Дейвид Брин
Битие (100)

Послеслов

Получавам въпроси от всевъзможни посоки. Например: „Какво отношение има така наречената научна фантастика, каква светлина може да хвърли тя върху «вечните човешки истини» или основните загадки, които вълнуват всички поколения?“

Съвсем различно питане имат почитателите на твърдия жанр — дръзката, пълна с идеи „класическа“ научна фантастика: „Защо най-сериозните автори вече не пишат за пътешествия в дълбокия космос и не използват свръхсветлинни двигатели, за да пътешестват из цялата галактика? Да не би всички просто да сте се предали пред Айнщайн?“

Две на пръв поглед противоположни гледни точки на читатели с много различни интереси! Но по време на дългия, изпълнен с труд процес на написването на „Битие“ открих, че тези гледища се обединяват. Нека първо отговоря на втория въпрос.

Не, изобщо не съм изгубил любовта си към величествените космически простори, контактите със странни умове или грамадните кораби, бродещи сред звездите. Скоро ще се върна към вселената на Ъплифта, където ярките герои и злодеи нямат само един, а цели двайсет начина да излъжат законите на Айнщайн! Обещавам ви купища чудеса и приключения.

Въпреки това „свръхсветлинният двигател“ е като да играеш тенис без мрежа. Адски е забавно, но автори като Беър, Робинсън, Банкс, Асаро, Сойер, Крес, Виндж, Бенфорд, Бакстър и други все повече искат да видят какво могат да направят с картите, които ни е раздала природата. И ако това означава да танцуваме с Айнщайн? Какво пък, тъй да бъде.

„Битие“ е за космоса такъв, какъвто го виждаме. Суров, невъобразимо огромен и негостоприемен за жалки влажни еднодневки като нас. Странно, сплашващо и обезкуражаващо мълчалив. И някъде сред тази огромна пустота се намира мъничкият оазис на Земята. Много по-уязвима, отколкото си въобразяваме.

Но въпреки всичко това има ли някакви начини да оцелеем? Да издържим? Може би дори да сме от значение?

Което ни връща към въпрос номер едно. Подобно на повечето (обикновено) сериозни писатели фантасти, аз съм ужасен от идеята за вечни човешки истини. Гнусна концепция, пробутана от мрачни, ненужни академици, твърдящи, че хората винаги ще си останат едни и същи, ще повтарят всяка Прустова мания, всяко омфалоскептично съзерцание на собствения си пъп и всяка тъпа грешка на родителите си — и така до края на света. Отвратителна и ужасна концепция, която за щастие се опровергава от историята, науката и всяко поколение умни хлапета, стремящи се да се изкачат малко по-високо от невежите си предци. И да отгледат свои хлапета, които да бъдат още по-добри. Най-страхотната история. Най-страхотната възможна история.

Да, великите дела на миналото са държеливи като изкуство. Горчивината на Есхил и Шекспир винаги ще си остане трогателна и ценна. Никога няма да изгубим дълбокия си интерес и съчувствие към борбите на предишните поколения. Все пак онова, което ме интригува много повече от „вечните“ статични неща, е как израстват хората. (И нека дефинираме „хора“ по един широк, предизвикателен начин!)

Как децата понякога се учат от грешките на други поколения… или преднамерено отказват да го направят. Как се случва да подобрят себе си, града си, нацията си, дори вида си… и продължават с нови, чисто техни си грешки! Използването на изкуството на gedankenexperiment^[1] за изследване на тези потенциални подобрения — и грешки — е изключително интересно! Завладяващ шанс да надникнем напред или настрани. Нашият жанр е единственият, който предлага това, а не само някакви си звездолети и глупави светлинни мечове.

Живеем в странно време, когато нашият новопоявил се вкус към разнообразието се превръща в интерес към странното, дори чуждото. Когато сме на път да вземем всички използвани от Бог инструменти и дръзко да ги използваме в нашия ред на сътворение, за добро или лошо. Дали по замисъл, или по случайност, ние, чираците, строим отново онази кула. И може би ще създадем и наши нови другари. Нови приятели. Отново, за добро или лошо.

Признайте го. Плашещо или не, това е завладяващо.

А сега предизвикателството. Никога досега човешките същества не са се облагодетелствали толкова от принадлежността си към една интелигентна, научна и все по-добродетелна цивилизация. Мъдростта разцъфтява и се разпространява… наред с глупостта. Като абсурдното твърдение (повтаряно ad nauseum^[2] от леви и десни), че мъдростта не е пораснала! Абсолютна и безочлива лъжа.

Това е един искрен и неподправен ренесанс, заплашващ да направи нещата по-добри във всяко едно отношение. Ренесанс, който трябва да намери всяка потенциално смъртна грешка и, колкото и иронично да звучи, облагодетелстващ се от безкрайните критики. От градивните, убедителни критики, а не от циничното отчаяние.

Какъв е въпросът, съдържащ се в заглавието „Битие“?

Алтернативата на приемствеността е Краят на света такъв, какъвто го познаваме. Е, в книгата имаме преглед на възможните сценарии за края! Наистина се намираме в минно поле. Но ръчкането на земята пред нас, откриването на подвижните пясъци, мините и змийските ями е именно начинът, по който тревогата може постепенно да се превърне в надежда. Нашата задача е откриването на пътя към следващия век и милиони гледат на нея сериозно.

По пътя трябва непрекъснато да си напомняме, че тази тромава фаза от младостта ще отмине, ако от време на време повдигаме глави. И гледаме напред.

Ние не сме проклятие върху света. Ние сме неговите нови очи. Неговият мозък, тестиси, яйчници… неговата амбиция и сърце. Неговият глас. Така че пейте.