Карън Робърдс
Живот в лъжа (6)

Глава 5

„Леле“, помисли си Лиса. Роклите, които носеха двете, изглеждаха направо еднакви. Детето и куклата толкова много си приличаха, че чак беше плашещо.

Беше невъзможно да се твърди нещо сигурно по малката и неясна снимка, но приликата не можеше да бъде по-необичайна. Нямаше как да се каже дали очите на Мариса бяха сини, дали бродерията на роклята й изобразяваше малки бледосини и бели цветчета със зелени листа както тази на куклата, но изглеждаше малко вероятно. Кожата на Мариса беше определено по-матова от тази на куклата, а синият нюанс на роклята й изглеждаше по-тъмен на снимката. Но роклите и на детето, и на куклата бяха с дълъг ръкав и широки поли, имаха приблизително еднаква дължина и еднакви дантелени яки с къдрички.

Лиса усети, че сърцето й бие силно.

„Овладей се, си каза тя. Няма как това да е нещо повече от съвпадение.“

Очевидно куклата е била облечена като истинско момиченце. Сините кадифени рокли с набор трябва да са били много разпространени сред децата в предучилищна възраст по времето, когато тя бе получила Катрина. А тъй като не си спомняше, кога се беше случило това, то тогава тя самата трябва да е била на тази възраст. Куклата се предполагаше, че трябва да имитира истинско дете. Затова беше логично да я облекат като такова. Вероятно имаше хиляди кукли из страната, облечени по същия начин и изглеждащи по същия начин.

Колкото и да беше разумен този аргумент, Лиса все пак взе Катрина и я обърна, за да провери роклята за етикет или друг отличителен белег. В този момент мобилният й телефон звънна. Неочакваната „Пета симфония“ на Бетовен я накара да подскочи.

Телефонът беше в чантата й в спалнята. Лиса остави Катрина, изправи се и забърза да отговори.

— Ще се наложи да отменя обяда ни в петък.

Гласът беше на баща й. К. Барлет Грант беше уважаван федерален съдия, който сега живееше на около сто и десет километра от тях, в луксозния квартал „Гленвю“ в Луисвил — най-големия град в Кентъки. Висок, як и все още удивително красив за своите шейсет и осем години, той беше бивш конгресмен, който някога бе имал много по-големи политически стремежи. Но неуспешният опит да влезе в Сената провали стремежите му към държавна служба и вместо това той прие ролята на високопоставен член на своята партия. Все още местен инициатор и — благодарение на двете си съпруги, всяка от които беше богата — състоятелен човек, той беше високо ценен от почти всички, с изключение на дъщеря си и бившата си жена. Въпреки че Лиса бе единственото му родно дете — при втория си брак той се беше сдобил с трима доведени синове — взаимоотношенията им бяха трудни, откакто родителите й се разведоха мъчително, когато тя бе на шест. На практика те не поддържаха никаква връзка до миналата есен, когато Лиса се върна в „Грейсън Спрингс“. Оттогава, винаги по настояване на Барти — той мразеше да го нарича така, затова и Лиса винаги го правеше — те излизаха от време на време да хапнат. Тя смяташе, че откакто бе станала адвокат като него самия, той бе започнал да се опасява от евентуално застъпване на кръговете, в които се движеха. Ето защо се опитваше да направи каквото може, за да предотврати възможността тя да каже нещо неблагоприятно за него.

Барти винаги бе мразил да го представят като лош човек. А естествено, той не я познаваше достатъчно добре, за да знае, че беше достатъчно лоялна към семейството.

— Семейни задължения ли имаш? — попита Лиса мило. Знаеше, че той всячески се стараеше да се представи като предан съпруг и баща.

— В интерес на истината, процесът, който председателствам, изглежда, ще се проточи. Няма да мога да се измъкна.

— Прочетох във вестника, че Тод — най-малкият доведен син на баща й, който беше седемнайсетгодишен гимназист — щял да се състезава в петък. — Тонът й беше безстрастен.

Той въздъхна.

— Добре, хвана ме. Да, ще отида на състезанието на Тод. Джил — съпругата му — не иска да ходи сама.

— Не е нужно да се оправдаваш. Нямам нищо против да отменим обяда, за да отидеш да гледаш състезанието на Тод. Само ми се щеше да беше такъв добър баща и за мен.

