Карън Робърдс
Живот в лъжа (24)

Глава 23

Допирът на неговите устни до нейните зашемети Лиса. Беше толкова неочаквано, че за момент тя не можеше мито да помръдне, нито да си поеме дъх, нито да реагира. Ушите й започнаха да шумят, стомахът й се сви, изгуби всякаква чувствителност. След това действителността я връхлетя. Скот я целуваше! Устните й потрепериха и се разтвориха под неговите. Тя затвори очи и се хвана за раменете му.

И отговори на целувката му.

Устните му — топли и плътни — лежаха върху нейните. Езикът му се плъзна в устата й, на което тя отговори буйно. Той обхвана главата й с ръце, наклони се напред и я притисна към стената. Лиса усети всеки сантиметър от мускулестото му тяло. Вълна на възбуда се надигна в нея. Тя се отдаде изцяло на целувката, която бе чакала от години.

Вратата на асансьора се отвори със звън.

Лиса отвори очи и със замъглен поглед видя, че са сигнали фоайето. Пред отворената врата на асансьора имаше хора, които чакаха да се качат: две жени, които приличаха на медицински лица, мъж в анцуг и жена на средна възраст, държаща балон. Всички зяпаха в почуда прегърнатата двойка. Лиса също се взираше в тях безизразно.

Докато тя осъзнаваше случващото се и това, че трябва да престане да целува Скот и да слязат, той отдръпна устните си от нейните, изправи се, хвърли бърз поглед на публиката и хвана Лиса за ръката, като я издърпа навън от асансьора. Лиса се усмихна смутено на зяпачите и мина покрай тях. Забърза след Скот, който стискаше здраво ръката й и крачеше по посока на фоайето и изхода.

Сърцето й все още биеше учестено, дишаше тежко и й бе трудно да се концентрира над друго, освен над факта, че той я бе целунал. Въпреки всичко тя пое дълбоко въздух и попита.

— Скот, чакай. Къде отиваме?

— На уединено място.

— На токчета съм — протестираше Лиса. — Подът е хлъзгав. Не мога да ходя толкова бързо.

Не беше точно разговорът, който си мечтаеше да проведе с него след първата им целувка, но обстоятелствата го налагаха.

— Извинявай. — Той намали темпото и тя успя да се изравни с него. Когато погледите им се срещнаха, Скот й се усмихна — бавна, проникновена усмивка, която мигновено я накара да се разтопи. Сърцето й започна да се блъска в гърдите отново. Той още държеше ръката й. Усещането за топлата му и силна длан й харесваше. — Не се сетих за обувките ти. За мен е безкрайна загадка как вие жените ходите с тези неща на краката си.

Лиса пренебрегна коментара и реши да кара по същество.

— Ти ме целуна.

— Знам.

Тя изчака напразно Скот да продължи, след което предпочете да зареже темата за момента. Бяха стигнали до средата на фоайето и голямата стъклена врата с простиращата се зад нея черна нощ се показа пред тях.

— Спри за момент. Трябва да ти кажа… Миналата вечер имаше един бял „Форд Експлорър“. Мисля, че ме следеше. Дойде до болницата. Може да е тук сега. Трябва да внима…

Тя млъкна, защото бяха стигнали до вратата и Скот вече я отваряше. Пръстите й се стегнаха около дланта му. Опита се да спре, но хлъзгавата подова мозайка не й позволи.

Когато прекрачи прага, я посрещна стена от влажен въздух. Отвън входът бе осветен от кръгли бели лампи. Лиса моментално си даде сметка, че представляват лесна мишена за всеки, който би могъл да ги причаква в мрака на паркинга.

— Скот…

— Не е нещо, за което да се притесняваш. Всъщност не трябваше изобщо да разбираш за това — каза той. Бяха вече на паркинга и Лиса се оглеждаше страхливо наоколо. Когато казаното от него стигна до съзнанието й, тя го погледна и се намръщи. — Помолих мой приятел да те наглежда, докато бях извън града. Исках да съм сигурен, че ще стигнеш невредима до болницата. Той е ченге, не беше на работа, а пък ми дължеше услуга.

Лиса замръзна на място, което принуди Скот също да спре и да я погледне въпросително.

— Какво? — попита той.

— Накарал си някой да ме следи?

— Да. Не ми казвай, че това е проблем за теб.

— Боже мой. Толкова типично за властния начин, по който правиш всичко. Можеше поне да ми кажеш.

