Карън Робърдс
Живот в лъжа (8)

Глава 7

Силна басова музика посрещна Скот, който почти оглуша от кънтящите звуци в къщата. Двамата с Райън изобщо не бяха близки, но все пак това не беше музиката, която Скот очакваше брат му да слуша. Очевидно Райън не беше сам.

Доколкото познаваше брат си, от него можеше да се очаква каква ли не гадост.

Нямаше начин Райън да е успял да измъкне баща им от затвора. Гаранцията все още не беше определена и освен ако финансовото състояние на Райън не се беше драстично променило, той в никакъв случай не би могъл да намери нужните пари, за да пуснат баща им под гаранция. Така че възможността старият да е един от хората в къщата, беше малко вероятна.

Едва ли Райън бе довел приятели — не искаше даже да си представя какви бяха приятелите му — да купонясват в празната къща.

Вече напълно се беше здрачило. Моравият воал на нощта трябваше да смекчи отблъскващото чувство, което създаваха износените стъпала, прашната веранда, която бе запазила само няколко малки късчета от първоначалния сив цвят, и надрасканата черна входна врата. Но нищо не се бе променило от времето, когато живееше тук, а спомените на Скот за мястото, на което бе сънувал, че се връща, бяха прекалено натрапчиви, за да позволят каквото и да било смекчаване. Пердетата, както винаги, закриваха предните прозорци, така че от верандата можеше да се види мръсният, някога бял, гръб на зеления плат от магазина за един долар, който висеше във всекидневната, откакто Скот се помнеше. Бъд Бюканън гледаше много телевизия, мразеше ярката светлина и беше обсебен от мисълта, че хората го дебнат през прозорците по всяко време на денонощието, въпреки че почти никой не минаваше покрай дома им, а най-близките съседи — „Грейсън Спрингс“ — бяха прекалено далече, за да видят нещо, дори и да ги интересуваше.

Музиката бумтеше през вратата и Скот можеше да чуе няколко гласа. Той се опита да натисне дръжката и не се изненада, че вратата не беше заключена. Тук хората рядко заключваха вратите си. И макар че той бе заключил точно тази врата преди не повече от час, новодошлите явно не бяха намерили за необходимо такова нещо. Отвори и влезе в осветената всекидневна. Огледа се и замръзна на място.

За момент всички останали в стаята останаха неподвижни и се поглеждаха един друг с приблизително същата шокираност.

Хлапетата — Скот бе влязъл в стая, пълна с тийнейджъри — първи се опомниха.

— Мамка му — каза едно от момчетата. След това всички се раздвижиха бързо и тревожно, ставаха от дивана, от пода и от столовете, прибираха джойнта и оставяха кутиите от бира на земята. Лъхна го сладникавата миризма на марихуана.

— Какво, по дяволите, е това? — викна Скот, докато едно русоляво хлапе, с рошава коса, увиснали джинси и черна тениска с череп и кръстосани кости излизаше бавно от кухнята, като отваряше кутийка с бира. Забелязвайки го, момчето се задави с бирата, която бе отпило, и замръзна на място, здраво стиснало кутийката, с опулени сини очи. Като се изправяха и събираха в далечния край на стаята, останалите пет деца — три момчета и две момичета — го погледнаха с тревога.

— Чейс. — Тонът на Скот стана суров, тъй като в този момент всичко му стана пределно ясно. Не беше брат му, а единственият братов син, който, ако не го лъжеше паметта, беше петнайсетгодишен гимназист. Райън, който живееше в Лексингтън, си поделяше попечителството над Чейс с бившата си жена, Гейъл, която живееше във Версай. Тъй като пикапът на Райън беше паркиран в двора, Скот беше сигурен, че хлапето идва от дома на баща си. Едно нещо знаеше със сигурност: Чейс нямаше нужните години, за да шофира.

— Не каза ли, че дядо ти е в затвора? — попита укорително едно от момчетата. — Нали къщата щеше да е празна?

— Дядо е в затвора. — Чейс си върна самоувереността. — За къщата грешката е моя. Това е чичо ми. Здрасти, Скот.

Чейс кимна небрежно на Скот и влезе във всекидневната, като отпиваше голяма глътка от бирата. Целта на хлапето, както си даваше сметка Скот, беше да покаже на приятелите си колко е печен.

„Мамка му.“

Не искаше да злепоставя момчето, но нямаше начин да остави нещата просто така. Едва познаваше племенника си, както едва познаваше напоследък и брат си. Подобно на Скот, Райън имаше собствен живот, откакто беше избягал от тая дупка, и ако се чуеха веднъж на три — четири месеца, пак беше нещо. Но ето го сега, разумен възрастен, изправен пред стая, пълна с деца, нарушаващи закона по толкова много начини, че дори не знаеше откъде да започне. А неговият собствен племенник беше черешката на тортата.

