Дейвид Брин
Битие (18)

18.
Проволвери

„Е, Бог да благослови Трийсет и третата поправка и Закона за възстановяването на федерализма.“

Повтаряше си го като литания, докато изпълняваше задачата на „Медиякорп“ да „обиколи“ ексцентриците на континента. Най-сетне й се струваше, че разбира реалната цел на това пътуване. Онова, на което шефовете се надяваха да научат своите напредващи млади звезди.

„Това вече не е Америка. Ако изобщо я е имало някога.“

Ето например краткото й посещение в щата Панхендъл, петдесет и шестата звезда от националния флаг. Там се срещна с представители на управляващата партия, които смятаха догодина да обявят декларация за отделяне и да престанат дори номинално да се водят под Звездния флаг. Дори това да означаваше ииуерно ембарго. А в същото време в съседната космополитна Оклахома отново се беше заговорило за присъединяване към ЗС…

… което предизвикваше горчив гняв в юнионистко Мисури, където полицията бързо увеличаваше личния си състав и няколко казина бяха изгорени до основи.

Един циник би приписал цялата тази лудост на икономиката. Разрастваща се пустиня. Упадък на производството на царевица. Там, където някога е била сърцевината на държавата. Тор долавяше същата тревога, безпомощност и разочарование, които ги имаше след сапунения мехур на благоденствие от двайсетте и трийсетте. Подновена необходимост да обвиниш някого.

И все пак през цялата изминала седмица тя продължаваше да вади от чантата си малката реликва на доктор Сато. Още не можеше да повярва, че директорът на „Аткинс“ й я беше дал. Праисторическо кварцово кълбо, използвано преди трийсет хиляди години. Едно от многото, разбира се — археолозите бяха открили хиляди подобни из цяла Европа, Африка и Близкия изток. Въпреки всичко находката несъмнено струваше нещо — един тръжен сайт й предложи начална цена от няколкостотин нови долара.

Може би се бе опитал да я подкупи, за да го представи в добра светлина? Съмняваше се. Така или иначе подаръкът не се отрази върху репортажа й. Методите на лечение в центъра „Аткинс“ изглеждаха обещаващи, но едва ли можеха да предложат панацея за аутизма изобщо. Подходът им работеше само при пациентите с „висока функционалност“, които и без това общуваха доста сносно с другите. Колкото до милионите тежки случаи — фиксираните върху някоя дребна подробност, избягващите пряк контакт, реагиращите бурно на всеки опит за отвличане на вниманието или по друг начин изгубени из лабиринта на шантавата виртуална реалност, която малко нормални умове можеха да следят, — Сато можеше да предложи единствено надежда за отчаяните родители и близки.

Въпреки това срещата с този странен човек даде на Тор повод да добави още една спирка, преди да продължи към новата си задача във Възстановения Вашингтон. Конференцията на боготворците, която се провеждаше два пъти годишно. Сега беше в Нашвил, града на толерантността и гостоприемството.

„По-добре наистина да е толерантен — помисли си тя, докато минаваше покрай бдителните скенери на входа и влизаше в просторния изложбен център. — Тези хора буквално носят мишени на гърбовете си. И се гордеят с това.“

Транспарант от истински плат, опънат непосредствено зад входа, провъзгласяваше:

УТРЕШНИЯТ ДЕН ПРИВЕТСТВА ДРЪЗКИТЕ!

Към него някой беше добавил със зловещи виртиифити, видими само през очила:

А следващият вторник приветства наивниците!

По-нататък всевъзможни компании, фондации и клубове шумно рекламираха „преобразяващи открития“ от остроумно украсени щандове, подсилени с крещящи ВР. Очилата на Тор бяха подложени на бомбардировка от обяви, предлагащи какво ли не, от подобрители на здравето до удължители на живота. От гарантиращи подмладяване средства до домашни комплекти за обновяване на костен мозък.

