Дейвид Брин
Битие (37)

37.
Архипелаг

Пен Сян Бин наистина искаше да проследи коментара, направен от извънземното същество в камъка-свят. Когато му показаха картини на другия яйцевиден пратеник от космоса, Хаванския артефакт, изучаван в Америка, Куриерът на предпазливостта ясно изрази отвращението и омразата си, като нарече създанията вътре в онзи съсъд „лъжци“.

Въпреки всички проблеми с превода думата беше ясна и недвусмислена. Интригуваща и малко смразяваща. Ясно беше, че Пол, Ана и професорът също искат да научат повече по темата. Д-р Нгуен обаче настоя да се придържат към предварително съставения списък с въпроси.

И така Бин се съсредоточи върху рисуването на поредната серия древни знаци. И когато завършеният ред символи се зарея по повърхността на яйцевидното нещо, зададе въпроса и на глас.

— Как пристигнахте на Земята?

Отговорът дойде на две части. Докато Куриерът на предпазливостта рисуваше идеограми и произнасяше архаични думи, до него се появи картина, която започна да се оформя в мрака. Ана Аройо бързо се постара увеличеният образ да бъде прехвърлен на най-големия им триизмерен дисплей, на който се виждаше черната бездна на космоса, осеяна със звезди.

С извиващи се тонове, които изглеждаха възхитително и подобаващо старомодни, професор Ян Шенсю преведе древните идеограми на глас:

— Сачми, полетели от домашното огнище,

хвърлени от божествени ръце от светлина,

запратени да се носят неизмеримо дълго

през невъобразима пустота…

Една звезда сред подобните на прах милиарди започна да пулсира и да изстрелва тесни ярки мигащи лъчи…

— Заснемете съзвездията! — нареди д-р Нгуен, забравил обичайната си любезност.

— Веднага! — рязко отвърна Менелауа. Пръстите му се откъснаха от аниматронното разпятие на врата му и се размърдаха във въздуха с отчаяна скорост.

Пред очите на Бин някои от примигващите лъчи засилваха пред себе си мънички точици. Една от тях се носеше право към него и се превърна в широка отразяваща повърхност, която сякаш разцъфна към наблюдаващите.

— Протонно платно! — заяви Ана. — Вариант на проекта на Накамура. Издува се от лазер от точката на изстрелване.

Бин изсумтя. Беше изумен от бързината й — и от това, че успя да схване донякъде думите й! Космическото платно профуча покрай виртуалната камера, която се завъртя да го проследи, и за миг Бин зърна зад гигантското платно мъничка гладка форма, блеснала в задвижващия лъч от родната звезда…

… който най-сетне угасна, може би след много години, и остана само естественото сияние на слънцето, което отслабваше, докато разстоянието се увеличаваше и десетилетия минаваха за секунди. След угасването на лазера прозрачното платно се сви, нагъна се и се прибра в малък контейнер в единия край на малкото яйце, чието ярко сияние вече помръкваше; накрая капсулата се виждаше единствено като вълничка с формата на семе, осветено от звездите и носещо се с невъобразима за Бин скорост.

— Добър номер с платното — отбеляза Пол. — Прибираш го, когато не е необходимо за тяга или събиране на енергия, така че да не улавя междузвездни частици. Ако е от материал с двойна памет, може да се разпъва и свива почти без усилие. Обзалагам се, че по-късно са го използвали за намаляване на скоростта.

Бин вече схващаше как камъкът-свят е прекосил безкрайната бездна между звездите — метод, който със сигурност би събудил чувство за родство с тази колония на богати ветроходци. В същото време се питаше как ли са изтълкували тези образи древните хора от Китай и Индия.

„Сигурно са мислели за тях като за богове и чудовища.“

Колко лесно беше да се засмееш на подобна наивност. Но всъщност можеше ли някой да гарантира, че и съвременното човечество се е развило достатъчно, за да ги разбере? Да разбере най-важното?

Междувременно ученият Ян продължаваше да превежда:

— Времето бавно се точеше и докато галактиката се въртеше,

грейна нова звезда, със светлина като спирачка.

Капсулата се завъртя, отново разгъна платното и то започна да действа като постепенна спирачка — използваше източника на светлина пред капсулата. „Това е нашето слънце“ — осъзна Бин. Не можеше да е друго.

— Знаех си! — ликуващо възкликна островитянинът. — Разбира се, в този край няма лазер. Така че слънчевата светлина няма да е достатъчна.

