Дейвид Брин
Битие (50)

50.
Предсказание

„Изкуството, което упражнявам, е единствената истинска форма на магия.“

На Хамиш му бяха нужни години да осъзнае това, макар че сигурно го беше подозирал още като дете, докато поглъщаше фантастични романи и играеше интерактивните игри с най-добри сюжети. По-късно, в университета и по време на докторантурата си, докато прилежно изучаваше натруфените закони и заклинания на науката, нещо в цялото това начинание винаги му се бе струвало погрешно.

Не, погрешно не беше правилната дума. А стерилно. Или сухо, безжизнено… разбира се, в сравнение с измислените светове на фантастиката и вярата.

И един ден, когато реши да си спести упражнение по биомедицина и избяга в огромния свят на един малък роман, откри ключ към дилемата си в думите на автора Том Робинс:

Науката дава на човека онова, което му е нужно.

А магията — онова, което иска.

Грубо надценяване? Определено. Но въпреки това Хамиш моментално разпозна важната разлика, която го мъчеше.

„Въпреки цялата си прелест, честност и ефективност в подобряването на живота на хората науката изисква ужасна цена — да приемем онова, което ни казват експериментите за вселената, независимо дали то ни харесва, или не. Науката означава консенсус, екипна работа, градивна, изпълнена с уважение критика и работа с и чрез законите на природата. Науката изисква да произнасяме често омразната фраза Може и да греша.

От друга страна, магията е онова, което се случва, когато убедим самите себе си, че нещо съществува, та дори да не е така. Субективната Истина, побеждаваща незначителните обективни факти. Волята, триумфираща над всичко друго. Нищо чудно, че дори при изобилието на богатства и познания, породени от науката, магията си остава по-популярна, по-вкоренена в сърцата на хората.“

Дали ще се нарича вяра, самоизмама, фантазия или чиста лъжа, Хамиш беше разпознал най-великия талант на вида ни, призива, който обхваща всички култури и времена и се появява много по-често и в много повече племена от безстрастния разум! Съчетай това с достатъчно страстно желание и сместа може да те преведе през най-суровите времена, дори през периоди на пълно отчаяние.

Именно това Хамиш научи от най-добрите небивалици, изтъкани от майстори разказвачи. Да повярва, че може да живее в друг свят, подчинен на различни правила. На по-добри правила от сухите закони на този свят.

 

 

Главоногото се измъкна от току-що отворената клетка бавно и предпазливо. Две от осемте пипала опипаха рамката, после Тарсус подаде кръглата си глава и едното й огромно око, в което блестеше див интелект, огледа басейна. По пясъчното дъно бяха пръснати камъни и палмови клонки. За момент Тарсус проследи няколко риби, които се стрелкаха над нея. Бяха твърде бързи и твърде далеч, за да се опитва да ги улови. Отдавна беше изяла бавните и непредпазливите.

След като се увери, че няма други възможности и опасности, Тарсус изтласка водата от сифона си, измъкна се от клетката и се насочи към единственото нещо, представляващо някакъв интерес. Направена от хората кутия с два капака отгоре.

Всеки път, когато я пускаха, това означаваше, че трябва да изпълни задача — задача, която вече бе изпълнявала много пъти.

 

 

О, разбира се, науката не беше безполезна. Хамиш знаеше, че все още има много работа за вършене в големите лаборатории, където ръчкаха Природата и изкопчваха все нови и нови тайни. За него изследванията всъщност бяха благородно начинание, макар че лесно можеха да бъдат отклонени от правия път.

Само че всяка вечер, още по време на докторантурата, Хамиш усещаше призива на старомодния си лаптоп и героите, които живееха в него. Всеки ден по време на досадните семинари и педантичните лабораторни упражнения в главата му продължаваха да изникват драматични ситуации. И повечето от историите, оживяващи под пръстите му, се въртяха около едно-единствено настойчиво безпокойство.

