Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Битие (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Existence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe
Корекция
Dave (2014)

Издание:

Дейвид Брин. Битие

Американска, първо издание

Превод: Венцислав Божилов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Анна Балева

Формат: 60/90/16

Печатни коли: 49

 

Печат: „Полиграфюг“ АД — Хасково

ИК „Бард“ ООД, 2012 г.

 

ISBN: 978-954-655-349-2

История

  1. — Добавяне

55.
Семейно събиране

Война бушуваше в голяма част от Слънчевата система.

Изглеждаше безсмислено да бъде пазена в тайна — никой не можеше да закрие небето. „Аргус“, „ХевънОх“, „Бъгай“ и няколко други мрежи на астрономи аматьори съобщиха за внезапни компактни експлозии далеч отвъд земната орбита. Скоро най-добрите телескопи забелязаха йонни следи на мощни лазерни лъчи, пронизващи черното пространство от една точка до друга и изпаряващи носещи се в пустотата обекти. Отначало всички мишени изглеждаха точки в орбитата, където бяха засечени призивните сигнали преди около седмица.

След това загадъчните стрелци откриха огън едни срещу други.

 

 

За Мей Лин всичко това бе прекалено шантаво, за да се замисля за него — беше прекалено далеч от всичко, което я бе засягало в живота й. От смазващата бедност в платата на Синдзян до Хунанското земетресение и пожара, който бе оставил белези по лицето й, през продължителната и тежка работа, когато бършеше челата и задниците на малки императори… чак до онзи кратък лъч надежда, когато двамата с Бин замислиха големия си план — да си създадат свое местенце в надигащия се океан.

Явно океанът не беше единствената сила, донасяща потопи на промяна. Месеци наред всички приказки за „извънземна инвазия“ бяха съсредоточени върху образи, думи и идеи, тъй като Хаванският артефакт можеше единствено да говори и убеждава. Но сега в царството на разбитите планетоиди се появиха мрачни величия. И контактът вече не беше само абстракции.

„Ще има ли изобщо място, което да е безопасно?“ — питаше се Мей Лин. Особено след като нейният водач, детето Ма И Мин, й показа какво се е случило с дома й: извика въздушна снимка на естуара на Хуанпу, помогна й да открие нужното място и увеличи образа на потопеното имение, което тя и съпругът й бяха изчистили и надградили с толкова труд.

От него не беше останало нищо.

По-ранните снимки разказаха историята. Първо бяха пристигнали катери на въздушни възглавници, от които се изсипаха облечени в черно мъже и взеха всичко, което представляваше интерес за тях. После, секунди след заминаването им, налетяха боклукчиите.

„Съседите. Онези, които би трябвало да са ни приятели.“

Само за няколко часа над водата не остана нищо — нито метлон, нито мрежи, нищичко. „А животът продължава както преди — помисли си тя. — Човешките същества се изяждат едно друго. Наистина ли имаме нужда звездни демони да ни помагат за това?“

Разбира се, не биваше да се оплаква. През живота си беше виждала как всяка илюзия за стабилност се разпада. И като се имаше предвид, че живееха ден за ден, това заточение не беше толкова лошо. С бебето засега се хранеха добре, носеха по-хубави дрехи и дори си изкарваха доста приятно всеки път, когато И Мин казваше, че е безопасно да излязат и да се насладят на чудесата на „Шанхайска вселена на Дисни и Краля на маймуните“.

И въпреки това се боеше за Сян Бин. Където и да го беше отвел пингвинът демон, това нямаше да доведе до нищо добро. Всички видеодрами, които бе изгледала през годините, учеха едно и също. Внимавай да не бъдеш въвлечен в аферите на силните, особено когато се борят помежду си за Власт.

„Дори да избяга… как ще ни открие?“ Сян Бин не беше кой знае какъв мъж. Но бе всичко, което имаха със Сяо Ен.

Положението й си оставаше напрегнато. Често трябваше да грабне сина си и бързо да го отнесе от едно скривалище в друго. Катакомбите на „Дисни“ сякаш бяха безкрайни, лъкатушеха и се виеха по начини, които като че ли не следваха никакъв здрав разум. Момчето И Мин й обясни със своя странен говор:

— Майката трябва знае. Земекопните машини оставени са тук долу след като построени са въртележките. Някои продължили копаят. Един шеф казва: „Трябват складове.“ Друг пък иска тунели за шоу, трети за изложба. Или тръба за капсули. И машините копаят и копаят. Твърде много. Следи ли ги някой?

От кривата му усмивка Мей Лин предположи кой ги следи. Не големите господари, а онези, които са по-ниски и от тревата. При преместването от място на място се бе натъквала на мъже и жени с гащеризони, които винаги се даваха на най-нископоставените работници. Санитари, перачки и боклукчии, които следваха роботите по поддръжката и вършеха всичко, което искаха от тях скъпите ИИ-машини. Кулита. И дори сред тези нисши работници имаше касти.