Докато звездата отпред растеше, превръщайки се от точка в мъничък видим диск, пред камъка-свят изведнъж изникна ново тяло — огромна сфера на ивици, изпъстрена с ред след ред завихрени многоцветни бури.

— Избрано предварително, огромното кълбо чакаше.

Готово да улови… да притегли… да помогне…

Преводът на Ян Шенсю се запрепъва; дори с помощта на компютъра можеше да предложи единствено догадки. В края на краищата Куриерът разполагаше с ограничен човешки речников запас. Древните индуси и китайци са знаели много малко за астрономия, космическа навигация и всичко останало.

„Също като мен“ — помисли си Бин, докато облачното кълбо на ивици приближаваше стремглаво към него.

— Гравитационно отклонение покрай Юпитер — промърмори с явно възхищение Ана. — Все едно да прокараш микроскопична игла през столетия и светлинни години. Трябвало е да преценят идеално момента на изстрелването.

Огромната газова планета профуча покрай тях с изнервяща скорост, а капсулата с издутото си платно се понесе в остър завой покрай слънцето и отново полетя в черното пространство. Далеч… и още по-далеч… докато не спря в края на широката дъга… и се насочи отново към вътрешността, приближаваше се към звездата от друг ъгъл, а платното отново се изпълваше с буйни потоци светлина.

— Но скоростта все още е твърде висока — обади се Пол. — Тази игла трябва да направи много бодове, множество завъртания покрай други планети наред с Юпитер и Слънцето.

Преценката му се потвърди, когато кипналата слънчева сфера се стрелна покрай тях — очите на Бин се насълзиха от ярката светлина, — а после платното пак се прибра в контейнера си… и не след дълго покрай капсулата профуча по-малко кълбо — толкова близо, че Бин имаше чувството, че минава през горните слоеве на неспокойните жълти облаци, когато около образа за момент се появи сияен ореол.

— Използвали са като спирачка атмосферата на Венера. По дяволите! Трябвало е да изчислят орбитите с точност до милиардни, за да планират подобни маневри от такова огромно разстояние и с такава разлика във времето.

Последва още едно рязко приближаване и завиване покрай Юпитер…

— Да, макар че капсулата би могла да извърши малки промени в реално време между срещите, с помощта на платното — отвърна Ана. — Но въпреки това не биха го постигнали с такава точност, ако са нямали предвид конкретна цел. — Тя също замърда бързо пръсти. — Би трябвало да са знаели за Земята. От инструменти като нашия телескоп „Търсач на живот“… само че много по-съвършени. Знаели са, че планетата ни има кислородна атмосфера, живот, прекалено много метан, може би хлорофил. Но въпреки това…

Бин поклати глава, без да откъсва поглед от картината. Нямаше начин древните хора да са разбрали нещо от това, дори Куриерът да им е показал същите образи и да им е обяснил за тези светове, кръстени на боговете им — или обратното. Започна да му се вие свят и му призля, докато шеметният танц на планетите продължи през още няколко разминавания, все по-смайващи зашеметяващи пируети, докато най-сетне усещането за лудешка скорост започна да отслабва. Темпото стана по-спокойно, макар и все така настоятелно. После, бавно и грациозно, се появи нова точка. Бин се сети коя планета е това по зеленикавосиньото й сияние.

— Капсулата явно е била настроена за фино приближаване до Земята чрез постепенни маневри чрез слънчевата светлина, докато не се озове на висока безопасна орбита, вероятно в точката на Лагранж — коментира Пол. — След това е останала известно време, може би векове, за да прецени ситуацията. Може би е използвала платното като параболично огледало за събиране на светлина и правене на преки наблюдения от разстояние. И накрая да чака.

— Да чака… какво? — със съмнение попита Ана. — Докато планетата не роди космически пътешественици? Но подобно времево съвпадение е невероятно! Да изстрелят това нещо и да изчислят полета му така, че да пристигне само няколко хиляди години преди да излезем в космоса? Откъде биха могли да знаят?

Бин се възхищаваше как тези умели хора схващат толкова много неща, при това толкова бързо, пък било то и с всичките им хитроумни инструменти и помощници. Беше чест просто да се намира в подобна компания.

Пол не беше съгласен.

