Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Битие (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Existence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe
Корекция
Dave (2014)

Издание:

Дейвид Брин. Битие

Американска, първо издание

Превод: Венцислав Божилов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Анна Балева

Формат: 60/90/16

Печатни коли: 49

 

Печат: „Полиграфюг“ АД — Хасково

ИК „Бард“ ООД, 2012 г.

 

ISBN: 978-954-655-349-2

История

  1. — Добавяне

66.
Цена за приемственост

— Ъ-ъ-ъ, Тор, будна ли си? — изпращя радиото в мандибулата й и тя вдигна очи от доклада си, погледна през наблюдателницата и видя вързания Гавин да се носи далеч от кораба, до една дълбока яма, където се намираше скритата от слънцето разрушена корабостроителница. Заобиколен от роботи събирачи, Гавин изглеждаше почти като човек, ръководещ по-простите, непритежаващи граждански права машини.

Тор тракна със зъби.

— Да, намирам се в контролната зала и изпълнявам домакински задачи. Намери ли нещо интересно?

— Би могло да се каже. — Партньорът й отново говореше сардонично. — По-добре остави „Уорън“ на автопилот и домъкни хубавото си биологично дупе тук долу, за да хвърлиш едно око.

Тор потисна острия отговор и си напомни да запази търпение. Дори при органичните човеци юношеството не продължава вечно. Е, не винаги.

— Дупето ми е затворено в гел и титан, който е по-як от твоя лъскав гъз — отвърна тя. — Както и да е, идвам.

Полуразумният автопилот на кораба прие командата, а Тор побърза да се пъхне в скафандъра си — набор добавки, които лесно се закачаха за животоподдържащата й капсула — и тръгна към люка, все още раздразнена от насмешливото поведение на Гавин.

„Всичко си има цена — помисли си. — Включително инвестицията в бъдещето. Типът личност на Гавин е нов и трябва да се правят отстъпки. В дългосрочен план нашата култура ще стане тяхна. В известен смисъл ние ще продължим напред и ще се развиваме много след като ДНК стане отживелица.“

И въпреки това, когато Гавин се обади отново и саркастично се поинтересува какви телесни функции са я забавили. Тор се запита:

„Какво стана с изпълнените с обич машини?“

Не можеше да сподави носталгията си към дните, когато роботите дрънчаха, а компютрите изпълняваха заповеди.

 

 

САМОТНОТО НЕБЕ

Нека пресъздадем логиката на онези философи от миналия век в един въображаем разговор, сякаш двама от великите са тук при нас и спорят.

 

Джон фон Нойман: Независимо дали някой ден ще стане възможно живи хора да пътуват между звездите, или не, коя любопитна раса би могла да издържи на изкушението поне да изпрати свои механични представители? Заместители, програмирани да изследват и да казват „здрасти“?

Първите примитивни сонди, напуснали нашата система — „Вояджър“ и „Пайъниър“, — демонстрираха това желание, отнасяйки със себе си прости послания, които да бъдат дешифрирани от други същества много след като създателите им са се превърнали в прах.

Бяха направени и предварителни проучвания за по-сложни мисии, най-напред през седемдесетте години на двайсети век от Британското междупланетно дружество. През първото десетилетие на двайсет и първи век НАСА финансира програмата „Столетен звезден кораб“. Сред разглежданите въпроси са как да се създадат машини, способни да изминат огромни разстояния и после да използват местни ресурси на някоя далечна система, за да създадат и изстрелят още сонди към още повече цели.

Ако изпратим дори веднъж вълна подобни представители, от този момент нататък посланиците ни няма да познават граници. Техните потомци ще отнесат поздрава ни до най-далечните кътчета на космоса.

Нещо повече, всяка цивилизация, която е достатъчно подобна на нашата, със сигурност би направила същото.

 

Представям си как Фон Нойман казва това с оптимистичната увереност на добре обоснованата логика само за да чуе киселия отговор.

 

Енрико Ферми: Може би. Отговори ми обаче на това — ако самовъзпроизвеждащите се сонди са толкова ефективни изследователи, защо досега не сме чули „здрасти“ от подобни великолепни машини?

Не би ли трябвало вече да ги има? Прапрапрадъщери на първите устройства, изпратени от извънземни цивилизации, изпреварили нашата с милиони години? Здрави и построени да чакат търпеливо цели епохи, те със сигурност биха ни забелязали — и отговорили с готовност, — когато за първи път използвахме радиото!

Да предположим, че някой спотайващ се пратеник случайно се повреди. Не би ли трябвало през четирите милиарда години, откакто съществува Земята, да са се насъбрали още много други? Но въпреки това ние не чуваме поздрави за присъединяването ни към общността на пътуващите в космоса раси.

Има само едно логично заключение. Никой преди нас не се е развил достатъчно, за да изпраща подобни неща! Нима не сме принудени да заключим, че сме първият любопитен, общителен, технологично развит вид в Млечния път? И може би единственият завинаги?

 

Логиката на тази Хипотеза за уникалност изглеждала толкова убедителна, че все повече и повече учени се отказвали от идеята за контакт с извънземни. Особено като се има предвид, че след десетилетия прослушване на космоса радиотелескопите ни засичали единствено звезден шум.

Разбира се, нещата в крайна сметка се промениха и направиха на пух и прах всички тези предварителни концепции. Започвайки с Първия артефакт, ние най-накрая се срещнахме с междузвездни пратеници — кристални яйца, натъпкани със софтуерни същества, които най-накрая ни осигуриха отговор.

Потискащ, но прост отговор.

Подобно на някакво живеещо милиарди години растение, всеки населен свят ражда цвят — цивилизация, която създава семена, за да ги разпръсне във вселената, преди цветът да умре. Семената могат да се нарекат „самовъзпроизвеждащи се космически сонди, използващи местни ресурси, за да изработят още копия на себе си“… макар и съвсем не по начина, по който си го е представял Джон фон Нойман.

В тези кристални космически вируси логиката на Фон Нойман е изкривена от природата. Ние живеем във вселена, която е пълна с „послания“ и мъртвешка тишина едновременно.

Или така изглеждаше.

Но после, при една отчаяна мисия до астероидите, ние открихме доказателства, че истината е… сложна.

Тор Повлов