„Да, експериментът е успешен. Новото устройство изглежда страхотно. И може да допринесе за прогреса и да направи живота на много хора по-добър.

Ами ако нещата се объркат ужасно, дори катастрофално?

Ами ако този път сме прекалили?“

Представяше си лигава плесен, която се измъква от затвора си в лабораторните стъкленици, залива пищящите учени и след това се излива навън и поглъща целия град. Някакво обещаващо ново лекарство можеше да има ужасни странични ефекти със забавено действие и да превърне любимите хора в ужасяващи непознати. Представяше си роботи, които преодоляват всичките си програмирани предпазни инструкции и започват кървава вакханалия, а след това използват някогашните си господари за резервни части. В следващата гробница, разкопана от някой наивен археолог, можеше да има отровни спори или духове. Представяше си как ново хапче против забременяване дава началото на Децата на прокълнатите, в помощ на които се притичват абортирани плодове! Или добронамерени еколози, които съсипват индустрията на планетата и връщат човечеството в нова каменна епоха. Представяше си как търсачите от СЕТИ привличат хищни компютърни вируси, които хипнотизират човечеството и превръщат хората в роби. Вярно, сценариите бяха зловещи и сензационни, но пък това само ги правеше по-лесни и приятни за писане!

Разбира се, винаги имаше водещ герой, който — с гласа на Хамиш — започваше всяка книга с размахване на пръст и отправяне на сурови предупреждения за надвисналата Голяма грешка. Главен герой, който по-късно, когато купчината мъртви се превръщаше в цяла планина, винаги казваше: „Нали ви казах!“

 

 

Тарсус увисна над кутията и с осемте си пипала заопипва полираното дърво. Приближи първо едното си око, после другото и заразглежда новите украшения върху затворените капаци.

Знаеше, че ще й позволят да отвори само едното отделение. Веднага щом избереше капак, другият щеше да се заключи. Не че това имаше значение. Тя винаги получаваше награда (сочен рак), независимо коя вратичка избереше. И въпреки това никога не избираше напосоки.

Отвън се тълпяха лица — човешки лица, притиснати от другата страна на наблюдателното стъкло. Очите им, единственото нещо, което бе сходно с устройството на октоподите, следяха всяко нейно движение. Тарсус имаше чувството, че изборът й е от значение за тях. И затова прилежно разгледа картинките върху капаците, както с очите си, така и с върха на едно пипало.

 

 

Когато кариерата му излетя нагоре с книги, филми, а после и с виртуални адаптации, срещу него веднага скочиха куп завистливи критици. Историите му се основавали само повърхностно на научни факти. Проучванията му представлявали просто събиране на достатъчно богат речник и жаргон, за да направят измислицата му правдоподобна.

Още по-лошото според критиците бе, че Хамиш Брукман игнорирал всички съвременни предпазни средства и нива на отговорност, издигнати от съвестни мъже и жени, за да не се допуснат точно такива грешки като описаните в историите му. Един критик дори твърдеше, че бил открил даже нещо по-сериозно — всяка катастрофа, описана от Хамиш, възниквала поради арогантните му учени злодеи, настояващи категорично за секретност. Без тази съставка повечето от ужасните сценарии в произведенията му можели да се коригират от по-умните глави. В такъв случай нима истинското му оплакване не било, че опасни неща могат да се вършат на тъмно? По стария, донякъде магически начин?

И нямало ли повечето от предупрежденията му да станат съмнителни в един свят с повече прозрачност вместо с по-малко?

Отначало подобни отзиви го засягаха. Но с времето Хамиш се научи да игнорира критиците, дори онези, които го наричаха „предател на науката“. Постигаше го съвсем просто, като включваше тях в следващата си история (с леко променени имена), за да бъдат изкормени в един или друг момент. Това му носеше достатъчно удовлетворение. И ироничното следствие бе, че подходът му позволяваше да остава истински мек и любезен с почти всички в този обикновен реален свят.

 

 

Тарсус не откри в символите никакъв смисъл.