— Откъде можем да сме сигурни, че в подбраното време има нещо специално? Може тези камъни да са пристигали с постоянно темпо през последния милиард години и вече да са изпълнили цялата Слънчева система! Никога не сме проучвали Астероидния пояс в търсене на толкова малки обекти. Онзи астронавт съвсем случайно е уловил един, който се е озовал достатъчно близко…

— И въпреки това съвпадението е ужасяващо — настоя Ана. — Трябва да има…

— Моля ви — намеси се професор Ян Шенсю и вдигна за момент очи от работната си станция. — Нещо се случва.

Сиянието на Земята се превърна първо в точка, после в кълбо, изпъстрено с облаци и проблясващи морета. Само че сега картината се завъртя и се насочи към космическия снаряд. Малката кутийка в предния й край отново се отвори и освободи платното.

— Най-сетне целта се появи отпред,

остана бавно приближаване и откриване на подходящо място

за наблюдение, изучаване и преценяване.

После отново сън и изчакване

до времето на откриването,

когато съблазните са сигурни. И тъй…

Само че този път нещо не беше наред. Докато платното излизаше от кутията си, насред ярките отблясъци няколко от въжетата му внезапно се скъсаха! Единият ъгъл на огромния сияен правоъгълник се прегъна навътре. Други въжета се преплетоха. Бин примигна и стомахът му се сви, когато платното изведнъж се смачка.

— Явно нещо се е оплескало в последния момент — ненужно коментира Пол.

Бин бе спрял да диша от напрежение, докато наблюдаваше драмата, случила се преди много хилядолетия. Изпитваше състрадание към камъка-свят. Да измине такива огромни разстояния и на крачка от успеха всичките планове да отидат по дяволите. Ян Шенсю продължи да чете идеограмите, предаващи трагедията и разбитите надежди на Куриера:

— Провал! Късметът ни изневерява,

докато кълбото се пресяга

да реши съдбата ми.

Бин хвърли поглед към учения, който сякаш се беше зареял някъде далеч във времето и пространството, в очите му проблясваха меките лазерни отражения от помощната апаратура. Разбира се, пищният речник на извънземното същество явно беше резултат от дългото време, прекарано с древните хора преди много векове, в едни по-поетични времена.

— Ще ме прегърне ли Земята

в огнената си прегръдка?

Или ще ме запрати навън,

да се премятам завинаги

в ледената пустош?

Неспособна на каквито и да било маневри, капсулата се освободи от безполезното смачкано платно, а планетата се уголемяваше, профуча покрай нея — веднъж… два… три пъти… и още… Ако се съдеше по коментара на Пол, като че ли с всяко следващо орбитално преминаване се нарушаваше някаква безопасна граница. Краят наближаваше.

И накрая настъпи — последното политане напред.

— Значи ще е огън.

Пропадане сред жега и болка,

обречен на унищожение…

Измамно меки при навлизането в атмосферата, пламъците скоро затанцуваха и зареваха почти яростно. Бин рязко си пое дъх, когато си даде сметка, че същото се е случило и с експедицията „Жен Хе“. Прониза го мъчителна болка, каквато би изпитал всеки китаец…

… а после покрай картината затрептяха нови символи с изящните щрихи на колеблива надежда.

— И тогава за пореден път

съдбата промени решението си.

Великото пътешествие щеше да приключи във водите, покриващи три четвърти от планетата — епично пътуване, свършващо с гроб на тинестото океанско дъно. Или със сблъсък някъде на сушата, последван от експлозия и пръсване на парчета.

Вместо това, докато гледаха как яйцевидният артефакт лети с главоломна скорост, следван от тясна огнена следа, прорязваща облаците, отпред се появи огромен покрит със сняг планински масив! Капсулата удари склона под върха, вдигна бели пръски към небето и рикошира, описа ниска дъга… последва втори страничен удар, после трети…

… и овоидът най-сетне се затъркаля и спря, обгърнат от дим, в един планински ледник.

Горещината стопи леда и образува нещо като гнездо. И малко след пристигането си сред огън и рев снарядът от космоса почти изчезна под ледената повърхност.

Бин примигна, за да махне сълзите от очите си. Това биеше всички теледрами, които го караше да гледа Мей Лин.

Междувременно архаичните идеограми продължаваха да текат по камъка-свят. Ян Шенсю мълчеше, хипнотизиран като всички останали. Бин погледна съвременните китайски знаци, които се образуваха в ъгъла на дясното му око. Собственият му асистент му предложи малко по-груб, не толкова лиричен превод.

Това не бе нормалната мисия.

Нито планираната програма.

