Дейвид Брин
Битие (30)

30.
Пътят навътре

Шунтът причини странен тип агония. Най-лошата, откакто експлозията на цепелина бе превърнала тялото й в изпечена черупка.

Дори самата дума беше някак болезнена, защото бе подвеждаща. Подобно на другите журналисти от новото поколение, Тор не харесваше кашавата неточност на по-ранните кореспонденти, склонността им към прекомерно опростяване и блудкави метафори. Та за да бъдем по-точни, „шунтът“, който поставяха докторите и техниците в мозъка й, не беше само тръба или жица. Състоеше се от над десет хиляди отделни пътища, които започваха като малки дупчици, пробити в черепа й. След това миниатюрни автомати прогаряха път навътре. Движеха се внимателно. Свеждаха до минимум пораженията на крехките аксони, дендрити и невронни струпвания, където сновяха калциеви йони и минаваха електрохимични импулси, участващи в огромната постоянна вълна на съставното човешко съзнание. Като заобикаляха доколкото е възможно всичко това, микроскопичните машини продължаваха навътре благодарение на гигантските астроцити и ги използваха като обемисти коридори: всеки малък пълзач теглеше след себе си тънка нишка, докато не достигнеше до крайната си цел — някой добре известен център на общуване, зрение или двигателен контрол.

Тор бе благодарна, че в човешкия мозък няма рецептори за болка. Поне така я уверяваха докторите с тънки гласчета, които преминаваха през остатъците от слуховата й система — онези части, които не бяха изгорени при експлозията. Всъщност пълзящите нанороботи не би трябвало да предизвикат абсолютно никакви явни реакции, докато си проправяха път към предварително зададените позиции в зрителния й център, малкия мозък, предния цингулат, левия темпорален лоб… и до куп други важни центрове, пръснати из сложно нагънатата мозъчна кора. Тоест докато не бяха готови да започнат истинската си работа — да тестват и проверяват, да установяват стари връзки и да създадат нови, които биха могли да й позволят да вижда отново, дори един вид да чува и да говори.

И може би… ако е рекла науката… дори да се движи, да ходи и…

По-добре обаче беше да не храни толкова много надежди. Затова Тор започна клинично да си представя ставащото в главата й. Въображението показваше машините като доброжелателна армия проникващи игли или микроскопични кърлежи, които неуморно пълзяха навътре, пробиваха си път през всички прегради на благоприличието, за да проникнат в санктума, който някога е бил абсолютно недосегаем. Или толкова недосегаем, колкото може да бъде каквото и да било в този модерен свят.

А после, след като достигаше целта си, всеки малък робот започваше да ръчка! Да мушка и бута върховете на отделни дендрити, понякога без никакъв резултат, понякога предизвиквайки моментални реакции — искра „светлина“… сърбеж в палеца на левия крак… миризма на печени кедрови ядки… внезапен копнеж отново да види Дафи, кучето от детството й.

Реакцията на Тор бе дезориентация и дори гадене; не след дълго усети топли обратни течения — несъмнено упойки, целящи да поддържат тялото й спокойно, а ума буден, а докторите започнаха да я разпитват за всяко възприятие и усещане.

Раздразнена от брътвежа им, тя за момент си помисли дали да не откаже да им съдейства. Този импулс обаче не продължи дълго. „Сякаш ще ми позволят да откажа.“ Пък и за да го направи, за да ги накара да млъкнат, трябваше да каже нещо, да изрази желанията си по някакъв разбираем начин, при това не с морзовата азбука. Дотогава щеше да бъде смятана за неспособна да се грижи за себе си, за подопечна на щата и на застрахователите на компанията й, лишена от каквито и да било права да ги накара да се разкарат!

Затова Тор започна да трака с кучешки и предни зъби, отговаряйки на прости въпроси — определяше „ляво“ и „дясно“, „горе“ и „долу“, когато започнаха да се появяват светли петънца, предизвикани от сондите, които стимулираха различни части от зрителния й център. И скоро нещата, които отначало бяха безформени петна, започнаха да се разделят на все по-малки пиксели, тънки лъчи или наклонени щрихи, които се пресичаха… докато някакъв компютър постепенно усвояваше шифъра на уникалния й начин на виждане.