„Ами справи се със ситуацията.“

— Върви да излееш бирата в кухненската мивка — каза той със спокоен глас, докато Чейс, след като отпи отново от бирата, и един от облекчените му приятели си удариха високо дланите за поздрав. Друго от момчетата — по-голямо на външен вид и по-високо от Чейс, но все така източено като тийнейджър, с четинеста черна коса и с обица на ухото — вече се навеждаше, за да си вземе обратно бирата от пода. То се изправи с кутийката в ръка и срещна втренчения поглед на Скот. В очите му се четеше предизвикателност, но под нея Скот усети и следи от нерешителност.

— Това важи за всички ви — добави Скот решително. — Вървете да ги излеете.

— Човече, похабяваме хубавата бира — протестираше хлапето.

— Направи го.

Чейс го стрелна с предизвикателен поглед.

— Това, че си ми чичо, не ти дава право да казваш на мен или на приятелите ми какво да правим.

— А това, че съм прокурорът на Файет и имам властта да ви пратя в поправителен дом? — Скот се усмихна заплашително на Чейс. Извади мобилния си телефон от джоба и го вдигна, за да го видят. — Давам ви време, докато преброя до десет, да излеете бирата и да се върнете тук, след което ще се обадя на ченгетата. О, и като се върнете, може да оставите на масичката за кафе тревата и всичко друго, което е незаконно. Не рискувайте да открия нещо у вас по-късно, защото много ще загазите. И забравете блестящите идеи за бягство. Свалих табелата с регистрационния номер, преди да вляза.

Лъжата му дойде лесно на устата.

— Той сериозно ли говори? — попита хлапето с бирата Чейс.

Чейс сви рамене мрачно.

— Може би.

— Да, говоря сериозно. Повярвай ми. Едно — Скот започнала брои, а племенникът му го погледна с насмешка. — Две.

— Хайде — каза Чейс намусено на приятелите си. Като събираха кутиите с бира и стрелкаха с гневни погледи, те отидоха в кухнята. Скот се попремести малко, така че да може да ги държи под око. Когато се върнаха във всекидневната, той вече бе стигнал до „седем“.

— Тревата. — Той посочи разнебитената масичка, която, откакто се помнеше, стоеше на видно място пред овехтелия зелен диван от туид. В приятен контраст с различните нюанси на зелено, които имаха диванът и пердетата, стените бяха в охра, а единственият стол беше от кафява пластмаса. Гордостта на баща му — остарял широкоекранен телевизор — ехтеше пред спуснатите пердета. Евтин пейзаж беше окачен над дивана, а правоъгълен остатък от килим в кафеникав цвят покриваше по-голямата част от пода.

— Доволен ли си? — попита Чейс със свиреп поглед, докато приятелите му оставяха няколко джойнта върху масичката.

— Девет. Казвам ви, това е последният ви шанс. — Скот изгледа непреклонно групичката. Едното момиче беше закръглено, с дълга изрусена коса и прекалено дълга очна линия. Другото беше слабо, с къса черна коса и халка на носа. И двете бяха високи около метър и шейсет и пет и носеха тесни фланелки — розова за блондинката и зелена за брюнетката — и много къси панталонки. Едно от момчетата беше с очила, русо и късо подстригано. Друго имаше кестеняв перчем, грижливо вчесан така, че да закрива едното око. Всичките носеха провиснали джинси и тениски. Хлапето с перчема се смръщи и бръкна в един джоб на джинсите си. Извади малко пакетче и го хвърли на масичката. Съдържанието му представляваше голямо количество трева, достатъчна за дузина или дори повече джойнта. Достатъчно малкият идиот да бъде задържан за притежание с цел продажба.

— Как се казваш? — попита Скот хлапето.

— Остин.

— Остин чий?

— Спайсър.

— На колко години си?

— Шестнайсет.

— Пласираш ли? — Количеството трева провокира въпроса.

— Не! Само за нас е.

Възмущението на лицето му убеди Скот, че хлапето казва истината, което направи положението по-добро, но пак не кой знае колко.

„Мамка му. Не ми трябват разправии.“

— Моля ви, не викайте полицията. — Закръглената блондинка видимо трепереше. Очите й, които бяха очертани с толкова много черна очна линия, че дори и ракун щеше да й завиди, го умоляваха настоятелно. — Имам отличен успех. Мама казва, че ако продължавам така, ще получа стипендия може би за някой от колежите в „Ави Лийг“. Но ако ме арестуват, вероятно изобщо няма да мога да вляза в колеж. В никой колеж. Това ще съсипе мама.