— Нямах време. Бях извън града, забрави ли? Не исках да прекарам цялата нощ, като се притеснявам за теб. Имах достатъчно грижи, повярвай ми. Освен това се досетих, че вероятно ще започнеш да се караш с мен, ако ти кажа.

Той отново беше ускорил крачка. В мрака на паркинга Лиса видя колата му. Лампите бяха далече, поставени на високи метални стълбове, и оскъдната им жълтеникава светлина едва осветяваше мястото. Луната беше голяма и кръгла, увиснала високо над тях. Звездите проблясваха на небето, подобно на мигащите лампички на дансинга в клуба. Далечни гърмежи свидетелстваха за продължаващите тържества за Деня на независимостта. Ръката на Скот хвана здраво нейната и Лиса потрепери цялата от досега. На нейната възраст вероятно беше смешно да реагира по този начин, когато някой мъж я хване за ръката. Това обаче не беше просто някой мъж. Това беше Скот.

— Аз не се карам с теб.

— Скъпа, ти от дванайсетгодишна се караш с мен.

Тъй като не желаеше да доказва позицията му, Лиса реши да промени линията си на поведение.

— Проверих регистрационния номер. Оказа се регистриран на името на фирма „Диюрнал Пластикс“.

— Неофициално той работи като частен детектив. Предполагам, че обича да държи всичко в тайна.

— Уплаших се до смърт.

— Съжалявам за това. Не трябваше дори да забележиш присъствието му.

— Повярвай ми, забелязах го.

Те стигнаха до колата и Скот й отвори вратата. Тя го погледна малко укорително и се качи. Точно се беше настанила на седалката, когато той се наведе и я целуна. Беше бърза целувка, сурова и властна. Не беше нещо повече от парещо докосване на нейната уста до неговите устни и език, което определено не би трябвало да разпали чувствата й. Но го направи.

Тя погледна към него, докато той се изправяше. Беше толкова замаяна, че напълно забрави за ченгето в белия „Форд“. Всъщност забрави за всичко, освен за Скот и за начина, по който я караше да се чувства.

— Сложи си колана — каза й той и затвори вратата. Лиса се подчини, като се опитваше междувременно да контролира дишането си.

— „Мариот“? — попита Скот, когато застана зад волана. Тя кимна.

— Благодаря ти — каза Лиса след малко. Той вече беше запалил колата и излизаше от паркинга.

— За какво?

— За това, че си толкова загрижен, че дори да накараш някой да ме следи.

Усмивката му бе достатъчна, за да я накара да усети гъдела в корема си.

— Пак заповядай.

В колата беше тъмно и толкова тихо, че Лиса чуваше свистенето на гумите по паважа. Движението по пътя беше изненадващо интензивно за този късен час. Тя си спомни, че е празник. Отпусна глава на меката кожена седалка и се загледа замечтано в Скот. Суровият му и красив силует предизвикваше у нея топли вълни. Познаваше го толкова добре и го желаеше от толкова отдавна. Цял живот.

А сега това.

— Какво стана с убеждението ти, че между нас не може да има нищо? — Дори да имаше нотка на язвителност в гласа й, тя бе сигурна, че той го заслужава. — Как така внезапно реши да ме целунеш?

— Знаех си, че ще искаш да говорим за това.

— Е, бил си прав, така че говори.

— От един месец насам съм в отвратително настроение.

— Така ми казваха всички в офиса. Аз пък си мислех, че си в обикновеното си настроение. — Скот се намръщи. — Но не виждам връзката между това и целувката.

— Бях в отвратително настроение заради теб. Откакто ме изманипулира да те наема на работа.

— Изманипулирала съм те? — Лиса беше възмутена.

— Не ме прекъсвай. — Той я погледна полушеговито. — Все едно да затвориш човек на диета в стая с шоколадови десерти. Той ще се бори с изкушението, докато може. Ще обърне гръб, за да не гледа десертите, ще стиска зъби, ще стане раздразнителен. Но в крайна сметка изкушението ще надделее.

— С шоколадово десертче ли ме сравняваш?

— Луксозен черен шоколад, скъпа.

— Нека да изясним нещата. Казваш, че си ме целунал, защото тази вечер си изгубил самообладание?

— По-скоро реших, че надценявам самообладанието си. — Стигнаха паркинга на хотела. Отбиха и започнаха да обикалят около паркираните коли, като се опитваха да намерят място. — Целунах те, защото цял живот съм искал да го направя. Просто тази вечер реших да се откажа да се съпротивлявам. Това между нас, това привличане е още от времето, когато бяхме деца. Днес си дадох сметка, че е глупаво да си затварям очите за действителността.

