Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Битие (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Existence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe
Корекция
Dave (2014)

Издание:

Дейвид Брин. Битие

Американска, първо издание

Превод: Венцислав Божилов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Анна Балева

Формат: 60/90/16

Печатни коли: 49

 

Печат: „Полиграфюг“ АД — Хасково

ИК „Бард“ ООД, 2012 г.

 

ISBN: 978-954-655-349-2

История

  1. — Добавяне

72.
Четири вида човек

Еволюцията е гаднярка. Почти винаги.

Само че… много рядко, наистина… й се случва да размисли.

Едно напомняне на този факт едва не се натресе в Джералд — стрелна се неочаквано от страничния коридор. Докато се разминаваше на косъм със сблъсъка, малката фигура размаха ръце и крака като криле на вятърна мелница. Ръката на Джералд се стрелна, сграбчи една непокорна плитка — и последва писък.

— Леко, Ика. Къде си се разбързала?

Момичето бе ниско, набито и силно — когато пръстите на Ика се вкопчиха в ръката му, Джералд имаше чувството, че може да я скърши. Тя подчерта това, като го стисна още малко, но игриво и почти безболезнено.

— Кап’тан Джери!

Джералд пусна плитката й, но момичето задържа подобната на менгеме хватка още секунда. Лицето й бе симпатично и някак като на фея въпреки почти мъжките костни надочни дъги. Гласът й бе дълбок, с отекващ резонанс, който не изглеждаше напълно човешки.

— Внимавайте, любезни господине — каза шеговито тя. — Не знаете ли, че съм много по-стара от вас?

Това бе дежурна шега, при това не само между тях двамата. Представителите на възкресения вид Homo neanderthalensis настояваха да ги наричат „старата раса“ поради причини, които нямаха особени основания в биологията или фактите.

„Е, стига да не започнат да настояват за обезщетения за геноцида преди двайсет и седем хиляди години. Мен обаче тогава ме е нямало, така че няма да плащам.“

— И накъде си се втурнала с тоз пламенен устрем, дете? — попита той, като нарочно се изрази по начина, по който възрастен човек (какъвто бе той) се обръща към десетгодишно хлапе (макар че неандерталците старееха по различен начин).

— Тръгнали сме на лов на кобли! — гордо заяви Ика, отстъпи крачка назад и опря юмруци на кръста си.

— На… ние ли каза?

Тя кимна към страничния коридор и Джералд едва сега забеляза другата фигура, която се спотайваше в сенките. Дългуреста и малко прегърбена, с късо подстригана коса и нервно изражение.

— О, здравей, Хайрам. Как си?

Всеки аутист беше уникален. Но си имаше общи правила, когато някой от тях е възбуден — а Хайрам изглеждаше възбуден. Бавно пристъпи напред, като хвърляше бързи погледи навсякъде, но не поглеждаше Ика или Джералд в очите.

— Е, Хайрам? Защо не гледате разгръщането на новия телескоп? Това е една от основните причини този кораб да дойде чак тук, зад Марс.

„Поддържай разговора конкретен, но имперсонален. Излъчвай спокойно дружелюбие. И благодари на Великия дух, че квотите на нашия кораб все още са малки. Само двама неандерталци, двама аутисти и петима метални за това пътуване.

А какво ще стане после? Дали няма да настояват да вземаме делфини и маймуни? Генномодифицирани хора с криле и длани на краката? Това вече не е разумна цивилизация, а същинска менажерия!

Или… — хрумна му друга метафора. — По-скоро Ноев ковчег.“

За разлика от някои аутисти, Хайрам изобщо не приличаше на неандерталец.

— Вие с Ика… биехте ли се?

Ика се разсмя — плътен, звучен като камбана звук, който винаги караше Джералд да си мисли за покрити със сняг гори и долини.

— Просто си играехме, Хайрам!

— Но ти…

— Виж какво. Ако ми обещаеш да ми повярваш и се успокоиш, ще ти бутна бонус в следващата ни виртуална игра.

Очите му се присвиха.

Какъв бонус?

— Три мастодонтски бивни.

Младият аутист се ухили сметкаджийски.

— Три зелени. Дълги четири метра и дванайсет сантиметра. Започват почти право в основата и постепенно се извиват, за да достигнат радиус един метър при върха, с вътрешно усукване трийсет градуса на метър. Един ляв и два десни.

