Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Битие (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Existence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe
Корекция
Dave (2014)

Издание:

Дейвид Брин. Битие

Американска, първо издание

Превод: Венцислав Божилов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Анна Балева

Формат: 60/90/16

Печатни коли: 49

 

Печат: „Полиграфюг“ АД — Хасково

ИК „Бард“ ООД, 2012 г.

 

ISBN: 978-954-655-349-2

История

  1. — Добавяне

59.
Йона

Изкуственият морски дракон тръгна по обиколен маршрут над океанското дъно и понесе Бин на дълго пътешествие из мрачни каньони и тинести равнини, които сякаш нямаха край.

Клетката му беше тапицирана, но тясна. Заоблените стени непрекъснато се движеха и пулсираха, докато машината звяр продължаваше напред. Освен това роботът не беше така бъбрив или приветлив като изкуствения пингвин на д-р Нгуен. Отвръщаше кратко и не обърна внимание на молбата му за уебекран, очила или някакъв друг вид иилектронно развлечение.

През повечето време апаратът беше безмълвен.

Толкова безмълвен, колкото може да бъде моторизиран питон, промъкващ се тайно през огромното и до голяма степен пусто море. Личеше си, че избягва контакт с хората — доста сложна задача в днешно време дори когато си далеч от морските пътища и крайбрежията. На няколко пъти Бин политаше настрани, когато подводницата змей завиваше рязко и се спускаше, за да потърси убежище зад някой хълм, в цепнатина или дори в дълбокия около метър тинест седимент, след което се спотайваше, сякаш се криеше от хищници. При два такива случая на Бин му се стори, че чува тихо бръмчене на някакъв двигател, което постепенно се усилваше и затихваше по сила и височина, преди да изчезне. След това драконът се отърсваше от тинята и пътуването продължаваше.

Дори начинът на придвижване изглеждаше проектиран така, че машината да не бъде засечена. Повечето системи за подводно засичане бяха настроени за витла, а не за гърчещи се гигантски змии.

Разбира се, навсякъде имаше следи от човечеството. Океанското дъно представляваше огромно сметище, дори в пустинните райони, където не можеха да се видят риби, растения или други ресурси. Тук-там се появяваше по някое корабокрушение. Много по-често Бин виждаше обикновени боклуци като скъсани рибарски мрежи, наподобяващи огромни разкъсани и смъртоносни облаци, които се носеха по теченията, пълни със скелети на риби и празни черупки на костенурки. Или ята найлонови торби, които се носеха редом с рояци медузи, имитирайки зловещо движенията им. Веднъж зърна десетина огромни контейнера, вероятно паднали отдавна от някакъв грамаден кораб и изсипали нещо като старомодни компютри и телевизионни екрани върху площ от четирийсет хектара.

„Свикнал съм да живея сред боклук. Но винаги съм си мислил, че откритото море е по-чисто от Хуанпу.“

Изгубил представа за времето, Бин задряма, докато роботът бързаше през огромна пуста равнина, на пръв поглед безжизнена като луната…

… и се стресна, погледна през мъничкото прозорче и видя, че се носи покрай назъбен подводен планински масив, безкрайни серии голи хребети, които се извисяваха нагоре и стигаха почти до блестящата повърхност, но изглеждаха още по-зловещи, защото подножията им се губеха някъде в тъмната бездна долу. Механичното създание, което го беше погълнало, беше твърдо решено да се отърве от всякакви потенциални преследвачи. Явно минаването през този лабиринт би трябвало да му помогне да постигне целта си.

След като се посъвзе, Бин отвори един от пакетите храна, които намери в малко отделение до лявата си ръка. Малко кранче му осигуряваше вода. Имаше и кърпа, с която почисти порязванията си. Простата смукателна тръба — за отпадъци — не се нуждаеше от обяснения, макар че бе неудобна за ползване. След това пътуването се превърна в борба против скуката и клаустрофобията, срещу безсилието, че нямаш възможност да се движиш, плюс тревогата от онова, което го очакваше.

Драконът не му предложи никакви насоки по този въпрос. Говореше рядко и не отговаряше дори когато Бин го попита за някакви стълбове черна вода, които се издигаха от цепнатини в назъбените хребети подобно на дим от силни пожари.

На Бин му хрумна, че може би не бива да е толкова радостен, че собствениците на това сложно устройство са предвидили и прозорец. „В теледрамите похитителите винаги държат жертвите им да са със завързани очи, ако смятат да ги пуснат.

