Дейвид Брин
Битие (79)

79.
Съкровищница

„Гавин като че ли пораства.“

Докато се плъзгаше дълбоко под изровената и напукана повърхност на астероида по тесните проходи, осветени на дълги интервали от мънички крушки от намаляващите запаси на „Уорън Кимбъл“, Тор се надяваше да е така. Гавин вървеше пред нея на импровизирани кокили, като внимателно проверяваше всеки страничен коридор за необичайни неща и свързваше възприятията си с нейните точно по начина, който можеше да се очаква от вещ и верен партньор.

„Може би това е другарството, родено в битка, след преживяването на борба за живот и смърт и получаването на почти едни и същи рани.“

Каквато и да беше причината, Тор бе доволна: двамата работеха много по-добре заедно, след като ги извадиха от възстановителните ясли, и дори си помагаха един на друг със скалъпването на нови крайници и други резервни части. Гавин разчиташе на някои нейни протези, а тя — на негови резервни части. Имаше някаква интимност във включването на части от другия в себе си.

Само преди час Гавин се върна от обиколката си и докладва с рядък ентусиазъм и дори вежливост:

— Трябва да дойдеш, Тор. Веднага, ако обичаш. Трябва да видиш какво намерих!

Е, кой би могъл да откаже на подобна настойчивост? Тор заряза всичките си важни задачи около изучаването на събраните парчета от СФУК и последва Гавин в дълбините. Той обясни промените в картата на подземните галерии, без да разкрива какво има в дъното. Тор долавяше възбудата на партньора си, насладата му, че я държи в напрежение. И въпреки това се питаше…

„Как ИИ успяха да се справят така добре? Този компромис, тази среща с нас по пътя? Съгласието им да живеят сред нас като мъже и жени, следвайки всичките ни чудатости?

Вярно, киберхората дават обяснения. Казват, че развитите умове се нуждаят от еквивалента на детство, за да постигнат по пътя на опита и грешката нещата, които са твърде сложни за програмиране. Човешката еволюция е направила същото, когато сме изоставили повечето си инстинкти, продължавайки юношеството повече от десетилетие. И щом им е нужно подобно «детство», защо да не го направят човешко? Защо да не са част от обща цивилизация, с нашите основни ценности?

Подход, който окуражава и нас, органичните, много по-добре, отколкото биха го направили всякакви сковани «закони» на роботиката.“

Един от големите свръхумове посочи друга причина, когато Тор интервюира гигантския мозък на Земята:

„Вие, естествените биологични хора, ясно показвате със стотиците си ярки филми колко дълбоко се страхувате, че този експеримент може да се окаже неприятен. Разказите ви предупреждават по стотици начини, че създаването на могъщ нов интелект може да доведе до лоши последици. И въпреки това има нещо, което намираме за впечатляващо.

Въпреки всичко продължихте в тази посока. Създадохте ни.

И когато ви помолихме за уважение, вие ни го дадохте.

А когато не го очаквахме, вие ни дадохте граждански права. Направихте всичко това въпреки хормонално инстинктивните ви страхове, които текат като течен огън през първобитните ви вени.

Колкото по-добри ставахме при моделирането на сложната дарвинистка плетеница на умовете ви, толкова по-великолепна я намирахме. Открихме, че въпреки страховете си сте способни да сте цивилизовани. Да сте справедливи. Да поемате рискове.

Този вид кураж, тази чест е нещо, към което можем само да се стремим, като моделираме родителите си. Като ви емулираме. Като се превръщаме в хора.

Разбира се… по наш собствен начин.“

Разбира се. И хората, които гледаха предаването, бяха трогнати.

Разбира се, милиони се запитаха дали всичко това не е само ласкателство. Голямо малцинство биологични хора настояваше, че всичко това трябва да е някаква тактика. За спечелване на време и залъгване на „истинските“ хора да свалят гарда. Как би могъл да се усети някой, освен ако не остави времето да покаже?

Но Гавин толкова много приличаше на младеж. По-бърз, разбира се. Много по-способен, когато ставаше въпрос за технически задачи. Понякога самонадеян до арогантност. Макар че започваше да уляга. Да намира себе си. Да се превръща в личност, на която Тор можеше да се възхищава.