„Чувала съм, че всеки бил различен. Вътрешните ни образи маркират същата реалност, която виждат и другите хора — същите улични светлини, билбордове и тъй нататък. Всеки твърди, че вижда една и съща среда. Всички наричаме небето «синьо». И въпреки това самото виждане, начинът, бил различен за всеки човек. Мозъците ни не са планирани логически. Те се развиват. И в този смисъл всеки от нас представлява отделен вид.“

Осъзна, че рецитира, сякаш се обръща към виртпубликата си! Съставя ясни изречения, макар че — засега — нямаше субвокален предавател, който да предаде думите й на света. Или дори в стаята. Явно, че навикът, този понякога скъп приятел, я вкарваше отново в ролята на репортер и разказвач. И въпреки че нямаше публика, която да я оцени, тя все пак изпитваше удоволствие и гордост, че оформя завършени изречения. Че описва случващото се. Така получаваше известно усещане за сила сред цялото това пълно безсилие.

„Част от мен оцеля непокътната. Може би по-добрата част.“

Не че оставаше напълно самотна. Наоколо бяха хората специалисти и компютърните съветници, наети от „Медиякорп“ да се грижат за тяхната суперзвезда. И за да не се почувства нито за миг изоставена в мрака, тук бе гласът и на тълпата — умната тълпа, която бе призовала на борда на „Духът на Хула Виста“. Непрекъснато беше до нея… макар отделните й членове да идваха и да си отиваха. Всеки път, когато болницата го позволяваше по време на честите почивки и часове за свиждане, този съставен глас неизменно се връщаше, за да й прави компания, да й чете или да я държи в течение със събитията.

„Какво бих направила, ако имах по-сериозно мозъчно увреждане?“ — запита се тя. Например нараняване, което изключва слуховите й възприятия? Гласовете в главата й я поддържаха нормална. Те бяха връзката с реалния свят.

И тъй, между отделните процедури, когато зъбът започваше да я боли от милион почуквания за „да“ и „не“, помагайки за идентифицирането на пръснатите сегменти от възстановяващия се мозък, тя получаваше и подробна информация за новините. Естествено, това включваше и всеобщия интерес към камъка от космоса — Обекта на Ливингстън. Имаше обаче и съобщения за трескавото издирване на саботьорите на цепелина. Онези, които бяха убили горкия Уорън и я бяха докарали до това състояние, затворена в животоподдържащ пашкул.

Преките й спомени от този епизод бяха малко мъгляви — травмите често не допускат ярки спомени за някое разтърсващо събитие. Спомняше си Уорън като серия отделни впечатления… наред с образи на катедрала с високи цветни колони, които се издуваха и туптяха застрашително. Несъмнено част от това бе само визуална реконструкция, основаваща се на неща, които са й били казани за собствените й доблестни действия.

Всъщност най-ранната ясна картина, придобила форма в зрителния й център — първата, съставена не от прости геометрични форми, — се разлюля и най-сетне се превърна в първа страница на „Гардиън“, виртвестника с най-висок рейтинг на „Медиякорп“. На нея се виждаше трептяща анимирана картина, показваща цепелина — ранен, със зейнала горяща горна част. Жестоко пострадал, но все още горд и стремящ се към небето. Под него се виждаха точици — явно пътниците, които се изсипваха от спасителните тръби и изчезваха на безопасни места.

„Е, не е толкова исторически драматично като документалния филм за «Хинденбург». Но въпреки това гледката си я бива.“

До кратката анимация имаше още нещо. Без очи, които да се движат физически, й бяха нужни известни усилия, за да насочи конуса на вниманието си към онова, което се намираше отдясно… и още няколко секунди съсредоточаване, преди изображението да се проясни. И най-неочаквано тя разпозна собственото си лице.

„Или по-скоро бившето ми лице. Никога вече няма да го видя в огледалото. Нито пък някой друг.“ Странно, но точно сега тези неща изобщо не й се струваха важни. Не и когато се сравняваха с нещо много по-просто.

Надписът под снимката се фокусира и си остана там, ясен като ден.