Трябва да се тревожиш, когато като че ли не им пука. Ако ти позволяват да гледаш пътя към леговището им, това означава, че са сигурни, че никога няма да се разприказваш.“

От друга страна, кой би могъл да запомни един мъгляв подводен хребет и да го различи от друг? Това му вдъхна известна увереност… докато не си спомни устройството, което д-р Нгуен бе инсталирал в дясното му око. Вече беше започнал да приема като нещо естествено начина, по който малкият иисистент се намесваше всеки път, когато погледнеше нещо, и подобряваше неясната картина от другата страна на прозореца. Сега осъзна — без него нямаше да вижда нищо!

„Или са приели, че бедняк като мен не може да има подобни средства?“

Замисли се за импланта. Дали той не записваше всичко, което виждаше? И дали в този случай той беше като жертвите на отвличане, които непрекъснато предизвикват съдбата, опитвайки се да надникнат под превръзката на очите си?

„Или пътувам към място, което е така защитено от опити за бягство, че не им пука какво зная?

Или място, от което никога няма да поискам да избягам?“

Тази възможност бе за предпочитане.

„Или ще ме променят така, че да съм кротък?

Или ще открият, че съм им нужен само за малко, докато не намерят заместник, който може да разговаря с камъка-свят? Трябва ли да правя всичко по силите си да спечеля следващите си господари, както направих с Ана, Пол и д-р Нгуен?“

Всеки сценарий вървеше с ярки фантазии. И Бин се опитваше да не ги субвокализира — имаше устройства, които можеха да уловят импулсите в гърлото и да ги превърнат в думи, които никога не си изричал на глас.

От друга страна, защо му е на някой да си прави труда да подслушва някакъв си боклукчия от крайбрежието? В крайна сметка всяка фантазия завършваше с една и съща мисъл. Че може никога повече да не види семейството си.

„Но войникът… жената в онази потънала таванска стая… тя ще вземе записа на Ян Шенсю. Ще знае, че съм сътрудничил. Правителството ще защити и награди Мей Лин и Сяо Ен. Нали така?“

Всичко това бе твърде тревожно и смущаващо. За да се разсее, Бин сложи камъка-свят в скута си и се опита да поговори с Куриера на предпазливостта.

Вярно, без слънчева светлина съществото трябваше да пести енергията си и да отреже анимациите — образите бяха смътни и ограничени на малка площ. Въпреки това можеше и да му е от полза да научи нещо ново.

Не беше лесно. При липсата на звукова индукция му оставаше само да рисува символи по овоидната повърхност. Отначало Куриерът се опитваше да отговаря с древни идеограми. Бин обаче познаваше само някои от тях и затова подновиха процеса на обучение на писмен китайски. Съществото вътре предлагаше картини или пантомими. Бин рисуваше съответните модерни думи, често с помощта на иидобавката. Нито веднъж не му се наложи да повтаря и всичко вървеше забележително бързо. След половин ден вече общуваха.

Накрая Бин се почувства готов да зададе въпроса, който го вълнуваше най-много. Защо Куриерът мразеше извънземните от Хаванския артефакт?

Защо ги беше нарекъл „лъжци“?

Съществото обясни с порой символи, съпроводени с образи с ниска резолюция.

Нашият свят е по-отдалечен от слънцето си от вашия. По-голям, но по-малко плътен. Гравитацията ни е по-слаба. Атмосферата е по-гъста и с много сняг. Това е планета, на която може да се кацне много по-лесно, отколкото на вашата Земя. Ако слънчевото платно се направи особено яко в средата, то може да се използва като парашут за омекотяване на удара.

И затова когато пристигнали на нашия свят, много от камъните вестители не спрели да изчакат на безопасно разстояние появата на технологична цивилизация. А вместо това подходили директно, изсипали се от…

Последва нов символ, който не приличаше на китайски — елегантни извити и преплитащи се линии, които приличаха на вълни по плажа. Образът напомняше на Бин за турбулентност и така стана неговата дума за онази планета.

… от много източници.

Моята раса станала разумна, като вече знаела за тези небесни кристали, тъй като ги откривала от време на време в тинята или леда. Дори в камъните. Групите събиратели на праисторическите ни предци ги ценели високо. Първите племена воювали за тях, почитали ги, смятали ги за оракули, търсели от тях съвет за следващия лов, за примитивното земеделие, за дипломацията. И за браковете.

Извънземният направи жест, който Бин не успя да си преведе — гърчене на двете ръце. И в същото време беше уверен, че жестът изразява ирония.