— Досиетата на малолетните са поверителни — каза надменно момчето с четинестата черна коса. — Никой няма да разбере, ако са те арестували, преди да навършиш осемнайсет.

— Арестували ли са те? — попита го Скот. Ако това хлапе имаше предишни провинения, това щеше да промени нещата.

— Не.

— Тогава откъде знаеш толкова?

— Подочух.

— Някой от вас да е бил арестуван преди?

Хор от уплашени гласове му отговори отрицателно.

— Кой караше?

Момчето с черната четинеста коса вдигна ръка. Скот сви устни.

— Освен за разпоредбите за малолетни, да си чувал някога за закона за шофиране в нетрезво състояние?

— Не съм шофирал пиян. Отворих тази бира чак когато дойдох тук. Не успях да пийна дори една глътка.

Скот вече беше заключил, че е прекъснал групата почти веднага след пристигането им. Никой не бе имал време да се напие.

— Кой друг шофира?

Последва мълчание. Израженията на лицата им представляваха смесица от вина и страх. Предвид паркирания отвън пикап на брат му, Скот беше сигурен, че знае отговора, още преди Чейс да го погледне свирепо и да каже: „Аз“.

Той отвърна на погледа на племенника си. Сините очи, които бяха семейна черта, се вторачиха предизвикателно в Скот.

— Някой от вас да работи? Лятно училище?

— Никой не наема. Дори и „Уол-Март“ каза Остин. — Понякога с Мат косим трева.

— Аз понякога работя като детегледачка — каза чернокосото момиче.

— Това ли е? — Скот се огледа. Никой нищо не каза.

— Какво смятате да правите? — Гласът на блондинката трепереше.

Скот реши. Дявол да го вземе, беше виждал достатъчно диви дечурлига през живота си, за да запълни цял стадион. По-голямата част от тях дори се бяха оказали читави. За щастие, глупостта беше нещо, което повечето надрастваха.

— Първо, искам имената, адресите и телефоните на всички. И да видя документите ви.

Дадоха му две шофьорски книжки. Другите бяха прекалено малки, за да имат такива. Импровизирайки, той използва камерата на мобилния си телефон, за да ги заснеме как предоставят поисканата им информация. Освен очевидното, намерението му беше също да ги изплаши и да ги накара да осъзнаят в каква каша са се забъркали.

— Ашли Брукингс. На петнайсет съм. — Това беше блондинката. Тя избърса една сълза и Скот забеляза, че беше лакирана с черен лак, който подхождаше на мацаницата около очите й. — „Мариголд Драйв“ №28, 227–2912. О, моля ви се, не се обаждайте на мама.

— Мат Луц. Шестнайсет — каза хлапето с черната четинеста коса, когато Скот насочи телефона си към него. — „Сауф Форф“ №8711. Хей, Ашли, най-лошото, което може да направи майка ти, е да ти забрани да излизаш. Голяма работа. Ако треньорът ми разбере, ще ме изрита от баскетболния отбор.

— Майка ми ще се разплаче. — Устните на Ашли трепереха. Боже, започваше да се чувства като задник. Следващото нещо, което оставаше да направи, беше да започне да рита кученца. Но какво друго можеше да направи в случая? — Ще реши, че се е провалила като родител, защото е самотна майка.

— Ти винаги си на резервната скамейка, Мат. Няма да е голяма загуба, ако те изритат от отбора — каза Остин.

— Аз поне успях да вляза в отбора — отвърна Мат и двамата се погледнаха кръвнишки.

— Достатъчно — намеси се Скот и насочи телефона си към чернокосото момиче. — Твой ред е.

— Сара Гибсън. На петнайсет. Адресът ми е „Клоувър Лейси“ №161. Телефонът ми е 935–2067. — Чернокосото момиче гледаше към него, вместо към камерата. — Живеем с баба и дядо. Брат ми и аз. Ако разберат за това, ужасно ще ми се ядосат.

— Те винаги са ти ядосани — каза Остин. — Това е, защото поначало не са искали да се занимават с вас.

— Не е вярно, Сара. — Ашли погледна укорително Остин, Който сви рамене.

