да са останали почти невредими…

Джералд изсумтя и щракна със зъб, за да отмести настрана виртуалната бележка на Генадий… но без да я премахва.

През тези няколко секунди добродушно изглеждащият извънземен получи и обмисли отговора на Джералд. Новината явно му хареса и очите му се присвиха още по-дружески.

Какъв късмет! В такъв случай ще получите ясна информация. Имайте предвид обаче, че други пратеници могат отчаяно да търсят вниманието ви. Някои от тях имат измамни, подвеждащи и дори опасни искания.

Джералд преглътна с мъка. Разговорът рязко бе тръгнал в нова посока. Изведнъж се разрази същинска буря от виртуални бележки, изпратени от почти всички членове на контактния екип, както и от анимирания „бог“ Хермес, който трескаво пишеше съобщение след съобщение, за да предаде идеите на онези зад стъклото.

Пришълците от Артефакта имат съперници! Може би дори врагове…

Край на приказките за мирна всеобща космическа федерация…

Възможно ли е „присъединете се“ да означава включване в техните кавги с неизвестни противници? При това положение предложението им е коварно…

Този тлъст посланик изглежда облекчен, дори изненадан, че не сме срещнали „други“.

С мигане Джералд подреждаше бележките по приоритет, като хвърляше на повечето само повърхностен поглед. Спря се обаче на съобщението на Генадий.

Всички онези слухове, които чухме напоследък — за разни камъни, внезапно започнали да светят. Възможно ли е те да са фрагменти и останки от по-стари сонди, „отчаяно търсещи вниманието ни“?

Акана погледна въпросително Джералд, без да каже нищо. Питаше дали да не обяви прекъсване предвид неочаквания поврат в разговора.

Той поклати глава. Нищо не пречеше да продължат с някои директни въпроси.

— Благодарим за предупреждението. Ще сме внимателни и предпазливи — каза на Най-стария оцелял. — Но все пак моля да обясните. Да не би да се тревожите за други сонди вестители, защото са били изпратени от… неприятелски сили?

Знаеше, че би могъл да се изрази и по-добре, но разговорът вече се беше отклонил много от всички подготвени от екипа сценарии.

Членовете на извънземната делегация като че ли се размърдаха малко нервно. Неколцина се опитаха да излязат напред, но бяха удържани от останалите. Хуманоидът отпред като че ли се намръщи.

Някои пратеници са проблематични заради гледните си точки или произхода си. И да, имахме разногласия с част от тях. Други може да са част от същото потекло, което виждате пред себе си. Да, те могат да са по-недостоверни поради времеви фактори.

— Стига бе! — измърмори Емили. — Тоя говори за контрол над версията на документа! Не иска да бъдем подвеждани от остарял вариант.

— Ами… — обади се Бен Фланъри. — Тези… тези пришълци… те пристигнаха току-що… носеха се недалеч от Земята, когато Джералд успя да улови капсулата им. Това не означава ли, че са по-късни от… от сондите, които биха могли да паднат на Земята по-рано? И съответно да са по-достоверни. А?

Джералд гледаше Артефакта. Думите на другите членове на екипа като че ли не бяха минали през предаващото устройство, така че вероятно нямаше проблем да водят гласова дискусия, особено сред бурята виртуални бележки. И все пак се поколеба, преди да каже, може би малко по-високо от необходимото.

— Изяснете. Има ли потенциална опасност при контакт с Другите, за които говорите? Има ли война между съперничещи си междузвездни раси и цивилизации?

Шишкавият хуманоид направи гримаса, която трудно можеше да се интерпретира. Може би по-късно корелационният анализ щеше да улесни тълкуването на лицевите изражения.

Война? Имате предвид унищожителна борба ли? Взаимно причиняване на органична смърт и физическо унищожаване? Един вид да съперничи или пряко да нанася вреда на друг в междузвездното пространство? Не. Няма война. Не може да има война между звездите. Подобно нещо никога не се е случвало. И никога няма да се случи.

Това уверение беше прието с нови облекчени въздишки. Естествено, новината трябваше да се приеме като важна, дори епохална.

Джералд обаче се намръщи. Добрите новини сякаш винаги вървяха в комплект с нещо друго, което се оказваше кофти. Измъчваше го подозрението, че нещата не са толкова прости, колкото изглеждат.

Емили Тан изпрати тревожна бележка.

Така… значи няма въоръжен конфликт. Това е чудесно. Въпреки това изглежда, че е налице някакво напрегнато съперничество на някакво ниво. Явно извънземните изпращат доста често сонди… и тайно се надяват, че именно те ще са онези, които ще установят контакт с новаци като нас.