Така нашата еволюция била насочвана. И ускорена.

Бин написа горчиво с пръст, че човечеството никога не е имало подобна помощ. Разбира се, освен ако не броиш няколко неясни порицания от Небето. И може би няколко побутвания от отделни фрагменти на вестители, стигнали до Земята.

Не бързай да завиждаш — сгълча го Куриерът. — Можело е да стане неусетно, ако е бил един вид камък, с един обитател! Имало обаче десетки, може би дори стотици кристални мъдреци, пръснати по многобройните островни континенти! Едва много по-късно научихме, че са дошли от космоса, но от различни посоки. Най-малко от осемнайсет различни места. Планета Турбулентност се намира на кръстопът на галактическите течения.

Добави и следния дразнещ факт — че във всеки камък е имало цели тълпи! Общности, сборове, цели зоопаркове от „богове“ с най-различни форми, които се препирали дори когато били съгласни едни с други.

Ние сме имали благословията — и проклятието — на изключително разнообразни съвети. Разбира се, с изключение на това, че всички те са искали едно и също.

Но въпреки това — написа Бин — те са ви помогнали да се развиете бързо.

Куриерът кимна. Бин така и не можа да реши дали жестът е характерен за него, или го е научил от хората.

Едно племе, следващо съветите на своя камък шаман, практикувало жестока евгеника в продължение на петдесет поколения, скрито високо в планините. Когато нападнали, всички други кланове на онази суша били изумени и подчинени, а местните женски искали да се сношават само с мъжките на завоевателите.

Камъкът-свят показа тълпа голи първобитни, кланящи се пред друга група, която беше по-висока, по-изправена, с кожени дрехи, широки носове и гъсти гриви — приличаха повече на самия Куриер.

Междувременно на другите континенти и архипелази други камъни предложили помощ на групите около тях, като ги обучавали и награждавали подчинението им със съвети за лов, за времето, за това как да опитомяват дивите зверове и да одомашняват растения. Всяко племе с божествен кристал било учено да става по-умно, по-яко, по-способно да покори съседите си.

Накрая тези разпространяващи се зони на променени обитатели се сблъскали помежду си. Последвала война! Отначало с камъни и копия, после с оръдия и отрови. Подбуждани да се бият до пълна победа, предците ни изучили изкуството на геноцида.

Бързо сме научили тежък урок. Единственият начин да сключим мир между две племена било да изберем една група ревниви богове, един оракул, и да се отървем от другия. Или да го скрием. Едва тогава оцелелият кристал позволявал двата клана да се смесят и да се размножават, като създават яки хибриди за следващия сблъсък.

Блестящите идеограми симулации показваха как представителите на расата на Куриера стават по-силни, по-бързи, по-високи и по-впечатляващи, въоръжени с все по-сложни и по-сложни инструменти. От подбора на думите Бин долавяше негодуванието на Куриера заради начина, по който предците му са били манипулирани да се бият помежду си. Но ако трябваше да е честен, тази история не изглеждаше по-изпълнена с насилие от човешката.

Даже по-малко! Защото всяка война всъщност постигаше нещо. Решение за твърда посока. Унификация под ръководството на един камък. На един набор „богове“.

И бърз прогрес. Симулираните извънземни — или небесни съветници — получаваха практически познания. Полезни методи, овладени от десетки раси под далечни слънца. С помощта на подобни подсказки предците на Куриера бяха прескочили безброй векове на груби опити и грешки.

Бин се замисли за споровете между Пол Менелауа и Ана Аройо. Искаше му се да бяха тук. Не че се бяха държали приятелски с него. Но техните непрекъснати препирни, аргументи и контрааргументи изясняваха повече неща, отколкото би могъл да си изясни сам. Спомни си един продължителен дебат за ролята на религията в развитието на човечеството.

На всеки континент имало най-различни култове. От Европа и Азия до двете Америки те варирали неимоверно в подробностите на ритуала и вярата, но в същото време били до голяма степен сходни в един аспект… в начина, по който всички ревностно изисквали подчинение, повтаряне на ритуалите, строгото обучаване на децата и ожесточена съпротива срещу примамките на другите секти — като онази, следвана от мръсните диваци в съседната долина.

Какъв термин беше използвал Пол? За идеите, които пускат корени в съзнанието на хората и принуждават тези хора да ги разпространяват?