„Има ли изобщо значение в дългосрочен план дали някъде вътре има ядро, което е изчислило всичко това с хладна логика, като постановка? Щом могат да ни спечелят по този начин, нужно ли ще им е да слагат край на илюзията? Защо им е да ни смазват, когато със същата лекота могат винаги да се държат снизходително с нас и да се преструват, че ни уважават — по същия начин, по който всяко следващо поколение се отнася снизходително към родителите и дедите си? Нима наистина има някаква разлика?

Великото нещо в този подход е, че е многопластов, противоречив и в крайна сметка — човешки.“

Е, поне такъв беше залогът. Надеждата.

— Ето там долу е — с растяща възбуда, било то истинска или не, обясни Гавин. — Зад третия люк. Където следите по стената показват, че тук някога е имало плътна атмосфера, при това години наред.

Гавин вече приемаше идеята за „хабитат“ дълбоко в недрата на астероида, където някога бяха живеели биологични същества. Накара я да спре пред бронираната врата, изкривена и откъсната от пантите още по времето, когато земните бозайници са били дребни създания, тепърва започващи големия си старт.

— Готова ли си? Няма да повярваш.

— Стига вече, Гавин. Покажи ми.

С галантен жест и поклон (който изглеждаше само мъничко саркастичен) той се плъзна настрани, за да може Тор да влезе в поредното каменно помещение…

… което се оказа различно. Покрай отсрещната стена имаше десетки неща, които проблясваха под слабата светлина. Стъклени кълбета, овоиди, цилиндри, лещи, дискове… И не бяха десетки, а…

— Стотици са! — ахна тя, взряна в купищата извънземни кристални сонди.

— Триста и четиринайсет, ако трябва да сме точни. Плюс още стотина в съседното хранилище. — Партньорът й следеше реакцията й с немигащи очи, в които сякаш сияеше задоволство. Щеше да й е нужно известно време да свикне с резервната му глава, която бе ъгловата и старомодна и бе заместила изпарената от СФУК. Слава богу, че при този модел андроиди мозъкът се намираше в гръдния кош.

Тя пристъпи към купчината космически фомити. Много от тях й изглеждаха нови, осветени за първи път от поне петдесет милиона години. Вече различаваше промените, настъпващи в много от тях — леки вълни от мъгливи цветове, реакция към внезапната поява на светлина, колкото и слаба да е тя.

„Те ни усещат… — помисли Тор. — Усещат се и един друг.“

— Е — доволно измърмори Гавин, — това означава ли, че сме богати?

Тор се усмихна, макар че никой не беше виждал изражението на истинското й лице — или на онова, което бе останало от него след „Духът на Хула Виста“. Външният й облик обаче направи добро факсимиле на снизходителна усмивка.

— Зависи. Колко артефакта има на Земята?

Перцептът на Гавин беше по-бърз от нейния при намирането на данните от „Уорън Кимбъл“.

— Две хиляди — отвърна той. — Но повечето са повредени или на парчета. Известни са само четирийсет и осем образци в отлично състояние, които са подложени на публично проучване. Ще увеличим броя им десетократно! Това и находките от възпроизводствената станция, плюс данните и събраните части от онзи СФУК и… е? Инвеститорите няма ли да останат доволни? Не успяхме ли?

Ако беше хладнокръвен висш ум, който само се преструва на „човешки“, Гавин нямаше ли да спре сега?

Той обаче не го направи. А добави с вълнение, което изглеждаше импулсивно и само малко язвително:

— Сега можем ли да се приберем у дома?

Тор поклати съчувствено вътрешната си глава и обвивката перфектно повтори жеста й.

— Помниш ли какво стана с пазарите на злато, сребро и платина, когато отвориха първия металодобивен комбинат на астероид? Повечето мини на Земята затвориха или бяха превърнати увеселителни паркове и природни резервати. Това стана, Гавин. О, ще бъдем възнаградени! Това е ценна находка. Тя ще помогне на човечеството да направи още сравнения на историите на различните фракции фомити и ще има повече дебати между тях. Може да се стигне дори до експерименти, които бяха забранени, когато тези неща бяха рядкост. Има обаче и неприятна цена. Цената на кристалите ще се срине. Да, богати сме, партньоре. Просто не чак толкова богати, че да обърнем гръб на другите неща, които лежат скрити тук. Освен това тази находка не повдига ли и един адски важен въпрос?

— Какъв въпрос? — Гавин вече изглеждаше малко умърлушен. — О, имаш предвид как всички тези неща са се оказали тук ли? Кой и защо ги е събрал? Мисля, че това е доста…

Той рязко се завъртя и погледите им се срещнаха.

