Карън Робърдс
Живот в лъжа (9)

Глава 8

— Няма начин — протестираше Чейс, докато приятелите му, като се споглеждаха едни други, се отправяха с облекчение към вратата. Той гледаше след тях разтревожен. — Хей, не ме оставяйте.

Ашли го погледна извинително, а Ноа промърмори:

— Съжалявам, човече.

Тръгнаха си. Чейс искаше да ги последва, но Скот му препречи пътя.

— Не можеш да ме накараш да остана.

— Разбира се, че мога.

— О, и какво смяташ да правиш, да ме набиеш? Като че ли ме е страх от теб.

— Ако продължаваш да ми създаваш проблеми, ще се обадя на баща ти. И това ще е само началото.

Чейс се усмихна подигравателно.

— Късмет. Последния път, когато го видях, беше в несвяст на пода в кухнята.

— Затова ли успя да свиеш пикапа му?

Чейс го погледна кръвнишки.

— Не съм го свил.

— Няма начин да ти е дал позволение да го вземеш. Дори нямаш книжка още.

— Трябваше да си купя нещо за ядене, ясно? У дома нямаше никаква храна, а той беше мъртво пиян. Отидох до „Деъри Куийн“. Какво трябваше да направя, да умра от глад ли?

— Това място не ми прилича на „Деъри Куийн“.

— Мат и Остин бяха там. Обадихме се на момичетата, след това взехме Ноа.

— Откъде взе Остин тревата?

Чейс сви рамене и Скот смени темата.

— Кой взе бирата?

Чейс сви рамене отново и Скот пак остави така въпроса. Нямаше желание да се разправя с всички гимназисти в окръга.

— Как разбра, че къщата е празна?

— Дядо се обади на татко да отиде и да го измъкне от затвора. Каза, че си нещастно копеле — съобщи Чейс с удоволствие, — което няма да си мръдне пръста, за да му помогне, Татко беше пиян като куче, така че и той не направи нищо. Не че по принцип щеше да му помогне. Дядо побесня.

— Ти какво, на другия телефон ли подслушваше?

— Трябваше да държа слушалката на ухото на баща ми. Казах ти, че беше мъртво пиян и непрекъснато го изпускаше.

Скот въздъхна. Причината да няма деца беше, че не изпитваше никакво желание да бъде родител. Само мисълта за това го караше да изтръпва. Но ето, че имаше племенник, който вече се забъркваше в проблеми, гледаше на него като на обществен враг номер едно, докато междувременно живееше с почти алкохолизирания си баща и с гените на безспорен алкохолизъм, които дядо му носеше и които правеха Чейс предразположен към същото.

Очевидно имаше нужда от контрол.

— Най-важното е, че тревата е незаконна. Стой настрана от нея. Предполагам, знаеш, че алкохолизмът е присъщ на семейството ни, нали?

Чейс изсумтя в отговор.

— Това означава, че и ти можеш да го прихванеш, а това става просто като започнеш да пиеш. Няколко бири тук, няколко бири там. Не звучи страшно, нали? Но е точно така. Хората като нас започват да искат още и още, докато не свършат като жалки стари пияници, подобно на баща ми, или в несвяст на пода, подобно на твоя.

— Какво, никога ли не си пил бира?

— Не. — Той и Райън бяха следвали класическия път на децата на алкохолиците. Скот, видял нещастието, което алкохолът причинява, никога не се докосна до него. Райън направи точно обратното. Започна да пие още като дете, когато беше по-малък дори от сина си сега. Купонясваше години наред и беше на път да свърши като баща им. Може би не чак толкова озлобен. Поне така се надяваше Скот. — Виж, баща ти е добър човек, но — както сам би ти казал — направи някои грешки и доколкото знам, всички те са вследствие на пиенето.

— Като това, че си изгуби работата.

Допреди три години Райън беше мениджър на местната верига на „Джифи Лубс“. Имаше добра заплата, работеше от девет до пет, пет дни в седмицата. Имаше стабилност. Когато бракът му започна да се разпада, той се захвана да пие здраво, което доведе до уволнението му. Несъмнено това бе травмирало детето.

— Аха.

— И мама се разведе с него.

Скот не искаше да подхваща тази тема. Не беше запознат с подробностите и нямаше желание да се запознава. Но не се съмняваше, че пиенето на Райън беше една от причините за развода.

— Бих казал, че това много допринесе за раздялата им.

— Както и това, че съм се родил.

„О, по дяволите!“

Можеше да познае по лицето на Чейс, че беше деликатен психологически проблем, с който нямаше представа как да се справи.