В редки случаи разпознаваше единия или другия набор, когато фигурите бяха оформени като нещо, което й беше известно. Риба, просто изображение на октопод или издължена човешка фигура. Много по-чести обаче бяха ъгловатите емблеми — комбинация от чисти, еднообразни и статични цветове, които хората като че ли предпочитаха… толкова различни от едва доловимите полутонове и сенки, пробягващи по-бързо от мисълта през светлочувствителната кожа на всяко главоного и позволяващи на октопод като Тарсус да се слее с почти всеки фон.

Тези емблеми си бяха тук както винаги, монотонни и безинтересни. Само че този път формите им бяха необичайни. Имаха очертанията на дишащи въздух създания с крайници, които можеха да ги придвижват по сушата.

Фигурите обаче не бяха човешки.

 

 

И тъй, за известно време, особено през годините с Каролин, Хамиш намери известно щастие в игрите с вселени, измислени от самия него — вселени, в които той беше Бог, налагаше сурови наказания за амбиции и суетност, въздаваше правосъдие заради греховното високомерие и възгордяването от технологиите.

Пък и нима цивилизацията не го ценеше много повече като автор на страшни приказки, отколкото го беше уважавала преди като учен?

„И кой съм аз, че да споря с цивилизацията?“

И все пак, докато годините минаваха и гласът му ставаше все по-силен и го превръщаше в лидер в набиращото сила Движение за отказване, се появиха странни моменти, изпълнени с нещо като съжаление.

И това го връщаше тук, в изходната точка, към темата, която се опитваше да прогони от винаги заетия си ум. Посланието на артефакт-пришълците — пришълците, обитаващи виртуалното пространство на Хаванския артефакт.

„Никой не оцелява — уверяваха те. — Не и като органични същества, обитаващи крехката, тънка повърхност на планетите, изложени на безброй опасности отгоре, отдолу и от всички страни. Плюс безбройните опасности, сътворени от самите тях. Този тип живот просто е прекалено крехък, податлив на множество грешки и отклонения. Светове люлки като вашата Земя са чудесни за зараждане на нови разумни раси. Но след това трябва да продължите на по-висок етап от съществуването, защото времето изтича.“

Това го поставяше в затруднение. Една частица от него се чувстваше отмъстена от думите на извънземните. Частта, която винаги бе гледала на цивилизацията и нейната помпозна, самомнителна лудост като на нещо безплодно. Част, която открай време знаеше колко неадекватни са човешките същества. Вид, обречен от самото си появяване, било от Бог, от съдбата или от свадливата си природа.

А сега? След като знаеше, че повечето или всички разумни раси са станали жертва на същия дълъг списък смъртоносни грешки? Това като че ли само потвърждаваше становището му. Всъщност нищо друго досега не беше вляло повече енергия в Движението за отказване, колкото откровението на извънземните. Нови членове и дарители прииждаха към Пророка и каузата му. Привлечени от неговата най-нова и блестяща реклама.

— Извънземните не казват, че всички видове измират… — проповядваше Тенскватава в ефир. — Те казват само, че престават да бъдат забелязвани като амбициозни високотехнологични цивилизации.

— Това означава, че има изход! — продължаваше Пророкът. — Начин да избегнем многото провали и модели на изчезване, описани от извънземните. И този начин е да излезем от играта! Други някъде в космоса, може би много други, сигурно са решили да отстъпят назад от бездната, към която ги тласкат високите технологии. Избрали са да избегнат минните полета, подвижните пясъци и самоубийствения курс, при това по възможно най-простия начин. Като се върнат към старите, по-мъдри пътища. Като престанат да вървят напред.

 

 

Тарсус заразглежда цветните шарки. Една беше назъбена и симетрична, почти като морска звезда. Цветът и текстурата обаче бяха странни, с рязко смесено възприятие, със загатнат вкус, който донякъде приличаше на вкуса на мида със зрънца манганиев окис в черупката.