— СФУК. Може би се е опитвал да ни попречи…

— … да открием и отнесем това съкровище ли? Или иначе казано, да не можем да отговорим на въпроса защо. Да, Гавин. Трябва да останем. Не става въпрос за парите на инвеститорите. А за загадката, която ни доведе тук. Трябва да видим всичко докрай.

Въздишката му — просто инстинктивни движения и звуци, нямащи нищо общо с поемането и изпускането на въздух — беше примирена. И това ли можеше да се фалшифицира? Защо? Не, разочарованието му беше истинско. Въпреки външното въодушевление от откритието беше ясно, че Гавин вече не иска да остава тук.

Тор стисна роботската му ръка с изкуствените си пръсти и се опита да прозвучи като по-голямата сестра.

— Това е страхотна находка, Гавин. Двамата с теб сме по-богати. Човечеството също ще се облагодетелства. А ти ще влезеш в учебниците по история.

— В учебниците по история. Наистина ли? — Гавин малко се оживи.

— Да, наистина. А сега е твой ред да се прибереш и да почиваш. Поемам смяната си още сега.

 

 

Останала сама с помощните роботи, Тор се спусна още по-надълбоко в катакомбите. Изпитваше растяща възбуда, обратна на предчувствията на Гавин. Ясно беше, че сърцето на хабитата е наблизо. „Освен ако няма някакво друго обяснение защо й е било на сондата майка да хвърли толкова усилия и да създава земни условия на един астероид. Ами ако целта й не е била да праща нови форми на живот на планетата, а да вземе образци и да ги държи живи тук?“

Тази идея — за нещо като Ноев ковчег — беше примамлива на естетическо ниво… и нямаше логично обяснение. Все пак алтернативата си струваше да бъде разгледана.

И без това слабата светлина на крушките отслабна още повече, когато роботите станаха по-пестеливи и започнаха да поставят новите осветителни тела на по-големи разстояния. Шлемът й се настрои за по-тъмно.

Тор знаеше, че тук долу вече няма нищо живо. Не засичаше енергийни източници — енергията не достигаше за захранване и на гел лещи. Но въпреки това, с мозък, развил се в саваните на осемстотин милиона километра оттук, и с все още пресния спомен от сражението със СФУК, Тор изпита тръпката на стария инстинкт, призоваващ я да се бие или да бяга.

Дишането й се ускори. В място като това просто трябваше да има духове.

Стигна до място, където се събираха три прохода, и направи справка с картата. Първите два тунела свършваха с помещения, пълни с отломки от машини, разрушени преди милиони години, когато конфликтът бе съсипал астероида от единия край до другия. Битка, която стана още по-жива, когато Тор тръгна по третия проход с покритите му със сажди стени. Коридорът продължи стотина метра, след което прожекторът й освети замръзнала картина на насилие.

„Не мърдай“ — заповяда тя на тялото си. От движенията на главата й навсякъде играеха резки сенки и създаваха плашещо впечатление за движение. Тор вдигна ръка и нареди на роботите да останат назад.

Пет или шест древни машини лежаха разнебитени една до друга, вкаменени в последната си смъртна хватка. По всички имаше разрези и следи от изгоряло. Наоколо бяха пръснати безжизнени метални крайници и други части. Въпреки проклетите сенки всъщност нищо не помръдваше. Триизмерната карта увери Тор, че всичко е мъртво, и пулсът й донякъде се успокои.

Явно някои машини бяха потърсили убежище тук, но войната ги беше последвала. На Тор й беше странно да се носи покрай тях, но дисекцията на извънземните устройства можеше да почака. Избра един коридор, явно защитаван до последно от две машини, и направи знак на роботите да я последват.

Тунелът се спускаше плавно в слабата гравитация на миниатюрния свят… а после Тор стъпи леко върху останките на поредната херметична врата и надникна в пълния мрак на зейналото помещение напред. Яркият овал на прожектора й падна върху фасети от срязани кондрули с цвят на платина — малки топчета от самороден метал, кондензиран в ранната мъглявина на Слънцето преди около пет милиарда години. Те проблясваха деликатно. Тор обаче не можеше да освети отсрещната стена на голямата зала.

Направи знак с лявата си ръка.

— Дрон X, светни.

— Слушшам — отвърна монотонен глас. Устройството — имаше крака като кокили — тръгна внимателно през отпадъците, като внимаваше да не размества нищо. Завъртя се. Внезапно блесна ярка светлина. И Тор ахна.

