Дейвид Брин
Битие (57)

57.
Исмаил

Баската химера.

Разбира се, Мей Лин знаеше тези думи. Всички на Земята знаеха как храбрата девица предложила утробата си, за да износи семето на преродена раса. Човек, изчезнал преди десетки хиляди години.

Когато домът на майката дева — изследователски център в испанските Пиренеи — се изпари в огнен стълб с формата на гъба, милиони решиха, че това е справедливо наказание за много грехове като арогантност, гордост, дори скотщина.

Десетки милиони скърбяха.

А стотици милиони въздишаха тъжно и с облекчение. Защото макар да осъждаха ужасното убийство, изпитваха облекчение, че виждат как един много спорен въпрос се отлага за някое друго поколение.

Някакви си десетки хиляди таяха надежда, че Агурне Арриксака Бидарте все още е жива, че е успяла по някакъв начин да се спаси от огнения холокост в Навара и е намерила убежище, където да роди детето си. Дори в далечния Китай, в паянтовата къща до замърсената Хуанпу, Мей Лин беше следила историята, както следеше трагичните и романтични легенди от славните дни на династия Хан.

Сега, когато истинската Мадона и детето й ставаха да я посрещнат, Мей Лин се чувстваше неловко и си бе глътнала езика. Агурне Арриксака Бидарте бе по-дребна, отколкото очакваше, с тъмна ситно къдрава коса, маслинена кожа и топла усмивка. Докато поемаше протегнатата й ръка, Мей Лин за момент се зачуди дали не трябва да я целуне, както правеха благородниците в някои западни филми от миналото. Но не, поздравът си беше напълно съвременен — двете жени хванаха подлакътниците си, което бе по-хигиенично, отколкото да докосват потните си длани.

Топлото ръкостискане на Агурне изразяваше другарство. Солидарност.

— Много се радвам да се запозная с вас — каза тя на пекински диалект със силен чуждестранен акцент. — Имаме да обсъждаме много неща. Но първо позволете да ви представя сина си. Неотдавна си избра името Хидзобоск. Хидзо, кажи здравей.

Момчето изглеждаше на около дванайсет или повече, макар да бе минало по-малко време, откакто огнените стълбове оповестиха раждането му в гористите хълмове на Озбъри. Макар че скромността не й позволяваше да зяпа, Мей Лин забеляза, че по лицето му няма и следа от тежките надочни дъги, които можеха да се видят при повечето художествени възстановки, опитващи се да покажат как е изглеждал един…

… не можеше да си спомни името на пещерните хора, обитавали Европа и голяма част от Азия преди появата на съвременния човек. Били с масивни кости, късокраки, с яко телосложение… и тези черти като че ли се забелязваха у момчето, макар и не толкова явно, че да крещят, че е от друг вид. Стойката му бе гордо изправена и не изглеждаше по-космато от всяко човешко дете. Може би тежките кости над очите му бяха премахнати от доктори, за да не изпъква сред обикновените хора.

— Моля, наричайте ме Хидзо — каза той с глас, който звучеше едновременно по-дълбок и по-напрегнат от нормалното, сякаш нарочно се опитваше да говори носово. Или може би просто изпитваше трудност с мандаринския китайски.

Когато се ръкува с нея (по по-стария начин), тя беше почти сигурна, че има нещо различно в начина, по който се съчетават кост, мускул и сухожилия. Нежното му стискане предаваше усещане за овладяна сила. Много сила.

Мей Лин нервно очакваше да чуе нещо много дълбокомислено и изпита облекчение, когато следващите му думи се оказаха съвсем нормални.

— Бебе — каза той и разпери ръце. — Мога ли да го подържа? Обещавам, че ще внимавам.

Мей Лин неволно хвърли поглед към Агурне Арриксака Бидарте, но тя просто се усмихна спокойно. Също като странното момченце И Мин, което беше уредило срещата и я бе довело по безброй заплетени коридори до това място под „Вселената на Дисни и Краля на маймуните“. Мей Лин подаде Сяо Ен на Хидзо… като много внимаваше.

Явно нямаше причина да се безпокои. Хидзо го взе с явно умение и нежност… сигурно беше държал бебета и преди. А Сяо Ен се засмя радостно, че може да очарова някой непознат. Честно казано, беше пораснал доста. Мей Лин изпита облекчение, че може да се освободи поне за малко от тежестта му.

Хидзо му загука и Сяо Ен пак му се засмя с беззъбата си уста. Гукането беше някак странно обаче… сякаш две същества гукаха едновременно от две различни места.

Мей Лин се зачуди как Баската химера е успял да остане на свобода толкова дълго. Камерите на модерния свят се припокриваха и бяха свързани с умни бази данни. Разбира се, имаше опити да се скрият различията на момчето — самата Мей Лин също беше подлагана на пластична хирургия и веднага позна, че носът на Хидзо е бил променен; може би същото се отнасяше дори за наклона на челото му. Но другите неща, като явното издуване в задната част на черепа, не можеха да се скрият. Макар че всъщност…

Мей Лин погледна И Мин и осъзна, че някои от тези черти се срещат у милиони други хора. Хора с нормален човешки произход.

— Заповядайте, седнете — покани я Агурне и посочи канапето. Наблизо беше инсталирана една от конзолите, към които се включваха мъже и жени, всички очевидно отклоняващи се от нормалните хора, сумтяха и потрепваха, а в очилата им проблясваха сложни светлинни представления.