От „киборг“ протези до наномашини с дистанционно управление.

От мозъчни импланти за връзка с Мрежата до роботи прислужници.

Да, роботи. С постепенното избледняване на спомена за Йокохама Янкхенд старият термин се завръщаше. Заедно с него вървеше и обещанието, че това поколение хуманоидни автомати наистина ще е полезно, а не своенравно, прекалено привлекателно или опасно. Или и трите едновременно.

„Всяка година решават някакъв проблем или препятствие в движението, говора, зрението, навигацията или здравия разум на машината“ — отбеляза си субвокално тя, като остави очилата да обхванат всичко. Някакъв андроид на корейски чаебол показваше движения от източноазиатски танц и се усмихваше обезоръжаващо. Демонстрацията беше впечатляваща. Но пък целта на всички демонстрации е да са впечатляващи.

„А после винаги блокират от някоя елементарна задача. От неравномерни стъпала. От разбъркан преден или заден план. От семантичен парадокс. От нещо, което не би затруднило за миг и петгодишно хлапе. И всяка година урокът е един и същи.

Ние вече сме чудеса. Един трикилограмов човешки мозък продължава да съчетава повече изумителни неща, отколкото са възможностите на всеки компютърен модел.

Вече седемдесет години създателите на ИИ обещават, че възможностите на творенията им ще превъзхождат тези на хората. Списъкът на триковете им се увеличава непрекъснато. Днес ИИ могат да пресеят и съпоставят за секунди цялото човешко познание. И въпреки това всяко следващо десетилетие разкрива нови неочаквани нива на неуловими тънкости, които през цялото време са били скрити в собствените ни невронни възли. Умения, които приемаме просто за даденост.“

Това отново беше тема, насадена в ума й от Сато. Идеята, че в мозъка на Homo sapiens има нещо странно и забележително, дадено ни от Бог, от еволюцията или от двете едновременно. Горе-долу по същото време, когато кварцовата топка в чантата й е била връх на технологията.

„Ако не друго, днешната Вавилонска кула е ниска, но пък за сметка на това невероятно широка. Поколението боготворци не е спънато от езика — тази пречка изчезна завинаги, — а от объркващата сложност на онова, което се опитват да копират. Умовете ни.“

Разбира се, някои от предлаганите тук продукти и услуги имаха по-скромни цели. Един щанд за биоскулптура предлагаше най-новата технология за премахване на мазнини с насочени микровълни, които топяха липидите точно-където-искаш. Девизът им беше от Ницше…

„Коремът е причината човек трудно да се възприема като божество.“

Запита се какво ли би казал Сато за това. „Е, още едно напомняне да бъдем смирени си отива завинаги. Когато всеки може да изглежда добре в бански, самочувствието ще има ли някакви граници?“

Като стана дума за кореми… десетки мъже и жени се бяха наредили пред щанда на фондация „Маккафри“ и подписваха декларации за отказ от претенции, за да могат да участват в експеримент с e-calculi — стомашни бактерии, променени да служат като микроскопични компютри, захранвани от излишната храна. Имате проблем? Пуснете трилиони мънички паралелни процесори в собствените си черва! Разпространявайте ги, като ядете повече! И те произвеждат витамин C!

Отначало Тор си помисли, че това сто на сто е някаква измама. Приличаше на комедия на Монти Фитопланктон. Чудеше се как ли ще се появи крайният резултат от изчисленията.