— Не знам. — Беше очевидно, че се опитва да се измъкне. Пробва отново. — Знам само, че родителите ти те обичат наистина много.

Чейс погледна с негодувание. Скот не го винеше. Чичото, който смътно познаваше, говореше колко много го обичат незаинтересованите му родители. Най-малкото това чеше неубедително.

— Виж, обещавам да не пия бира и да не пуша трева, докато съм жив. Става ли? Мога ли сега да си вървя?

Скот вярваше на обещанието на Чейс толкова, колкото и на вероятността сутринта да види да вали сняг, но нямаше смисъл да насилва нещата. Това беше нещо, за което трябваше да говори с Райън — когато го свареше трезвен. Което от своя страна повдигаше нов проблем. По-скоро поредица от проблеми. Като за начало, къде щеше да отведе детето?

— Тъй като баща ти е в несвяст на пода, не мога да те заведа в апартамента му. Къде е майка ти?

— О, не знаеше ли? Тя се омъжи миналата седмица. Замина на меден месец. — Начинът, по който Чейс произнесе последната дума, беше откровено груб. — Ще се местят в Синсинати, където Дон — това е новият й съпруг — работи. Вече й заявих, че оставам с татко.

Е, това обясняваше пиянството на Райън. Той все се надяваше, че с Гейъл ще се съберат.

„Браво, братко.“

— Хм — каза Скот, почувствал се в безизходица.

Чейс се намръщи.

— Какво значи да ме заведеш? Карах дотук сам, сам ще си и отида.

— Не. Повече никакво шофиране без книжка, чули ме? Първо, ще те хванат и ще си навлечеш такива неприятности, че ще ти се стъжни. И няма да можеш да получиш книжка до осемнайсет. Изчакай няколко месеца и ще можеш да караш законно. — Скот не си направи труда да установи дали думите му имат ефект върху момчето. — Можеш да останеш с мен тази нощ, а утре сутринта ще те закарам у дома.

— Трябва да върна пикапа, преди баща ми да се събуди.

Погледът на Чейс говореше красноречиво. Първо, Райън нямаше представа, че синът му кара пикапа. Второ, донякъде момчето се страхуваше от баща си.

Още едно нещо, за което трябваше да поговори с Райън.

„Всемогъщи боже, защо просто не си продължих по пътя?“

— Положението е следното: колите са две, а само един от нас има шофьорска книжка, т.е., аз.

Би могъл да откара Чейс с пикапа до апартамента си, където хлапето да прекара нощта, и рано сутринта да го върне отново с пикапа в дома на Райън. При това положение щеше да се наложи да вземе такси до работата — трудно, но не и невъзможно. Колата му щеше да остане пред къщата на баща му, а той щеше да се лиши от превозно средство, докато не се върне да я прибере. Скот си помисли за предстоящия ден. Нямаше да е никак лесен.

— Не мога да се върна у дома без пикапа. — За първи път в гласа на Чейс прозвуча паника.

Скот се намръщи. Това беше нещо, което нямаше да може да избегне.

— Страх ли те е от баща ти?

— Че може да разбере за пикапа? По дяволите, да.

— Какво ще ти направи?

Чейс скръсти ръце.

— Ще ми срита задника. Ти какво мислиш?

Още един разговор, който трябваше да проведе с Райън. При това положение, той и брат му щеше да се наложи да разговарят повече през следващите двайсет и четири часа, отколкото през последните години.

„Ето ти нещо, което да очакваш с нетърпение.“

— Ами ако дойда с теб и аз му обясня положението? — попита Скот.

Чейс го погледна с неприкрит ужас в очите.

— Не мислиш да му разкажеш за случилото се, нали? Каза, че няма да уведомяваш родителите.

„Да, но твоят родител е мой брат“, помисли си Скот, но не го каза.

Изведнъж му хрумна едно разрешение на проблема с превоза. Лиса беше останала без кола. Той и Чейс можеха да прекарат нощта във фермата, а Лиса, с неговата кола, можеше да ги последва до града на сутринта. Щеше да заведе Чейс до дома на Райън, да остави пикапа, след което да откара Лиса до работата. Идеята изискваше да контактува повече с Лиса, отколкото смяташе, че е от полза за него, но в същото време решаваше неотложните проблеми на всички. Разбира се, ако се случеше така, че Райън да се събуди по-рано и да установи, че пикапът и синът му липсваха, с Чейс буквално беше свършено. Но това не безпокоеше особено Скот. От горчивия опит, който имаше с баща си, знаеше, че Райън ще спи като заклан с часове.