Заразни меми — изписа иисистентът в дясното му око. — Мислени конструкции, които се предават от човек на човек като вируси и карат всеки гостоприемник да иска да вярва. И да желае да приобщи и други.

Концепцията не беше лесна за схващане. Колкото до легендата за планета Турбулентност, Бин не можеше да потисне завистта си. Поне предците на Куриера бяха имали богове, говорещи ясно и учещи на практични неща, благодарение на които всяко следващо поколение било по-здраво и по-силно. Повечето човешки култури бе трябвало да чакат дълги периоди, през които жреци и благородници бяха твърдели, че нищо не бива да се променя. При тази постоянна консервативна съпротива колко века са били необходими на хората да създадат ферми и пътища, а след това сложни инструменти и училища, по-късно и университети, за да се стигне до истинска наука?

Ииуерът му прие това за истински въпрос.

Homo sapiens съществува 2000 поколения от неолитния ренесанс до създаването на цивилизация.

Преди него Homo neanderthalensis просъществувал 15 000 поколения.

Homo erectus — 50 000 поколения.

Бин устоя на изкушението да изключи за пореден път устройството. Макар и дразнещ, имплантът можеше да му предложи известно предимство, когато най-сетне се изправеше срещу собствениците на механичния морски дракон.

Но… две хиляди поколения? Умът му се сви, неспособен да си представи огромния период, през който човечеството е живяло в невежество, обречено на безброй погрешни стъпки и безплодни отклонения. В сравнение с хората предците на Куриера бяха минали по пряката стълба нагоре. Или направо се бяха качили в асансьор! Бин го написа с пръст.

Симулираният извънземен отвърна:

Прогресът може да е бил по-бавен за вашата раса. По-труден. Не така непрекъснат. Но вие можете да се гордеете, че сте се издигнали сами, благодарение на собствените си усилия.

А нашето бързо развитие си има цена. Под ръководството на затворените в кристали „богове“ браковете и възпроизводството на планета Турбулентност били поставени под стриктен контрол. Съвкуплението ставало единствено с разрешение. Половината мъжки от всяко поколение не можели да имат потомство. Нашите древни предшественици били моногамни, общителни, дружелюбни създания. А после сме станали свирепо конкурентни, прибягващи до всеки трик, за да бъдем забелязани, да получим одобрение от безсмъртните господари в камъните оракули.

Куриерът продължи да разказва историята и стигна до повратната фаза, когато едно-единствено племе, водено от особено ефективен небесен пратеник, се оказало пълен победител и станало доминиращо над по-голямата част на планетата.

Поколение по-късно се появили градовете.

А след пет поколения излязохме в космоса.

И… едва тогава… научихме какво искат боговете от нас.

Бин се напрегна, макар вече да знаеше отговора. Всеки на Земята го знаеше благодарение на Хаванския артефакт. Бин изрисува обобщение с пръста си.

Поискали са да построите още камъни пратеници, милиарди копия… И да прехвърлите в тях пратениците, след което да изразходвате всичките си ресурси, за да ги изстреляте към другите планети.

Куриерът отново кимна.

Това беше сделката, която ни предложиха.

И ние се съгласихме! В края на краищата те бяха божествата, които ни бяха хокали, обърквали, насочвали, измъчвали, обичали и учили още от най-дълбоката древност, до която достигаше колективната ни памет. Дори когато разбрахме какво са в действителност — обикновени кукли, изпратени от същества, обитавали някога далечни светове, — се чувствахме длъжни да продължим напред. Да изпълним желанието им.

Бавно, разбира се, докато изградим общество на познанието и спокойствието…

Но не! Те настояваха, че това трябва да стане наш най-важен, единствен приоритет! Не ни оставяха на мира. Увещаваха ни и ни манипулираха. Докато накрая признаха каква е причината да бързат.

И така се стигна до голямата лъжа…

Черните символи продължиха да минават под повърхността на камъка, но и без това слабият контраст отслабваше още повече. Всички картини на заден план изчезнаха и Бин разбра, че артефактът е почти напълно изтощен. Освен това очите го боляха.

Написа върху овоида ПОЧАКАЙ и ги разтърка. Време беше и за малко вода. Както и за протеиновото блокче, което задъвка бавно, като си даваше по-ясно от всеки друг път сметка колко дребен и незначителен е животът му. Животът на всеки поотделно, ако трябваше да е точен, на целия този огромен и трагичен фон с множество светове. С множество трагични съдби.