Този път никой от умните хора около него не каза нищо — всички също като Бин мълчаливо наблюдаваха как снимките показваха изминаването на безброй сезони и безчет години. Ледникът премина през няколко периода на съществуването си, като отначало растеше и потичаше надолу по безжизнена долина, понесъл със себе си камъка, който понякога изчезваше в белите му пластове. След това (поне според Бин) минаха още столетия и ледената река постепенно изтъня и се оттегли, после изчезна напълно и остави извънземната сонда пратеник да лежи безпомощно върху една морена.

Но създателите се бяха погрижили

за неочаквани ситуации.

По склоновете на планината устремно запълзя трева — сякаш преследваше отстъпващата ледена стена. Последваха я първите фиданки сред развълнуваното от вятъра море от диви цветя. После времето сякаш наби спирачки и забави скорост. Дърветата си оставаха по местата, слънцето в небето се превърна от размазана лента в отделни изнервящи проблясъци, които ставаха все по-бавни и по-бавни, докато накрая не спряха. Възцари се летаргията на един-единствен ден.

Бин се олюля, сякаш се намираше в скоростно превозно средство, което внезапно е набило спирачки. Жлъч се надигна в гърлото му. Въпреки това не можеше да откъсне поглед, дори да мигне…

Две сенки се приближаваха…

… движеха се на два крака, бяха с кожени панталони и мокасини. Влязоха в кадър с малки предпазливи стъпки.

После се появи човешка ръка, изцапана със сажди. Към нея се присъедини и другата — мръсни нокти, омазани със засъхнала кал. Посягащи надолу.

 

 

ЦЕНАТА НА КОНТАКТА

Да предположим, че срещнем онези наши извънземни братчета и сестричета и от това не излезе нищо лошо. Да бе, това е възможно.

Въпреки дългия и тъжен списък на начините, по който е протекъл „Първият контакт“ на Земята между човешките култури или когато един животински вид срещне за първи път друг, нашата среща с извънземните може и да мине нормално.

Добре де, да кажем, че космосът не е някакъв Вавилон. Че никой не погажда гадни междузвездни въртели и не се опитва да прецака конкуренцията с долни номерца. Няма страшилища, поглъщащи всичко, което им падне или опитващи се да те привлекат за своя галактически джихад. Няма нарочно или неволно пуснати вируси, понесени от ярките лъчи.

Да предположим също, че развитите ни братчета и сестричета са решили многото проблеми, които ни мъчат. Това не означава, че трябва да въздъхнем с облекчение! Дори сред цивилизованите животът може да е опасен, ако не знаеш правилата.

Въпрос, скъпи приятели. Каква е най-често срещаната мирна дейност при повечето същества, като се изключи отглеждането на храна и хлапета? Търговията. Покупка, продажба, стокообмен, алъш-вериш. Имам много от онова, което искате, а вие имате това, което ми трябва на мен. Защо не сключим сделка и всички да сме доволни?

О, да, в някои утопични фантастики има вълшебни кутийки, които удовлетворяват всички желания. Така да бъде! Какво обаче ще се търси винаги? Информацията — осигуряването на нови концепции и идеи за нашите междузвездни братя. Изкуство, музика, литература. Преди един човешки живот сондата „Вояджър“ понесе в космоса диск, пълен със земна култура. Никой не се е сетил да лепне на албума етикет с цената.

Не забравяйте, приятели, че милият и чист алтруизъм е скорошна идея, адски рядко срещана в природата. Много по-разпространен, дори сред дивите създания, е принципът quid pro quo. Ти на мен, аз на теб. В цялата ни история и дори сред животните правилото не е „Бъди щедър“.

Не. Правилото е „Бъди честен“.

Колкото и приятен да е, извънземният със сигурност ще прави търговия. Започнем ли да му задаваме въпроси, той може да каже: „Имаме цели планини отговори“.

И да добави: „И тъй, какво предлагате в замяна?“

Единственото, което имаме, сме ние самите — изкуство, музика, книги, драми и култура. Съкровищницата на човечеството. Но това е първото, което глупаците ще споделят — и то безплатно! И този така възхитителен стремеж да впечатлим съседа може да се окаже най-голямата ни грешка.

Може би ще са готини. Може да разбират честността. Но кой плаща за подарък? Историята може би ще твърди, че не е имало по-гадни предатели от онези, които с най-добри намерения са изстреляли наследството ни в небето, обричайки ни на мизерия и бедност във Вавилон.

из „Вечното търсене“ от професор Ноозон