Акана пусна сбит отчет за сигурността. Разследващи екипи от ЗС, АС, ООН, САЩ, Велики Китай, Халифата и безброй консорциуми изучаваха всяко донякъде достоверно сведение за странни светещи камъни. Издигаха се куп хипотези, но общото съгласие бе, че тези предмети (е, поне онези от тях, които не бяха фалшификат) може също да са артефакти от космоса, вероятно счупени или повредени останки, пръснали се из Земята през годините.

Джералд отново се съсредоточи върху думите на Най-стария оцелял и си даде сметка, че „другите“ наистина бяха привлекли внимание.

Но защо точно сега? — оплака се д-р Чомбе. — Другите сонди никога не са привличали толкова голямо внимание през хилядолетията. Не и до този момент! Ама че невероятно съвпадение!

Джералд погледна Емили, после Акана. Ясно беше, че те знаят отговора на този въпрос… и това започна да личи по виртуалните бележки от съветниците.

„По някакъв начин всички «други» небесни камъни, повредени или изгубени от векове, са научили, че Артефактът е тук. И че се ползва с цялото внимание на човечеството.

И жадно искат да бъдат чути…

… също?

… или вместо него?“

Джералд за миг се изкуши да последва тази линия на мислене. Да се запита защо извънземните кристали проявяват така открито една груба човешка емоция…

… ревност…

Само че имаше по-важна работа. Да води разговора с Най-стария оцелял и да не се разсейва от второстепенни въпроси.

„Съсредоточи се върху важното.

Първо провери онова, което е жизненоважно. Можем да направим психоанализа на мотивите на извънземните и по-късно.“

Пришълците в камъка го гледаха. Светът също. Джералд отпи глътка чай от затоплящата чаша пред себе си, прочисти гърлото си и заговори ясно и отчетливо:

— В такъв случай… можем ли да приемем, че всички вие сте част от общност, в която цари мирно съвместно съществуване?

Усмивката на Буда стана по-широка.

Да. Имаме своите разногласия, разбира се. Но съвместното ни съществуване е вечно и винаги изпълнено с надежда. Ние непрестанно се стремим към изгода за всички ни. Вие също можете да се възползвате от това, като се присъедините към нас!

Вместо да се зарадва, Джералд продължи да дълбае:

— Но онези Други, за които споменахте — те да не би да са от различни видове и цивилизации, които ви смятат за съперници?

Усмивката на Най-стария леко помръкна.

Вече обясних, че между видовете, планетите и цивилизациите няма съперничество.

Джералд се намръщи, внезапно обхванат от скептицизъм.

— Какво? Няма никакво съперничество? Но нали току-що казахте, че някакви създатели на сонди били „проблематични“ и че имате разногласия. Моля, обяснете това противоречие.

Няма противоречие. Отделните индивиди могат да спорят, да се състезават или да съперничат в определен контекст. Но не и видовете и цивилизациите.

— Сигурно има предвид релативното ограничение — обади се Бен Фланъри. — Звездите са много далеч една от друга и развитите същества дори не си правят труда да пътуват между тях, освен с тези евтини и бързи кристални сонди. Което ще рече край на великите илюзии на хората от двайсети век. На фантазиите за суперобщества на Кардашов, които изучават и колонизират космоса с огромни кораби, Ноеви ковчези, самовъзпроизвеждащи се роботи или дори със свръхсветлинни двигатели. Край на мегаструктурите, които контролират съдбата на цели галактики! Всичко това са фантасмагории на нашите бащи по пътя им към някакъв митичен Сингуларен рай.

Джералд погледна към галерията на съветниците, където се бяха събрали стотици от най-интелигентните или влиятелни представители на човечеството, за да наблюдават историческия момент. Един човек в плюшената ВИП ложа като че ли реагираше доста разпалено на интерпретацията на Бен — мургав тип с извиваща се киберактивирана коса. Лещите на Джералд му подсказаха името — професор Ноозон. А, да, прочутият телевизионен учен и плямпало. Професорът викаше нещо и размахваше юмрук към Фланъри…

… който продължаваше да говори, без да обръща никакво внимание на пороя виртуални бележки, който се опитваше да го удави.

— Основният момент е, че току-що ни беше казано, че няма абсолютно никакъв пряк физически контакт между разумните видове, които просто са твърде отдалечени един от друг. Единственото, което могат да разменят помежду си, е информацията. Затова няма за какво да спорят или да се съревновават!

Звучеше логично. Джералд обаче намираше това твърдение за съмнително. Всъщност дори отчасти абсурдно.