Другото изображение беше по-обло и приличаше на нещо като медуза. Под пипалото обаче се долавяше неравност, която намирисваше на време… много време, пресечено и застояло.

Изображенията изобщо не я интересуваха, но тя знаеше, че трябва да ги изучава и после да избере едно уж като предпочетено, в противен случай капаците нямаше да се отворят. Затова опипваше хартията, взираше се в нея, дори използва клюна си, за да я опита, докосваше я с език и се чудеше какви ли неща се крият зад смляното дърво и водонепроницаемата паста…

… и после избра.

 

 

Възбудено мърморене изтръгна Хамиш от унеса му и го върна в настоящето. Повечето зрители в Центъра за главоноги и делфини се бяха лепнали на стъклото, отделящо ги от големия аквариум, в който прочутият октопод предсказател най-сетне бе избрал единия от двата отвора, всеки от които символизираше алтернативно бъдеще.

Тарсус се беше добрала до рака и го разчленяваше с удоволствие, без да обръща внимание на отчаяната му съпротива и щракащите му щипки. Д-р Нолан, която се грижеше за нея, обяви резултатите с видимо задоволство.

— Тарсус проговори. Съгласно избора й нашето инвестиционно дружество купи десет хиляди жетона-акции на Чикагската борса за предвиждания и се обзаложи, че Международната контактна комисия ще остане в патово положение най-малко още седмица и ще забави препоръките си за това какво трябва да се прави с извънземния артефакт. Предвид това, че Тарсус предсказа вярно при девет от дванайсетте си опита, което е много над статистическата вероятност, очакваме другите инвеститори да последват примера ни. А сега ви каня в зоната за отдих, където ще ви бъдат поднесени закуски и напитки, а аз ще отговоря на въпросите ви.

Тълпата последва д-р Нолан, но Хамиш изостана. Беше се вкиснал. Това трябваше да е неговата сутрин с Тарсус. Уговорката му за лична среща с осмокраката врачка беше отхвърлена, за да могат да зададат на октопода поредния глупав и безполезен въпрос за Хаванския артефакт.

„А само преди няколко седмици нямаше и да си помислят да се отнесат по такъв начин с прочутия Хамиш Брукман.“

В края на краищата какво значение имаше дали онази шумна тълпа учени, умни глави и политици във Вирджиния се колебаят относно доклада си? Щом светът е тръгнал надолу по спиралата към хаос, лудост или отчаяние, как някое публично изявление можеше да промени нещата?

Всъщност Хамиш си беше уредил срещата с Тарсус още преди няколко месеца, когато никой не знаеше за пълните с виртуални извънземни кристали. По времето, когато най-голямата му грижа бе издирването на Баската химера, невръстния син на Агурне Арриксака Бидарте. Търсене, което сега изглеждаше второстепенно, дори маловажно.

Днес беше възнамерявал да зададе на Тарсус съвсем различен въпрос. Нещо много по-актуално, дори лично.

А ако това ядосаше Тенскватава?

„И какво от това. Нека си търси неандерталчето без моя помощ!“

Чувствата му бяха още накърнени заради онова събиране на елита в Швейцария, когато лидерът на Движението за отказване не го допусна до основното събитие — показването на най-голямото съкровище на Рупърт Глаукъс-Уортингтън, кристалния череп от космоса. Хамиш щеше да пропусне всичко, ако не беше намесата на някаква загадъчна трета страна. От онази вечер чувстваше как лоялността му намалява. Не ставаше въпрос за вярата му в Движението — тя си оставаше все така твърда. А за склонността му да остави всички решения да се вземат от един лидер.

Лидер, който сега укрепваше съюза си с трилионерите.

„Е? — възразяваше онази негова част, която играеше ролята на адвокат на дявола. — Има ли някаква друга група, която може да осъществи целите на Движението? Отказването е невъзможно при демокрация. Трилионерите поне имат опит в управляването на големи начинания и вземане на решения зад кулисите. Историята показва, че единствено олигархията може да потисне главоломното развитие на технологиите. А конференцията в Швейцария показа, че елитът гледа сериозно на новите си отговорности.