— Лиса…

— Знам, Барти, знам. Възрастта променя гледната точка. — По време на един от обедите им баща й се беше постарал да я убеди, че съжалява за това, че не е прекарвал достатъчно време с нея, когато е растяла, или по-точно, че въобще не е бил край нея след развода. Възрастта му била придала мъдрост и го накарала да осмисли приоритетите си. Сега семейството било на първо място. Може би наистина го мислеше. Определено с второто си семейство се държеше, сякаш го мисли.

— Помолих те да не ме наричаш Барти.

— Ще се опитам да запомня. — Една мисъл се зароди в нея и тя сви вежди. — Случайно да съм била осиновена?

Естествено, тя знаеше отговора. Или поне вярваше, че го знае. Но нещо накара въпросът да изникне в съзнанието й от нищото. Може би причината беше в неговото безразличие към нея, в сравнение с вниманието, което отделяше на доведените си синове, които дори нямаха кръвна връзка с него; в приликата й с Анджела Гарсия; или в проклетата кукла.

Последва кратка пауза.

— Защо, по дяволите, ми задаваш такъв въпрос?

— Защото днес в работата попаднах на неразкрит случай, касаещ изчезването през 1980 г., на едно семейство от този край. Проблемът е, че с майката — Анджела Гарсия — си приличаме удивително. Една жена, с която работя, си беше помислила същото. Тя ми даде досието и аз го взех с мен вкъщи. Тъкмо гледах отново снимката, когато ти се обади. Приликата е поразителна. Ето защо си помислих, че ако съм осиновена, това би могло да бъде някакво обяснение.

„Например защо никога не си ме обичал“, помисли си тя, но не го каза на глас.

Лиса чуваше бързото му говорене от другия край на линията.

— Това е най-тъпото нещо, което някога съм чувал! Разбира се, че не си осиновена. Майка ти те роди на седми април 1981 г., около седем часа сутринта, в някоя от болниците — забравил съм името й — в Силвър Спринт, Мериленд. Аз бях там, тя беше там и ти се роди по естествен път. Вероятно някъде има дори видеозапис. Слушай, Лиса. Ако искаш да преуспееш като адвокат, трябва да потиснеш това твое огромно въображение.

Фактът, че като малка бе имала въображаем приятел, а като тийнейджърка бе вярвала, че къщата е обитавана от духове, поради което се беше наложило да спи на лампа, без съмнение беше в основата на забележките му за „откаченото въображение“ Това й пречеше още повече да изпитва привързаност към него.

— Лиса! Вечерята! — Гласът на Робин се понесе от долния етаж.

— Виж, Барти, трябва да затварям. Пожелай успех на Тод, когато го видиш в петък.

— Лиса…

Но каквото и да искаше да й каже, връзката вече беше прекъснала.

— Лиса! — викна отново Робин. Тази сила на гласа й означаваше, че майка й вече се е отправила към масата, поради което Лиса пъхна телефона в джоба си и забърза надолу.

— Идвам! — викна тя в отговор.

Когато слезе долу, гостите си бяха отишли и майка й седеше в инвалидната количка начело на полираната махагонова маса в трапезарията. Те все още се хранеха тук просто защото винаги бяха правили така, независимо че в кухнята щеше да бъде много по-практично. Ръчно изрисувани китайски тапети, килим „Обюсон“ и тежки златисти копринени завеси придаваха на стаята официален вид. Върху красиви покривчици беше нареден любимият на Марта порцеланов сервиз от Херенд, а Робин сипваше в купички ароматна супа.

— Аналиса. — Все така красивите сини очи на майка й засияха, когато Лиса влезе в стаята, а на лицето й се появи усмивка. Аналиса Серафина беше цялото й име. Марта то й казваше, че беше избрала такова име, защото намираше своето — Марта Ан — за обикновено, а през целия си живот бе искала нещо по-романтично. Ето защо беше дарила дъщеря си с прекрасно романтично име. Лиса се радваше, че само една шепа хора го знаеха.

— Здравей, майко.