Не всички можеха да чакат търпеливо целия този прогрес. Вярващите в Сингуларноста възрастни се тревожеха, че тя продължава да блещука двайсет години напред в бъдещето, също както през 80-те години на миналия век. Затова Тор мина покрай обичайните щандове, предлагащи договори за криогенен сън. Срещу заплащане екипи бяха готови да се втурнат към смъртното ти легло независимо дали умираш след катастрофа, или от старост. Веднага след като докторът те отпише като „мъртъв“, специалистите се нахвърляха върху тялото ти (или — срещу по-ниска сума — само върху отделената ти глава), за да го напомпат със специални течности и да го замразят в течен водород с увереността, че някое бъдещо поколение ще те разтопи и поправи. Преди десетилетия занимаващите се с крионика компании бяха преживявали благодарение на подкрепата на шепа богати ексцентрици. Успешното съживяване на Гилермо Боричели обаче бе променило всичко това и броят на договорите бе скочил над трийсет милиона. Някои от офшорните данъчни райски кътчета позволяваха поставянето в криогенен сън дори преди официалната смърт, което бе довело до постоянен еднопосочен поток богати, болни и (според Тор) гарантирано полудели имигранти.

„Никога не обясняват защо бъдещите поколения биха решили да съживят бегълци от едно по-примитивно време. Само парите не биха го постигнали.“

Затова ли много от съвременните богаташи ставаха така пламенни поддръжници на опазването на природната среда? Затова ли даряваха огромни суми на различни екологични проекти? За да подкупят потомците си и да бъдат върнати към живот като хора с добра карма? Или това бе разширена проява на егоизъм? Ако очакваш да живееш на една бъдеща Земя, това може да те накара да престанеш да се отнасяш към сегашната си планета като към носна кърпичка.

Някои пък предлагаха услуги, насочени към отправната точка на живота. Като нови формули за новородени, гарантиращи ранно развитие на мозъка. Или разширители на шевове за увеличаване на черепния обем на плода, което да позволи разширяването на мозъка още в утробата — със съответния купон за безплатно цезарово сечение. На брошурата беше изобразено дете с ухилена бебешка физиономия и глава като на извънземен от научнофантастичен филм… и с блясъка на пронизващ интелект в големите сини очи.

„Петдесет гена“ предлагаше услуга, която бе легална само на три офшорни колонии. Подобряване на няколкото десетки участъка от ДНК, смятани за жизненоважни за отделянето на линията на хоминидите от останалите човекоподобни маймуни. „Продължаваме напред по еволюционната пътека.“ И тримата души на щанда носеха заслепяващ грим, който криеше самоличността им от програмите за разпознаване. Беше болезнено да ги гледаш. Сякаш федералните не бяха разработили десет хиляди други начина да те проследят.

По-нататък попадна на поредния хуманоиден автомат под виртафиш, който провъзгласяваше с примигващ надпис Доказано — ниво 3,3 на Тюринг! Машината с пропорции на културист й се поклони и й предложи да седне на зац-кафе, партия шах или някаква друга занимавка по неин избор. В усмивката на автомата се долавяше флирт, който бе или хитроумно проектиран, или…

Изкушаваше се да забие карфица в гладката плът и да види дали няма да извика. Нещо й напомняше за стария трик „човек в робот“.

Отбеляза си субвокално:

„Година без роботи с вид на симпатични животинки или деца? Дотук виждам само едри мъжаги. Защо? Да не би да е някакъв тренд, насочен към нежната половина?“

Зачуди се. От цяло десетилетие мъжете по цялата планета използваха роботи — стотици хиляди модели за домашна употреба. Не беше нужен кой знае какъв изкуствен интелект, за да се наподоби груба сервилна страст, ако се търси точно това. Естествено, тази тенденция беше хулена в пресата. Повечето жени се държаха на положение и се отнасяха с презрение към недодяланите изкуствени любовници, които им се предлагаха.

Може би до този момент? Докато роботът културист флиртуваше с нея, Тор си спомни предложението на Уесли — да продължат връзката си през континента чрез кукли. Нямаше ли да е по-приятно да те докосва машина, ако мислите, които я задвижват, идват от човек, към когото изпитваш чувства? След няколко дни Уесли щеше да отлети за Вашингтон, за да посрещне цепелина й. Дали това означаваше, че се е отказал от тази глупост? Че най-сетне е готов да говори за „сериозни неща“? Или ще й домъкне наръч брошури, за да й покаже най-новите въведения в областта? Модерен начин и двамата да останат доволни?