ГЕРОИНЯТА, КОЯТО СПАСИ СТОТИЦИ.

Изпълни я радост. За кратко.

„Мога да чета!“

Не всички пациенти, които си връщаха зрението по този начин, възстановяваха пълните си способности. Едно беше да се стимулират множество пиксели, които да образуват образи. И съвсем друго — те да бъдат свързани с някакъв смисъл. Това изискваше безкрайни способности и жизненоважни подумения, спотайващи се в множество пръснати части на мозъка. Изкуственото сплитане на цялата тази сложност все още бе далеч от възможностите на науката. За целта беше нужен по същество непокътнат мозък.

Оттук бе и зашеметяващата вълна на облекчение. Беше успяла да разпознае лице и да дешифрира букви — и то от първия опит! Тор бавно изтрака новината, за да сподели постижението с другите.

„Дори нищо друго да не се върне, ще мога да чета книги. И вероятно ще съм в състояние и да пиша.

Не съм мъртва. Мога да допринеса с работата си.

Все още струвам нещо.“

След това се залови отново за работа. Процесът дори започна донякъде да й харесва — вникваше в сложните подробности на собствената си нервна система, помагаше в изследването отвътре навън, за каквото предците й не бяха могли и да мечтаят, изучаваше елементите и подробностите на механизма, който почти всеки приема за даденост — най-сложната машина на света.

За нейна изненада това означаваше също и съживяване на спомени, които проблясваха внезапно. Искрата на една сонда събуди за момент ярък есенен ден, когато беше на шест години и се промъкваше зад брат си с пълен с вода балон, но шумоленето на пожълтелите листа на кудзу я издаде. Моментът я връхлетя с толкова ярки подробности, че й се стори абсолютно реален. Със сигурност много по-реален от това приглушено, притъпено от медикаментите съществуване. За минута-две почти й се струваше, че онова малко момиченце е истинската Тор, тоест Дороти Повлович. Може би беше достатъчно само да се съсредоточи върху подходящата радостна мисъл, за да се събуди напълно в онзи момент и да остави този кошмар…

… включи се друга сонда. Опитваше се да открие един от центровете за контролиране на мускулите, но вместо това отприщи тъжна емоция от съзряването й — несвързана с никакви факти, събития или образи, просто навъсена като облак, все така прясна. Мъката и съжалението продължиха около минута, след което сондата продължи нататък и откри целта си.

По-късно от някакво незнайно хранилище изскочи споменът за скъпа семейна реликва, която бе изгубила преди много време — и сега изведнъж се сети къде е. „Мога да кажа на мама. Ще намери ключодържателя. И ще ми прости, че го изгубих. Само че… изобщо няма да й пука. Не и когато дъщеря й е в такова състояние.“

Осъзна, че ако това продължи в същия дух, може би ще има и посетители. Не на изтерзаното й тяло, което не можеше да вижда и говори, а вътре, в ума, който продължаваше да съществува. Би трябвало да е възможно с помощта на виртуалното пространство да си създаде приятна стая и анимирана версия на самата себе си, която да може да говори, управлявана от превърнатите й в код мисли. Все още имаше семейство, брат, неколцина приятели. Дори Уесли можеше да дойде — макар че защо да го прави? Струваше й се малко вероятно, особено като се имаше предвид как се беше държал преди злополучния полет на цепелина.

Най-вероятно не. Въпреки това изрепетира някои от нещата, които би могла да каже — за да намали смущението му, да направи нещата по-лесни… или да излее разочарованието си с гневни думи, ако той така и не се появеше.

Мислеше си за подобни неща най-вече за да минава времето, докато траеше процесът по поставянето на шунта. Всичко бе толкова смайващо и досадно, толкова хипнотизиращо и болезнено, че за малко да не реагира, когато докторите я помолиха за внимание.

Качеството на звука се бе подобрило.

— Тор, мислим, че субвокалните ви пътища вече би трябвало да работят. Ще опитате ли да кажете нещо?

Тя се зачуди.