Преди да седне на стола до нея, Лиса я целуна бързо по бузата. Кожата на майка й беше мека, суха и крехка като стара коприна. Някога Марта беше висока метър и седемдесет, с атлетично телосложение и достатъчно енергия, за да накара тийнейджърката Лиса да лежи на дивана в самозащита. Беше изкусна ездачка, състезателка по голф, обичаше тенис и беше известна из целия щат с това, че организираше най-екстравагантните партита — тези, свързани с конните състезания, бяха станали легендарни. Заемаща централна роля в живота на майка си, Лиса от малка беше насърчавана да кани приятелите си на тези събирания. Тя, Нола и останалите общуваха под белите тенти, разпънати на моравата, със стотици знаменитости и хора от висшето общество. Тогава Лиса все още не си даваше сметка колко специални бяха тези дни и колко мимолетни. Сега шейсет и осем годишната Марта изглеждаше поне едно десетилетие по-стара. Косата й — винаги златисторуса и дълга до раменете — сега беше къса, перушинеста и бяла като сняг. Някога закръгленото й лице беше толкова слабо, че фините му кости сякаш стърчаха през кожата. Заради опустошителната болест, която бавно и жестоко отнемаше живота й, Марта тежеше едва четирийсет и пет килограма. Не можеше да стои или да ходи сама и въпреки че все още имаше малко сила в ръцете, не можеше да ги вдига, да се облича, да си ляга или да прави каквото и да било без чужда помощ. Дишането й все повече се затрудняваше с всеки изминал ден и лекарите й казаха на Лиса, че съвсем скоро ще се наложи да бъде на кислород през цялото време, а не само нощем, както беше сега, когато спеше на болничното легло, сложено специално за нея. За момента обаче мускулите на пикочния мехур, червата и лицето бяха пощадени. Говорът й беше колеблив и понякога неразбираем, а когнитивните й функции бяха бистри, както винаги. Това беше за Лиса както благословия, така и проклятие. Майка й все още беше себе си, напълно непокътната умствено, но прикована в отслабващото си тяло. Тя разбираше какво се случва с нея и именно фактът, че се опитваше да гледа смело на това, късаше сърцето на Лиса.

— Чух, че има някакъв проблем у Бюканън — заяви Робин. Лиса направи кисела физиономия. В Удфорд нямаше тайни. Без съмнение, беше Анди. А може би някой съсед бе видял полицейските коли или бе чул нещо, след което се бе обадил незабавно на Робин, за да й каже новината или да я попита дали знае нещо за случващото се. — Бъд Бюканън е арестуван.

— Какво е направил? — попита с интерес Марта. Лиса поднесе лъжица с пилешка супа към устните на майка си и Марта отвори уста и я изгълта, без да отмества очи от Робин. Много пъти Робин бе предлагала да седи с тях и да храни Марта, така че Лиса и майка й да имат възможност просто да си говорят. Дъщерята обаче винаги отказваше, запазвайки за себе си този ангажимент. Тя с болка осъзнаваше, че времето им заедно изтича.

— Стрелял по заместник-шерифа, който отишъл да го разпита за инцидент на пътя „Травис Роуд“, при който шофьорът блъснал човек и избягал. Естествено, бил пиян. Полицията дошла и го арестувала.

— Истинско чудо е, че не са го застреляли — възкликна Лиса, докато поднасяше отново лъжицата към устата на майка си. Ако наистина беше стрелял по заместник-шерифа, злобният старец щеше да си има големи проблеми. Чудеше се какво ли прави Скот по въпроса. Беше сигурна, че ще направи нещо.

— Де тоя късмет — каза мрачно Робин. Нейната забележка, отнасяща се за Бъд Бюканън, означаваше, че воюват от години.

— Горкият Скот. — Майка й поклати глава, когато Лиса се опита да й даде още една лъжица от супата. — Ти яж. Виждаш ли го често в работата?

— Видях го днес. — Лиса послушно хапна от супата си, след което предложи отново на майка си. Този път тя прие. Лиса се стремеше да отклонява вниманието на Марта от домакинството и болестта. Според нея, докато майка й се интересуваше от външния свят, щеше да се държи. Но не искаше да я натоварва с неща, които можеха да я наранят, затова внимаваше и представяше нещата в оптимистични краски. — Изпраща ти поздрави.

— Толкова умно момче. Винаги съм знаела, че ще успее.

Робин изсумтя. Нито тя, нито Анди харесваха особено Скот. Като младеж, той трябваше да се бори с петното, което му бе лепнал неговият произход, а като възрастен рядко го бяха виждали. Но преди години, когато беше любимец на майка й, Лиса подозираше, че Робин и Анди ревнуват.