Пък и какъв друг избор имаме?“

Човечеството можеше да оцелее единствено чрез отхвърлянето на пътя на извънземните. Чрез връщането към корените. Към обществения модел, управлявал всяка цивилизация освен тази.

И все пак…

… и все пак неговата роля и положението му в тези събития с всеки ден ставаха все по-маловажни. Дори когато се обръщаше към него за съвет, Пророкът сякаш го правеше грубо и дори проформа. И Хамиш започваше да осъзнава нещо горчиво, но вярно.

Не искаше да се превръща в поредния учен лакей на новата олигархия.

Опипа малкия запечатан контейнер в джоба на сакото си. В него имаше една-единствена контакт-ИИ леща. Ако си я сложеше, можеше отново да се свърже със загадъчните непознати, които го бяха упътили през залите на огромното имение на Рупърт Глаукъс-Уортингтън и през тайните проходи, за да стане свидетел на действията на Новите господари. Да види с очите си как Рупърт и другите като него реагират на неочакваното. И този момент го беше променил.

В израженията им на тъпа изненада не беше видял образа на мъдри лидери. Те не бяха владетелите философи на Платон, а зашеметени и невежи вкопчили се в предубеждения хора, толкова способни да извършат огромни грешки, колкото и всеки друг.

„Тоест не са по-квалифицирани от мен да определят пътя на човечеството, нали?“

Но преди да проследи тази идея по-нататък, Ригълс, иисистентът в ухото му, заговори:

— Хамиш, отнася се до Роджър Бетсби. Нали каза да те държа в течение, ако стане нещо.

Хамиш примигна.

„Бетсби? О, да бе.“ Аферата Стронг. Въпросът беше изглеждал наистина належащ — да спаси кариерата на един абсолютен кретен от Сената, който между впрочем я беше съсипал сам. Сега това му се стори толкова… ПА — преди Артефакта. Вярно, Стронг още можеше да е полезен при формулирането на правилната политика за новата ера. Но първото, което мина през ума на Хамиш, бе, че с нетърпение очаква да се изправи още веднъж срещу пъргавия ум на доктора.

„Бетсби? Какво е станало?“ Усмихна се като човек, който се наслаждава на следващия хитър ход на достоен противник на шах.

Бръкна в джоба си, извади виртуалните очила, сложи си ги и нареди на Ригълс:

— Покажи ми.

И макар да очакваше нещо неочаквано, онова, което се появи пред очите му, го парализира.

 

 

ПОСМЪРТНАТА ИЗПОВЕД НА ЕДИН ЗАТВОРНИК

Ако гледате това, значи съм мъртъв, изчезнал или съзнанието ми е дотолкова променено, че вече не мога да въвеждам ежедневно сложния стоп-код на това мое последно обръщение към света.

Казвам се Роджър Бетсби. Аз съм… или бях… лекар в една от големите бежански общности в окръг Възраждане на Детройт. Мигнете тук и моят хомункулус ще ви покаже кой бях и какво защитавах. Обзалагам се обаче, че за вас е по-интересно да чуете посмъртното ми изявление.

Започвам с изповед. На дванайсети октомври миналата година, представяйки се за сервитьор в клуб „Първите американци“, сипах определено вещество в напитката на сенатор Крандъл Стронг. ТЕЗИ връзки са видеозаписи, показващи как го правя. Има също клипове, разпространени от десетки новинари, на последвалата реч на сенатора, която той започна по обичайния начин с тих и мек глас, но скоро се разгорещи, докато изброяваше дългия си списък оплаквания и недоволства.

С растяща възбуда Стронг заклеймяваше сегашния американски Конгрес заради отхвърлянето на пълното финансиране на Втория закон за репарациите. Отвращаваше се от сегашната администрация заради това, че е дала повече правомощия върху околната среда на ОНЕПА. Ругаеше канадците за ограничаването на имиграцията в Новите земи и съдилищата за възпирането на обезщетенията, спечелени от Жертвите на топенето в процеса им срещу Кликата на отричащите.