„Ох, по дяволите!“ Субвокалният рекордер беше много чувствителен. Мислите й за сексботовете и Уесли бяха отишли направо в записките й. Примигна, за да ги открие, изтри ги и си заповяда да се съсредоточи върху темата. Обърна гръб на съблазнително красивия андроид и продължи да диктува репортажа си, без да забавя крачка:

„Малцина се съмняват, че в крайна сметка начинанието ще постигне успех. При толкова много видове ИИ изглежда вероятно най-сетне да навлезем в онзи столетен научнофантастичен сценарий. Машини, помагащи за проектирането на своите наследници и тъй нататък, способни да разговарят с нас, да ни предлагат нови гледни точки, да ни предизвикват… и да продължават напред.

Тогава ще разберем кой е бил прав, ревностните им поддръжници или противниците им. Можем ли да виним някои хора, че се безпокоят от това развитие?“

Разбира се, ииуерът на Тор следеше нейния поток думи и отбелязваше най-съществените. И тъй като филтрите й нарочно бяха намалени, централният компютър на изложбения център слушаше и автоматично й предоставяше възможности за избор. В долното дясно поле на периферното й зрение сградата предложи списък на конференции и събития, отговарящи на интересите й.

Съседите ми предпочитат смъртта — намаляване на страха на обществото от безсмъртието.

Да. От петстотин събития това отговаряше доста добре на „скептичната“ й фраза. Следващото попадение също бе добро.

Преценяване на риска — опасности по пътя към трансчовечеството.

Ставаше още по-добре. Тор примигна от изненада, когато прочете следващото предложение.

Лекция на специалния ни гост писателя Хамиш Брукман! „Причини да се съмняваме в «прогреса» — и причини да му вярваме“.

Тор рязко спря. Хамиш Брукман? Не къде да е, а точно тук? Авторът на „Бивни!“ и „Култ към науката“, дошъл да предизвика тези екстропианци^[1] в собственото им леговище? Кой е имал смелостта — или направо хуцпа — да го покани?

Тракна със зъб, за да провери графика на конференцията… и откри, че лекцията на Брукман вече е започнала.

„Ох, господи.“ Нямаше да е лесно. Но тя беше готова за предизвикателството.

Извика водеща лента — светеща пътека, която се заизвива към съответната зала. Тя обаче вече бе препълнена според примигващото предупреждение. Тор изпрати съобщение до „Медиякорп“ с молба за съдействие. Отговорът отне две минути (в края на краищата тя беше новачка), през които Тор забързано мина покрай щанда на издател на игри с обратна биовръзка за тренировка на ума и друг щанд, предлагащ екзотични ваканции на реалистични извънземни светове.

Помиришете цветовете! Вкусете дъгата! Вижте музиката във въздуха! — призоваваше сергия за синестезийно^[2] обучение. До нея имаше друга, провъзгласяваща доста смахната цел — с помощта на генното инженерство да се създадат „пухчовци“, симпатични мъхнати хуманоидни версии на кучета и котки. Тор потръпна и забърза нататък.

Внезапно насочващата лента се премести и я поведе в друга посока, обратна на залата, където чакаха желаещи за правостоящи. Сега Тор вървеше към главния вход, близо до сцената. Еха, ама че бърза реакция!

„Тази работа ще ми хареса“ — помисли си тя, без да се интересува дали това ще влезе в бележките. От „Медиякорп“ и без това го знаеха. Беше родена за тази професия.

Мина между щандове, предлагащи последни поколения отокучета, спотайващи се шпиони и дизайнерски халюциногени… последният бе покрит с виртстикери на стотина нива, презрително призоваващи Игнорирайте тези типове! и Това се казва наркожило! (Сякаш на някого му е притрябвало да си купува дрога, вместо да си я приготви у дома на МолекуМак. Или да използва програма за медитация, за да я вкара в собствения си мозък. Дори малоумник с лоботомия би могъл да заобиколи жалките предпазни мерки.)