— Хайде, Робин. Знаеш, че той постигна много — смъмри я Марта. Робин се намръщи, но поне тя не я видя.

— Определено е така — съгласи се охотно Лиса, въздържайки се от коментара, че освен всичко друго, той е и арогантен кретен. Все пак това нямаше връзка. Никой не можеше да отрече, че Скот бе пожънал успех.

— Областен прокурор — каза възхитена Марта. — Кой можеше да си го помисли.

— Жалкият бял боклук си остава жалък бял боклук — измърмори Робин.

— Мисля, че приключихме със супата, Робин. — Лиса се опита да успокои с поглед любимата си семейна прислужница. Робин отнесе купите за супа и се върна с чинии с печена риба и салата. Порцията на Марта беше нарязана на парченца. Лиса даде една хапка на майка си, след което хапна и тя. Ако не се хранеха заедно, Марта забелязваше това и отказваше да яде.

— Добре ли мина денят ти? — Майка й се беше концентрирала сега върху нея.

Лиса знаеше, че тя искрено се вълнува, затова се усмихна, кимна положително и разказа една крайно преиначена версия. Не беше нужно да споменава, че „Ягуарът“ се е повредил, че златното момче на майка й я е заплашило с уволнение или че е била наказана. Докато говореха и се хранеха, Лиса установи, че наблюдава майка си. Не за първи път си даваше сметка за това, колко малко си приличаха на външен вид двете. Но за първи път това я притесни. Все пак, въпреки че чертите на лицата им бяха различни, те имаха едни и същи маниери и мимики. Дори гласовете им звучаха еднакво, ако не се взимаха под внимание последиците от болестта на майка й. А и всички твърдяха, че се смеят по абсолютно един и същи начин. Въпреки всичко образът на Анджела Гарсия не я напускаше. Нелепо беше да мисли, че приликата между нея и жената от някаква избледняла трийсетгодишна снимка означава нещо. Какво можеше да е то? Най-много да бяха далечни роднини. Какво друго можеше да е? Да е преродената Анджела Гарсия? Да е малката Мариса Гарсия, тайно осиновена? Това беше налудничаво. И все пак приликата дотолкова я смущаваше, че в края на разказа си тя добави небрежно:

— А, трябва да те попитам нещо. Как се казваше болницата, в която съм се родила?

— „Св. Богородица и св. Елизабет“ — Отговорът на Марта беше бърз. Чертите на лицето й се смекчиха и тя се усмихна меланхолично. — Беше най-щастливият ден в живота ми. Сдобих се със своето скъпоценно ангелче. Когато те сложиха в ръцете ми, аз се разплаках. — Очите й леко се присвиха и погледнаха Лиса. — Защо питаш?

— Днес трябваше да попълня един формуляр в работата — отговори Лиса уклончиво. — Майко, хапни още малко.

Майка й поклати отрицателно глава.

— Нахраних се. — Тя се усмихна на Лиса. — Имам снимки от болницата в бебешкия ти албум. Искаш ли да ги видиш?

Нямаше нищо по-приятно за Марта от разглеждането на многобройните албуми, в които беше събрала снимки от живота на дъщеря си. В резултат на това Лиса бе разгледала достатъчно свои снимки за няколко живота напред. Преди майка й да се разболее, достатъчно беше Марта да извади един от албумите, за да накара Лиса да изчезне. Откакто се върна вкъщи, беше много по-търпелива, следователно й се наложи да предприеме многобройни фотопътувания назад в миналото, които изтърпя с охота, тъй като знаеше, че доставяха удоволствие на майка й. Независимо от това, Лиса не обръщаше особено внимание на снимките. Сега обаче тя беше не само заинтригувана, но и жадна да разгледа албума.

— С удоволствие.

Грейнала от задоволство, Марта погледна към Робин.

— Знаеш къде държа бебешкия албум на Лиса. Би ли ни го донесла във всекидневната, моля те?

— Искате ли да донеса и малко сладолед? Имаме с вкус на праскова. — И Робин, както Лиса, винаги се опитваше да съблазни Марта с нещо за ядене, а сладоледът с вкус на праскова беше един от любимите й десерти.

— Аз не искам. Лиса? — Тя погледна към дъщеря си, която поклати отрицателно глава.