— Добре, измислих го. Ти и аз ще прекараме тук нощта. Сутринта една моя приятелка, която живее наблизо, ще ни последва до града с моята кола. Ще те откарам до апартамента с пикапа, след което ще отида на работа с моята кола.

— Погледна часовника си и установи, че часът е единайсет и половина. Беше прекалено късно да се обажда на Лиса и да я уведомява за тази промяна в плановете. Е, ще й каже сутринта, когато откара колата. Не виждаше причина тя да възрази.

— И няма да кажеш на баща ми за нищо от случилото се, нали? — Чейс го погледна твърдо. Но ако Скот се вгледаше по-отблизо, можеше да види прозиращата тревога.

Той въздъхна.

— Ще си помисля. — Беше ужасно уморен и толкова гладен, че можеше да изяде всичко от хладилника на своя старец. Отправи се към кухнята, която беше тъмна, с изключение на бледата лунна светлина, проникваща през прозореца над мивката. Някое от хлапетата вероятно бе изгасило осветлението, след като бе изляло бирата. Скот го включи отново и закачената на тавана флуоресцентна лампа започна да жужи като сърдита оса, докато, премигвайки, постепенно достигна пълната си мощност.

— Гладен ли си? — попита той праз рамо.

— Трябва да ми обещаеш, че няма да кажеш на татко. — Чейс го последва в кухнята.

Малката стая беше все така грозна, както винаги. Същите надраскани зелени пластмасови тезгяси над жълтеникавите шкафове в тон със стените, стара газова печка, нащърбена бяла мивка и в средата на кухнята — сгъваемата маса за карти, която винаги бе служила за кухненска маса. Единствено металният хладилник с прибор за вода и лед беше нов. Той беше подарък от Скот за стареца. Трябваше да замести стария развален хладилник, който стоеше в кухнята, откакто синът на Бюканън беше още малко момче. Сега Скот се надяваше да открие в него нещо, което става за ядене.

— Баща ти ми е брат. Не мисля, че е редно да крия това от него. — Той отвори вратата на хладилника, докато Чейс, очевидно ужасен, избухна в тирада, свеждаща се до универсалното тийнейджърско оплакване „не е честно“, Скот слушаше с половин ухо. Както и предполагаше, рафтовете на хладилника бяха пълни с бира и два съда за охлаждане на вино, в които имаше по една бутилка — с водка и с джин. Храната се състоеше от останала пица — неясно откога — малко, както изглеждаше, стара салата от риба тон или пилешко месо в покрита купа, половин пакет нарязан бекон и няколко яйца.

Можеше и да успее да забърка нещо.

Грабнал бекона и яйцата, той се отправи към печката, като затвори вратата на хладилника с едно бутване с ръката.

— Обичаш ли яйца с бекон? — Скот постави продуктите на тезгяха до печката, измъкна един тиган от шкафа, сложи го на котлона и започна да приготвя яденето.

— Не можеш да кажеш на татко! Особено за пикапа.

— О, значи това е частта от историята, която ще го вбеси, така ли? — Ако наистина беше така, Райън трябваше да преосмисли някои неща. — Не бирата или тревата? Ами това, че си завел приятелите си в празната къща на дядо си, за да купонясвате? И да не забравяме влизането с взлом.

— Не сме влезли с взлом. На ключодържателя от пикапа има ключ за къщата.

— Значи печелиш една точка. Браво на теб. — От миризмата на пържещия се бекон устата на Скот се напълни със слюнка. Сети се, че беше пропуснал да обядва.

— Какво искаш от мен?

Докато обръщаше цвъртящия бекон с вилицата, Скот погледна Чейс през рамо. Седнало върху плота до мивката, хлапето изглеждаше напрегнато и бледо.

— Искам да поумнееш. — Скот с изненада установи, че казаното беше вярно. — Искам добре да проумееш пътя, по който си тръгнал, и да разбереш докъде води. Искам да стоиш далеч от неприятности, да завършиш училище и да постигнеш нещо в този живот. Да станеш здрав, щастлив и успял възрастен човек.

— Като теб ли? — каза с насмешка Чейс. — Татко казва, че си лицемерно копеле.

Скот се усмихна половинчато.

— Е, няма да си правя труда да ти казвам всички обидни думи, с които съм го наричал през годините.

Скот грабна две картонени чинии от шкафа, разпредели в тях бекона и чукна четири яйца — толкова бяха останали в хладилника — в горещата мазнина. Малко сол, малко пипер, четири филии хляб в тостера и вечерята беше готова.