Но като цяло Тор почти не обръщаше внимание на изложението. Задейства многозадачните си процеси на максимум и зареди резюме на речта на Брукман от началото й преди дванайсет минути — то зазвуча в лявото й ухо на тройна скорост, като в същото време запазваше ироничния тон и характерния за Апалачите провлачен акцент на говорещия:

„Благодаря на «боготворците», че ме поканиха да говоря. Признавам, че съм изненадан и поласкан. Този жест показва непредубеденото ви мислене.

Някои погрешно смятат, че съм настроен антинаучно. Глупости. От времето на Френската революция насам на аристократите им се слагат етикети като фундаменталисти, либертарианци, изолационисти, империалисти, пуритани, винаги «десни». Моля? «Левите» имат нетолерантни към толерантността фетишисти! Социалисти лудисти! И всички срещу професионалистите. Нищо чудно, че гилдията на държавните служители се разбунтува!

Какъв бе резултатът? Пропилени десетилетия. Климатична/водна криза. Терор. Прекомерна ответна реакция. Разделяне на нацията. Параноя. Взаимни обвинения.

Трябва ли да наливаме бензин в огъня?

Вижте. Изследванията показват, че СТРАХЪТ кара нагласите/търпимостта да се променят. Уплашените хора отхвърлят непознатото, чуждото, странното. Циркови каравани. Стеснен кръгозор. Хоризонти на време. На толерантност. На риск. На Мечти.

Вие, жадните за технически напредък зелоти, отвръщате на това с презрение. Помагате ли по този начин?

Новата «ос» не е ляво срещу дясно.

А навън срещу навътре!

Вие гледате навън. Напред. Осмивате обърнатите навътре хора.

Погледнете обаче историята! Всички други цивилизации са били боязливо интровертни! Сигурни ли сте, че ВИЕ сте мъдрите?“

Входът на залата беше непосредствено след последния щанд, където неколцина прилично подстригани агенти със сини костюми раздаваха листовки на образовани и работещи на непълен работен ден американски граждани: канеха ги да кандидатстват за визи в ценящия науката ЗС. Ловците на мозъци нарочно се бяха настанили тук. Щяха да имат куп клиенти след края на речта на Брукман.

Тор изпитваше малко напрежение в очите и беше леко разсеяна от умора, така че чукна със зъб за малка доза адерол и капка провиджил и те бяха инжектирани право в слепоочието й от лявата рамка на очилата. Съвсем мъничко, колкото да е във върхова форма.

„Погледнете темите на тази конференция — продължаваше сбитият от ИИ глас на Хамиш Брукман, обръщащ се към аудиторията в залата. — Толкова много разпалено бърникане! И всеки скок напред прави вашите съграждани още по-неспокойни.“

Сбитият тивоскрипт забавяше темпо и ставаше по-подробен, докато постепенно догонваше говорещия.

„Замислете се над иронията. Вие приемате, че средностатистическият човек може да приеме едно сложно/опасно бъдеще. Казвате човек = умен! Хората се приспособяват. Могат да се справят с предстоящата си трансформация в богове! Колко либертарианско от ваша страна.

И в същото време се надсмивате над повечето човешки общества, които не споделят възгледите ви! Римляни, перси, инки, китайци и други… които твърдят, че крехката човечност не може да понесе големи промени.

И кой споделя това старо мнение? Мнозинството от собствените ви сънародници!

Е, кое е вярното? Наистина ли хората са достатъчно мъдри, за да се справят с все по-бързите промени? Но ако са наистина мъдри… и искат да намалят темпото… какво означава това?

Означава следното. Ако сте прави относно хората, то мнозинството е право… а вие грешите!