Десет минути по-късно те бяха във всекидневната с глави, надвесени над бебешкия албум на Лиса. Телевизорът, който се беше превърнал в главно развлечение за Марта, докато светът около нея се смаляваше, бе включен, но без звук. Високите прозорци гледаха на изток, където тъмнината тъкмо беше започнала да обагря в мораво далечните хълмове и да пълзи надолу през полета, пълни със стада пасящи коне. Ръчно резбованата ламперия и отрупаните с книги и спомени етажерки трябваше да правят стаята да изглежда тъмна и тясна, но бамбуковите щори бяха вдигнати догоре, за да пропускат изцяло златистата вечерна светлина, и това, в съчетание с истинските размери на помещението, правеха стаята изненадващо приятна.

— Виж колко огромна бях. — Марта посочи една снимка, на която беше бременна и стоеше пред остъклената врата на бетонна стена. От надписа над вратата Лиса разбра, че това беше болница. Знанията й за живота на нейните родители преди раждането й бяха малко мъгляви, най-вече поради липса на интерес от нейна страна. Знаеше, че е родена в Мериленд, в покрайнините на Вашингтон. Предполагаше, че фотографът е бил Барти. По времето, когато той и Марта все още са били двойка. За кратко Лиса се зачуди дали са били щастливи, след което отпъди мисълта. — Толкова трудно забременях. Бях много развълнувана. Исках те толкова много.

— Ако си знаела колко проблеми ще имаш с мен, вероятно веднага си щяла да избягаш, нали? — Лиса й се усмихна закачливо. Тийнейджърските й години бяха луди. Измъкваше се тайно, веселеше се, бягаше с неконтролируема тълпа от други привилегировани деца, които имаха основно три мисли в главите си: да се напият, да се надрусат и да се изчукат. Тя не беше толкова зле, колкото останалите, но все пак достатъчно, за да предизвика безбройни кавги с притеснената си майка.

— Шегуваш ли се? Не бих пропуснала и минута. Отглеждането ти беше радостта на живота ми.

Неочаквана буца заседна в гърлото на Лиса. Нямаше никакво съмнение в искреността на майка си, както не се съмняваше и в това, че не заслужава такава безусловна любов. След като лудите й тийнейджърски години свършиха, тя отиде в колеж, а след това в университет, без дори да погледне назад. След първата година рядко се връщаше у дома. Беше приела за даденост всичко — любовта на майка си, малко старомодния свят, който остави зад гърба си, и постоянната финансова сигурност. Ако изобщо някога си бе направила труда да се замисли за това — а не бе — вероятно щеше да си помисли, че всичко винаги ще си остане там и ще я чака да се върне. И когато за първи път осъзна, че нещата не стоят точно така, тя се почувства объркана, дори шокирана.

— Доброволно се подлагаш на трудности, а? — попита Лиса безгрижно, решена да не допуска собствената й сантименталност да помрачи настроението на майка й. Марта се засмя, при което тя също се усмихна. Депресията беше разбираем страничен ефект от болестта и Лиса всячески се стремеше да помогне на майка си.

Под ръководството на Марта, Лиса бавно разгръщаше страниците. Разглеждаше снимки на майка си в болничното легло и Барти до нея; на себе си като новородена, понесена от медицинска сестра към една везна в ъгъла на стаята; отново на себе си като бебе, но този път увита в розово одеялце, с шапчица на главата и връчена на майка й; на тримата — Марта в болничното легло, Барти, застанал до нея, и тя в ръцете на майка си. Лиса се убеди. Всичко беше пред нея — грижливо запазените гривни, които тя и майка й бяха носили в болницата; малките отпечатъци от крачетата й; датата, мястото и часът на раждането й, както и ръстът и килограмите й. Нямаше никакво осиновяване, както я бе уверил баща й. Тя действително беше Аналиса Серафина Грант, родно дете на родителите си, а приликата с Анджела Гарсия можеше да бъде единствено плод на далечни генетични връзки или просто случайност.

Това се оказа изненадващо облекчение за нея.

Точно в девет часа Лин Картър — сестрата, която идваше, за да приготви Марта за лягане и да се грижи за нея през нощта — се появи на вратата на всекидневната. Тя почука леко, за да привлече вниманието им, при което Лиса се обърна и й се усмихна. Марта не можеше да завърти толкова встрани главата си, но знаеше кой беше, защото това се бе превърнало в рутина.