Той каза последното с толкова тих и сериозен глас, че Лиса отново усети познатия гъдел в стомаха си.

— И сега какво? — Сърцето й запрепуска лудо. Скот откри свободно място, паркира колата и изгаси двигателя.

— От теб зависи. — Той откопча предпазния колан. — Хайде, ще те изпратя.

„Нервна съм като тийнейджърка.“

Самата мисъл накара Лиса да потрепери.

Скот слезе от колата. Докато стигне до вратата на Лиса, тя вече бе навън. Усещаше краката си като гумени и вдишваше дълбоко прекалено топлия и дъхащ на автомобилни изпарения въздух. Не беше точно освежаващият ефект, на който се надяваше. Скот й се усмихна и пулсът й се ускори.

„Посред нощ е. Скот ме изпраща до хотелската ми стая и ме целува.“

Тя го хвана с разтуптяно сърце под ръка. Нито един от двамата не продума. Влязоха мълчаливо във фоайето, минаха покрай служителя на рецепцията и се качиха в асансьора. Когато вратите се затвориха и единствената публика беше охранителната камера в ъгъла на кабината, Лиса се завъртя и вдигна устни към неговите. Той ги пое и през тялото й премина огън. Асансьорът спря.

Скот я пусна, но Лиса забеляза, че той диша учестено. Същото се отнасяше и за нея. Тя тръпнеше в очакване, коленете й омекваха, стомахът й се свиваше.

„Трябва да се овладея.“

Истината бе обаче, че когато ставаше въпрос за него, Лиса губеше всякаква твърдост. Той го знаеше. Знаеше го от години.

— Какво ще стане с Нола? — попита тя спокойно, докато вървяха по коридора. Вървяха един до друг, без да се докосват.

— Не мисля, че очаква да й се обадя. — Тонът му беше сух.

Лиса го погледна. Бе овладяла дишането си. Скот изглеждаше както обикновено — сдържан, владеещ положението. Ако човек не го познаваше добре, не би забелязал, че очите му бяха по-тъмни от обикновено, челюстта му — по-сурова, а скулите му — леко поруменели. Тя обаче го познаваше много добре.

„Обзалагам се, че сексът с него ще е феноменален“, почти чуваше гласа на Нола в главата си.

При картината, която думите на приятелката й извикаха, тялото й се стегна. Костваше й неимоверно усилие да поддържа безгрижието в гласа си.

— Тя ми каза, че те пуска на свобода, така че ако искам, си мой.

— Така ли?

— Ще бъде доволна да разбере, че съм се възползвала от това.

— Ще й кажеш, нали?

— Аз не разказвам, когато съм целунала някого.

— Това май трябваше да е моя реплика.

— Хей, и аз мога да съм джентълмен.

Това го накара да се усмихне — кратка усмивка, която запали весело пламъче в очите му. Внезапно Лиса си даде сметка колко сексапилен е Скот и усети нов прилив на горещина да облива тялото й.

Дългият коридор с врати от двете страни бе пуст. Дебелият зелен килим заглушаваше стъпките им. Стените бяха покрити с елегантни бледозелени тапети на фигури, осветлението бе достатъчно силно, за да не се спъват посетителите в празните подноси от храна пред стаите или да се блъскат в конзолите с огромни вази с изкуствени цветя. Във въздуха се носеше лек мирис на сушени розови листа и подправки. Климатикът бръмчеше, но освен него и техните гласове, не се чуваше никакъв друг звук. Дори и да имаше някой буден на етажа, беше невъзможно да се разбере. Сякаш двамата бяха абсолютно сами.

— Какво ще стане с Любовника? — В гласа му не се долавяше никаква язвителност, което за Скот не беше никак малко.

— Това не ме вълнува.

— Тоест?

— Не мисля, че ме харесва особено в момента.

Стигнаха до стаята й. Лиса погледна бялата врата и усети как устата й пресъхва.

„Нола, мисля, че съм на път да разбера за секса.“

Мисълта я споходи заедно с тръпки, които я полазиха от глава до пети.

— Какво, да не би двамата да се скарахте?

— Не. — Тя извади ключ картата от чантата си. Усещаше присъствието му зад себе си. Плъзна картата в жлеба, гонка малката зелена индикация да светне, завъртя дръжката и отвори вратата. С разтуптяно сърце погледна през рамото си към него. — Искаш ли да влезеш?

Очите му бяха загадъчни.

— Разбира се — каза той.