„Дори хората, които са спокойни, разумни и осигурени, които нямат физически разногласия с другите, нито някакви конфликтни нужди, могат да спорят и ще спорят. Значи разменят единствено информация и идеи? Нормалните същества ще се хванат за гушите заради тези стоки!“

Пък и кой можеше да твърди, че тези извънземни са „над“ препирните и са прекалено зрели, за да спорят! Честно казано, Джералд никога не беше виждал толкова сприхава сбирщина. И то още преди новините за съперничество между сондите пратеници!

Възможно ли бе всичко това да се дължи на погрешно разбрани дефиниции? Например „конкуренция“ можеше да е преведено погрешно. Реши да изясни нещата.

— Моля, обяснете — каза той. Пое дълбоко дъх и продължи: — Щом често спорите като индивиди, как така вашите видове, цивилизации и планети никога не си съперничат и не се карат?

Съществото се замисли и отговори бавно, по начин, който накара Джералд да си помисли за някакъв мъдър стар учител, търпеливо отговарящ на въпрос на бавноразвиващо се дете.

Нашите видове, цивилизации и планети не биха могли да си съперничат. Защото никога не са се срещали.

 

 

ТОРАЛИЗАТОР

Добре, след като вече разполагаме с добър предварителен анализ на неотдавнашните микротрусове по целия свят и след като махнахме естествения фон на тектоничната активност и известните източници на причинените от хората шумове, остава серия от загадъчни компактни детонации, като почти всички са в много тесен енергиен обхват.

Нещо повече — макар на пръв поглед микротрусовете да изглеждат пръснати по цялото земно кълбо, вече можем да кажем, че се срещат най-често в определени типове геология! Тинести заливни участъци, утаечни пластове, алувиални равнини, ледникови морени, Антарктическото плато… и, разбира се, океанските басейни. Почти нищо не се случва в големите континентални плочи, гигантските планински масиви или в близост до райони с неотдавнашна вулканична активност като Атлантическия хребет.

Да, това съвпадение трудно може да се отхвърли. Тези събития се случват точно на терени, на които паднал от небето обект може да има някакъв шанс да се приземи, без да се изпари при сблъсъка. Най-вече или във водата, или на места, които някога далеч в миналото са били океанско дъно. Зони, в които оцелелите останки могат да се натрупват в продължение на хиляди или милиони години.

За онези от вас, които току-що се свързват, аз съм Тор Повлов Цепелина, организатор на умна тълпа, разследваща дали трусовете може да са свързани с друг загадъчен феномен — съобщенията на очевидци за внезапно излъчване на странна светлина от каменни или стъклени предмети през последния ден.

Да, зная, че всички се опитваме да не изоставаме от събитията, докато целият свят следи разговора между астронавта Джералд Ливингстън и съществата от Хаванския артефакт. Това може да се окаже най-големият тест на способността ни да разделяме градивно вниманието си и да продължаваме да водим ефективно разследване, като в същото време не се откъсваме от бързо развиващите се новини!

От разговора във Вашингтон току-що стана ясно едно: пратениците от Артефакта не искат човечеството да разговаря с „други“.

И също така е ясно, че всяка тяхна дума ни изпълва с желание да открием и да научим повече за тези различни светещи камъни!

Така стигаме до един очевиден въпрос. Възможно ли е проблясъците и святканията, за които бе съобщено от Мека, Хайдерабад, Стоунхендж, Тайпе, Ла Пас, Гома и Тулуза… да са само върхът на айсберга, показващ наистина огромен брой „други“ извънземни сонди?

Възможно ли е неотдавна засечените загадъчни микротрусове дълбоко под земята да са свързани с всичко това? Дали това не са опити на „други“ артефакти да привлекат вниманието към себе си?

И защо точно сега, след като са прекарали в тинята и наносите хилядолетия или цели ери?

Уф. Защото някак си усещат, че Хаванският артефакт им отмъква целия купон!

Защо не са го направили по-рано? Защото досега им се е струвало, че е по-добре да изчакат! Чрез тези детонации и крещящи проблясъци те вероятно изразходват резервите, благодарение на които са издържали хилядолетия! И сега ги използват, за да имат един последен шанс да…

 

 

Момент… момент. Видяхте ли? Тлъстият извънземен представител наистина ли каза онова, което чух?

Насочете вниманието си към конференцията за Артефакта. Вижте думите на Най-стария на големия екран.

Нашите видове, цивилизации и планети не биха могли да си съперничат. Защото никога не са се срещали.

Какво — за Бога, за Небето или за Мрежата — означава това?