„Да кажа нещо? Какви ги говорите? Със зашита уста без устни, като гримаса на скелет… как да го направя?“

Разбира се, субвокалното подаване на информация беше стандарт едва ли не откакто се помнеше. Преструваш се, че се каниш да кажеш нещо. Сензорите в челюстта и гърлото проследяват нервните импулси и ги превръщат в думи чрез виртуалния свят, без да е необходим трудът нито на материалния ларинкс, нито на езика. Повечето потребители просто сумтяха тихо, а Тор не правеше дори това. Винаги обаче имаше физическото усещане за истинския език, за истинския говорен апарат, който почти започваше да произвежда истински звуци.

А сега, без обратната връзка на тези органи, трябваше да си представя и да се преструва достатъчно добре, за да накара същите нерви да…

Обзе я странно, блеещо усещане. То сякаш отекна в черепа й, по слуховите пътища, които асоциираше с ушите. След като се възстанови от изненадата, опита отново — и беше възнаградена с друг „звук“, който този път изглеждаше гърлен и нисък. „Записват усилията ми и ги връщат към мен… за да мога да «чувам» собствените си опити. И да започна да се поправям.“

След още няколко опита успя да запомни или да възстанови начина, по който изпраща сигнали. Командите, които преди формираха най-простите звуци. Недодялаността на резултата я смути и едва не я накара да престане. Инатът обаче надделя. „Мога да го направя!“

Малко по малко звуците ставаха по-ясни.

Накрая успя да скалъпи съобщение…

— З-з-здрасти…

Естествено, докторите изобщо не се поскъпиха на похвали и насърчения. А и тя самата изпитваше удовлетворение, че може да помогне, може да продължи напред. Да бъде отново важен член на екип. Всичко това — и мисълта, че вече няма да й се налага да използва морзовата азбука, почуквайки със зъби — й помогна да уталожи чувството, че я потупват покровителствено по главата, без да й се дава възможност да избира какво предстои.

„Скоро ще мога да общувам. Да заявя свободата си. Да бъда преценена за достатъчно компетентна, за да вземам решения. И може би — ако искам — да сложа край на всичко това.“

Хапеща мисъл, свадлива и неблагодарна предвид такъв медицински успех. Но въпреки това си беше нейна. А Тор имаше много малко други неща, които можеше да нарече свои. Освен мислите.

Както и да е, идеята не се задържа задълго. Защото Тор се втрещи от следващото, което опитаха.

Свързаха я директно с Облака.

ВРЕМЕ Е ЗА РЕМОНТ

Ох!

Трябва да внимавам какво казвам. Като публичен говорител на Клуба за свобода трябва да стоя настрана от „незаконни дейности“. Основно правило на революционните движения още от времето на Бакунин е ясното отделяне на политическото крило от ударното.

Но по дяволите, дойде ми до гуша! Какво постигнахме след онова славно събитие, наричано от тъпите селяци Ужасния ден? Когато за един прекрасен момент изглеждаше, че цялата покварена сграда на алчност, бюрокрация и технологии ще се срути? И какво разочарование последва след това! Великият Тед^[1] от малката си барака в планината разтърси клетката на модернистите. Защо да не можем да го направим и ние?

Провалите се трупат. Онази атомна бомба в Пиренеите постигна ли нещо? Носят се слухове, че мерзостта, Баската химера, е избягал. И по-лошо, сега в Канада пасе цяло стадо съживени мамути и се засяват огромни площи генномодифицирана многогодишна пшеница! А проклетите изкуствени умове стават по-добри с всеки ден! В сравнение с всичко това какво постигнахме ние, дръзките последователи на Качински, Маквей^[2] и Фу-Уейн?

Дръвниците не могат да взривят дори един проклет цепелин, пълен до пръсване с експлозивни газове! Онзи извънземен кристал оцеля и кой знае какви ужасни нови технологии ще изстискат от него компютърджиите?

Идва време за решения! ВИЕ, пасивните поддръжници на По-добрия път, трябва да избирате. Можете като хленчещи нищожества да се присъедините към мирното Движение за отказване и да следвате онзи техен „пророк“, работещ в корумпираната система…

… или да грабнете оръжието! Да предложите уменията и живота си на Ударното крило и да помогнете за събарянето на тази залитаща „цивилизация“!

Как да се включите ли? Просто го кажете. Ще ви открият.