Както обикновено, не след дълго той мина от обикновените обществени, юридически или политически врагове към онези, които отдавна провъзгласяваше за истински злодеи — всички кандидат-„боготворци“, използващи технологиите и науката, за да съперничат на силата на Всемогъщия.

Милиони гледаха речта му, която — както обикновено — вървеше към многословна и яростна тирада. Само че този път тя мина отвъд тирадата и стана неуправляема! Вместо да запази приповдигнато, но контролирано ниво на праведен гняв до гръмовния край, речта му стана взривоопасна, расистка и порнографска дори за стандартите на Крандъл Стронг.

Можете да видите прехода, горе-долу на осмата минута (ето тук), когато сенаторът започва да изглежда объркан, да облизва устни и да ги стиска здраво. От този момент започва да жестикулира по-драматично от обичайното и да удря с юмрук по катедрата. Забележете как гласът му става все по-гръмък, възраженията му все по-цветисти, а обвиненията му все по-тежки. Но обърнете внимание, че всичко това върви с изражение на объркване, безпокойство и нещо друго… растящо усещане за трескава нужда.

Обичайната му предизвикателна реч винаги започва със злободневни политически оплаквания, след което той продължава към заклеймяване на модерните времена и технологичния „прогрес“, за да кулминира в призиви всички тези проблеми да бъдат решени от по-добри и по-мъдри управници. Само че този път гладката последователност и преминаването от нормален разумен тон към страстно възмущение изглежда необичайно.

Виждате ли? Личи си, че знае, че нещо не е наред. Реакцията му обаче не е да приключи по-рано и да потърси помощ. А да продължи. Да вдигне залога. Да качи мизата и да я контрира. Става все по-разпален… после холеричен… и накрая направо апоплектичен!

Сигурно вече сте се досетили, че нямам високо мнение за този политик. Смятам го за злонамерен демагог от най-долна порода. Освен това не харесвам гледните му точки по широк кръг проблеми. С пробутването на моето променящо съзнанието вещество обаче аз не целя дискредитирането на Движението за отказване. Мисля, че становищата им са погрешни, но те имат законното право да изказват гледната си точка и да я защитават обосновано пред всички нас. Кой знае? Може отчасти дори да са прави за съдбата на човечеството.

Не, през онзи ден аз проведох медицински експеримент. Ако сенатор Стронг не страдаше от поддаващо се на диагноза умствено заболяване, опиатът, който му дадох — и който е напълно законно вещество, — нямаше да има абсолютно никакъв ефект. Сенаторът щеше да изнесе обичайната си драматична и нелогично полемична реч без никакви необичайни обрати.

Защо тогава веществото го доведе до необуздана ярост и го накара да изрече какви ли не епитети и серия ужасни расистки брътвежи?

Да върнем записа на мястото, когато на лицето на сенатор Стронг се появява онова озадачено изражение. Виждате ли? Прилагам и анализ на цвета на кожата му. А сега добавям и графика на гласа му. Сравнете добавките с тези други кадри, взети от подобни речи в почти същия момент, когато той започва първото си голямо полемично кресчендо. Първото му драматично удряне по катедрата.

В тези други речи данните от анализа показват, че той получава прилив на силно удоволствие от момента. И да, това е характерно за драматичните екстроверти. Обърнете внимание обаче на речта му от дванайсети октомври. Приливът, внезапната вълна на радост, отсъства. Оттук и обърканото му изражение. Ясно е, че е разчитал на обичайната доза удоволствие от пламенното разобличаване на враговете си.

И след като дозата не идва, каква е реакцията му? Просто да продължи речта си, да изпълни задачата си с професионализъм и да постигне целта си? Или да се оттегли, понеже нещо не е наред, и да прецени отново ситуацията?