Но все пак пътеките на ума му го връщаха към най-важното за него. Към жена му. Към детето му. Трябваше да има някакъв начин да им помогне… да осигури техния живот, комфорт и свобода… докато спасява нещо заслужаващо си от собствената си объркана лоялност. Към Китай. Към д-р Нгуен. Към Куриера. Към човечеството. Към себе си.

Към истината.

Без да осъзнава, Бин беше започнал да пише с пръст, докато мислеше. Осъзна го, когато камъкът-свят светна, но съвсем за кратко и слабо, преди да изчезне в мътната мъгла.

Истина?

Само ме закарай на място, където мога да…

Не успя да прочете края, тъй като роботът подводница изведнъж се разтресе и изподрасканият кристал подскочи от скута му. Ако не бяха тапицираните стени, шумът сигурно щеше да е оглушителен. Докато тясното помещение се гърчеше и извиваше, Бин отправи въпроси към механичния дракон, но не получи отговори.

А после забеляза явна промяна в движенията на морския левиатан. И ъгълът на седалката му като че ли се беше променил. Иисистентът му се намеси отново и даде диагнозата си с една-единствена дума, която заплува в десния ъгъл на полезрението му.

Издигане.

 

 

ОБСЪЖДАНЕ НА СЪДБАТА

Добре дошли в „Реакцията на Повлов“. Аз съм Нолан Брил и замествам редовния ви подбудител госпожица Тор Повлов, която е по следите на важна история. Поне така ми казаха. Ето я и нея, в онзи ъгъл на студиото. Не е помръднала верига или манипулатор от дни. Светлините на нейната консерва-робомобил са зелени и има страшно висока криптирана активност, така че можем да приемем, че Тор броди някъде из Мрежата по някаква следа с нейната първокласна умна тълпа. Наслука, Тор!

Междувременно имаме доста интересна компания за днешната говорилня. Първо, доктор Клотилде Потър-Фериър, заместник-министър на възможностите на ЗС. Тя участва в програмата ни от екваториалната столица на Земния съюз в Суринам. Благодаря за отделеното време, госпожо заместник-министър.

Д-р Потър-Фериър: Няма за какво, Нолан. За виртуалната аудитория на Тор — винаги.

Нолан Брил: Страхотно. Но бъдете готова за тежки въпроси относно новата политика на ЗС за контрола върху технологиите. Някои я оприличават на Войната срещу науката, която бушуваше в Съединените щати преди поколение.

Д-р Потър-Фериър: Сравнението е нечестно, Нолан. Онази кампания беше дело на неколцина милиардери заговорници. Докато това ново начинание…

Нолан Брил: … се задвижва от няколко десетки трилионери? Използващи „спасението на вида“ като повод да елиминират конкуренцията на другите съсловия?

Д-р Потър-Фериър: Глупости. Популистката инерция се трупа от известно време, докато гледахме как „прогресът“ нанася ужасни щети. След това последва ужасният факт, предаден ни от онези извънземни бегълци: че всички планети в края на краищата биват прокълнати от едно или друго изхвърляне. Ако искаме да се надяваме…

Професор Ноозон: Факт ли? Наричате оная приказка факт? Само защото го казват нек’ви си космически кукли? Ама че тъпотия…

Нолан Брил: Споко, Профноо, стига си се палил. Ще имаш шанс да говориш. Дай първо да представя гостите.

Професор Ноозон: Много сори, брато Нолан. Затварям плювалника.

Нолан Брил: Екстра. На тепиха е също господин Хамиш Брукман, автор на лайнометите „Култ към науката“ и „Прогрес-високомерие“, който е тук да пусне поредния забавен довод защо всеки интелигентен човек трябва да се вслуша в историята му, че „Всичко това е моя измислица“.

Хамиш Брукман: Да не би да наричате един милиард души неинтелигентни, господин Брил?

Нолан Брил: Ами, сега ще имате възможност да се обърнете към останалите девет милиарда, които могат да видят със собствените си очи какво се случва в Астероидния пояс…

Хамиш Брукман: Със собствените си очи? Колко от тях имат телескопи в задния си двор? Няколко милиона? А останалите, в това число и „новинарите“ като вас, вярват на думата на разни елити, че там става нещо! На същите ученоглавци и бюрократи, които са лъгали и преди. На кандидат-свещеници, господари и снобарски „тълпи на учени аматьори“, всички с безусловни интереси в приказката за извънзем…

Нолан Брил: Приказка, която вие твърдите, че сте измислили…

Хамиш Брукман: Да… Бях подлъган да го направя. Собствената ми суета…

Нолан Брил: Доста завързан заговор, господин Брукман! Една от многото параноични задевки, с които ни омагьосвахте през годините. Но първо, нека включим и Джонамин Бат Амитаи, съставител на „Рогът на изобилието на Пандора“ и признат авторитет по сценариите на Апокалипсиса. Тя се включва от Рамала.