— Може ли да не му казваш, моля те? — Това беше най-смиреното поведение на Чейс, откакто се видяха за първи път тази вечер във всекидневната.

— Бие ли те? — Като внимаваше да запази непринудения тон и се занимаваше със сервирането на яйцата и препечените филийки по чиниите, Скот се опитваше да получи информация. В действителност не искаше да научава това за брат си, в случай че отговорът беше положителен, но за доброто на детето трябваше да знае.

— Нне — каза несигурно Чейс. — Последния път го ядосах и той ме удари с опакото на ръката си през лицето. Аз пръв го нарекох „кучи син“, „загубен селяндур“ и го заплюх.

— Определено това е смекчаваща вината причина. — Облекчен, че брат му не е затънал напълно в пороците на баща им, Скот тръсна чиниите и две вилици на масата, грабна две чаши и ги напълни с вода от чешмата. — Сядай и яж.

— Казах ти, не съм гладен. — Чейс слезе от плота и се приближи към масата. Заел вече своето място, Скот хапваше от яйцата.

— Все едно, яж.

— Виж, предлагам ти сделка. — Чейс седна срещу него, като го гледаше настойчиво изпод русия си бретон. — Ако не кажеш за това на татко, ще се погрижа приятелите ми до един да се появят в офиса ти утре сутрин и ще направим всичко, което пожелаеш.

— Смяташ, че иначе няма да дойдат? — Скот продължаваше да яде. Разсеяно, Чейс взе с вилицата парче бекон и започна да дъвче.

— Не знам. Вероятно Остин няма да дойде. Може би и Мат. Трябваше да го заплашиш, че ще се обадиш на треньора му, ако искаше да си сигурен, че ще се появи. А Ноа ти даде грешен телефонен номер.

Скот се усмихна.

— Така ли? Не вярвам да е толкова трудно да открия верния.

— Ще доведа всички и обещавам да не пия и да не пуша трева или каквото там трябва…

— Да не крадеш пикапа на баща си. — Скот ядеше второто си яйце. Привършил първото парче бекон, Чейс се зае с едно от яйцата. — И да не караш, преди да получиш книжка.

— Добре, това също. Всичко. Но трябва и аз, и пикапът да сме у дома, преди татко да открие, че липсваме. А ти не трябва да му казваш за случилото се.

— Ще удържиш ли на думата си?

Чейс се изчерви.

— Да.

— Значи се договорихме. Яж. Трябва да поспя. Ще ставаме рано. — Чудеше се как ще реагира Лиса на обаждане в шест часа сутринта. Едва ли добре, като се имаше предвид, че ще я събуди точно той. От друга страна, щеше да получи надежден превоз до работата.

— Будилникът му е нагласен за осем. Може и да не се събуди, но…

— Ти и пикапът ще си бъдете у дома преди това. Трябва да съм на работа в осем, така че ще ви оставя доста по-рано. — Скот свърши с яденето, изчака Чейс да се нахрани и изхвърли картонените чинии. Тъй като знаеше, че известно време в къщата няма да има никой, който да се погрижи за боклука, той извади черната найлонова торба и я завърза с намерението да я изхвърли на излизане сутринта. Междувременно Чейс — както забеляза Скот, — миеше тигана и приборите. Хлапето стоеше пред мивката с ръце, потопени в сапунената вода, защото нямаше съдомиялна.

Скот се усмихна вътрешно. Колко лошо можеше да е едно хлапе, което мие чиниите, без да го молят?

— Хей, Скот. Ела да видиш това. — Чейс се мръщеше на нещо, което виждаше през прозореца.

Скот застана зад гърба му. Мигновено го видя, без да се налага хлапето да му казва и дума. Бледа червеникава светлина, която сякаш пулсираше, освети малък участък от тъмното небе на юг.

„Какво, по дяволите, е това?“

Скот сбърчи чело. Отне му няколко секунди, за да си даде сметка какво вижда.

— Мамка му! — Сърцето му заби лудо, когато внезапно разбра случващото се. Обръщайки се, той хукна към задната врата.

— Какво? — Смутен, Чейс побягна след него.

Скот отвори вратата със силно дръпване и препусна към „Джипа“, като междувременно тършуваше в джоба си за телефона.

— „Грейсън Спрингс“ гори — викна той през рамо на племенника си, набирайки 911. Отвори вратата на колата и се метна зад волана, докато телефонът звънеше безрезултатно, а Чейс се хвърляше на задната седалка.