Мнозина бяха донякъде нормално интелигентни. Те като правило бяха докачливи и се държаха като началници, но лесно можеха да бъдат разсеяни, защото и без това искаха да са някъде другаде. Другите, без достатъчно интелигентност, изглеждаха благодарни, че имат почтена работа. Тях човек лесно можеше да отпрати — изчезваха веднага щом им кажат къде да отидат.

Имаше и такива, чиито умове работеха различно. Мей Лин бързо осъзна: „Това е тяхното царство.“ Под шумния увеселителен парк, зад и под забавленията имаше свят, който съществуваше само отчасти заради екстравагантните приумици горе. И този свят предлагаше предостатъчно възможности на обитателите си да преследват и други свои цели.

Някой метач, мърморещ на пръв поглед безсмислици, в миналото лесно можеше да се подмине като побъркан. Днес същият човек биваше включван в мрежа, за да общува с други от разстояние. Коя беше тя да съди дали новите технологии бяха направили това особено приложимо за жертвите на така наречената аутистка чума?

Прекара известно време в една тайна зала, където се бяха събрали десетки такива хора, свързани чрез лещи, лъчи и блещукащи жици. В ъгъла, ниско до земята, имаше устройство, от което проблясваха електрически искри.

— За коблита — каза И Мин, сякаш това обясняваше всичко.

„Колко други са свързани с тази група? — запита се тя. — Други… по цялата планета?“

— Гените са мъдри — каза момчето. — Нашият вид, недъгавите с атавизмите, сме се справяли лошо в племената на яките хомосапиенси. И още по-лошо в села, градчета, кралства… градове с ревящи коли! Уплашени от бръмчащи светлини и ръмжащи машини. Объркани от ритуалите ви за чифтосване, многозначителните любезности и сложните изражения… от практичността ви и странните ви абстракции. Все неща, които са важни за вас, кроманьонците. Нашият вид никога не би могъл да обясни защо практичните, абстрактните и емоционалните неща не са единствените, които имат значение. Има и други неща! Такива, които не можем да опишем с думи.

И поклати глава. Изглеждаше почти нормално с това горчиво изражение.

— И така умряхме. Удушени в люлката. Заврени в мръсни ъгли да бърборим и да броим мухи. Умряхме! Старите гени, накъсаните им парчета, се изпокриха. Докато вашият вид с помощта на аспите не измисли това!

И И Мин размаха ръце. Само че сега в тона му имаше ликуване. Сочеше й мъжете и жените, почти всички облечени в униформата на парка, всичките с очила за виртуална реалност или свързани към портове. И всичките потрепваха и сумтяха, някои бяха обхванати от ритмични спазми. На завесата монитор пред стената имаше зелени гори, тайга и подводни светове, в чиито дълбини се движеха неясни сенки.

— Защо толкова много от нас идват сега, раждат се толкова много? — попита Ма И Мин с уверен глас, който не отговаряше на разкривеното му тяло и грубите му черти. — Не е заради замърсяване… или мутация… или някаква „чума“. Светът най-сетне е готов за нас. Нуждае се от нас. От нас, от старата природа. От нас, от новата порода…

Направи видимо усилие, за да спре да римува.

Бебето се размърда, сякаш усетило объркването й. Мей Лин поклати глава.

— Аз… не знам.

И Мин кимна с нещо като търпеливо съчувствие.

— Знаем. Но скоро ще разбереш. Трябва да се срещнеш с един човек.

 

 

С УДАР?

И тъй, слушатели, зрители, участници, партньори и приятели… къде сме ние?

Сред бунтове, рухващи пазари и религиозни кампании, с милиони, присъединяващи се към миленаристки култове, които изгарят имуществото си и търсят високи планини, от които да гледат края на света — докато други милиони настояват моментално да бъдат копирани в проектирания от извънземни кристален рай. Нуждаем ли се и от това?

Една провалена космическа мисия може да е нещастен случай. Но две? И то в рамките само на няколко дни? Първо, китайска автоматична сонда до Астероидния пояс едва успява да се издигне на пет километра и рухва в морето. А после сондата на „Пан-Американ“ експлодира.

И двете мисии бяха подготвени набързо, с цел да се съберат още артефакти. А бързите космически мисии са рискована работа! Но и двете? Да експлодират във фазата на изстрелване? Подобно събитие ни отнася дълбоко в Подозрителстан, да поддържаме онази параноична теория, която ни допада най-много. Особено най-старата — нация срещу нация. Носят се горещи слухове за саботаж, събуждащи вулканичната ярост на китайското общество веднага след инцидента с „Жен Хе“. Напрежението расте. Отпуските на военните са отменени.

Към това се добавя и допълнително напрежение. Никаква откритост не може да убеди всички, че американците не крият нещо. Че по някакъв начин са научили от Хаванския артефакт повече, отколкото споделят със света. И може би пречат на другите да се сдобият със свои артефакти?

А междувременно интелектуалците продължават да мислят върху загадките на галактическия „контакт“, политиците спорят, сякаш клишетата „ляво-дясно“ още имат някакво значение, а могъщи заговорници кроят планове за „стабилност“, която гарантира единствено смърт…

… а сега и война в космоса?

Какво ще е нужно, за да се събудят хората?