— Готова ли сте да вървим, госпожице Марта? — попита Лин. Висока, чернокоса, петдесетгодишна жена, със стоманени рамки на очилата и когато беше необходимо, със също толкова стоманено държане, Лин приемаше сериозно работата си. Пример затова беше сестринската й униформа, която днес представляваше бял костюм от панталон и горнище е къс ръкав. Лиса й бе казала, че носенето на униформа не е задължително, но тя беше настояла. Това й придавало авторитет, а освен всичко, не й се налагало да се притеснява какво да облече.

— Имам ли избор? — Гласът на Марта беше леко шеговит.

— Не, мадам — каза Лин.

— Е, тогава нека да вървим.

Лин се усмихна на Лиса, докато Марта придвижваше с помощта на едно копче инвалидната си количка настрани от телевизора и в посока към вратата. Нежното бръмчене на електрическия мотор беше станало толкова познато за Лиса, че сега тя едва го чуваше.

Лиса пожела лека нощ, след което майка й изчезна. Останала сама, тя натисна един бутон на дистанционното и изключи телевизора. Докато се изправяше и се протягаше уморено, тя си помисли, че откакто се бе върнала у дома, гледаше повече телевизия от всякога. Улавяше се — което беше и най-тъжното — че наистина започва да се интересува от съдържанието на куфарчетата в „Сделка или не“ или от това, кой ще свали най-много килограми в „Да загубиш най-много“. И все пак не съжаляваше. Гледането на телевизия беше време, което споделяше с майка си, а времето — вече бе убедена — се превръщаше във все по-ценно нещо за двете.

При тази мисъл Лиса се уплаши. Чувството, че на Марта й остават по-скоро месеци, отколкото години, беше прекалено депресиращо, за да се спира на него тази вечер.

Хубавото нещо на заточението в Сибир беше, че за първи път, откакто бе почнала като асистент в прокуратурата, нямаше недовършена работа за вкъщи. Друг бе натоварен с отговорността да се погрижи всички документи, необходими за утрешното дело, да бъдат готови. Това й даваше малко свободно време на разположение. Тя се обади на пътна помощ, за да се увери, че колата й е прибрана — както и беше — след което позвъни на Нола, за да се разберат да обядват заедно в петък, тъй като уговорката с баща й отпадаше. След като приключи, Лиса излезе навън, жадна за малко свеж въздух. Не беше домошарка, но откакто се върна в „Грейсън Спрингс“, почти непрекъснато си стоеше у дома.

На излизане от кухнята, докато минаваше през верандата, тя не видя никъде нито Робин, нито Анди, въпреки че цветята, които Анди беше донесъл, сега стояха на кухненската маса. Микробусите на работниците ги нямаше, така че по изключение петте акра градини и морава бяха изцяло само на нейно разположение. Избледняващата светлина ставаше все по-мека и всичко се обливаше в нежното розово зарево на наближаващия залез. Отвъд добре поддържаните земи около къщата, едва забележими през дърветата, червените покриви на конюшните блещукаха под танца на последните слънчеви лъчи. Дългокрако жребче подскачаше покрай бяла ограда, докато майка му и останалите пасяха невъзмутимо. Наблизо жужаха насекоми, крякаха дървесни жаби, а листата нежно шумоляха от приятния ветрец. Минаваше й през главата да обере прецъфтелите цветове на мушкатата или да оплеви лехите с доматите, но за момента това бяха само мисли. Вместо това тя се запъти към любимото си местенце. Дългите сенки на дъбовете, орехите и магнолиите се състезаваха помежду си да засенчат окосената трева на златната морава, която беше буйна и тучна като изумруден килим под краката. Като подминаваше цветните градини с тесните ниски тухлени огради и павирани алеи, Лиса продължи да върви, докато не стигна до огромната стара черница, по която обичаше да се катери като дете. Въжената й люлка все още висеше, завързана за един здрав клон. Наблизо имаше хамак, разположен до два градински стола, боядисани в бяло. Тя се метна на люлката, потънала в мисли, и започна да оттласква разсеяно крака си от земята, така че да се полюлява леко напред-назад.

Внезапно някой улови въжетата зад гърба й и я спря в движение. Тя се обърна уплашена.

Скот гледаше надолу към нея. Не го беше чула да приближава.

— Искаш ли да те залюлея? — попита той.