Джонамин Бат Амитаи: Благодаря, че ми позволихте да участвам въпреки мизерната връзка. Не успях да стигна до студиото ви в Йерусалим покрай разрастващите се бунтове в Мегидо и сраженията между куп фракции за Храмовия хълм…

Нолан Брил: Е, радваме се, че сте в безопасност. По дяволите, и аз едва успях да стигна сутринта до Нюарк! И тук е същата лудница. Мислите ли, че попадаме в сценария „всичко се разпада“?

Джонамин Бат Амитаи: Възможно е, Нолан. Макар че да не забравяме, че има и добри тенденции, които се опълчват на лошите. По целия свят има контравълна в лицето на ГОГ, Дружество Бетсби, Алианс за гражданско споразумение и тъй нататък. Целта на всички тях е спокойно обсъждане…

Нолан Брил: Виж ти, кой би предположил, че експерт по мрачния край ще се окаже най-големият оптимист днес! Починете си за момент след разтърсващото преживяване. Нашият последен гост е неподражаемият професор Ноозон, водещ на „Овладей своята вселена“ и несъмнено един от елитните учени конспиратори, опитващи се да ни убедят, че извънземните кристали са истински и че трябва да се вслушваме, когато предричат Страшния съд. По-леко с патоса днес, става ли, брато?

Професор Ноозон: Хо-хо, Ноланбрил, мой човек. Слава на Ях и Уапу, на всички зрители и надзъртащи на Земята и в космоса. Но не-е-е, не мисля, че светът ще свърши само защото някакви си миризливи симулирани мошеници са паднали от небето, за да ни поучават.

Нолан Брил: Тоест твърдиш, че съществата от Артефакта са истински, че трябва да се вслушваме в тях… но да не им вярваме?

Професор Ноозон: Глей, брато, аз схващам кога някой се пише за бог, за да ни се меси в главите. Онези космически вирусни куклички си имат задачи. Може да не са добри за нас. Време е да сме внимателни, чат ли си? Време е за предпазливост и научна обективност. Но това не означава, че извънземните камъни не са истински, мой човек. Хората казват, че трябва да са се напушили с лоша ганджа или да са абсолютни лъжци…

Хамиш Брукман: Вижте, хайде да…

Нолан Брил: Ами последните новини? Успоредно с мерките за контролиране на науката и технологиите в ЗС американският сенатор Крандъл Стронг призова Хаванският артефакт да бъде поставен под защитата на международна комисия от мъдри граждани, които да го приберат, докато нещата не се успокоят…

Професор Ноозон: Което може да продължи цяла вечност. А и всички знаем, че онзи сенатор си има свои цели. Адски го тормозят от новия Съюз на спокойните възрастни. Те искат той да бъде отзован заради това, че е хахо и самодрусащ се от собственото си възмущение наркоман! Криминализирайте това и светът ще се промени.

Както и да е, стане ли дума за извънземни камъни, да пукна на място, ако реалното ни решение не е в обратната посока!

Нолан Брил: Но, професоре, сблъсъкът ни с извънземни идеи не се ли оказа травмиращ? Няма ли да е по-добре хората да бъдат подложени на по-малко влияние?

Професор Ноозон: Нолан, има два начина, по които обществата реагират на непознати идеи. Първо със страх. Мислят си, че обикновените хора ще бъдат покварени или изкарани от правия път. Че лоши неща ще се настанят в крехките им умове. По-добре жреците и господарите да ги пазят от неправилни мисли. Тоя подход е бил следван от повечето човешки култури.

Другият начин е по-изпълнен с надежда — че хората могат да се справят с новото! Хомо сапиенс е адаптивен вид. Промяната не ужасява. Куражът е превърнал обикновените поданици в достойни граждани. Този втори начин може да е погрешен! Но аз ще остана верен на него, чак до смъртта и Вавилон.

Всъщност голямата ни цел трябва да е решението, сложило край на всички стари суеверия, помрачили живота на предците ни. Повече светлина!

Искате повече истина, отколкото ни казват хаванските извънземни? Тогава съберете повече камъни, какво друго! Я стига, както казват тийнейджърите!