— А, не! — извика Ика. — Изобщо не ми пука дали ще се успокоиш, или не, космически шемет такъв. Като искаш — припадай!

„Не. Моля те, недей.“ Джералд едва не се намеси. Хайрам беше полезен член на екипажа — никой друг не можеше да се сравнява с него по бързото дешифриране на холокристалните фрагменти, които „Ибн Батута“ продължаваше да събира от околното пространство. Способностите му обаче си имаха цена. Хайрам беше запазил до голяма степен емоционалната крехкост, която бе пречила на неговия клон от човечеството хиляди години. Експертите на Земята още умуваха как да извлекат най-доброто от двата свята и да отприщят невероятните умения без съпътстващия ги набор недъзи.

Но тревогите на Джералд бяха напразни. Народът на Ика беше талантлив в общуването с аутистите, които вероятно се бяха срещали по-често в племената на Европа от ледената епоха. Вместо да се свие страхливо от избухването на Ика, Хайрам се ухили още по-широко.

— Добре. Оранжеви тогава. Искаш ли да покажем на кап’тана какво не е кобли?

Джералд примигна.

„Не е… кобли?“ И се сети. Митичните не-същества, в които уж вярваха и неандерталците, и аутистите.

— Не знам. Хомосапите са коне с капаци. — Ика наклони глава, изгледа преценяващо Джералд, после изведнъж се засмя. — От друга страна, той е кап’тан Джери…

Джералд знаеше, че е уместно и дори очаквано да въздъхне и да поклати глава, че си губи времето с детинщини. Макар че, ако трябваше да е честен, можеше да отдели няколко минути.

— Ако ще показвате — показвайте?

— Добре. — Ика вдигна дясната си ръка с дланта нагоре. — Дай ми вниманието си.

Джералд даде почти изречена команда, за да промени подсилването на реалността. В полезрението му се оформи тесен цилиндър, който придоби плътност над ръката на Ика и се сви в характерен символ на контрол, оформен като бяла диригентска палка.

Докато момичето посягаше към анимирания виртобект, Джералд осъзна: „Освен това прилича на вълшебна пръчка.

Опа!“

Нейното полезрение се сля с неговото и Джералд усети как Хайрам също се вмъква. Тяхното поколение приемаше това за даденост: започваха да си играят с тези неща от тригодишни, ако не и по-рано. За Джералд обаче това винаги щеше да си остане модно и малко страховито.

Ика сръчно сграбчи жезъла само с поглед, без ръкавици за обратна връзка, които да й дават усещане за докосване. Размаха го и после го насочи към коридора и извика:

Expecto simakus cliffordiam!

Джералд се опита да не извърти очи или да попречи по какъвто и да било друг начин на заклинанието. Макар че му се струваше иронично. „В миналото вълшебниците са били шарлатани. Всички до един. Векове наред сме се борили със суеверието, прилагали сме наука, демокрация и разум, за да разберем обективната действителност… а в края на краищата суеверието побеждава! Просто за мистиците и любителите на фентъзито посоката на времето се обърна. Сега е епоха, в която магиите и заклинанията действат благодарение на скрити в стените устройства.“

Сякаш в отговор на извиканото от Ика заклинание коридорът притъмня. Плавната извивка на колелото се превърна в склон, гладкият метал придоби текстурата на грубо одялан камък. Отворите от пластична пяна заприличаха на хралупи в стволовете на гигантски дървета.

„Много е красиво“ — призна Джералд. Емоционално наситено. Дори артистично. Помагаше на човек да си представи как през плейстоцена светът е изглеждал пълен с мистерии, чудеса и ужаси за собствените му прадеди и за предците на Ика. Само че с една основна разлика: че хомо сапиенс обикновено реагирал по уникален в природата начин — опитвал се да разбере и манипулира света. Е… поне някои хомо сапиенс.

Неандерталците явно бяха имали различен подход.

„Но към какво би трябвало да гледам?“

Усети трепет. Усещане за упрек, дошло от Ика без думи.

Не, никакво _гледане_. Целият номер е да не гледаш. И не към.