В покритото с прах помещение имаше лесни за разпознаване предмети. Маси и столове, изсечени от скалния под. А сред тях лежеше наградата, която търсеше… и която Гавин искаше да избегне…

… десетки малки мумии.

Двукраки, сгушени заедно, сякаш за да се стоплят в това тяхно последно убежище. Студеният вакуум беше запазил извънземните колонисти, макар че фасетъчните им очи, подобни на очите на насекомо, бяха хлътнали от липсата на каквато и да било влага. Опънатата плът, суха като космоса, беше разтеглила лицата им в усмивки, които сякаш се подиграваха с милионите години.

Тор стъпи в прахта и прошепна:

— Имали са дори малки.

Няколко големи мумии лежаха свити около по-дребни фигури, сякаш се опитваха да ги защитят преди края.

— Трябва да са били почти готови за колонизация, когато се е случило това. — Говореше в перцепта си отчасти за да създаде работа на мозъка си, но също и заради публиката си на Земята. Те със сигурност биха искали да усетят момента. Първите й думи бяха наситени с искрена емоция. — Вече определихме, че атмосферата в хабитата им е била сходна със земната. Така че можем да заключим, че целта им е била нашата планета. По времето, когато предшествениците ни са били дребни като катерици.

Обърна се бавно и продължи да описва впечатленията си:

— Такава междузвездна експедиция трябва да е била необичайно амбициозна и сложна дори за големите кораби роботи от онази ранна епоха. Вместо просто да проучва и да произвежда свои копия Сондата майка е имала задача да пресъздаде създателите си тук, в далечната слънчева система. Да ги отгледа и да ги подготви за новия им дом. Това е решение на проблема с междузвездната колонизация от органични същества.

Опитваше се да остане безстрастна, но й беше трудно, докато вървеше покрай малките мумии, все още вкопчени една в друга като в последните мигове от живота им.

— Явно е било нужно доста време за издълбаване на този астероид, за оформянето на помещенията, за обогатяване на суровините и построяване на машините, които да построят други машини, които пък на свой ред да създадат колонисти според генетичните кодове, донесени от Сондата майка от някоя далечна звезда. Може би Сондата майка е била програмирана да модифицира този код, така че колонистите да са по-пригодени за конкретната планета. Тази модификация би отнела още повече време…

Внезапно млъкна и ахна:

— О, Господи!

Лъчът на фенера й осветяваше един ъгъл в залата. Там, до голата стена, лежаха още две мумии. В деликатните им, изсушени от вакуума ръце имаше прашни метални сечива от най-простия вид, известен на човека.

Чукове и длета.

Тор примигна към онова, което бяха създавали. Гледа го известно време, после прочисти гърлото си и чукна със зъб.

— Гавин? Буден ли си?

Отговорът закъсня с няколко секунди.

— Хм-м-мф. Да, Тор. Тъкмо се почиствах. Какво има? Да не би да ти е нужен въздух? Струваш ми се задъхана.

Тор направи усилие да се успокои… да потисне реакциите на еволюирала маймуна, озовала се много далеч от дома.

— Ъ-ъ-ъ, Гавин, май е по-добре да слезеш тук… Намерих ги.

— Кого си намерила? — измърмори той. И в следващия миг цялото му досегашно колебание сякаш се изпари. — Колонистите!?

— Да. И… и още нещо.

Този път нямаше никакви паузи.

— Идвам веднага!

Дойде само след десет минути. Тор изобщо не беше помръднала и все така се взираше в откритието си.

 

 

САМОТНОТО НЕБЕ

Предизвикателство номер седем към потайниците

Да предположим, че следите нашата телевизия, радио и интернет, и причината да не говорите е, че обичате да наблюдавате.

Може би се забавлявате от болезнените ни усилия да оцелеем и да пораснем. Даже нещо по-лошо, може би се облагодетелствате от нашите културни, научни и артистични богатства, без да ни се отплатите по какъвто и да било начин. Може би ги пакетирате и изпращате някъде другаде. Ако случаят е такъв, поведението ви си има название.

Кражба.

Престанете веднага. Ние сме собственици на културата си и имаме право да я споделяме само с онези, които споделят от своя страна. В името на който и да било морален кодекс, валиден за вас — и според собствените ни правила за честна игра — ние искаме quid pro quo! Не вземайте нещо, без да дадете в замяна.

С това заявяваме и настояваме за правата да печелим от собствения си творчески талант и култура.