Не. Той не направи нито едното, нито другото.

Вижте как вместо това започва да удря по-силно. Втурва се напред, скърца със зъби между изреченията, ръмжи, дори изкрещява същите думи, които в други случаи изговаря с много по-премерен гняв.

Можете ли вече да видите ефекта на опиата, който му дадох? Той не е причинил бурната му страст или загубата на контрол, нито има някакви други известни ефекти върху съзнанието или преценките му.

Веществото просто потиска химично-хормоналното удоволствие, което сенаторът обикновено получава от праведното си възмущение! Само това и нищо повече.

А сега мигнете тук и потърсете „анхедониум“. Това е разработен наскоро заместител на налтрексона, който отдавна се използва за потискане на въздействието на хероина и други водещи до пристрастяване вещества. Анхедониумът съдържа акумбенол, който блокира рецепторите на допамин само в нуклеус акумбенс и в две други внимателно подбрани области. Лекарството се използва все повече в клиниките за наркомани като моята в Детройт. Простият му ефект е да прекъсне подсилващия цикъл на повечето пристрастявания.

Почти всеки навик може да се нарече „пристрастяване“, ако повтарянето му се подсилва от човешкия мозък чрез ритмично отделяне на предизвикващи удоволствието съединения. Сам по себе си този процес не е вреден. Тъкмо обратното, той е дълбоко човешки и изключително важен за нас! Удоволствието, основаващо се на подсилване чрез повтаряне, е отчасти отговорно за нашата силна връзка с децата ни, със съпрузите и съпругите, с тенденцията да обръщаме внимание на музиката, красотата или на блестящото упражняване на овладяно умение. То допринася за радостта, която някои получават от молитвите. Това са някои от добрите и благотворни неща, към които се пристрастяваме с радост.

Напоследък експертите започнаха да гледат на наркоманията като на заблуждаване на този нормален човешки процес. Хероин, екстази и лунна прах — всички те предлагат преки пътища към механизмите на мозъка, които имат съвсем истинска еволюционна функция. Само че тяхната груба, подобна на удар с чук атака върху процеса удоволствие-подсилване рядко помага за подобряване на живота… и дори по-често го съсипва.

Сега знаем, че има и други начини за заблуждаване на тази система. При някои хора хедоничното удовлетворение може да се постигне просто чрез проникване в определени рамки на съзнанието. Например цикличната доза при хазартните игри може да е истинско пристрастяване и отказването от хазарта изисква толкова усилия, колкото и отказването от кокаина. Търсачите на силни усещания, запалените геймъри и „магьосниците“ от Уолстрийт показват подобни модели на поведение. Хванат ли се веднъж на хорото, те просто не могат да се пуснат от него. По-мека версия се наблюдава при спортните запалянковци…

… а има и такива, които могат да се нарекат пристрастени към негодуванието. Хора, които редовно се друсат с увереността в собствените си морални принципи и лицемерна праведност. Познавате този тип — всички го познаваме. (Всеки нормален човек е ставал свидетел на това, за което говоря, когато играе някаква роля пред огледалото!)

Всъщност мнозина ще обвинят мен в лицемерна праведност заради онова, което направих на сенатор Стронг! Да, направете го. Изучете живота ми и вижте дали добрите ми дела и ясната ми позиция отговарят на модела на пристрастяване. Възможно е.

Но в случая не става дума за мен.

Преди години, когато медицинската общност обяви, че праведното възмущение може да бъде пристрастяване, сериозно като всяка наркомания, очаквах обществото да си вземе бележка. Мислех си, че милионите скромни и разумни хора ще престанат да слушат онези разпалени гневни наркомани, онези есери, които постоянно бълват омраза, религиозни и параноични мании от катедрите отляво и отдясно. Вярвах, че след като механизмът вече е разбран, това ще обезсили гневливите, които отказват да разговарят разумно, и вместо на тях хората ще обърнат повече внимание на онези, които искат да действат разумно. На онези, които слушат съседите си и могат да предложат разумни решения за различните ни проблеми.