Скот стисна зъби и насочи телефона си към следващото хлапе. Ако знаеше какво го очаква, щеше просто да продължи по пътя си, когато видя светлините в къщата и колите на пътя. Но тъй като беше спрял, сега нямаше избор. Децата бяха нарушили закона и заслужаваха наказание, но не можеше да се обади на ченгетата. Влизането на хлапетата в наказателната система за малолетни не беше решението, поне не на този етап. Може би да повика родителите, бабите и дядовците или който там беше отговорен за децата, беше най-правилното решение, но вече знаеше, че и това няма да направи. Мисълта за наказанието, което щеше да приложи баща му в такъв случай, го накара да се смрази. Неговият старец щеше да го пребие от бой не защото синът му беше хванат с незаконни вещества, а защото телефонното обаждане щеше да го е вбесило.

Прав или не, нямаше да рискува да навлече подобно нещо на главата на някое от тези хлапета. Можеше да се нарече някаква негова фобия.

— Ноа Чапман. Петнайсет. — Русото момче с късата подстрижка и очилата гледаше уплашено. — „Пайн Крееш Драйв“ №18, 277–9872.

— Аз вече ти казах името си и на колко съм години. — Остин скръсти ръце пред гърдите си, когато Скот насочи мобилния си телефон към него. — „Флойд Стрийт“ №623,278–9056. Хайде, звъннете на родителите ми. Изобщо не им дреме.

Според Скот проявата на ненужна храброст от страна на хлапето говореше красноречиво за живота му.

— Млъквай, Остин — сопнаха се в един глас Мат и момичетата.

— Разбирате, че ще трябва да предприема някакви мерки. — Скот мушна телефона в джоба си, когато приключи със записите. — Пушенето на трева е незаконно на всякаква възраст. Употребата на алкохол под двайсет и една години също е незаконно. Освен това, и двете неща са глупави. Обърква мозъка ви. Проваля ви живота.

— Виж, съжаляваме и повече няма да го правим. Става ли? — Чейс го погледна ядно — изражение, напълно противоположно на разкаянието. — Така че защо не ни оставиш на мира?

— Даа. — Останалите от групата кимнаха и всячески се опитаха да покажат, че са си научили урока и повече няма да повтарят грешките си. Всички извинения прозвучаха толкова правдоподобно, колкото и това на Чейс.

— Моля ви — добави Ашли с тънък глас.

Скот ги погледна замислено.

— Оставям ви на мира. Не съм се обадил на ченгетата. И няма да се обаждам на родителите ви, бабите, дядовците, настойниците и тем подобни. Освен ако не ме принудите. — Той млъкна. Гледаше криво, докато децата — някои по-незабележимо от други — се отпуснаха облекчени. — Но ще има последствия. Първо, утре всички ще се съберем отново. В офиса ми. Чейс ще ви каже къде се намира. Да видим кога ще е удобно. — Той бързо прехвърли наум графика си. Беше напрегнат и непредвидим. Нямаше и минута свободно време, а като се има предвид и настоящият проблем с баща му, намирането на пролука ставаше невъзможно. И все пак щеше да ги вмъкне някъде. Дявол да го вземе, ако не успееше, щеше да изпрати заместник.

— Преди обяд — добави той.

След това трябваше да бъде в съда.

— Защо? — Чейс го погледна с подозрение.

— Защото смятам, че е време да направите нещо за обществото — каза Скот. — Ще ви намерим нещо полезно за вършене. Мислете за това като за полагане на обществено полезен труд.

— Не можете да ни наложите да правим каквото и да било — каза Мат. — Само съдия може да ни принуди, но преди това трябва да ни съдите.

— Предполагам, че можем да процедираме и по този начин, ако желаете. — Тонът на Скот беше пресилено любезен.

— Мат. — Ашли го погледна гневно.

Той видимо оклюма.

— Просто казвам.

— Не мисля, че ще мога… — започна Сара.

— Дошли сте дотук, ще можете да дойдете и дотам. — Скот им се усмихна мрачно. — Или можем да действаме по друг начин. Вие решавате.

— Десет часът. Ще успеем. — Гласът на Ашли звучеше почти отчаяно. — Нали, момчета?

— Но баба ми може и да не… — Сара възрази с настоятелен, но тих глас.

— Предполага се, че ще прекараш нощта у нас. Искам да кажа, че ще прекараш нощта у нас. Можем да минем през офиса му, преди да се прибереш — изсъска Ашли.

— О, добре тогава.

— А останалите? — Скот погледна към момчетата, които кимнаха навъсено.

— Значи утре в десет сутринта в офиса ми. Ако не сте там, ще се обадя на вашите. Разбрахме ли се?

— Да — съгласи се Ашли, подкрепена от недотам ентусиазирани кимвания.

— Хубаво. А сега се разкарайте. Вървете си у дома. Освен ти. — Скот посочи към Чейс. — С теб искам да си поговорим.