А ако грешите относно хората… тогава как може да сте прави!“

Дори през стената и затворената врата Тор чу смеха на аудиторията — напрегнат и пресилен. Но тя вече знаеше, че Брукман е добър в работата с хората. Пък и повечето от присъстващите бяха израснали с неговите книги, филми и виртуални драматизации. Да си известен все още означаваше много.

„Искам само… да се замислите непредубедено. Ние, човечеството, направихме толкова много грешки само в рамките на един живот. Много от тях бяха дело не на маниакални злодеи, а на мъже и жени, изпълнени с най-добри намерения! Такива като вас.“

Стоящият до вратата андроид се усмихна, когато позна приближаващата Тор. Този беше с дупка, минаваща през гръдния му кош, достатъчно голяма, за да докаже, че вътре в него не е скрит човек. Доста впечатляваща демонстрация. Докато автоматът не й направи бърз „преглед“, който беше на косъм да стане похотлив. Точно като на някой вманиачен на тема секс нетактичен чешит.

„Страхотно — помисли си Тор с онова кътче на ума си, резервирано за подобни неща. — Постигната е поредната цел по пътя към реализма. Още един гигантски скок за техничарите.“

Роботът отвори вратата само колкото Тор да се промъкне вътре, без да смущава публиката. Очилата й минаха във ВР режим и светлосинята лента я поведе уверено през последните няколко метра до ВИП мястото, освободено току-що за нея. Личеше си, че някой е седял допреди малко на него — тапицерията беше все още топла. Имаше широк отпечатък, а сензорите в очилата й дадоха анализ на изпаренията от последното хранене, предимно нишесте. При нужда можеше да открие човека дори само по тези следи, за да му благодари за жеста.

Но не, тук беше Хамиш Брукман, най-сетне в плът и кръв, висок и ъгловат, елегантен и със скъпа прическа. Не-чешит във всяко отношение. Опрял небрежно ръце на катедрата и излъчващ чар дори когато гълчеше домакините си. Тивоскриптът плавно заглъхна, за да отстъпи на произнасяните в реално време думи.

— Вижте, няма да искам от вас да се сдържате в името на всичко свято и тъй нататък. Нека други ви говорят, че поругавате Създателя, като роптаете и критикувате Неговото творение. Това не е моя грижа. Онова, което ме тревожи, е дали след двайсет години ще има човечество, което да продължи да размишлява върху тези неща! Сериозно, защо толкова сте се разбързали? Трябва ли да преобърнем всичко, докато се втурваме във всички посоки едновременно?

Погледна надолу и прехвърли някакви листа — увеличеният образ позволяваше на Тор да прецени, че не ги гледа. Сините му очи си оставаха все така спокойни и уверени. Явно Брукман вече знаеше какво ще каже. При публичните речи, както при музиката, паузата понякога е просто подходяща пунктуация преди следващото гръмко послание.

— Вземете най-арогантната ви фикс идея — продължи той. — Желанието за удължаване на живота! Наричате го как ли не. Нулево стареене. Незаболеваемост. И всичко това се свежда до една и съща егоистична надежда за лично безсмъртие.

Това предизвика аудиторията да реагира. Чу се съскане и сподавени ругатни. Тор нареди на очилата си да вдигнат едно тънко пипалце с мъничък всеобхватен обектив в края, за да огледа публиката. На метър над морето от глави имаше още десетки подобни очи, щръкнали като глухарчета.

— Да не би да улучих някое чувствително място? — Хамиш Брукман се засмя. — Е, спокойно. Тепърва загрявам!

Явно му харесваше ролята на иконоборец… в зала, пълна със самозвани иконоборци. Сроден дух значи? Макар и да не споделя гледната точка на домакините по всеки конкретен въпрос? Подобно иронично наблюдение можеше да вдигне рейтинга на репортажа й.