Той отново въздъхна и извика програмата сляпо петно. Тя беше страшно модерна преди десетилетие, когато неандерталците се появиха по-осезаемо и започнаха да обогатяват разнообразието на земната цивилизация. Очите на всички бозайници имат недостатък — петънце, където нервните нишки минават през задната част на ретината и оставят малка част, която не може да регистрира образи. Хората като цяло игнорират слепите си петна, които се намират на известно разстояние от увеята — а именно там лещата изпраща образите, които наистина те интересуват. Освен това окото непрекъснато се движи и подава на мозъка достатъчно данни, за да запълни сляпото петно, така че повечето хора изобщо не го забелязват. Всъщност човек трябва да се упражнява или да използва компютризирана помощ, за да го открие.

Джералд затвори едното си око и с помощта на ИИ отпусна другото, за да гледа настрани от онази част на коридора, в която бе запратила заклинанието си Ика. Притъмня още повече…

… и най-сетне той успя да не-види района… надолу и настрани от посоката, в която гледаше окото му. Нужно му беше известно усилие да не гледа натам. И най-малкото движение на окото щеше да го направи, всеки инстинкт на Джералд искаше да го направи. Той обаче успя да се отпусне.

И да не-гледа.

Коблита. Беше изкушаващо да ги подмине като мит, тъй като нямаха реален ефект в реалния свят — нищо, което един здравомислещ хомо сапиенс да може да измери. В същото време аутистите и неандерталците се кълняха, че си заслужавали да не-се-забележат!

Друга дума за термина беше антигони, по едно стихотворение на Хюс Мърнс:

Снощи гледам си през рамо,

виждам: ей го, дет’ го няма.

Няма го и днес пред къщи.

Махай се и се не връщай!

Джералд долови нещо. Смътно, като сянка. Само че повече от сянка. И по-малко.

Знаеше колко лесно може да се подлъже въображението. И четирите вида човечество, дори силициевият вариант, обикновено се бояха от невидимото или едва видимото — запълваха празните петна, представяха си опасности, ужасни тайни или намеци за неща с огромни последици.

Трудно придобитите научни навици се намесиха, призоваваха го да не обръща внимание на мрачните, неподкрепени с нищо подозрения.

„Науката и източните мистици учат, че наблюдателят трябва да се освободи от егого си, за да изрази неизразимото. Странно, никога досега не се бях замислял за това — будистът и физикът се различават по толкова много неща, а имат едно и също схващане. Освободи се от чувството за собствената си важност. Но пък… защо шаманите, магьосниците и търговците от всички култури възхваляват силата на волята на личността?

Защо са тези крайности? Дали човечеството не е безнадеждно двуполюсно?“

Изведнъж осъзна нещо, което му изглеждаше познато. Беше същото като преди много време, когато се бръснеше, като прокарваше наточено острие по гърлото си. Правиш го разсеяно, без да мислиш за отражението си, сякаш самото огледало е сляпо петно.

„Какво казваш? — запита той подсъзнанието си. — Че това не-нещо е като огледало? Че всичко отново е свързано с мен?“

Чернотата-сянка потръпна. И Джералд си припомни за онзи съдбовен ден в манипулаторния мехур до старата космическа станция в компанията само на една маймунка, когато запрати двайсеткилометровото си ласо, за да улови парче съдба. Имаше горе-долу същото усещане, когато доближи камерата до кристала, който по-късно щеше да стане Хаванския артефакт, после Първи артефакт и накрая просто Фомит номер едно. Обект, чиито очертания бяха неясни. С дълбини, студени и тъмни като междузвездното пространство.

Разбира се, всичко, което изпитваше в момента, можеше да е просто плод на въображението му. Вечният проблем с магията. Но въпреки това… за да бъде любезен… той мислено зададе въпрос.

„Не е ли свършило?

Още ли се очаква от мен?“

 

 

САМОТНОТО НЕБЕ
Предизвикателство номер три към потайниците

Ако сте наблюдавали нашата телевизия, радио, а сега и интернет и причината да не отговорите е, че чакате да минем някакъв праг на развитие… е, тогава защо не подскажете?

Умно обаче, ако обичате.

 

 

Ако този праг е уверено да молим за членство в някаква общност на високоразвити разумни същества, моля приемете този абзац като стъпка в тази посока, направена от една подгрупа на човечеството с надеждата това да послужи на цялата планета.

Молим. Сега.

Моля, дайте ни формуляра… и цялата информация (в това число цената, облагите и възраженията), която може да ни е нужна, за да вземем добре информирано решение.