— Аз не… — Мей Лин преглътна и се опита да говори възможно най-възпитано. — Не разбирам защо съм удостоена с подобна чест.

Агурне се засмя мило.

— Моля ви. И двете сме забременели и сме износили здрави синове при тежки обстоятелства. И двете успяхме да избягаме от лапите на могъщите. Как е възможно честта аз да се срещна с вас да е по-малка?

Мей Лин се изчерви. Знаеше, че като се изчерви, белезите на лицето й изпъкват, и това я смути още повече.

— Как… какво искате от мен? — почти прошепна тя.

Агурне Арриксака Бидарте пое дълбоко дъх. Очите й бяха пълни със съчувствие и загриженост.

— При нормални обстоятелства нямаше да съм така груба. Нямате причини да ми се доверявате. Най-малкото би трябвало първо да поговорим. Да се преценим взаимно, като жени и майки. Но времето е много малко. Мога ли да говоря направо по същество?

— Разбира се.

Агурне посочи умната тълпа санитари, включени в мултисензорните станции.

— Навсякъде по света малки групи като тази обединяват сили в настойчиво търсене на разбиране. Те усещат, че нещо се случва. Нещо, което не може да бъде описано изцяло с думи.

Мей Лин преглътна сухо и погледна момчето, което седеше на пода и държеше сина й. Макар че не я гледаше, Хидзо долови въпроса й.

— Да… аз също го усещам. И помагам. Всъщност скоро трябва да се връщам на работа.

Агурне се усмихна с одобрение и обич, после отново се обърна към Мей Лин и продължи:

— Не мога да обясня какво точно правят, нито да твърдя, че разбирам. Знам само, че изглежда е свързано със съдбата. С неща, идеи и емоции, които могат да определят бъдещето на човечеството, ако е рекъл Аллах.

Мей Лин не знаеше какво да каже, затова я изчака да продължи.

— Знаете ли какво правят в момента много от тези групи?

Мей Лин поклати глава. Не знаеше.

— Търсят съпруга ви. И кристала, който са го видели да отнася в морето.

Знаеше го, естествено. От самото начало. Дълбоко в себе си. Всичко това можеше да е свързано единствено с проклетия Демонски камък.

— Иска ми се изобщо да не беше намирал онова ужасно нещо.

— Разбирам ви. Имате причина да сте огорчена. Но не съдете така прибързано. Не знаем каква роля ще изиграе камъкът. Едно обаче е сигурно. Съпругът ви ще е в по-голяма безопасност, ако камъкът бъде изваден от сенките. На светло.

Мей Лин се замисли над думите й.

— Това може ли да се направи?

Усмивката на Агурне беше тъжна, извинителна.

— Не зная подробностите. Всички го търсят, като пресяват иинфосферата. Безбройните ъгълчета и измерения на Голямата мрежа. Приливите, теченията и носещите се по тях аромати. Много неща, които са заровени дълбоко, кодирани и скрити зад твърдините на изолиращи защитни стени — и въпреки всичко те оставят дири, които могат да бъдат засечени, та дори поради крещящата липса на информация за тях.

Мей Лин примигваше, мълчеше и се чудеше как тази чужденка, родена в Нова Гвинея, отраснала във Фиджи и образована в Европа, е научила така добре китайски. „По-добре и от мен.“

— Това са несъществуващите следи, които Благословените атавизми понякога могат да доловят и които са невидими за нас, останалите.

— Но не и за мен! — намеси се Хидзо: беше сложил Сяо Ен на една плюшена постелка и играеше на куку за огромно удоволствие на бебето.

— Да. Не и за теб — съгласи се Агурне.

— Всъщност личи си, че децата на Мей Лин ще бъдат специални — добави неандерталското момче. — Макар че не знам защо. Никой не може да знае бъдещето. Но някои неща просто изпъкват. Очевидни са.

Употребата на множествено число едва не я накара да запротестира. „Имам само едно дете.“ Но Мей Лин поклати глава. Нямаше време за дребнави спорове. Обърна се към майката.

— Мога ли да помогна? Какво мога да ви кажа?

Агурне Арриксака Бидарте се наведе нежно към нея.

— Всичко. Всичко, което помните. Вече имаме много следи. Защо просто не започнете от самото начало?

БЛЕЩУКАНЕ

В хранопровода на морския дракон не е толкова противно и отвратително. Стените са меки и му е достатъчно да изпълзи малко назад и да намери място, оформено така, че да побере легнал човек.

Докато се намества, Бин чува как челюстите на механичния звяр се затварят с глух удар. Следва движение назад — гърчещо се, тресящо се, като на измъкващ се от дупката си червей. Благодарение на някаква технологична магия водата в малкото помещение започва да се оттича. Скоро се чува съскане на въздух.

Бин изплюва мундщука и треперливо поема въздух. Залива го облекчение, защото дихателят вече се е изчерпал.

Част от стената до главата му е прозрачна — прозорец! Колко предвидливо. Наистина. Така не се чувства до такава степен пленник — или вечеря. Притиска лице до преградата и се взира навън. Руините на двореца се рушат допълнително от сражението, разиграващо се вече под косите лъчи на луната.

Роботът се дърпа още по-назад и Бин зърва предишното си убежище на тавана. Малко преди машината да ускори вижда отвора — и може би някакъв мъгляв силует. Поне така му се струва.

Достатъчно, за да се надява.