— Например лесно е да се каже кои от вас, присъстващите тук, вярват във вълшебния еликсир, наречен ограничаване на калориите. Вярно, изследванията показват, че една сериозно ограничена, но пълноценна диета може да доведе до по-дълъг живот у бактериите, плодните пчели и дори у мишките. И да, да сме слаби и във форма е добре за нас. Помага да доживеем до нормалните осемдесет и нагоре. Но някои от седящите до вас, които приличат на ходещи скелети, гълтат хапчета за затъпяване на глада и се въздържат от секс… тези хора изглеждат ли ви здрави? Дали наистина се наслаждават на допълнителните години живот? Всъщност спечелват ли ги изобщо? Допълнителните години, искам да кажа. Уви, съжалявам да ви го съобщя, приятели, но този експеримент вече е провеждан! През последните четири хилядолетия в стотици култури е имало хиляди манастири, в които монаси аскети са живеели на сурова диета. Няма как някои от тях да не са се натъкнали на нещо толкова просто и ясно като нискокалорично безсмъртие! Би трябвало да забележим двестагодишни монаси, скитащи из провинцията, не мислите ли?

Този път смехът беше спонтанен. Все още нервен, но истински. Благодарение на камерата си Тор видя, че дори някои от кльощавите приемат добре закачката. Брукман наистина го биваше в тези работи.

— Както и да е, не забравяйте, че възрастта и смъртта са великите рециклатори! Наистина ли вярвате, че в един свят, който е едновременно свръхнаселен и с прекалено много възрастни хора, следващата вълна младежи ще искат да вървят в сенките ви… завинаги? Ако погледнем за момент философски на въпроса, не предлагате ли всъщност една фалшива надежда, като по този начин отказвате на днешните възрастни великата утеха, която е имало всяко друго застаряващо поколение — че идва и техният ред да се освободят от тази тленна обвивка? Утехата, че поне това се случва на всеки? През всички изминали епохи простият и универсален факт, че смъртта не познава изключения, е позволявал на човек да приеме съдбата си и да се освободи от тревоги. Колкото и болезнен и тъжен да е бил животът му, поне едно нещо в него е изглеждало честно. Богати и бедни, късметлии и каръци, всички в крайна сметка се озовават на едно и също място, горе-долу с една и съща скорост. Кой е казал, че животът ни става смислен едва когато започнем да осъзнаваме своята смъртност? А сега, когато гръмко настоявате, че смъртта не е задължителна, не превръщате ли този нормален ритъм в горчив хап? Особено ако твърдението ви се превърне в прах (което е твърде вероятно) и хората се принудят да го преглътнат въпреки всичките ви чудни обещания?

Брукман поклати глава.

— Но нека бъдем великодушни и да приемем, че сте постигнали някакъв частичен успех. Да предположим, че само богатите могат да си позволят продължителен живот. Нали точно това се случва с повечето чудесни нови неща? Нима те отначало не стават монопол на силните? Вие твърдите, че искате егалитарно чудо, нова епоха за всички. Но нима не е далеч по-вероятно да създадете нова раса олимпийци? На радващ се не само на привилегии, но и вечен и безсмъртен елит?

Залата вече се беше смълчала. Тор се замисли. Не отиваше ли Брукман твърде далеч?