На онези, които предпочитат положителните игри.

Нима този вече доказан научен факт няма да подрони позицията на безумците, които съсипват аргументите и разговорите в обществения живот, като представят противниците си като абсолютно въплъщение на злото, срещу което се изправят те с фарисейската си доброта? Нима доказването, че яростта им е следствие на наркотично вещество, което отделят в собствените си мозъци, няма да сложи край на кариерите им?

За мое разочарование повечето медии до голяма степен игнорираха това откритие. Но пък в края на краищата те се хранят от дихотомията „ние срещу тях“ и поляризацията на становищата. Медиите не виждаха никаква изгода в преминаването от конфликти към разумни дебати. Та те са толкова скучни!

И така осъзнах, че за да могат хората да разберат значението на това научно откритие, трябва да се случи събитие, което медиите да не могат да игнорират.

Трябва да има пример. И затова осигурих такъв.

Защо сенатор Стронг полудя при изнасянето на онази реч? И защо остана в това състояние няколко дни? Не му беше дадена никаква променяща съзнанието отрова. Той погълна лекарство, което просто блокира обратната връзка у пристрастените. И когато не получи обичайното удоволствие от праведния си гняв, той вдигна нивото на омразата си в търсене на тръпката.

И когато това не стана, той вдигна нивото отново и отново, точно както правят наркоманите. Дори за миг не си помисли: „Може би е по-добре да спра“, а продължи да се носи все по-бързо и по-бързо към ръба, досущ като наркоманите, без да обръща внимание на последиците, само и само да намери удовлетворението си. Да почеше обичайния сърбеж, който вече не бе в състояние да контролира.

Това е. Това беше моят замисъл и експеримент.

Това, че проработи, е безспорно.

Не може да се отрече също, че наруших закона, както и моралните принципи на професията си. Дадох законно лекарство за надлежно диагностицирано заболяване… но го направих по неморален и незаконен начин, без да се консултирам с пациента си и без да го предупредя за възможните резултати. И заради тази своя постъпка би трябвало да вляза в затвора. Разбира се, готов съм да приема наказанието си с радост, според традицията на Ганди и другите велики мъченици.

Само че всичко вече е свършено. Сенатор Стронг не може да избяга от обвинението за ужасното си представяне, като повтаря, че е бил дрогиран. Мненията, които той изрази, са си изцяло негови и никой не го е принуждавал да ги изразява. Поведението му беше поведение на наркоман — термин, който обществото с право презира.

Най-важното е, че сега милиони ще се замислят за всичко това. Ще гледат с различни очи всички уверени в собствената си правота наркомани около себе си — дори онези, чиито мнения споделят! Ще видят как такива хора използват неуморната си страст и пристрастяване, за да застанат начело на повече групи в целия политически и обществен спектър, как превръщат споровете в джихад, а преговорите — в жестока война между добро и зло… или на зло срещу добро.

Вие и вашите съседи никога няма да гледате по същия начин на трескавата страст на екстатичния гняв. Сега ще виждате и ще разпознавате симптомите на заболяване — почти същите, които се виждат у пушещите крек или опиум.

И може би ще се почувствате достатъчно силни, за да накарате негодуващите кресливи политици да се засрамят. Може дори да решите да обедините сили с другите умерени, разумни и здравомислещи хора, за да си върнете ценния дар на нашите прадеди. Силата на спокойното съвместно разсъждаване. Ако това се случи, ще приема наказанието си спокойно. Като мъченик за разумната зрялост.

Освен ако този стремеж към драматично мъченичество не е моят собствен начин да си получа дозата! Признавам, че това е възможно. Всеки честен човек би трябвало да го признае.

Но пък ако гледате този запис, то аз най-вероятно съм мъртъв. Така че ще съм още по-маловажен от когато и да било.

Както и да е, изобщо не правя всичко това заради себе си. Нито дори заради сенатор Стронг.

А заради нас.