Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Битие (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Existence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe
Корекция
Dave (2014)

Издание:

Дейвид Брин. Битие

Американска, първо издание

Превод: Венцислав Божилов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Анна Балева

Формат: 60/90/16

Печатни коли: 49

 

Печат: „Полиграфюг“ АД — Хасково

ИК „Бард“ ООД, 2012 г.

 

ISBN: 978-954-655-349-2

История

  1. — Добавяне

87.
Възможност за сънуване

„Какво не-виждам?“ Джералд знаеше, че не бива да пита. Че това е все едно да обръща внимание. А всъщност се мъчеше да гледа настрани.

Вече беше станал доста добър във физическата част — отклоняване на погледа, избиране на някаква друга част в коридора, в която да се взира от подходящия ъгъл, така че естественото сляпо петно в лявото му око да се носи по дължината на въпросния коридор. Този номер беше лесен, след като му хванеш цаката. Вярно, мозъкът му продължаваше да съединява шевовете, опитваше се да игнорира малката липсваща зона, но колкото и умела да е мозъчната кора на човека, тя не може да вмъкне онова, което ретината не вижда.

Джералд си припомни една история за средновековен владетел, който обичал да прави този трик по време на скучното раздаване на правосъдие — извръщал поглед, за да може сляпото петно на окото му да застане над главата на молителя, като по този начин мислено обезглавявал досадника.

Разбира се, Ика и Хайрам искаха от него да постигне повече от просто изместване на окото. И дори от „игнорирането“ на тази малка част от коридора. Според някои тантрически легенди всеки, който бил обучен достатъчно, за да не съзерцава определено нещо, човек или идея в продължение на цял ден, можел да овладее въпросното нещо, човек или идея.

„Глупости. Ако простото пренасочване на вниманието беше достатъчно, разните будисти и други подобни щяха да си приказват с коблита от векове.“

Не-гледането беше само част от номера. Началото.

„Освен ако това не е просто номер. Като да изкрещиш на някого: «Хей! НЕ мисли за слон!»“

Не би се учудил на подобна шега от страна на Ика и Хайрам. Аутистите и неандерталците обичаха да се майтапят с хомо сапиенс с твърденията си, че имат достъп до безкрайни запаси от „древна мъдрост“, недостъпна за ордите обикновени наследници на кроманьонците, плъзнали из цялата Земя и близкия космос — номер, на който се бяха хванали милиони лековерници.

„Чувам, че делфините също го правят.“

Ами ако твърденията им бяха истински, а не само представление? Нима обединените разклонения на човечеството нямаше да се нуждаят от цялата мъдрост, до която можеха да се доберат? Уви, при милиард граждани, настояващи да бъдат качени в кристали, друг милиард, който гръмогласно се отричаше от науката, и още няколко милиарда, които бяха просто уплашени, какъв беше шансът да се постигне консенсус за каквото и да било?

„Поне не можем да се оплачем от липса на хитроумни планове.“

Подобно на уникалната идея на Емили за използването на технологиите на Сондата майка. Замисъл, който се обръщаше към древна мечта, която беше лъжа, и превръщането й в истина. Истина, която на свой ред би могла да помогне за изобличаването на лъжците…

Нещо в този унес явно беше тръгнало в правилната посока, защото изведнъж усети някакво тайнствено присъствие. Тръпки по гърба, които му казваха, че не е сам в тихата част на леко заобления коридор. И заедно с това… странно усещане за одобрение.

Разбира се, веднага щом го забеляза, нещото започна да избледнява. Затова Джералд бързо се насочи към друга тема. Извърна вниманието си от евентуалното кобли.

„Защо аз? Защо сега?

Защо Ика и Хайрам така настояват да го опитам, докато корабът ни навлиза все по-дълбоко в опасна територия? Как мога да съм по-добър кандидат от по-младите членове на екипажа с техните по-пъргави умове?“

Нещо в нищото се промени — усети го смътно като кимане. Задаваше добри въпроси. А сега бе ред на предположенията.