— Приемете го — каза високият мъж на присъстващите 3012 слушатели в залата… и на другите 916 408, които слушаха от всички краища на планетата. — Вие, технотрансценденталистите, не се различавате от проповедниците и пророците от хилядолетията преди вас. Същата френетична страст. Същият тип личност, копнееща за нещо много по-добро от онова, което вече й е отредено. И същото желание да вярвате! Да вярвате, че има нещо друго, нещо много по-съвършено за онези, които припяват правилните думи. За онези, които постигат правилната вяра или добродетел. Или които съставят тайната формула. Само че по-ранните пророци са били много по-умни от вас! Защото изкуплението, което са предричали, обикновено е било двусмислено, на някакво друго, неясно място и време, при това за по-сигурно извън нашата реалност. И какво става, ако техните обещания не се оправдаят? Жрецът или шаманът винаги може да стовари цялата вина върху неверниците. Или върху последователите, които не са били достатъчно праведни. Или върху разбралите погрешно предписанията. Или върху Бог. А вие? Зад кого ще се скриете вие, когато дойде моментът на раздялата с илюзиите? Вашата вяра в Homo technologicus, в „бърникащия човек“, има един фатален недостатък. Тя не ви предлага клауза за бягство от отговорност. Когато вашите велики и уверени обещания рухнат или тръгнат в нежелана посока, кого ще обвинят всички разочаровани? Не друг… а именно вас.

 

 

ОТКАЗВАЩИ СЕ

През 1421 г. адмирал Жен Хе повел огромна армада китайски кораби, някои от които над сто метра дълги, за „да стигне до края на света, да събере данък от варварите отвъд морето и да обедини целия свят в конфуцианска хармония“.

Ироничното е, че Конфуций — или Кун-Фудзъ — пише в своите „Беседи“, че „докато родителите му са живи, синът не бива да предприема далечно пътуване в чужбина“. И макар родителите на Жен Хе да били убити във въстанието в Янан, за хилядите други моряци от прочутия Флот на съкровищата на Драконовия трон това начинание силно се разминавало с конфуцианската практика. То показало какво може да се случи, когато някой дързък император подбуди великата си държава да се стреми към потенциала си, към бъдещето вместо към миналото.

Пътешествията на Жен Хе донесли на Китай данъци, търговия и познания. Ако бяха продължили, китайските армади щяха да влязат в пристанището на Лисабон навреме, за да изненадат принц Енрике Мореплавателя с кораби с размерите на катедрали.

Само че императорът екстроверт умрял. Неговият наследник и дворът сложили край на търговията и забранили мореплаването. Всичко това било част от древен цикъл. След епохите на просвещение като това на династията Сун идвали дълги периоди на конформизъм. Преди Уилям Завоевателя да стъпи на сушата при Хейстингс, коксовите пещи на Хенан произвеждали по сто хиляди тона желязо годишно! А след това внезапно били изоставени чак до двайсети век.

Често вината не е в икономиката или дори политиката, а в прищевките на свръхконсервативния елит, който предпочита спокойствието пред суматохата на промяната. Особено промяна, която може да застраши положението му или да даде сили на бедните.

Когато се провежда енергично, отказването може да се разпростре дори върху паметта. В нашия пример дневниците и навигационните карти от експедициите на Жен Хе били изгорени заедно с корабите. Южната граница на Китай била опустошена и превърната в безжизнена ничия земя. Когато западните пътешественици от осемнайсети век изумявали имперския двор с механични часовници и други чудеса, неколцина учени се позовавали на забравени текстове и казвали „О, да, имали сме подобни неща. Някога.“

Дали историята се повтаря? Дали след последната епоха на ревностен модернизъм, зашеметил света с амбициозните си постижения, китайците ще се обърнат отново навътре към себе си? Вече има признаци на оттегляне в едно поколение с твърде малко млади хора и особено жени. Да не забравяме и онзи ужасен удар — злощастната космическа мисия, кръстена (иронично) не на друг, а именно на адмирал Жен Хе.

Изглежда, че отказването има своята труднопреодолима примамливост. Само че този път дали целият свят не се свива пред предстоящата промяна? Дали не отхвърля прогреса в името на стабилността? Противниците на технологиите сочат древния китайски модел като пример за това как можем да отстъпим назад, когато стигнем ръба на бездната.

Но в същото време ние знаем, че винаги е имало и друга гледна точка. Гледна точка, представена от великолепния Жен Хе и толкова много други като него. Онези, които имат волята да гледат напред.

Томас Анубис-Фейел, „Разбуленото Движение“