Защото беше прочутият пътешественик Джералд Ливингстън? Изпитан от космоса, времето и извънземните артефакти демони. Човекът, уловил с ласото си древен пътешестващ между звездите кристал и донесъл у дома ужасна новина за галактиката, а след това помогнал за намиране на начините за заобикаляне на опасността.

Почитан командир и воин. Помогнал на човечеството да овладее Слънчевата система. С лице, отпечатано върху десетки пощенски марки… макар и с малко по-рязко очертана челюст и по-прав нос от тези в огледалото, както и без никакъв намек за несъвършеното, ограничено създание, което се спотайваше зад тези очи. Всяка отделна част от легендата изглеждаше необещаваща.

А цялото? Направо нелепо!

„Но аз знаех всичко това. Просто извадих късмет. Още от момента, когато видях нещо съмнително в обекта, който с Хачи уловихме с въжето…“

Сега разпозна същото чувство. Потръпване в основата на гръбнака. Някакво странно разпознаване. Замисли се трескаво, като продължаваше да отклонява вниманието и погледа си от онази част на коридора.

„Другите поколения биха приписали всичко на намесата на боговете… или на Бог. Или да се позоват на вездесъщата «съдба». Човешкото его вижда удобните връзки, които отговарят на предубежденията ни, на безобразното ни чувство за собствената ни важност, игнориращо всички изключения.

А науката клони в обратната посока и ни учи да се освобождаваме от субективизма. Да премахнем нагласата от наблюдението. Добро и зряло учение…

… но не трябва ли да се оглеждаме поне с крайчеца на окото за странното и необяснимото? За нещата, които са прекалено добри или прекалено лоши, за да са истина?“

Движение в сляпото петно.

Не би трябвало да има движение. В ретината нямаше клетки, насочени в онази малка част от коридора. Но Джералд въпреки това зърна нещо, позволи му да се оформи, без да очаква…

… и се сви от внезапното силно усещане — мигновен, сякаш електрически отпечатък върху съзнанието му. Мимолетен образ на тясно заострено мъхнато лице с дълги мустаци, навита опашка и черни блестящи очи…

— Порфирио — прошепна той. Плъхът бог на Мрежата. Митичен, но въпреки това почитан от безброй групи, индивиди и ИИ на Земята и в космоса, групи, които заделяха една милионна от битовете си за божеството патрон на качените във виртуалната реалност същества.

Джералд прекъсна транса си, разтри очи и отново погледна към коридора, този път с цялото си внимание. Там нямаше нищо. Нищо освен прашинки, задържани по пластмасовия под от статичното електричество и центробежната сила.

„Това не беше кобли“. Беше прочутият малък софтуерен гризач, точно както би го сънувало подсъзнанието му! Илюзия, родена от въображението и умората. Явно на някакво друго ниво Порфирио представяше различно обяснение за житейската история на Джералд. Обичайната обсебваща мисъл — че всичко това може да е симулация.

„Дали при следващото си събуждане няма да открия, че живея в някакъв кристален свят, обречен да се носи из огромната пустиня между звездите? Или вече потънал в тинята на някакво море на друга планета? Дали тази моя реалност като легендарен герой и командир на могъщ кораб е мястото, на което отива умът ми, за да избяга от някаква ужасна истина?

В такъв случай трябва ли да се опитвам така настоятелно да ръчкам «реалността»? Или да се събудя? Не е ли по-добре да оставя нещата на мира?“

Добър въпрос.

Но характерът си е характер. Личността си е личност. И Джералд знаеше какъв трябва да е отговорът за човек от неговия тип.

„И още как. Винаги се опитвай да се събудиш.“

 

 

Разсмя се.

Достатъчно.

За лова на коблита на Ика можеше да отделя само по няколко минути от време на време, докато отдаваше всичките си сили на борбата в момента. На битката за човечеството. За Земята. И може би за нещо повече.

„Все пак човек може да върши много неща. Да бъде много неща.

Така че ще се върна — обеща той на пустата част от коридора. — И няма да забравя.“